Александър Белтов
Матрикант — книга втора (19)

18.

Този ден бе започнал добре. Необезпокояван от никого, можех да се излежавам до късно и с удоволствие се възползвах от това. Нахраних се под одобрителния поглед на хазяйката. Помислих си, че е редно да й оставя допълнително пари към наема, защото тя ме гощаваше при всеки удобен момент. Загадка за мен остана начинът, по който се снабдяваше с добри хранителни продукти, а те несъмнено бяха такива. Кога излизаше да пазарува, също не разбирах. Странна история, но в момента това не беше проблем за мен и просто приемах нещата за даденост.

След като й помогнах да разтреби масата, благодарих и казах за намеренията си да изляза, за да си търся работа. Разбира се, не това бе целта ми, но тази малка лъжа бе необходима. Не бе любопитна, а и аз не й дадох повод да си задава въпроси. Предложих да напазарувам, но тя с усмивка отказа.

Пред входа на кооперацията сложих маската на лицето си и поех по улицата. Бързо стигнах до района, който ченгето обхождаше и забавих ход. Щях да започна от хотелите. Планът ми бе прост — ще се навъртам около тях и ще ги наблюдавам скришом. Все от някъде ще се покаже.

На отсрещния тротоар, помежду два разминаващи се автомобила забелязах нечий интерес към мен. Момче на около петнайсетина години се бе изравнило с мен и очевидно вървеше със същото темпо. Беше нахлупило бейзболна шапка и изпод ниско спуснатата козирка не можех да определя накъде е насочен погледът му, когато извърташе главата си към моята посока. Дали не си въобразих? Намалих крачка и спрях, за да огледам мръсна витрина на магазин за чанти. Не се бавих много, но когато отново тръгнах, хвърлих поглед — и той беше там. Носех маска, така че едва ли ме бяха разпознали на камерите. Тогава как? Преследвач ли беше това или случайно съвпадение?

Параноята от изминалите години си казваше думата. Почувствах панически пристъп. Усетих сърцето си да ускорява своя ход. Започнах да обмислям възможните изходи от създалата се ситуация. Разделяше ни натовареното движение на улицата по това време, но не знаех дали няма компания от тази страна на тротоара. Заоглеждах мрачните входове на кооперациите, за да избера някоя от тях. Там със сигурност има вътрешен двор, а може би ще мога да прескоча в друг и така да изляза на съседна улица. Макар и недобре обмислен, все пак това беше някакъв изход, поне в този момент. Имаше шанс. Дори да нямаше възможност да изляза на друга улица, бих могъл да се скрия от преследвача си, поне докато обмисля какво друго да направя.

Спънах се и за миг изгубих равновесие. Направих няколко бързи крачки почти приведен на две. Когато възстанових стабилността си и вдигнах глава, на отсрещния тротоар бе пълно с бързащи хора, но от момчето — нито следа. Пулсът ми започна да забавя своя ход. Изглежда, бях си въобразил. Доближих се плътно до някаква жена и се опитах да я следвам в нейното движение, за да наподобяваме двойка.

Внезапно две силни ръце ме издърпаха от тълпата и аз се озовах притиснат до стената на някаква кооперация. Остър ръб опря гърба ми, точно между плешките. После мъжът, който ме бе отмъкнал, ме сграбчи за гърлото, а с другата ръка натисна силно гърдите ми. Ръбът в гърба ми се заби дълбоко и болеше ужасно.

— Оп-паля! Кой ни е дошъл на гости! Това лице и — свали със замах маската от лицето ми и разголи шията — този белег на гушата… Дълго време не сме се срещали, май. Къде е Таня? Да не я направи порядъчна домакиня? Ха-ха-ха!

Изпод рунтавите вежди очите на ченгето се бяха вторачили в мен. Насълзени и помътнели, с гъста плетеница от червени жилки в краищата. Очи, сякаш събрали в едно мъка, умора, че и инат за живот в дълбоките си кладенци. Лицето поразително приличаше на рисунката, която все още бе във вътрешния ми джоб. Започнах да се задушавам, а образът — да се размива.

— Че и художник си намерил, а? — поразхлаби малко захвата на пръстите си, но само дотолкова, колкото да си поема въздух.

— Чакай! — изхриптях в опита си да се освободя и инстинктивно хванах китката му.

— Тръгвай с мен! — освободи гърлото ми, но мощно ме подхвана под мишница и почти отлепи краката ми от земята. — Да не правим циркове тук.

Гърбът ми се отлепи от стената с острия ръб и болката между плешките приглуши силата си.

Тръгнах покорно, така че той поохлаби малко хватката на мишницата ми.

Хората, вероятно, не обръщаха внимание на сцената, в която попаднах. Тези неща не бяха рядко явление и вероятно изглеждаше като лична саморазправа. Така че, необезпокоявани, тръгнахме в посоката, в която ме поведе. Обзеха ме смесени чувства. Нямах представа как ме бе открил, но може би отново бях сгрешил някъде. Прекалено много станаха тези грешки. Аз, разбира се, исках среща и търсех този човек, така че случилото се бе успех за мен и напълно в духа на плана ми, но фактът, че той ме откри пръв, ме смущаваше сериозно. Можеше сега да съм в ръцете на Божил, а това означаваше сигурен край — за мен, но още по-лошо, край за любимия ми човек.

Докато се движехме заедно, изведнъж проумях. Той бе споменал думата „художник“, така че или от него, или от клошарите — просяци, на които бях показал портрета му, е дошло предупреждението, че някой го издирва. Съжалих, че бях сритал онзи дрипав нещастник на земята. Но кой ли бе издайникът? От него трябва да е получил и точното ми описание. Ядосах се, че не бях сменил дрехите си. В този ред на мисли реших, че най-вероятно бе художникът. Той безспорно имаше набито око, а и сигурно по някакъв начин считаше, че приятелството с полицая за в бъдеще ще му е по-полезно от случайния клиент.

Дали ченгето не къташе в джоба си мой рисуван портрет — дело на същия художник? Ако е така — той просто се бе възползвал максимално от ситуацията. От мен парите, а от ченгето — благоразположението за бъдещето. А може би и за миналото? Да, най-вероятно е така. Художникът познаваше полицая от преди и с нещо са били обвързани.

Изведнъж картината изцяло ми се изясни — ченгето бе създало мрежа от информатори. Ето защо момчето, което видях на отсрещния тротоар, ме бе последвало успоредно на пътя ми. То беше виждало предполагаемата рисунка, изготвена от художника. Вероятно имаше и други информатори, но то първо бе попаднало на мен.

Приех това заключение за окончателно и се успокоих. Не съм засечен от наблюдението на Божил и Компанията. Засега информаторската мрежа на ченгето бе по-ефективна от видеонаблюдението и агентите на Лицензионна полиция, които несъмнено обслужваха Компанията.

Със свободната си ръка се опитах да сложа отново противопраховата си маска, но ми бе трудно и не успявах. Ченгето видя това, прояви мъдрост и без да пита защо, освободи другата ми ръка. Изчака да си сложа маската и пак ме подхвана — този път не стискаше силно. Наведох глава. Надявах се да не попадна в разпознаваем кадър в окото на някоя от многобройните обществени камери, до които, не се съмнявах, имаше достъп Компанията. Движехме се като двама стари познати. Той — с усмихнато лице, аз — леко приведен към рамото му, сякаш му говорех. Не бързахме много, тъй като полицаят накуцваше. Не бях забелязал това при предишните ни срещи в нашето общо минало.

Отведе ме в малка квартира, близо до хотела, който бях ползвал преди десет години. Помнех добре този район на града — не се беше променил. Поне видимо.

Още щом влязохме, ми даде знак да остана до вратата, а той побърза да дръпне завесата на прозореца. Тя бе достатъчно прозрачна, за да пропуска светлина, така че ченгето не запали лампата. Посочи свободен стол, а сам се отпусна тежко на друг и започна да разтрива с кръгови движения дясното си коляно. Прави го известно време и лицето му започна да се отпуска.

— Така-а — каза най-сетне, — значи това пак си ти.

— Аз съм.

— Търсиш ме, така ли?

— Да, както си разбрал вече.

— Не вярвах, че ще оцелееш — усмихна се той. — Всичките тези години… Но явно съм те недооценил. Какво искаш?

Макар и с леко отклонение, всичко се подреждаше така, както го бях замислил. Имах срещата, която исках, така че пристъпих по същество.

— Трябва да се свържа с едни хора и мисля, че можеш да ми помогнеш. В замяна ще си получиш своето.

— Аха, ясно. Пак опря до „корумипраното ченге“, както ме нарече преди години. Така ли? — не изглеждаше щастлив от това заключение.

— Е, не съм казал така — опитах да потуша нещата, — просто ще си платя услугата.

— Нека ти кажа нещо, господично! — лицето му бе почервеняло. — Правя това, което се иска от мен — чистя улиците от боклуци. Разправям се ежедневно с боклуци и дори когато легна да спя — пак сънувам боклуци. Разбра ли? На всичкото отгоре, за да съм на тази позиция, играя по единствените възможни правила. Правила, измислени не от мен обаче. Запомни това, момче! Корупцията не зависи от характера, нито от морала на човек, а от условията, в които попада. Никой не се е родил корумпиран. Нима не искам да съм чист като Христос? — разпери театрално ръце. — Искам, разбира се, но за да живея в света, в който съм роден, и да работя това, което мога… Над мен има друг, на когото се отчитам, той пък се отчита на друг и така — до самия връх. Представи си пирамида и аз съм само в основата й.

Изчаках безмълвно да свърши своята своеобразна изповед. След тези думи на него видимо му олекна.

— Какви са тези хора? — продължи вече с по-мек тон.

— Тези хора имат достъп до матриканти, а на мен ми трябва такъв. Трябва ми тяло, но без инсталирано нечие човешко съзнание. Заготовката само.

— Знаеш къде е продавачът, дори мисля, че лично го познаваш — присви очите си ченгето и лицето му придоби азиатска форма. — Забрави ли?

Знаех, че вече се е досетил за какво го моля, но искаше да си поиграе с мен. Реших да не му доставя това удоволствие, да съм директен и да си спестя неудобството.

— Хм. Не тези матриканти, давани на лиценз от Компанията, макар че не бих имал против. Търся един от тези, които се издирват от Лицензионна полиция. Има едни хора… там… в Княжево. Някаква група.

— Това са глупости! — изведнъж стана сериозен. Сви юмруци и краката му потрепериха нервно. — Приказки на тези измекяри от Лицензионната. Разправят ги, само и само да получат финансиране и да се бъркат в чуждите дела. Смучат стотици хиляди от наивниците, дет’ им вярват. Няма такива неща на черния пазар. Никой не притежава апаратурата, с която осъществяват преливането на матрицата на мозъка. Виж, чип мога да ти уредя. Човекът е точен, ама е скъпчия, да знаеш.

— Какъв чип? — не бях чул за него.

— Чип като чип — отговори бързо. — Не разбирам от тия работи, ама знам, че се продава. Имплантира се на мястото на стария и всичко в базата им данни става окей. Докато разкрият измамата, минава дълго време. Възможно е да действа дори години. Десет пъти да те проверят от Лицензионна, може десет пъти да си окей. Обаче не знаеш кога ще им свирне скенерът и ще разкрият несъответствието.

За такова нещо не бях мислил, а ето, че само се появи. В моя случай, като бонус, можех да контролирам валидността на чипа посредством скенера, с който се бях сдобил неотдавна.

— Искам го.

Той се облегна назад и ме преценяваше няколко секунди. Измерваше ме от глава до пети и ми стана неудобно.

— Ти нали разбираш, че ако ме видят с теб, ще загазя — наведе се и приближи лицето си към мен. — И този път не само крака ми ще пострада.

— За парите — колкото трябва, толкова.

— Абе, парите… — недоизказа се той и махна с ръка, така че не разбрах мисълта му.

Ченгето изпъшка, стана и започна да шари зад гърба ми. Не разбрах защо се бе изнервил така внезапно. Паркетът скърцаше под тежкото му тяло — напред-назад, напред-назад. Сега накуцването му се чуваше отчетливо. Стигна до прозореца и леко открехна тънката завеса. Загледа се навън. Преценяваше обстановката и рисковете по някакви свои критерии. След малко пусна обратно завесата, приближи към мен и твърдо каза:

— Ще го направим!

— Благодаря! Аз съм Антон — протегнах ръка.

Той я изгледа мрачно, но не я пое.

— Наричай ме както искаш. Впрочем, дай ми рисунката!

Протегна ръка и знаех, че не мога да откажа, нито да излъжа, че не я нося. Извадих я от вътрешния си джоб. Той я взе, погледна я и след това накъса плътния картон на десетки малки парченца. Пусна в джоба на якето си остатъците от това, което допреди малко беше неговият портрет, и ме подкани да ставам.

— Утре, осем часа вечерта. Улица „Лавеле“ 10. Увери се, че си сам и не водиш опашка. Има черна метална пощенска кутия. Отвори я, няма да бъде заключена, и ще намериш бележка с указание къде ще те чакам.

Кимнах, че съм разбрал.

Той излезе пръв и се забави около минута, после протегна ръка и ме издърпа навън. Малко по-късно се разделихме.