Александър Белтов
Матрикант — книга втора (28)

27.

Отново бях буден, но лежах върху твърдата повърхност със затворени очи, стараейки се да не издам това. Неизвестно за мен време бях под упойка. За кратко се чудех дали срещата ми с хазяйката бе реалност, или бе страховита халюцинация. Дори и да исках, не можех да движа крайниците си. Явно все още бяха привързани към кушетката, на която бяха проснали тялото ми. Опитвах се да разбера дали има някой друг в помещението. Някой, който внимателно да ме наблюдава и да очаква моето събуждане.

След кратки преструвки, накрая се престраших и леко повдигнах клепачите на очите си. Успях да акомодирам достатъчно добре и да настроя зениците на очите си за силната светлина, идваща право отгоре. Преди да ме упоят отново, хазяйката бе освободила главата ми и сега можех да я завъртам до известна степен и да я накланям напред, към гърдите си.

Това, което се откри пред мен, не бе голяма изненада. Дори в известна степен го очаквах. Някакъв вид лаборатория, инсталирана в неголямо помещение. Различни по вид и размери непознати апарати, висящи на стойки, закрепени за тавана. Бяха навързани с различни проводници, които се обединяваха в общ дебел сноп. Този сноп стигаше до огромно бюро, на което светеше компютърен монитор. Коженият стол с висока облегалка и пластмасови налакътници, разперени като криле, беше празен. Уверих се, че за съжаление всичко бе реалност. Ужасна наистина, но реалност.

По някаква причина тялото ми бе оставено без надзор. Надявах се нанороботите да са извадени и да не пълзят с гадните си миниатюрни пипалца във вътрешностите ми. Изглежда, сега бе моментът, в който трябваше да действам. Напрегнах мускулите на ръцете и краката си в опит да се изтръгна или поне да разхлабя здравите връзки, но не се получи. Поех дълбоко въздух и повторно опитах. Същия негативен резултат. Изправих глава, доколкото можах, и брадичката ми докосна гръдната ми кост. Това бе добре. Имах, макар и ограничено засега, свободно движение на част от тялото си. Пробвах да достигна със зъби до ремъците, привързали ръцете ми. Никакъв шанс за това — разстоянието до там бе недостижимо. Изругах непознатия душманин, който си бе позволил да направи това с мен.

От позицията на главата си не можех да видя, по какъв начин бяха стегнали краката ми, но предположих, че е със същите кожени ремъци, които можех да видя на китките. Бяха тънки, но вероятността да ги скъсам бе твърде малка. Напрегнах юмруци, в резултат на което ремъците се впиха по-дълбоко в кожата и до мозъка ми достигна пренесеният по нервите сигнал за остра болка. Отпуснах глава назад и затворих очи, преструвайки се на заспал от упойката. Усещах жаждата, която ми бе причинила, но бях сигурен, че тялото ми ще се справи. Винаги включваше някакъв компенсаторен механизъм. В крайна сметка проектантите на матриканта се бяха погрижили за всичко — и бяха успели. Според мен обаче беше направено не за да направи съществуването на матриканта по-леко, а за да може той да оцелее въпреки всичко. Това върховно технологично постижение, чрез което Компанията трупаше неимоверни печалби.

Засега планът ми бе да спечеля време, докато измисля някакъв начин за измъкване от това място. Два пъти вече бях успявал. Бягствата ми от принудителния престой в института на Компанията преди години. Наистина, с помощта на други хора и без да ги бях обмислял предварително, но все пак успешни бягства. Основният проблем тук беше, че не знаех къде се намирам, а и освен хазяйката, досега не бях видял други хора, но знаех, че има такива. Освен това нямах квартира и работа, а най-важното — бях загубил скенера за лиценз.