Александър Белтов
Матрикант — книга втора (21)

20.

Този сън се повтаряше отново и знаех как ще завърши. Дежа вю. С Таня летяхме устремени в пространството, леки и волни, но бързо осъзнах, че това не беше полет, а всъщност плувахме в топли разпенени води. Бяхме се хванали ръка за ръка и без особени усилия порехме спокойните води на езерото, чийто край не можех да видя. Изпаренията замрежваха погледа ми, но въпреки това, извърнат назад, можех да различа разперената й във водата бяла туника. Тя образуваше зад тялото на момичето своеобразен шлейф, провлачен толкова назад, че краят му се губеше.

Изведнъж лекотата, с която се движехме до този момент, ме напусна, краката ми натежаха и аз започмах да потъвам. Стиснах ръката на Таня и тя започна да ме дърпа в борбата си да ме съхрани на повърхността. Ръката й започна да расте от рамото и да се разтяга, подобно тънък ластик, а тялото й бързо да се отдалечава от мен. Това се случваше толкова бързо, че скоро я изгубих от поглед. Пропадах в тъмните дълбини, стискащ здраво тънката длан на Таня, и се опитвах да ритам с крака, за да се върна при нея, но не успявах. Виках я, а в ответ чувах нейните тихи вопли някъде далеч, далеч. Пропадах и пропадах, докато стигнах твърдо дъно.

Краката ми се подкосиха и ударих колена, но се съвзех и бързо се изправих. Напрегнах всички сили, които бяха останали в мускулите ми, и с двата си крака се отблъснах от дъното. Това даде очакван резултат. Заиздигах се устремно, следвайки гъстите мехурчета въздух, докато отново стигнах до реещото се тяло на момичето. Тя извърна пребледнялото си лице към мен и се усмихна. После помаха с ръка със свободната си ръка и я протегна към мен. Протегнах и аз моята… когато осъзнах нещо. Нещо странно се бе случило, докато бях в бездната.

Стреснах се и скочих в леглото — лицето на Таня, онова лице, което толкова пъти бях милвал насън и наяве, бе непознато за мен. Беше пак тя, но в друг образ и друго тяло.

Сега можех да разбера какво ме бе събудило. Някакви крясъци, от които разбирах само думата „Край!“. Скокнах от леглото и започнах да се обличам. Крясъците се усилиха и побързах да изляза от стаята, влачейки панталона по земята след себе си. Бях успял да обуя единия си крак, но другият крачол ме спъна, като едва не паднах в коридора. Подпрях се на шкафа, като съборих старата снимка на хазяйката — тя позираше с колегите си по работа. Пресегнах се — рамката на снимката не беше счупена. Не бях забелязал преди, но жената я беше откачила от стената и я беше сложила на шкафа. Закачих снимката на стената и после обух другия си крачол на панталона.

Отвън крясъците продължаваха, като този път чувах повече думи. Със сигурност отличих „копелдаци!“ и „завинаги“. Чувах глухи удари и тропот. Помислих, че може да са ритници по стената. Уплаших се за вратата на квартирата. От кръста нагоре бях гол, така че грабнах якето си и се загърнах с него. Сега придобих горе-долу приличен вид и реших да действам. Изглежда, хазяйката отсъстваше в този час. Отворих външната врата — пред нея видях двама души. Бяха мъж и жена. Мъжът — разгърден, с почервеняло кръгло лице и разпенена уста, бе стиснал под мишница лъскав преносим компютър. Опитваше се да се отскубне, за да слезе надолу по стълбището. Жената, вкопчена в ризата му, се опитваше да го спре. Двамата надаваха силни викове, които отекваха по стълбите. Мъжът се извърна и замахна към жената, която затвори очи, но не изпусна ризата му. Влачеше се като куче на каишка подире му.

Краката ми бяха боси и усетих студа на мозайката в коридора. Стъпих с двата си крака върху гумената стелка пред вратата. Така беше по-добре, но за кратко, защото грайферите й започнаха да ме убиват и като клинци безпощадно се набиха в петите ми. Пристъпих встрани с ходилата, за да преместя точките на натиск.

В този момент мъжът ме забеляза и насочи гнева си към мен:

— К’во, бе? К’во зяпаш? Хайде, прибирай се!

Реших, че не бива да се забърквам и се обърнах, за да си вляза обратно, но в този миг жената се намеси:

— Моля ви, помогнете!

— К’во го молиш, ма? — обърна се към нея и пак замахна, но отново не я удари. Тя се сви като коте, но стискаше ризата му. Със сигурност платът бе започнал да се прокъсва и не след дълго мъжът щеше да се освободи.

— Ще го счупя, ти казах — мъжът вдигна високо над главата си компютъра и замахна надолу, но не го разби в цимента. Продължаваше да го стиска с ръце.

— Поне го продай! — умоляваше го тя.

— На кого, ма? Кой ще го поиска?

— Ама защо, наистина? — включих се и аз.

Двамата спряха и за кратко настана тишина. Вгледаха се в мен. Лицата им изразяваха някакви емоции, но аз не можех да определя какви. Жената най-после отпусна края на ризата му, а той с една ръка я натъпка криво-ляво в панталона си. С другата стискаше преносимия компютър. Беше все още разгърден и посивелите косми на гърдите показваха приблизителната му възраст. Жената като че ли бе по-млада, но и в това не бях сигурен, тъй като лицето й бе напрегнато, а това изкривяваше реалните й черти. Дишаше тежко. И двамата бяха запъхтяни. Той избърса мокрото си чело си с опакото на ръката. После я отри в панталона.

— Иска да го счупи…, а аз му казвам поне да го продаде — започна на пресекулки обясненията си жената. На крайчеца на окото й трепереше едра прозрачна сълза. — Като не може да го ползва, поне да вземем някой лев…

— Ма, кой ще го иска? Ти малоумна ли си? — обърна се гневно към нея. — Откак ония идиоти сговнясаха Мрежата, кой търси такива неща? Ще го разбия и после ще се гръмна. Преди поне си струваше да си жив заради виртуалния живот, а сега? За какво да живея сега? За реалността ли? Мръсен, гаден живот — мъжът сложи компютъра на земята и вдигна крак над него, за да го стовари отгоре. Жената падна на земята и протегна ръце, за да го предпази. След миг мъжът щеше да размаже пръстите й с крак.

— Чакай! — прекъснах го точно преди да го направи. — Аз ще го взема.

Мъжът се поколеба, а жената вдигна учудения си поглед към мен. След миг удивлението й се превърна в надежда и тя ме посочи с пръст. Сълзата се отрони от окото й и капна в нозете й. Тя се сети да обърше клепачите с опакото на ръката си, но там вече нямаше нищо.

— Ще го купя — потвърдих.

— Така ли? — невярващо попита мъжът. — За какво ти е? Мрежа няма. Виртуалност няма. За какво? Да го гледаш и да се ядосваш, че са ни отнели единствената причина да живеем? Че ни оставиха да гинем в скапаната реалност? Тази кочина? В ежедневна битка за оцеляване и за какво?

— Ще го взема, ти казах. Почакай!

Влязох в квартирата, взех пари и бързо се върнах при двойката. Те се бяха успокоили, очакваха ме и дори забелязах лека усмивка по лицето на мъжа. Беше оправил ризата си и беше я закопчал. Сега вече имаше приличен вид. Жената бе вдигнала компютъра от земята и го притискаше до гърдите си.

— Ето — тикнах в ръцете на мъжа двеста лева. Не бяха малко пари. — Двеста кинта стигат ли?

— Аха — съгласи се той, като набързо преброи намачканите банкноти.

— Стигат — подкрепи го жената, гледайки жадно в ръцете му.

— Добре — взех компютъра от жената и понечих да си вляза, но се сетих нещо и се обърнах към двамата. — Четете книги. Същото е, дори още по-хубаво.

— Книги? — повтори мъжът, докато прибираше топката пари в джоба на панталона си.

— Да, книги. Писано слово. Освен другия живот, за който така мечтаете и ще откриете там, може да намерите и много полезна информация.

Затворих вратата и след като пуснах металната дръжка, мигновено прилепих ухо на дървената повърхност. Чух стъпките им да шляпат по стълбите, придружени с разговор на висок глас. Продължаваха да спорят за нещо, но не разбирах какво. Бяха започнали да слизат и не след дълго входът притихна.

Не знаех за какво може да ми послужи компютърът, но със сигурност можеше да ми бъде от полза. Можех да потърся информация за Компанията и за Божил, която да помогне в похода ми срещу тях. Можех да потърся нелегалния пазар на матриканти, ако наистина съществуваше такъв. Оттам бе възможно да се сдобия с тяло за Таня, но не знаех на каква цена. Пари имах, но нямаше начин да го наема от Компанията, затова ми оставаше само възможността на черния пазар. Само да успея да вляза в остатъците от Мрежата, без да бъда проследен от властите! Във всеки случай, Агората, с нейната намеса в Мрежата, я бе направила опасно място. По този начин вместо да оправя нещата, както претендираше да прави, сякаш ги влошаваше. Каква борба водеше с елита, след като резултатът бе негативен за масите?

Прибрах компютъра при скенера в гардероба.