Александър Белтов
Матрикант — книга втора (22)

21.

На следващия ден, спазвайки указанията на ченгето, намерих посочения от него адрес и лесно открих пощенската кутия. Наистина не бе заключена и на дъното й намерих сгънат на четири бял лист. Хвърлих поглед през рамо. Никой не ме наблюдаваше и аз прибрах листа в джоба си, а после бързо напуснах това място.

Отидох в близкото заведение „Бърза закуска“, влязох в тоалетната и бутнах вратата на кабинката, но бе заето. Започнах да си мия ръцете бавно, за да изчакам своя ред. Когато най-сетне върлинесто мургаво момче излезе, видях смутеното му изражение в огледалото. То мълчаливо ме подмина и побърза да изчезне. Почаках вратата да се затвори след него и се шмугнах в кабинката. Спуснах капака на тоалетната чиния, седнах отгоре и с нетърпение разгънах бележката. Разкривеният почерк с големи печатни букви несъмнено бе мъжки. На няколко места имаше мастилени възелчета.

Съобщението гласеше: В 9 часа — бар „Костас“ на ул. „Парчевич“. Бъди внимателен, докато стигнеш. Поръчай си нещо дребно и чакай. Ще бъдеш намерен.

Това с наставлението — да внимавам по пътя, беше излишно. Не се съмнявах, че дори в този момент информаторите на ченгето ме наблюдаваха. Те щяха да следят за евентуална моя „опашка“. Това беше и смисълът междинната точка с пощенската кутия. А и как биха ме намерили в бара, ако ченгето не е с тях? А може би имаха подробното описание на дрехите ми, или… на лицето ми!

Станах от капака на тоалетната, пуснах казанчето и излязох. Погледнах часовника си — имах по-малко от час, но достатъчно време, за да намеря този бар, пък беше и наблизо, ако се съди по улицата. Вдигнах маската на лицето си и излязох.

Напуснах заведението. Повъртях се из улиците само за да изчакам уречения час. Няколко минути преди девет отворих тежката, украсена с орнаменти дървена врата на бара и влязох.

Вътре нямаше много посетители, така че седнах на първата свободна масичка и махнах на момчето с табла в ръка. Поръчах наливна бира и зачаках.

Не след дълго към мен се приближи непознат слабичък мъж и седна, без да го каня. В очите на останалите може би изглеждаше, сякаш имахме среща. Замълчах, тъй като момчето, на което бях поръчал, носеше голяма халба с тъмна пенлива течност. Постави я на масата пред мен и се обърна към новодошлия. Мъжът си поръча от същото и когато сервитьорът се отдалечи, непознатият най-сетне проговори:

— Казаха ми, че търсиш чип, така ли?

— Да.

Мъжът се втренчи в мен и сякаш ме преценяваше. Сега можех и аз да го разгледам добре. Думата, с която бих оприличил лицето му, бе „тънко“. Всички пропорции в този човек бяха тънки — веждите, носът, устните, та дори ушите му, леко щръкнали навън, бяха с толкова тънки стени, че през тях можех да видя светлината на рекламата за бира зад гърба му. Рядката му косица бе сресана на път по средата и бялата кожа на темето му приличаше на рибен скелет с дълги кости. На врата си бе вързал жълта вратовръзка, твърде предизвикателна на фона на синята му риза. Отгоре си беше навлякъл голямо платнено яке, но и то не можеше да скрие слабостта на конструкцията му. Цялата му визия излъчваше добре изразена крехкост и невинност.

— Знаеш, че струва пари, нали? — продължи той.

— Имам — отвърнах кратко.

— Аз съм честен търговец и за да съм ясен, ще ти кажа. Знаеш, че не е абсолютно решение, нали?

— В какъв смисъл?

— Ами в такъв — това е дубликат на чип от реален матрикант. Когато се открие дублирането в регистъра, истинският потребител бива привикан в Компанията, сменя се неговата индикация, а тази се обявява за невалидна. При следваща проверка, когато се изпрати това айди към системата, тя те отчита за нарушител и биваш прибран от лицензионните — красноречиво разтвори дланите си навън. — За кого е чипът? За теб ли? Ти ли си матриканта?

Кимнах утвърдително.

— Все се чудя, какво ви е на вас — не искате да си плащате лиценза към Компанията и търсите да минете „тънко“. После, като ви гепят и изтрият, какво печелите? — облегна се назад.

— Нямам пари за подновяване на лиценз — влязох в играта аз. — Но мога да изчезна на такова място, където лицензионните няма да ме намерят.

— Фиу — подсвирна той, но не каза нищо, тъй като се появи сервитьорът.

Известно време мълчахме и пиехме бирата. Той примляскваше с видимо удоволствие. Поръча си втора бира.

— Десет бинки и до два дни ще бъдеш като нов — прогърмя гласът му и аз се уплаших, че алкохолът го е хванал.

Вероятно съм направил замислена физиономия, защото той продължи:

— Нищо работа, като знам лицензите ви колко пари са. Скоро ще започнат да изтичат, нали. Десет години са, доколкото знам. Ти трябва да си някой от първите.

При тези думи червена лампичка светна, а воят на сирена зави предупредително в главата ми.

— Ама чакай, не сте ли слагали вече? Това на теория ли е само?

Човекът отсреща настръхна:

— Абе, глей го! Искаш ли чип, или не? Знам, че ви дерат кожите тия изедници… Пък десет бона са нищо — възмути се на свой ред той. Беше гръмогласен и някои от посетителите извърнаха любопитно глави.

Напрежението между нас придоби почти видимо изражение. Проявих разум и прошепнах, но достатъчно силно, за да чуе:

— Добре, добре, ще си помисля до утре. Десет бона не се събират току-така.

Той видимо се успокои и вдигна халбата почти пред носа си, а после се пресегна и чукна моята толкова силно, че я отмести. Съдържанието й се разклати и стигна до горния ръб, като преля. Течността се плъзна по външната стена на стъклото и бързо достигна дървената повърхност. Загледах се как направи мокър пояс около основата на чашата.

— Наздраве! Ма, вие пиете ли изобщо, ха-ха-ха — захили се насреща. — Нали сте много издръжливи уж и не ви трябва ни манджа, ни пиене.

Макар че лицензите с Компанията не ме интересуваха, исках да се уверя, дали съм разбрал правилно ситуацията.

— Значи казваш, че това е само дубликат на реален матрикант с валиден лиценз? От това следва, че клиентът ти, ако не си плати подновяването на договора, губи правото си, тоест вече не може да бъде правоприемник. Но при евентуална проверка от лицензните, излиза чист? Така ли е?

— Аха, бързо схващаш, човече.

— Стават издирвани длъжници от Компанията, бегълци, така ли? — продължавах да разпитвам. — Ти правиш бегълци? — мисля, че уцелих точната дума. — Е, как после да се оправят сами? По същество, не предлагате решение, само отсрочка, преди да се случи неизбежното.

Чертите на лицето му се издължиха и изостриха още повече. Кожата почервеня, ушите му се напълниха с кръв и вече не бяха прозрачни.

— Че кой ви е виновен, бе? — усетих яда в гласа му. Той удари по масата с неголемия си юмрук и въпреки че в бара бе достатъчно шумно, отново привлякохме внимание. Любопитни погледи зашариха по масата ни. — Кой ви е виновен, че вместо да отидете в Рая, където е мястото на всички ни, сте се вкопчили в Ада, който е тук? Кой? А ти, вместо да летиш из безбрежните и ароматни райски градини, седиш тук да пиеш прокиснала бира и да се пазариш с мен за шибаните пари. И, повярвай ми, знам какво изпитваш!

— Нищо не знаеш! — изпуснах си нервите.

„Да трепериш от всеки поглед и движение, а подозрението към всеки и към всичко да те пречупва и хапе като гладен уличен пес. Да се бориш като ранено животно за живота си, но въпреки това да се чувстваш обречен…“ Остатъкът от думите пробягаха в мисълта ми, но прехапах устни и премълчах.

— Какво не знам? — попита сухо.

Не отговорих, а той явно счете разговора за приключен. Бръкна с хилавата си ръка във вътрешния джоб на якето си и метна няколко сгънати банкноти на масата, без да ги брои. Стана шумно от стола, а мен посочи с тънкия си побелял показалец:

— Черпенето е от мен, а също и бакшишът на сервитьора. Да не го забравиш! Ако си навит, ела утре по същото време, да пием по бира. Ако се откажеш — забравяш за нашата среща. Ако пък решиш да ни портиш на онези, ние знаем как да те намерим. Аре, чао и се пази!

На излизане назовалият се „честен търговец“ се обърна към мен и махна приятелски. От съседната маса се изправиха още двама, които не успях да разгледам добре, но точно те бяха проявили любопитството си към нашата маса. Хвърлиха последен поглед в моята посока и излязоха малко след него. Предположих, че тримата имат връзка помежду си.