Александър Белтов
Матрикант — книга втора (26)

25.

Някаква нищожна част от съзнанието ми подсказваше, че сънувам и това вероятно бе причината да мога да насочвам действията си по начин, по който желаех.

Първото нещо, което усетих, бе, че тялото ми се друса в някакъв своеобразен и бърз такт. Странно, но към сензитивните ми усещания се включи и обонянието. Замириса силно на животно. Започнах да чувам и ритмичния тропот на осемте копита, отблъсквайки се от земята така, сякаш искаха да се откъснат от нея и да полетят. Опитах се да доизградя сцената, в която бях попаднал. Возех се във файтон, теглен от два бели коня. Животните бяха едри и на нивото на очите си виждах подскачането на изпъкналите им широки и потни гърбове. Отпред някъде от време на време се мяркаха разпилените им гриви. Нямаше кочияш, който да ги води, но те знаеха пътя и колата не спираше.

След малко в картината се включиха още образи. Първо, силует придоби образа на Таня. Седнала срещу мен, усмихната и опряла колена в моите. Зелените й очи контрастираха с червената коса, която знаех, че не е нейна и не я харесвах. Тя сякаш отгатна мислите ми, засмя се, свали със замах перуката и я захвърли с всичка сила през главата си, така че в миг изчезна някъде пред двойката пръхтящи животни. Русата й мека коса бе пораснала толкова, че вятърът я усука около страните й, като краищата им се сплетоха над нослето и покриха малката му гърбичка. Тя се засмя с глас и отмести с тънките си пръсти кичурите, за да открие пред мен истинското си лице. Подадох й десница. Тя се протегна напред, но вместо да хване моята, стисна нечия малка ръчичка с почти прозрачна бяла кожа. Извърнах се само за да видя седналото до мен момиченце с бяла рокля на червени пеперуди. Косичката й бе сплетена на плитки, стигащи почти до крехките раменца. Познах я. Това бе Ани — дъщерята на моя спасител. Неочаквано, но вярно — ченгето бе моят спасител.

Постепенно светлината, която озаряваше сцената, започна да избледнява и видях, че навлизаме в гора с огромни дървета. Кората на дънерите им бе напукана в дълбоки бразди, подобно на гъста паяжина, а клоните бяха разперили толкова нашироко краищата си, че образуваха тунел, по който се носехме. Този тунел започна да става все по-тесен и все по-нисък. Трудно пропускаше светлина и започнах да се задушавам. Конете забавиха своя бяг и разбрах, че скоро няма да могат да продължат. Ани се премести до Таня и двете се свиха на топка, в която не можех да ги различа.

Скочих на крака и заудрях с юмруци сухите израстъци, отдавна лишени от листа. Те се опълчиха и ме зашибаха по главата, рамената и където сварят. Яростно задраскаха с острите си нокти челото и лицето ми. Рукнаха топли струйки и напълниха очите ми. Заслепиха ме и ме объркаха. Нямаше място за отстъпление. Бранех не само себе си. Бранех съществата, заради чиято близост си струваше да се боря — дори когато това като че ли бе обречено. Яростно закърших с голите си длани върховете на клоните, наподобяващи дълги шипове, а остатъците захвърлях настрани. И тогава тунелът сякаш се примири и утихна. Отстъпи и разтвори клони. Почтително даде път, а очите ми бързо се избистриха и просветля. Животните издухаха хълбоци, изпръхтяха, пръскайки навред гъсти бели слюнки и отново поеха своя бяг. Слънчевите лъчи се заиграха един с друг, запрегръщаха се и озариха разстлалата се широка пътека пред нас.

От нейде се дочуха звуци. С напредването ни те се усилваха все повече и повече, подредиха се в стройна редичка и преминаха в музика. Свиреше оркестър и беше красиво. Можех да различа ентусиазма на цигулките, тоновете, на които се носеха с лекотата на птича перушина из въздуха. Поддръжката на духовата секция — фанфари, флейти и фаготи, надпяващи се с любовните припеви на чучулигите. Задаващият ритъм възглас на барабаните, подкрепян от контрабас и виолончело. Мелодията ту забързваше и гърмеше своите топовни салюти, ту забавяше и почти утихваше, нашепвайки неразбираемите си рими, но неизменно следвайки вкоренена на генетично ниво у хората световна хармония.

Ането и Таня изправиха главици и лицата им тозчас засияха. Трепнахме и мълчаливо хванахме ръцете си в кръг. Стисках тези малки топли длани и сякаш всички се превърнахме в едно цяло. Неделимо и съвършено. Не знаех накъде се бяхме устремили, какъв бе този впряг и този път, но ми се искаше никога да не свършва.