Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Криейтив Комънс — Позоваване — Некомерсиално — Без производни, версия 2.5)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Матрикант — книга втора
Българска
Електронна книга
Първо издание
© Александър Боянов Белтов, автор, 2014
© Виктория Каралийчева, редактор, 2014
© Виктория Каралийчева, коректор, 2014
© Николай Генчев, художник, 2014
Интернет сайт: http://matricant.wordpress.com
CC BY-NC-ND 2.5 BG, http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/
История
- —Добавяне
17.
От момента на завръщането ми в града късметът неизменно ми бе подавал ръка. Надявах се и сега да бъде така. Бях допуснал някои грешки, но разумни рискове трябваше да приема, ако исках да получа това, за което бях тук. Едното от тях вече се изпълняваше — страданието на Божил. Мислех дори как да го усиля. За другото обаче ми трябваше помощ. Помощ, която се надявах да получа от един човек, когото бях започнал вече да издирвам.
Тази сутрин минах през местното заведение за хранене „Бърза закуска“ и купих няколко сандвича с вкус на говеждо. Натъпках ги в голям хартиен плик и ги понесох из улиците на града. Запътих се към района на ченгето, което навремето бе надзорник за Таня. Той помогна да вземем от Жорж парите на института на Компанията. Разбира се, бяха изминали години, но разполагах с негов предполагаем портрет. Надявах се поне донякъде да съответства на сегашния му облик.
Първите двама просяци, заели ключови места в района, на които подадох сандвича, ги прибраха безмълвно. Показах им дискретно рисувания портрет — никаква реакция. Сякаш не бях там и не бях им давал нищо. Изпуснах си нервите и ядно сритах втория по кокалчетата на изпружените му крака. Той изохка и ме напсува по най-вулгарен начин. Понечи да се изправи, но после размисли и остана да лежи на плочника, размахвайки юмруци към мен.
Тръгнах си бързо и се замислих как ли изглеждам отстрани. Не бях добрия самарянин, който мисли, грижи се и се моли за безбройните безимотни нещастници. Но такива бяха и всички останали, с които и в момента се разминавах на улицата — е, вероятно с малки изключения, доказващи по-скоро правилото „Човек за човека е вълк“. Ако това бе така, значи бе поредното доказателство, че аз също съм човек. Не по-различен от всички останали в този свят.
Безрезултатните ми до този момент усилия ме накараха да променя първоначалния замисъл за изпълнението на плана си. Към третия просяк, който забелязах в същия район, реших да подходя по различен начин.
Стоварих се най-безцеремонно на плочките — на по-малко от метър от него, и сложих между краката си малка картонена кутия. Предвидливо я бях извадил малко по-рано от ръждясал контейнер на улицата и сега приличах на един от многото просящи безделници. Само лицето ми вероятно не изглеждаше съвсем по този начин, но се надявах да не ми отнеме много време. Портрета на ченгето сложих в скута си, с лице нагоре, така че когато раздърпания мъж погледне към мен, да може да го види. Загледах се в отсрещния плакат-лозунг „Равенството е живот“, провиснал между два улични стълба. Бе падал ниско и главите на хората минаваха на педя от него. Някой бе задраскал с черен спрей думата „живот“ и вместо нея отгоре бе изписано с разкривен почерк „невъзможно“.
В началото просякът до мен се направи, че не вижда и не чува нищо наоколо. След няколко минути обаче нервите му не издържаха — омазнените му крачоли се размърдаха и брадясалото му с къса четина лице се обърна към мен:
— Изчезвай, бе, тъпак! — просъска ми злобно. От развалените му жълти зъби лъхна неприятна миризма на кисело.
Не отговорих. Вместо това извадих от хартиения плик поредния сандвич. Беше омазал достатъчно опаковачната хартия и мирисът на печено подразни носа на просяка. Той се обърса с опакото на ръката си и отново се озъби:
— Разкарай се, бе! Аре, бегай на друго место! — погледът му се насочи натам, където лежеше рисуваният образ на полицая.
— Искаш ли да си го поделим? — вдигнах сандвича пред лицето му с приятелски тон.
— И тоя нема да те спаси — посочи портрета на ченгето, — ако се ядосам, да знаеш. Нищо, че се прави на големата работа тук. И той ни е ял попарата. Ако му шариш кинти, той да ти намери място!
— На — тикнах му в ръцете сандвича, — вземи го целия, че не съм гладен. Сега изчезвам.
Избърсах ръце в хастара на дрехата си, грижливо прибрах рисунката в кафявия плик и станах. Картонената кутия ритнах встрани и тя тутакси бе смачкана от нечии преминаващи крака. С помръкнал поглед мъжът мълчаливо изгледа действията ми. Чувстваше някак по животински, че ме е надвил и все още се правеше на страшен.
— Благодаря! — не издържах и подхвърлих към него тихо, но достатъчно, за да чуе.
За миг изражението му се промени и той зяпна насреща. От устата му отново надзърнаха развалените му зъби. Бе получил благодарност за това, че ме изгони, а като бонус бе получил сандвич с вкус на говеждо. Не така работеше светът.
Оставих го да се чуди на странните ми действия и побързах да се отдалеча. Бях с открито лице, а Божил знаеше, че съм в града. Не биваше да се задържам повече на това място.
Бях получил информацията, за която дойдох — корумпираното ченге, бившият надзирател на Таня, бе все още някъде тук. Щях да го намеря — вече бях сигурен. Той бе моя шанс да се свържа с хората, отвличащи матриканти. В замяна със сигурност нямаше да откаже да прибере една добра сума.
Вдигнах на носа си противопраховата маска и се слях с тълпата, която ме понесе далеч оттук. Трябваше да обмисля следващия си ход.