Александър Белтов
Матрикант — книга втора (24)

23.

На следващата сутрин хазяйката бе станала рано и можех да чуя потропването на посудата в кухнята. Все още се излежавах в леглото, когато приятен аромат проникна в стаята ми. Беше познат за мен — мирис, който не бях забравил от детството си. Пържени мекици. С влизането си в кухнята оцених усилията, които бе направила, за да ме посрещне. Чайникът бе подгрят и от него струеше мек аромат. Чашите бяха подредени на масата, а мекиците — надиплени в голяма чиния и поръсени с пудра захар, сякаш бе навалял сняг отгоре им.

— Чайчето… Топло е, внимавай! — инструктира ме почти майчински хазяйката, докато внимателно ми наливаше ароматния еликсир.

Обгърнах чашата с длани, както бях виждал да го прави. Чувството бе прекрасно. Сякаш поемах през пръстите си непозната за мен енергия, бързо проникваща в мен.

— Хапвай и после дай да ти изгладя някоя риза, че нали днес си на интервю?

Бях забравил за това. Наистина беше днес. Онази малка политическа формация, за която ми бе говорила преди ден.

— Добре — съгласих се, вдигнах чашата и долепих ръба й към устните си. Отпих внимателно, защото чаят наистина пареше.

Както ми бе казала, приех, че го прави безкористно, изцяло в мой интерес. Не трябваше да изразявам подозренията си. Бе невъзпитано от моя страна, но бях под напрежение и трудно можех да се сдържам. Дори и да имаше корист, то тя със сигурност не ме застрашаваше. Да речем, че имаше интерес да ме задържи като платежоспособен наемател, колкото се може по-дълго. Приех това за най-вероятния й мотив и престанах да се тревожа. Беше излишно да се натоварвам повече. Пък и не знаех от къде неочаквано мога да получа помощ.

Час по-късно бях на дадения ми от нея адрес. По нищо не личеше, че в тази сграда се намира седалище на нова политическа партия. Кооперация на малка уличка в центъра на града. Съществуваше паралелно с ежедневието на гражданите — фасада, окичена с простори и стари разкривени телевизионни антени. Един от просторите се полюшваше леко от накиченото пране — гащи, потници, панталони и безброй чорапи. Повечето бяха тъмни и наподобяваха висящи надолу прилепи.

Самият офис бе подобен на този на Нова генерация — одимен и тесен. С една дума — дупка. Сякаш по презумпция имаше стандартен калъп за тези неща. Нищо не подсказваше, че това е място, на което си дават среща енергични и целенасочени млади хора, заели се да се борят за социални каузи. Оборудването бе подобаващо скромно — две бюра с дървени столове, витрина с някакви снимки, подредени нагъсто, и няколко претъпкани пепелника. Прииска ми се да отворя прозореца, за да проветря, но мъжът, който бе забил поглед в някакъв класьор, се сепна и подскочи:

— А, добре дошъл. Очаквахме те — подаде ръка. — Страхил Геров, председател.

— Антон Костадинов — поех запотената му длан и се представих с фамилията си, вписана по документи. Финият дезодорант, който си бе пръснал, надви тежката миризма на тютюнев дим.

— Слушай, формалностите после — сега тръгвай с оператора, че вече чака. И без това закъсняваме.

— Кой чака, за какво? — обърках се.

— Оф, забравих да ти кажа — зае се да приглажда назад черната си гъста коса. На младото му и с опъната кожа лице изглеждаше много добре. — Наели сме пиар агенция да прави рекламен клип. Уредили са ни днес в една поликлиника — детското отделение. Там ще действаме. Отиваш с оператора да подготвите нещата, а аз ще дойда след час. Ще правя дарение на отделението. Като пристигна, всичко да е готово! Окей?

Кимнах.

— Как изглеждам?

— Чудесно.

— Добре — махна с ръка към вратата. — Тръгвай, онзи — с камерата, е долу в някаква тяхна кола. Ще се намерите, сигурен съм.

Мъжът се върна и седна обратно на мястото си, а аз побързах да изляза.

Както каза Страхил Геров, намерих колата с оператора — някакъв син форд комби със затъмнени стъкла, и след като се представих, потеглихме. Болницата се оказа сравнително близо до адреса на офиса, така че не отне дълго, за да спрем пред служебния вход на вътрешния паркинг. Операторът шофьор слезе от колата и говори нещо с охраната, сочейки ту към мен, ту към болницата и накрая бариерата бе вдигната. Той пъргаво скочи обратно в кабината и влязохме в двора.

Намерихме място между две коли за Бърза помощ и паркирахме. Едната от колите беше с отворена врата и от нея се бе провесил нечий крак, обут с черна маратонка. Кракът ритмично се поклащаше и сега можех да видя притежателя му, клатещ енергично глава.

Шофьорът беше надул радиото и слушаше чалга — местно разбиране за съвременен фолк. Етно мотиви в ритъм и с текст, близък до мечтите на носещия се по течението човек. Обикновено ставаше дума за много пари, лесен живот, хубави мацки (респективно мъжаги) и уважението на околните към съответната персона. Хората, слушащи подобни текстове, се асоциираха с героя на песента и бяха способни да се опиват от този измислен мечтан свой свят, нямащ нищо общо с физическото им състояние.

Разтоварихме колата под любопитния взор на шофьора. Той беше извърнал глава, колкото може, но без да мести тялото си. Дъвчеше дъвка и освен с крак, барабанеше с пръсти по волана на колата. След като водачът ми затвори задния капак и нарамихме багажа, се отправихме към служебния заден вход на болницата. Преди да влезем, крилото за вратата се отвори със замах, едва не отнасяйки главата на оператора, и отвътре изскочиха двама доктори. Единият от тях подхвърли през рамо някакво извинение и двамата бързо стигнаха до отворения автомобил. Чалгата утихна, а вратите шумно се затвориха. Включиха се сирените, трептящите червени светлини върху покрива разпръснаха отблясъци и колата потегли към бариерата със свирещи гуми. Докато минаваше близо до нас, зърнах лицето на шофьора — бе сериозно и съсредоточено право напред. Избълваният черен пушек от ауспуха на колата задави гърлото на оператора и той се разкашля. След като се изплю няколко пъти на земята и се успокои, изпсува в посока на изчезващия от погледа ни болничен автомобил. Можех да видя почернилите от сажди слюнки в краката на мъжа.

Влязохме в коридорите и след кратко лутане, намерихме подходящото според оператора достатъчно широко и осветено място. Стоварихме куфарите върху мозайката, а операторът се затюхка, защото подът бе леко влажен. Вероятно току-що бе измит с вода и можеше да се различат сухите, но кални петна от скорошни стъпки.

В този час на деня и тук не липсваха хора. Пациентите, предимно деца, бяха придружени от своите родители. Три-четири дълги редици със сгъваеми седалки бяха окупирани от чакащи. Не липсваха и правостоящи. Някои от децата държаха в ръце играчки, книжки и всякакви други дребни предмети, подходящи за занимавка на съзнанието им, докато дойде редът им. Родителите — нервни, не толкова нервни или видимо спокойни, бяха вперили взор към приемните кабинети. Някои от тях стискаха в ръце малки хартийки и току разтваряха длани, за да погледнат в тях. Бяха раздали номерца на чакащите, което значително намаляваше вероятността от разправии помежду им. Това ми хареса. Дано не бе постановка само за да може да се заснеме актът на дарение, като режисирана пиар акция на евентуалния ми нов работодател. Надявах се реалната причина да не бе това.

Операторът разтвори куфарите и сръчно започна да сглобява метални тръби, оформящи триножни стойки. Аз не знаех какво да правя, за да му помогна, затова се отдръпнах и разсеяно се загледах в една от вратите на кабинетите. Не след дълго тя се отвори и отвътре се показа малко момиченце, облечено в бяла рокличка, осеяна с малки червени пеперудки. Според мен детето бе на около четири или пет години. Кестенявата му коса бе сресана на път по средата и прихваната с ярки червени ластичета в две стърчащи плитки. Вратата не се бе затворила и то се обърна към нея, за да изчака някого. Оттам излезе накуцващ едър мъж и момиченцето го хвана за ръка, а аз инстинктивно наведох глава. Тъй като бяхме влезли в болницата, не бях с обичайната си маска на лицето и си дадох сметка, че както аз бях видял мъжа, така и той — мен. Вдигнах очи и се опитах да запазя спокойствие. Ченгето, водещо момиченцето за ръка, се приближаваше към мен. Късно беше за отстъпление, затова се усмихнах насреща им.

— Защо си тук? Следиш ли ме, бе? Ще те смачкам като гнида! — изсъска ядно, когато бе достатъчно близо, внимавайки да не бъде чут от детето. Момиченцето бе спряло пред мен и ме оглеждаше с онова любопитство, с което само децата можеха да проявяват при среща с непознат.

Огледах се притеснено, но не забелязах нещо обезпокоително. Операторът беше сглобил триногата и вече бе закачил видеокамерата, но той не беше опасност. Нямаше начин да ме заснемат на пиар клипа — той не бе подготвен за мен.

— Разбира се, че не. Тук съм по работа — посочих към оператора. Той действаше и не ни обръщаше внимание. Гледаше през визьора на камерата и бавно я въртеше във всички посоки. Това беше вид процедура при подготовката на заснемането. Не разбирах от тези работи. Обърна обектива към нас и двамата с ченгето инстинктивно извърнахме лицата си. Момиченцето го задърпа за ръката:

— Тате, снимат ни. Снимат ни, бе.

— Хей, момче, не си играй с мен! — дръпна ме настрани той, за да излезем от кадъра. Лицето му бе напрегнато, очите святкаха изпод рунтавите му дебели вежди. — Кажи ми ти, че аз не мога да смятам — какъв е шансът в милионен град като този да ме срещнеш случайно, а?

Вдигнах рамене. Момиченцето се опита да разтърси тежката му ръка:

— Тате, тате.

— После, моето момиче, после — обърна се към нея той. — Виж, чичкото има работа сега. После ще се снимаме.

Операторът се беше навел и сега ровеше припряно в единия от куфарите, които бяхме донесли. Беше доста тежък, помня това, защото помагах. Той се обърна към мен:

— Всичко ли извадихме от колата?

— Да — потвърдих.

— Че къде сме го оставили… Мамка му! — така и не разбрах нито какво търси, нито защо говори в множествено число.

Ченгето, изглежда, най-после разбра, че сме по работа заедно с оператора и видимо се успокои.

— Хм, слушай — започна той, — и през ум да не ти минава да ме търсиш повече! Дадох ти, каквото искаше, и то само заради червеноскоската. Ясно ли е? Сега сме квит — пито-платено.

— Тате, а какво е пито-платено? — отново задърпа ръкава му момичето.

— После, Ани. После ще ти кажа, тате — обърна се мило към нея той.

В този момент разбрах голямото му смущение от нашата случайна среща. Припомних си гневните му блясъци в очите, когато ме доближи, а и онази груба заплаха, че ще ме размаже. Бях напипал, без да очаквам, слабото му място, а той се страхуваше именно от това. Притесняваше се, че мога да разгадая. Ченгето имаше дъщеря. Това малко невинно момиченце — Ани, бе неговата слабост. Ако нещо беше в състояние да уплаши този груб и преживял всичко, което може да се случи на човек в близки срещи с бандитска София — това бе каквато и да е заплаха над малката му дъщеричка. Това беше рядък шанс, открил се пред мен. Образно казано — бях го сграбчил за топките, а те със сигурност не бяха железни. Оставаше само да стисна яко, ако не играе по моите правила. Той не бе глупав и сигурно съзнаваше това толкова ясно, колкото го съзнавах и аз. Имаше, разбира се, и риск от превантивни действия от негова страна към мен, но щях да внимавам, според възможностите си. Засега обаче не трябваше в никакъв случай да го предизвиквам.

Наведох се и погалих момичето по главичката:

— Радвам се, че се запознахме, Ани — дадох му да разбере, че съм се досетил за неочакваното за мен предимство. Тя се усмихна мило и отговори чисто по детски:

— И аз — гласчето на момичето звънтеше.

Ченгето отново се напрегна, сложи ръка на рамото му и се завъртя така, че застана между двама ни. Детето каза нещо, което не разбрах, и подаде главичка изпод едната му страна, за да види къде съм. Аз му се усмихнах колкото мога по-дружелюбно. Полицаят се извърна към мен:

— Предупредих те!

— Да, предупреди ме — отвърнах.

Гледах, докато куцащата му фигура и малкият силует до нея се загубиха в края на коридора.

Извърнах се към оператора, който бе намерил, каквото там търсеше и изглеждаше готов.

— Познати ли? — попита. — Жалко, че са тук, защото, нали знаеш, ако се е стигнало до това, няма да им е единственото посещение.

— Познати — потвърдих. — Жалко, че са тук, наистина.

В следващите няколко дни бях зает с новата си работа и нямах време да мисля за необичайната ни среща.

Всичко премина според предварителния сценарий на Страхил Геров. Той, изглежда, бе харесал първата ми изява на помощник оператор, тъй като ми предложи отново да отида при него. Хазяйката щеше да е доволна, защото бе помогнала, но за това — по-късно. Сега трябваше да отида в бара, за да спазаря чипа — дубликат, с който ще мога по-спокойно да се разхождам из големия град, без притесненията от среща с Лицензионна полиция.

Докато се движех из улиците, съзрях нова опасност. В началото не можах да дефинирам тревогата си, но постепенно тя изкристализира и сега бях убеден, че наистина я има. С чистите си и изгладени дрехи усещах пронизващи погледи на непознатите, които сякаш изучаваха човека в мен. Презумпцията бе, че щом имам спретнат вид, вероятно съм заможен и е възможно да нося пари и ценности. Дори дрехите по мен изглеждаха добра плячка. Беше грешка да се движа пеша, но в случая нямах избор. Сякаш бях стрида, на която просто можеха да заграбят черупката и да оставят мекотелото, въргалящо се в прахта.

Започнах да се оглеждам внимателно и във всеки, който бе споделил посоката ми на движение, съзирах потенциална опасност. Загърнах се в сакото си и приведох глава, но изпод вежди наблюдавах всички възможни пътища за бягство, ако се наложи. Вероятно можех да се справя с някой случаен местен бандюга, решил да пробва късмета си с мен, но не и ако се организират двама или трима. Не исках да намесвам полицията по разбираеми причини, но дори и да исках, не виждах често патрулки. Присъствието в този район би имало превантивна мярка, но освен обичайните камери не виждах полицейски коли. При други обстоятелства бих се радвал, че е така, но сега определено бях в опасност и съответно бях много притеснен.

Дори най-дрипавите и примирени със съдбата си просяци, при вида ми реагираха. Очите им светваха и освен протегнатите към мен ръце, инстинктивно усещах как вътрешно се напрягаха. Лицата им се изопваха и бяха готови да скочат насреща ми, а аз дори не разбирах какво ги спира. Сякаш се чувстваха длъжни да изкопчат по някакъв начин всичко, което нося със себе си. Един — уж сакат, дори пъргаво се изправи от кашона, на който се бе изпружил, и се повлече подире ми. Обърнах се и стиснал юмруци, му се озъбих насреща, а той — явно не очаквайки това, се разколеба и остана на място. Сплъстената му дълга коса покриваше част от лицето му и можех да видя само едното му око. Отначало то бе втренчено в лицето ми, а после се сведе и се загледа в ръцете ми. Не носех оръжие, но той не можеше да бъде сигурен. Използвах временната му нерешителност и побързах да напусна неговия периметър.

Просяците ненавиждаха новодошли „колеги“. Всеки от тях ревностно пазеше района си и всяко преминаване на границата се наказваше. Бях виждал вече такива битки за по-добро място на улицата — бяха жестоки. Никой не отстъпваше мястото си, дори и с цената на живота си. Разбира се, границите бяха мислено прокарани, но стриктно се спазваха от всички. Това бе единственият източник за препитание на нещастниците. Според мен дори бе превърнато в професия — щом го извършваха професионално и печелеха от това, значи оцеляваха. А не всеки бездомен и беден в този град бе просяк. Но хората, които даваха милостиня на нещастниците, само увеличаваха тяхната мотивация. Изпадналите не търсеха никакви други алтернативи — просто се стремяха да усъвършенстват уменията си, за да покажат мизерията си. Виждал съм дори майки да упояват невръстните си деца, за да лежат с тях върху студения плочник.

Спомних си от преди десет години някои неприятни места. Например на изхода на метрото — точно срещу статуята на света София, беше възлова за пешеходците зона. Минавах оттам всеки ден на път за офиса на Нова генерация и виждах възрастен човек с дълга бяла коса, изпружен в краката на последното, най-високо стъпало на подлеза. Обикновено носеше дълъг сив шлифер, подложил картонено парче под себе си, протегнал ръка с опната нагоре длан и скрил лицето си. От целия театър, който разиграваше, можех да си представя как ехидна усмивка озаряваше лицето му, щом някой от преминаващите му оставяше по нещо. Жена му кротко бе приседнала на около два-три метра встрани и след всяко подаяние ставаше и прибираше паричката. След края на „работния ден“ двамата си тръгваха. Накъде — не знаех, но вероятно на място, където преспиваха и доста често жената преобличаше своите дрехи. Просякът естествено ставаше на крака и вървеше на собствен ход, без ничия помощ.

Никога няма да забравя отвратителната случка, причинена от него. Улисана в разговор с дружката си, жената не видя тялото на мъжа, препъна се и страховито се изтъркаля по стръмните стъпала. Удари главата си и дълго лежа на плочите безжизнена, окайвана от ужасените вопли на приятелката си. Виновникът стана и бавно се отдалечи, сякаш нищо не се бе случило. На другата сутрин засякох двойката съвсем наблизо до мястото на инцидента. Седяха на пейка до Централния универсален магазин и пиеха кафе от пластмасови чашки. Жената носеше черни очила и четеше вестник. В следващите дни отново бяха заели позиция на обичайното си „работно място“.

Така притеснен и след поредица от ненужни посещения в големи магазини, най-сетне успешно се прибрах в квартирата си. Рапортувах чинно на хазяйката за първата ми среща със Страхил Геров, а тя с видимо задоволство изслуша разказа ми, поклащайки одобрително глава. Когато привърших, ме покани да вечеряме заедно и аз без колебание се възползвах. Беше направила омлет от яйца, а на този аромат не можех да устоя. Разбира се, беше вкусно.

Когато малко по-късно се затворих в стаята си и се метнах на леглото, осъзнах колко дълъг ден бе изтекъл пред очите ми.