Александър Белтов
Матрикант — книга втора (25)

24.

Докато се промъквах по улиците на вечерния град, за да се срещна с дилъра, на няколко пъти проверявах дали не ме следят. Влизах в големите магазини, които познавах и за които бях сигурен, че имат повече от един вход. Там спирах до входа и наблюдавах след себе си. Разбира се, и вътре не свалях противопраховата си маска, за да избегна записа на лицето ми на някоя от многобройните мониторни камери, но никой не ми обръщаше внимание. Малко след това излизах от магазина през друга врата и продължавах по пътя си. Навън се бе стъмнило, а и обичайният за града смог улесняваше нещата, за да остана незабелязан. Приближавах се бавно, улица по улица към бара, като внимавах да съм точно навреме. Вече бях съвсем близо, но за срещата оставаше още около половин час. Реших да седна на една пейка в градинката до една голяма църква. Мястото ми беше едва осветено, за да не предизвика веднага реакцията на местните бандитчета.

Бях вдигнал глава към големия и осветен железен кръст на камбанарията, а луната — в началната си месечна фаза, бе точно зад нея. В тъмното виждах и характерните силуети на две големи камбани, висящи върху дебели въжета. Неволно се замислих за обета, който бях дал пред Него — всемогъщия Разум, Закрилник или каквато и да бе тази свиша Сила, даваща ми шансовете досега да съхраня тялото си. Дали все още бе в сила този обет? Не знаех, но се надявах. Бях извършил ужасно дело в пристъп на агресия, предизвикана от внезапен ужас. Дела, които Той изрично бе забранил на паството и бяха върховен грях. Дали?

Прииска ми се да запаля свещ. Станах и смело пристъпих към вратата на църквата. Хванах дръжката и я натиснах силно надолу, но тя удържа напъна. Беше заключена. Изругах наум, а после се стреснах от това злословие. „Защо, по дяволите, разни хора — имам предвид хора като всички други, са си присвоили привилегията да посредничат при връзката ни с Него? Защо да имаме нужда от свещеници и църкви? Че не е ли пряка връзката ни с Него?“ — питах се аз. Махнах с ръка и си обещах да се помоля насаме, щом се прибера в квартирата си. Беше ми помогнал през всичките години на бягство, защо да не го направи пак. Сега най-вече се нуждаех от закрила. Точно в този момент, когато съм близо до моите цели. С помощта на чипа, който ще ми продадат и който ще посочва запис в Регистъра на лицензиран правоприемник, огромна заплаха ще отпадне от плещите ми. Това със сигурност би развързало ръцете ми да мога да се движа по-спокойно, макар още криейки лицето си. А после — да намеря тяло за Таня и да преточа идентичността й, която бях записал на транслатора. Това скъпоценно устройство в куфарчето, което носех с мен от Египет.

Погледнах часовника си — време беше. Упътих се към мястото на срещата и не след дълго отворих вратата на шумния бар.

Както и очаквах, слабичкият бе там — сам, стиснал здраво дръжката на преполовена халба. На съседната маса веднага забелязах двамата мъже с мрачни лица, които бяха и на миналата ни среща.

Човекът ме видя и вдигна чашата си към мен за поздрав. На приглушената светлина върху единия му пръст проблесна тънък бял пръстен. Огледах се притеснено и побързах да седна на масата. Не ми се искаше да привличам внимание.

— Наздраве, приятелю! — започна той. — Ще поръчаш ли? — и махна на сервитьора.

— Ъхъ — потвърдих и се забърках в джоба.

— Носиш ли кинтите? — проследи ръката ми той.

— Не — много са, за да ги нося така.

— Ама си решил, нали? — не се отказваше той, като приближи глава към мен. Светлината падна върху сресаната му на път коса. Тя бе все така рядка и по нея просветнаха широки бразди от бялата кожа на скалпа му.

— Да, да — отвърнах кратко, защото към нас се приближи сервитьор. — Една бира — поръчах.

— Една голяма бира — потвърди на глас момчето и се завъртя кръгом.

Дилърът едва го изчака, да се отдалечи достатъчно, и продължи нетърпеливо:

— Абе, казах ти, момче — няма да съжаляваш. — Отпусна се назад на стола и облегна гърба си. Беше облечен в същите големи спрямо обиколката и ръста му дрехи, контрастиращи със слабоватото му лице.

— Как ще стане тази работа?

— Носиш кинтите и го правим веднага, аз съм железен. Моят човек ти го вкарва под кожата още тук, в тоалетната. Проста работа.

— Ясно — отвърнах и изчаках да се приближи момчето с питието ми. Сервитьорът избърса фиктивно с парцал мястото пред мен и тупна запотената халба току пред носа ми. После бързо се отдалечи. Хванах дръжката й и я вдигнах под одобрителния поглед на дилъра. На мястото на халбата видях мокро кръгче и несъзнателно го забърсах с ръка.

— Наздраве — слабичкият вдигна чашата си и със замах чукна моята. Сега отблизо видях пръстена, който бе просветнал на ръката му. Беше гладък и много тънък. Халка от бял метал. На същата ръка, на подобна по цвят верижка с интересна плетка, се кипреше лъскав часовник с бял и изчистен от разни шарении циферблат. Придаваше на човека срещу мен класа, а това в бизнеса вдъхваше доверие. Разбираше си от занаята.

— Утре нося сумата, вие носите чипа — отпих глътка бира. Извадих предварително приготвените пари и ги оставих на масата. — Днес аз черпя. За сделката.

Той се разсмя, махайки заканително пръста си към мен, а любопитните погледи на мъжете от съседната маса полепнаха по лицето ми. Знаех вече, че не са опасни, защото със сигурност бяха от кръга на дилъра. Ухилих се насреща им и закачливо им смигнах. Те извърнаха очи и се направиха, че не са видели това.

Станах, прибутах стола обратно под плота на масата и излязох от бара, без да се обръщам.

Навън беше тъмно и характерният за сезона студен вятър прониза лицето ми. Повдигнах яката на дрехата си и вързах маската на лицето. После се забързах по най-прекия път към квартирата.

Не бях изминал и стотина метра, когато бях придърпан от мощни ръце в тъмния подход за вътрешния двор на една от кооперациите. Опитах се да се съпротивлявам, но ръцете ми бяха извити зад гърба и пристегнати със здрава връв, която проряза кожата ми. Тръшнаха ме на земята, при което едвам избегнах да не падна по лице, и ме стиснаха за гърлото. Нечия ръка свали маската от лицето ми и някой заслепи очите ми с неприятна светлина на прожекторче. Замижах.

— Той е! — дрезгаво прошепна някой. — Виж снимката! Казвам ти, той е.

„Мъжете, които ме преследваха и снощи!“ Значи тогава не е било случайно и тези хора знаеха маршрута ми. Бях се издънил, но се опитах да запазя самообладание. Не знаех кои са, а ако исках да имам някакъв шанс, трябваше да разбера час по-скоро каква е целта им.

— Ще ви дам всичко, пуснете ме! — примолих се аз.

— Какво? — мъжът изключи фенерчето, а аз отворих очи — виеха ми се блестящи кръгове и не се ориентирах добре в тъмното.

— Знам, че ще ги дадеш, мойто момче. Знам — съгласи се благо непознатият.

Очите ми привикнаха към сумрака и различих огромна човешка глава, надвесена над мен. Беше толкова близо, че можех да усетя острата миризма на алкохол, лъхаща от устата му. Някакви местни пияндета.

— Ето тук, в джоба ми е — посочих с очи гърдите си, макар да не бях сигурен, че разбират. — Имам около трийсет кинта.

— Да, да — гласът прозвуча подигравателно и ръката му потупа мястото, което бях посочил. — Тук са, казваш, а?

— Аха.

Мъжът поклати глава и се отдръпна, така че увеличи разстоянието помежду ни. За момент почувствах облекчение. Наистина бяха случайни бандитчета, търсещи лесни пари.

— Тичай да докараш колата — обърна се мъжът към някого, — ще го пазя тук. Тръгвай! — изкомандва и това трябва да е подействало, защото чух нечии стъпки да се отдалечават. Непознатият изчака малко, а след това се наведе съвсем близо до ухото ми:

— Знам какъв си и знам, че имаш транслатор.

Вцепених се.

— Ти ще ми кажеш къде си го скрил, а аз ще те пусна. На колегата ще кажа, че някой ти е помогнал и си избягал. Остави това на мен.

Въртях очите си на всички посоки, симулирайки, че не зная какво говори, докато се опитвах да измисля изход.

— Хайде, бъди разумен и кажи, нямаш време. Онзи ще се върне до десетина минути. В противен случай знаеш какво ще се случи с теб, нали? Познаваш добре Божил, струва ми се. Вече толкова години…

При тези му думи получих прозрение и сега всичко се нареди логично. От Компанията бяха ме разкрили и това бяха нейните ловци. Не властите, а именно частните ловци на Компанията, грижещи се за всички нейни дела, които не биваше да излизат на бял свят. Бяха ме засекли. Някъде бях проявил небрежност, защото знаеха кой съм. Другата възможност бе, ако са следили дилъра, но това бе малка вероятност, защото, ако искаха да ударят нелегалния пазар на чипове, щяха да ударят него, а не мен. Възможността той да ме бе предал клонеше към нула, тъй като още не бях му платил сумата от десет бона. Бях повторил снощния си маршрут на прибиране вкъщи и някъде там са ме засекли отново.

— Казвай бе, момче! Къде е транслаторът? — разтърси здраво рамото ми мъжът. Бях в неудобна стойка, с привързани на гърба ръце и не можех да се противя, така че се килнах на една страна.

„Защо този човек не искаше да изчака другаря си, а бърза да му разкрия скривалището?“

Студеният цимент, на който се бях прихлупил, ми подейства като стимулатор на мисълта. И друг път ми се беше случвало.

„Този мъж би могъл да получи тялото ми, защото бях в ръцете му, и транслатор, с който да прехвърли идентичност в него. Този мъж искаше да открадне тялото ми, да изхвърли идентичността на Антон от него, неговата мозъчна матрица, и да се прехвърли в него. Как ще го направи, сега не е важно. Важното беше, че това е технически възможно. Този мъж мами Компанията за своя сметка, а аз бях неговата цел! Жертва на обстоятелствата.“

Както се бе навел мъжът, внезапно тялото му се засили и страховито удари челото му в стената над мен. Чух силния и характерен звук на пукащи хрущяли, а нещо топло опръска скулите ми. Гърлото на мъжа изхриптя и той стовари тежкото си тяло върху мен. Сега бях притиснат от него, с вързани зад гърба си ръце и изобщо не можех да направя движение. Добре се бях подредил, няма що!

Докато окайвах наум нелепата ситуация, в която бях изпаднал, тялото му се размърда и се претърколи до мен. Сега бе проснато странично и лицето му бе обърнато към мен. Мирисът на нещо познато поздразни ноздрите ми. Кръв. Лъч освети лицето му и сега виждах разбития му сплескан нос обилно да кърви и да образува петно, подобно голям разцъфнал мак върху плочника. На ожуленото му чело, точно над едната му вежда, пулсираше огромна подутина, която бързо увеличаваше обема си.

Светлината угасна така внезапно, както се бе появила преди секунди. Някой опря нещо студено до китките ми и със замах проряза това, с което бяха завързани. Аз успях да се изправя и застанах пред едрата фигура на неизвестния спасител.

— Нямаме време за губене. После с въпросите — придърпа ме в тъмното. Макар да бях още в шок и виждах само гърба на човека, този глас и тази леко провлачена куцукаща походка нямаше как да объркам. Ченгето! Ето, че съдбата си нямаше работа и пак ни бе събрала. В най-подходящия момент.

Дали пък молбите ми за спасение — там, до храма, преди час не дадоха резултат?

Малко по-късно, в някакъв тъмен и влажен вход, бях поседнал на студения под, а ченгето беше залепил лице на стъклото на вратата и гледаше навън. Беше сложил двете си длани до слепоочията си.

— Измъкнахме се — подхвърли през рамо, вместо обяснение.

— Как? — все още бях объркан. — Как ни намери? Кои са тези?

— Кои са тези!? — контрира той и се обърна към мен. — Ти кажи!

Не биваше да го лъжа, защото така или иначе щеше да разбере истината. На всичкото отгоре, с тази си рискована постъпка от негова страна, вероятно му дължах и живота си.

— Хората на Божил.

— Божил? — ченгето се стовари до мен и опря рамото си до моето. На мястото на контакта усетих топлина, а в носа ми лъхна миризма на пот. Дишаше тежко.

— Да, Божил — човекът зад цялата тази лудост.

— Още ли не те е прежалил?

— Прежалил ме е той, но докато съм жив, ще ме преследва, защото аз съм неговия най-непримирим враг. Той ме вкара в тази история и той е виновен за два разбити и в крайна сметка унищожени млади живота. Но това е моята лична история, теб едва ли те засяга.

— Така е — отвърна благо, но аз инстинктивно застанах нащрек. Нещо не се връзваше. Защо ме бе проследил от бара и защо се намеси, за да ме спаси от ловците на Божил?

Все още не бе успокоил вълнението в гърдите си, обърна лице към мен и топлият му дъх облиза страните ми. Нещо го мъчеше и реших да му помогна. Дължах му го.

— Искаш да ми кажеш нещо, така ли е?

Той продължаваше да мълчи, но усещах втренчения му в мен поглед. Беше угнетително.

— Защо ми помагаш? — преформулирах въпроса си и се извърнах към него.

— Видя Ани, нали? — промълви той, без да отбягва погледа ми.

— Кой?

— Дъщеря ми.

— Видях.

— Живея до старата мелница на София. Там, до прелеза за квартал „Хаджи Димитър“. Ще намериш къщата, ако се наложи, нали? Точно зад мелницата е. С малко дворче и зелена метална ограда. Ще я намериш, сигурен съм.

— Защо ми го казваш? — не схващах накъде бие.

— Тя те е виждала вече. Казах й, че може да ти има доверие — продължи. — Ако се случи нещо с мен, ти ще я изведеш оттам.

Всичко се изясни на мига. Излезе, че си имах ангел хранител, без да зная това. Той бе решил да ме държи под око само за да оцелея и дъщеричката му да има шанс, ако нещо се случи с него.

— Знаеш какво работя, не мисли, че не си давам сметка за това. Всеки ден е подарък за мен, така да знаеш. Но имам ли избор? Ани е само на пет. Тя дори не помни майка си.

— А не искаш ли тялото ми?

— Глупости!

Приех отговора му, без да се замислям. Звучеше искрено.

— Ти така и не обясни защо скиташ сам. Къде е момичето?

— Таня загина — отвърнах кратко.

— Аха, ясно — каза, а аз си помислих, че той сякаш очакваше точно този отговор. Дали, според ченгето, не бе логично точно това да се случи? Вината за това сякаш с железен хват ме стисна за гърлото и отвърнах поглед от него. Сълзи напираха да избият и потекат по страните ми, но някак успях да запазя самообладание.

— Ставай! — изправи се и ми подаде ръка. Поех здравата му десница и след като се убедихме, че на улицата няма особено движение, се разделихме. Всеки пое в различна посока.

Малко по-късно се сетих, че не го попитах как да разбера, ако нещо се е случило с него. Не знаех дори името му, затова се върнах, но в тъмнината не видях никого. Някъде наблизо засвириха сирените на полицейски автомобил и миг по-късно видях приблясъка на червено-сините му светлини. Прилепих се до стената на кооперацията и бързо се изнизах от този район. После хукнах по пустите улици, колкото сила имах, и спрях чак пред Националния дворец на културата. На площада пред него имаше младежко забавление с оркестър и танци. Смесих се с младите. Пих пенливо вино, танцувах с девойки, облечени с дълги бални рокли и пях с цяло гърло. Никой не ни притесни. Прибрах се в квартирата малко преди полунощ.