Александър Белтов
Матрикант — книга втора (20)

19.

На връщане реших да изразя уважение и благодарност към хазяйката и купих хляб, две рибени консерви, кутия билков чай и малка бисквитена торта. Доволен от себе си, се прибрах в квартирата. Бях с приповдигнато настроение и обнадежден от срещата си с ченгето, на което и досега не бях разбрал името. Макар да не ми обеща помощ за намиране на тяло на матрикант, както исках, снабдяването ми с чип, за да ме легализира при една евентуална проверка, бе нещо много-много важно за мисията, която бях поел пред себе си. Постепенно нещата се движеха в точната посока, а бяха изминали само няколко седмици от моето появяване в града.

Хазяйката, също в добро настроение, ме посрещна с нескрита радост:

— Слушай, не трябваше да се харчиш. Поне докато не си намериш работа. Всъщност това може да се промени много скоро.

Докато си събувах обувките в коридора, тя отнесе продуктите навътре. Оттам долетя гласът й:

— Я, чак пък торта! Да не би да имаш повод?

— Не. Аз… просто така.

— Да направя чай? — предложи тя, когато се появих на вратата в кухнята.

— Може — съгласих се.

— Сядай, сядай — посочи единия от столовете край масата.

В следващите няколко минути наблюдавах действията на жената. Донякъде заприлича на майка ми, каквато я помнех от детството си. Плавни движения, но въпреки това съсредоточени и бързи. Знаеше какво върши и го бе вършила милион пъти — налива вода в чайника, посяга и завърта ключа на печката, изважда чаши и чинийки от бюфета, подрежда ги на масата, после захарницата, две лъжички… Можеше да го направи с вързани очи и въпреки това щеше да бъде перфектно. Ето така, според мен, трябва да протича животът на всеки индивид — всичко да е подредено и предвидимо за нещата, от които зависи оцеляването му, а той да може да надгражда интелектуалните си потребности. Така, както навремето ги бе описал Ейбрахам Маслоу с прочутата си пирамида на йерархичните потребности на човека. Когато фундаментът от жизнените нужди на индивида е задоволен в достатъчна степен, то започва духовното надграждане и в крайна сметка на върха на виртуалната пирамида стоят самоусъвършенстването и себедоказването.

— Имам чудесна новина за теб — прекъсна мислите ми жената, разливайки горещата течност по чашите.

— Така ли?

— Да — потвърди тя и приседна на крайчеца на стола си.

Придърпах чашата пред себе си и я вдигнах — чаят беше горещ и ароматен. Макар да можех да издържам без храна и течности много по-дълго време от хората, тези малки радости, каквато е пиенето на добре приготвен чай, наистина имаха значение за мен. Тя, разбира се, не знаеше това, но аз й бях благодарен. Най-вече за отношението й.

— Не съм ти споменавала, но имам приятели, които също имат приятели.

Не разбрах какво иска да каже, затова не реагирах веднага, а отпих малка глътка. Както и очаквах, според аромата от па̀рите, чаят бе великолепен. Имах желание да затворя очи от блаженство. Мозъкът ми се зае да превежда думите й, но някак си не уцелваше пътя към това. Имаше скрит за мен текст.

— Та, какво за приятелите? — попитах веднага щом се насладих на първата глътка.

— Може да започнеш да стажуваш в една малка политическа формация, ако все още желаеш това. Виж как стоят нещата там и сам ще решиш, искаш ли да продължиш.

Бях отпил нова глътка и сега чаят изгори хранопровода ми. Дали бях загазил? Във всеки случай не трябваше да разкривам пред нея неща от живота си. Това, с приказките ми пред нея — че търся или имам нещо общо с политиката, не беше добра идея. Сега ситуацията налагаше да взема бързо решение. Изглежда, нямах друг избор, освен да се съглася. Може пък да извлека ползи. Мисля, че след като не декларирам, че съм правоприемник, то няма опасност да ме проверяват за валиден лиценз. А и предполагам, въпреки всички тези глупави лозунги „Равенството е живот“, хората не биха допуснали матриканти да влязат в политиката. В нечия партия. Освен… Освен ако самите те — самите матриканти, не учредят такава!

— Чудесно — казах.

— Чудесно, нали? — зарадва се и тя. — Ще те пратя при тях.

Продължихме да пием чай и да бъбрим за други, несъществени и отвлечени работи, а когато свършихме и понечих да стана, се обърнах към нея:

— И какво ще поискаш в замяна? — това бе директна отправка към предишния ни разговор, когато засегнахме политиката. Тогава тя се усъмни, че може да се прави нещо в политиката, без да се поеме ангажимент към някого. Било то на основа финансиране или друг вид помощ.

— Ох, детето ми! Приеми, че има и такива хора. Бъди свободен в избора си.

Въпреки че усетих болката в гласа й, не успя да ме убеди в искреността си.

Затворих се в стаята и се метнах на леглото, загледан в тавана. Не желаех да преразглеждам плановете си и трябваше да се срещна с ченгето. Нужен ми бе чип, който да ми даде спокойствие, и това бе приоритет. Не след дълго затворих очи, дишането ми се забави и неусетно се пренесох в света на всевъзможното.