Александър Белтов
Матрикант — книга втора (2)

1.

Огромна сянка пробягна над главата ми, а малко след това се завъртя обратно и изцяло покри лицето ми. Контрастът на температурата бе толкова голям, че усетих кожата на челото ми да се вледенява. Тялото ми остана горещо, нагрято от жарещото слънце, което в този момент не можех да видя. Погледнах нагоре — над мен висеше безформена маса, закрила слънчевия диск, така че изкривените лъчи образуваха огнен ореол. Сложих длан над очите си, за да ги предпазя и фокусирам по-добре, но без ефект. В следващия миг сянката започна да изсветлява и тогава осъзнах, че не е безформена, а с добре очертан контур. Контур на човешко творение, което въпреки изминалите години не бях забравил. Въздушният кит. Златистата му перка загребваше с бавни обороти огромни пластове от неподвижния горещ въздух. Можех да чуя ритмичното й движение — бум-бум-бум.

Огромното тяло започна да се снижава и от единия борд на висящия под него кош се надвесиха две топчести човешки глави. Въпреки разстоянието, което ни делеше, забелязах на мястото на очите им горящи въглени. Миг по-късно с почуда установих, че това бяха отблясъците на слънчевите лъчи, отразени в кръглите им мотористки очила. Очаквах всеки момент да извадят пушките си и да насочат дулата към мен. Вероятно представлявах лесна мишена насред безлюдните пясъчни дюни. Китът заплашително продължаваше да се спуска и сянката му покри цялото ми застиващо тяло.

Обърнах се в опит да затичам, но стъпалата ми потънаха до глезените и не можех да ги отлепя. Обувките се напълниха сякаш не с пясък, а с непоносима за носене тежест. Размахах енергично ръце по посока на зловещия натрапник, в отчаян опит да го пропъдя, и съвсем очаквано — без ефект. Бръкнах в джоба на панталона си, но автоматичният нож, с който не се разделях още от времето, когато бях нападнат от ловеца на глави, не бе там. Наведох се да потърся нещо, с което да се отбранявам. В този момент искрящият до бяло ситен пясък ме ослепи и осъзнах, че се приближава ужасяващо бързо към лицето ми. Горещина заля тялото ми и се намерих да лежа на неравна, изваяна от тихия, но постоянен горещ и сух вятър пясъчна дюна. Тряс — нещо удари силно. Изстрел?

Отворих очи… миг… два и осъзнах, че това бе поредният нощен кошмар. Годините не бяха променили нищо, дори според Таня бяха задълбочили параноята ми от преследване. Опитах се да успокоя ритъма на сърцето си и притворих очи. Започнах да броя наум. Постарах се да го синхронизирам с едва доловимото тракане на украсения с шарено, изпъчило гърди петле, стенен часовник. Не можех да видя, но ясно си представих как главичката му ритмично се клати заедно със секундарната стрелка и кълве от нарисуваните разпилени царевични зрънца.

Тря-я-с — отново същият звук, сякаш от изстрел, но по-приглушен и вече съвсем близо. Не беше сън. Тънките завеси на прозореца се раздвижиха и като огромно ветрило избутаха хладния въздух. Животинското в мен се задейства и усетих нечие присъствие зад вратата. До страната ми спокойно спеше Таня и вероятно не бе чула нищо. Не се пресегнах, за да я събудя. Дори не погледнах към нея.

Енергично отметнах завивката и тя бавно се свлече на пода. Изправих се в леглото, но почти веднага скокнах на босите си крака. Нямаше време за губене. Хладината на пода ми подейства ободряващо и успях набързо да се ориентирам в обстановката. Стиснах юмруци и бях готов за отпор. И преди се бе случвало. „Няма да ме хванат!“ Засилих се и скочих с двата си крака напред, към леката врата на стаята.

Оттатък дървото сякаш удари нещо. Строполих се върху изкъртената врата и усетих нечие тяло отдолу. Започнах настървено да налагам с юмруци, докато се уверя, че не усещам съпротива. „И този път ми се размина“, помислих, въпреки че почти ме хванаха неподготвен. Станах и бързо се озовах до ключа за лампата. Ударих с юмрук по него, като уцелих още от първия път. Инстинктивно примижах. Крушката бе слаба и само миг беше нужен, за да свикна с жълтата светлина.

Все още здраво стиснал юмруци, бързо доближих притихналата купчина. От едната й страна се подаваше малка бяла ръка, стиснала в юмручето си книжна носна кърпичка. Сърцето ми подскочи. Енергично отместих разцепената почти на две части табла на вратата, а под нея открих неестествено изкривеното тяло на Таня. Тънката й розова нощница се бе повдигнала почти до кръста, откриваща прекрасните й бели крака. Стъпалата й бяха разтворени в две противоположни посоки, а на едното й коляно зееше прясно охлузване — синя подутина с ожулени червени краища. От челото й сълзеше тънка струйка кръв. Тя се прокрадваше покрай малкото й ухо и вече бе образувала малка локвичка до главата й. Очите бяха затворени, прихлупени от розовите, украсени с дълги извити мигли клепачи.

Паднах на пода, стиснах юмруци и затворих очи, а после започнах да удрям главата си в пода, докато светът изчезна.