Александър Белтов
Матрикант — книга втора (27)

26.

Събудих се с неприятното усещане, че нещо не е наред. Не можех да определя какво е то, но бях притеснен. Опитах се да стана, но изобщо не успях да се раздвижа. Главата ми бе привързана с нещо за твърдата повърхност, на която бях легнал. Крайниците също. Опитах се да викам, но челюстта ми бе скована и предположих, че е обездвижена по някакъв начин. Най-вероятно беше стегната с ремък, от който лъхаше мирисът на животинска кожа.

— Събуди се — дочух нечий мъжки глас. — Извикай Светла да дойде.

Тит-тит-тит — до мен достигна ритмично повтарящ се звук, като от работеща апаратура. Въртях очните си ябълки във всички посоки, но не можех да видя нищо друго, освен белия таван над себе си и заслепяващата ме силна луминесцентна лампа. Чувах стъпки, усещах нечие присъствие близо до мен, но нищо повече. Дори усетих течението на въздуха при отварянето на вратата.

Бяха ме отвлекли! Сигурно съм в Компанията — в техния така наречен Институт, и сега щяха да изтрият идентичността ми, за да предадат тялото на друг, платил си лиценза за това. Всеки момент съществуването на Антон в този свят щеше да приключи. Най-после след всичките тези години бяха ме заловили. Един от рисковете, които поемах при всяко мое движение в града, ме бе провалил. Нямах обаче избор и трябваше да действам. Дължах го на човека, когото обичах. В този момент разбрах, че не се страхувам. Дори посрещах тази безвъзвратна промяна с известна доза облекчение. Съжалих единствено за това, че тежкия товар, който бях поел, ме прекърши и не можах да довърша започнатото. Не успях да се сдобия по някакъв начин с женски матрикант, на когото да прехвърля мозъчната матрица на Таня. Самата матрица бях записал на транслатора, и го бях скрил в село Кладница. За Бога, щях да го направя! Дължах й го, но предвид обстоятелствата смятам, че ми е простено.

Сега ще се опитам да заспя отново. Искам да сънувам за последно. Да сънувам тези мигове, заради които си заслужава да се живее. Заслужава си човек да живее дори само заради сънищата, които сънува. Там се случват най-хубавите неща. Затворих очи и се напрегнах да извикам образа на Таня.

Опитах се да забавя дишането си и да успокоя пулса си, за да мога да заспя. Не се случи. Дочух вратата да се отваря и познатият вече хладен полъх от коридора погали страните ми.

Тит-тит-тит — онзи равномерен звук бе станал по-отчетлив.

— Събу̀ди се, но е спокоен — чух мъжкия глас, който преди малко, изглежда, докладваше някому.

— Добре — женският глас, който отговори, бе твърде тих, но аз се разтресох. Познах го дори от една-единствена дума. Беше на хазяйката.

Тя явно се бе приближила до мен — усещах дишането й близо до лицето си, но не отварях очи. Не знаех какво да мисля. Лежах мирно и примирено чаках съдбата си.

— Знам, че не спиш — промълви жената, — ако желаеш, остани си така.

Отворих очи, но почти веднага ги затворих, защото светлината над мен, идваща от лампата, бе прекалено силна.

— Скоро ще свърши — продължи хазяйката. — Потърпи! Сега ще ти освободя челюстта. Бяхме я привързали за твоя безопасност.

Ръцете й внимателно развързаха ремъците, опасали цялата ми глава. Натискът върху зъбите, които усещах допреди миг, изчезна. Пораздвижих долната си челюст наляво-надясно и успях да направя това без проблеми.

— Можеш да говориш, ако желаеш — подкани ме тя. — Засега само това. Когато привършим, ще те освободим.

Ще ме освободят! Това беше неочаквано.

— Какво правите? — с мъка проговорих, защото гърлото ми бе пресъхнало.

— Изследваме те — погали ме по челото тя. — Това е. Скоро ще приключим.

Сетих се за снимката от квартирата, на която хазяйката бе заснета в кадър с нейни колеги в някаква лаборатория. Какви ли изследвания прави и защо на мен, и защо по този начин?

— Ако се чудиш как съм разбрала, ще ти кажа. Имах те за човек, на когото да имам доверие, а ти не бе откровен с мен — усетих горчивината в гласа й. — Мислех те за един от нас, а ти не ми каза истината. Говорих с приятел, който ме уважава и аз го уважавам, за да ти помогна да си намериш работа. Да попаднеш в среда, за която си мечтал. Подведе мен, подведе и него. Подреждах дрехите ти в гардероба, когато го видях — уреда за проверка. Почудих се за какво ти е. Помислихме с моите колеги и после те пуснахме на проверка с него. Малко сме те упоили, но виждам, че вече си добре.

„Шибаният скенер!“ Бях се издънил, но, за Бога, трябваше ми. За мен, а и за матриканта на Таня, с който, уви, все още не се бях сдобил. Трябваше да се уверя, че ще издържим на проверка от лицензионните. Мамка му! Защо ли не го скрих при транслатора? Добре поне, че не бях попаднал в ръцете на Божил. Оставаше ми надежда, че след като вземат това, което им трябва, ще ме освободят.

Тит-тит-тит.

— Не исках да те лъжа, но бях в такива обстоятелства — започнах, — а и не виждам разликата. „Равенството е живот“ — цитирах лозунга, който се вееше из улиците на града.

— Остави тези глупости — скастри ме тя. — Знаеш, че това е невъзможно. Невъзможно е да има равенство между нас.

Спомних си, че веднъж бяхме коментирали темата, но тя не бе заела такава крайна позиция — само бе изразила мнение, че това е неестествено. И че хората, които взимат матриканти, за да останат в материалното, са ощетители на някакъв Световен разум.

— Ти за Световния разум ли говориш?

— И за него, но преди това ще дойде момент, когато матрикантите ще поискат нещо повече. Богатите избират новия начин на съществуване и богатите могат да си го позволят, нали? Толкова е просто всичко. Във финансово отношение те ще ни превъзхождат, защото капитала, който имат, си е техен по силата на Закон за правоприемниците и те по всякакъв начин ще се постараят да запазят статуквото. Колкото повече матриканти, толкова повече капиталът ще преминава в ръцете на не-хора. Така постепенно почти целият капитал ще премине в ръцете само на матриканти. Надявам се да си ме разбрал.

— А моят капитал къде е? — попитах.

— Тъкмо това ми е интересно и на мен. Твоят капитал къде е?

— А тези, които работят само за да съществуват в тази форма? Изплащащите кредити? — продължих да атакувам. — Къде е техният капитал? Къде се съсредоточава всичко и кой притежава този уникален, желан от всички продукт?

— Компанията — отговори тя.

— Компанията — потвърдих.

Тя се надвеси над мен, закри светлината, а в сянката на лицето й, осеяно с безброй петънца, очите й блестяха. Изчезнал бе онзи безкраен тъмен океан, който бях виждал по време на нашите срещи.

Тит-тит-тит — продължаваше досадният звук на незивестната апаратура.

— Готови сме — дочух отново мъжкия глас. Бях забравил за неговото присъствие. — Вадим ги.

— Какво вадите? — попитах.

— Нанороботите. Вкарахме ги в тялото ти чрез вената и сега, след като си свършиха работата, ги вадим.

— Нанороботи?

— Да, нанороботи. Онези миниатюрни човешки помощници, чрез които можем да огледаме структурата ти отвътре. Могат да пълзят навсякъде, събирайки данни за нас.

— Защо? Искате да копирате технологията?

— Не — отвърна тя. — Защото трябва да разберем уязвимото ти място. Слабото място на матрикантите. Нашите бъдещи противници.

Тит-тит-тиит — за последно чух досадния звук, а после всичко изчезна.