Александър Белтов
Матрикант — книга втора (17)

16.

Прибрах се в квартирата. Позвъних на вратата, защото не носех ключ, и чух нечие движение отвътре. После светлинката, появила се миг преди това в шпионката, изчезна и вратата се отвори дотолкова, колкото да се промуша. Хазяйката любезно се отмести и след като влязох в коридора, внимателно затвори след мен. Изчака да събуя обувките си и нахлузя кожените чехли, а после ласкаво ме подхвана под ръка:

— Направих ти от онези палачинки, дето ги хареса.

— Наистина, хазяйке, нямаше нужда. Пази си запасите, че виждаш какво време е.

— Знам, знам — усмихна се тя. — Ти за мен не бери грижа. То, моето свършва, ама вие, младите…

Спрях и се загледах в малка снимка, окачена на стената в коридора. Бе точно на нивото на очите ми, така че можех да видя детайлите, макар и на недобре осветеното място. Тя представляваше група — трима мъже и една жена в бели престилки. Веднага разпознах луничавото лице на хазяйката, макар и доста по-млада. Фотографът бе хванал като фон зад тях голяма стая с висящи от тавана маркучи. Предположих, че е лаборатория и хората са работили там.

Хазяйката въздъхна зад гърба ми:

— И аз бях млада някога.

— А, не, аз не за това — измънках, — странно място.

— Някога се занимавах с наука, Антоне. Хайде — подканящо ме подбутна отново, — седни да си хапнеш.

Наистина не бях вкусвал такива палачинки. Тънка и нежна обвивка, а пълнежът — с домашно приготвено дюлево сладко. Откъде ли се бе снабдила с него?

След като събрах с вилицата разлятото от палачинката сладко и налапах последния залък, вдигнах поглед към нея. Тя одобрително наблюдаваше над рамките на очилата си, леко навела глава надолу. Можех да различа радостните пламъчета в очите й, а леко пожълтялото й нашарено лице, което вече добре познавах, сега бе почервеняло. Горда жена.

— Онази снимка, там… — подхванах, след като преглътнах и отпих от чашата с вода, която тя любезно ми бе предложила. — Интересна работа трябва да е била.

— Интересна беше. И още е такава — отвърна лаконично.

Замълчахме и в този момент се почувствах неловко. Тя вероятно не желаеше да коментира, но в мен се бе събудил неочакван интерес. Започнах да я оглеждам скришом. Тя улови погледа ми, забърса покривката с шепа, макар да нямаше нужда от това, и стана, за да раздигне масата. Върху пеньоара си бе навлякла сива, домашно плетена жилетка, но дори и така гърбът й изглеждаше тесен, почти с детски размер, а движенията на жената бяха по младежки пъргави. Нареди странично в пластмасова форма чинийката, за да се отцежда от водата.

— Ще сложа чай. Искаш ли?

Поклатих отрицателно глава.

Чайникът трябва да е бил предварително приготвен и подгрят, защото жената внимателно наля в чаша и я сложи пред себе си. От нея се издигаше почти прозрачна пара. Замириса на билки. Тя обгърна чашата с длани, като че се опитваше да ги затопли. После се обърна към мен:

— А ти с какво се занимаваш?

Въпросът ме хвана неподготвен.

— В момента търся работа, но съм историк по образование — отвърнах бързо само за да отговоря.

— Хм, трудно ще намериш нещо подходящо, нали?

Свих рамене. Така си беше наистина. Какво могат да вършат историците в днешния свят и нужни ли бяха изобщо? Веднага ми изскочи пример — в този регион на света, преди време всяка държава бе създала „своя собствена“ история и това, разбира се, бе удобно за политическите цели на съответното управление. Сега, когато границите бяха предимно административни, историците бяха станали излишни. Никой вече не се интересуваше от миналото. Животът бе само в настоящето. В технологичния век историята бе отживелица. С други думи — историята бе мъртва.

— Е, имам и други умения. Организационни най-вече. Наскоро изкарах курсове и имам добри познания по социология — тя кимаше одобрително. — Мисля да се хвана с политика.

— Политика, казваш? — попита замислено, докато бъркаше захарчето на чая си.

— Аха.

— Политиката сега е мръсна работа — заключи тя и извади лъжичката от чашата. Леко почука с нея по ръба на порцелановата чаша, докато се изцедят капките и внимателно я постави върху чинийката.

— Че кога не е била? В исторически план — откакто има организирани човешки групи в държавни структури.

— Е, да — прекъсна ме тя, — но сега, ако искаш да печелиш електорат, трябва да се прицелиш в него. Той е беден, болен и отчаян. На всичко това сложй и безпрецедентната ширеща се неграмотност и първичност. Разпада на семейните общности и загубата на ценности, цел и посока. И какво става? За да ги спечелиш, трябва да им се харесаш — трябва да изглеждаш от тяхното „котило“. Зъл език, нагло държане, безпардонност и цинизъм. С позата на „Великия освободител“. И около теб нормални съмишленици, но до един използвачи. Докато разберат обаче що за стока си, ще си поживееш добре. До идването на следващия селски месия. Така като те гледам — не виждам в теб нищо подобно. Чудя се в такъв случай — на къде си тръгнал?

Права беше. Това не можех да оборя, а и не исках.

— Има и едни други хора, с възможности да влияят на обществените отношения. За тях ми е мисълта… То, още се ориентирам — исках да приключа темата възможно най-бързо, но осъзнах, че думите ми прозвучаха наивно.

— А имаш ли спонсори, защото тая работа така не става? Кой ще те финансира и какви ангажименти ще поемеш пред него?

Не отговорих. Бях на път да направя грешна стъпка, а и достатъчно подробности за себе си разкрих.

Тя отпиваше с наслада топлата течност и сякаш забрави разговора ни. Слънцето проби сивотата и лъчите му нахлуха през прозореца. Започнах да различавам интересни сенки от скромната покъщнина.

— Дано да съм жива, докато дойде някой да се нагърби и оправи цялата тази каша — не след дълго продължи разговорът ни.

— Е, защо да не си жива, хазяйке?

— Годините са ми много, не виждаш ли? Но не ме е страх от смъртта. Това си е заложено в нас — генетично.

Каза го по такъв начин, а и изразът на лицето й говореше красноречиво, че ме накара да си спомня стареца от маршрутката, когато ни нападнаха бандитите в Княжево. Същото примирение. Същото разбиране за предстоящото — единствено неизбежно.

— И какво е смъртта, в крайна сметка — прекъсна размислите ми хазяйката. — Преминаване същността ни от едно място в друго — беше допила чая си и побутна чашата настрани.

— Но ти си религиозна? — учудих се. Не бях видял икони, нещо често срещано из домовете на тукашните. Не носеше кръст или какъвто и да било друг символ на вяра. — Нали си се занимавала с наука?

— Че кой казва това? Не съм. По-скоро се определям като агностик. Може да има Бог — такъв, какъвто е според светите книги, а може и да няма. Не съм убедена нито в едното, нито в другото. Най-правдоподобната за мен теория е, че има световен разум и телата ни са само инкубатор, временен дом за него. След като напуснем този своеобразен инкубатор, душите ни се приобщават към него.

Това беше нещо съвсем ново за мен. Изречено от нейната уста обаче, не ми се стори съвсем невероятно. Тази жена притежаваше особено и необяснимо излъчване. Излъчване, което вдъхва доверие, без да се налага да се доказва.

— А тези — новите, така наречени матриканти? — хрумна ми да попитам плахо. — Те как се връзват с тази философия? Нали се опитват да избягат от неизбежното?

— Ощетители са те. Ощетяват световния разум, но той няма да остави нещата по този начин, да знаеш — очите на жената се разпалиха и гласът и стана неочаквано твърд. Повдигна леко с показалеца си тънките рамки на очилата върху носа си. — И именно защото е световен разум, ще намери начин да обърне и спре цялата тази лудост.

— Е, нали душите им са свободни да напуснат след смъртта на физическите има тела? Защо да са ощетители?

— Не разбираш, синко, не разбираш — потупа ръката ми с усмивка. — Всяка промяна в естествения процес е неприемлива и не може да остане без последствия. Не и без пълно съответствие между съзнание и възможности. А когато възможностите са по-големи от нивото на съзнание, става страшно. Тази нова технология… Може би не си чувал за експериментите на двама военни инструктури — Емилиян Шулц и Хенрих Вернер. Преди много години работех по един проект и в него намерих интересни материали за някаква операция, наречена „Пан“. Именно там се запознах с работата на двамата. Обучавали шимпанзета за бойни действия в африканската джунгла срещу бунтовниците. Шимпанзетата можели да се придвижват в тази местност почти четири пъти по-бързо от хората. Ориентирали се без проблеми във всякаква обстановка и можели да се прикриват на места, където бунтовниците изобщо и не предполагали за опасност. Даже не било неоходимо да променят конструкцията на конвенционалните оръжия, използвани от хората. Пасвали идеално на физиологичната структура на приматите. Всичко било перфектно замислено в представите на инструктурите. Оставало само да ги въоръжат с подходящите оръжия и научат да стрелят. Отделили им стотици часове в обучение да насочват автомата към хора и да натискат спусъка. Приматите можели и сами да сменят амунициите, когато се наложи. Резултатът бил, че още щом им дали оръжието с бойни амуниции, за да ги вкарат в района на бойните действия, животните първо застреляли инструктурите си, а после се избили взаимно. Пълна касапница. Вероятно човек може да мисли като примат, но приматът не може да мисли като човек. Животното не можело да различава нашите бойци и инструктурите от враговете. За тях всички били еднакви — хора. Нивото на интелект на животното не позволило то да оперира по този начин, който бил според замисъла на инструктурите. Ето ти прост пример за дисбаланс между това да притежаваш технологията и нивото на съзнанието, необходимо, за да го използваш по предназначение.

В следващите минути мълчаливо правих компания на хазяйката. Малките й тъмни очички се спираха няколко пъти в моите и с изненада съзирах в дълбините им безкраен океан.

— Получили са нещо, което изисква по-висша форма на интелект, за да се ползва — заключих аз, преди да стана от масата. — Значи не са дорасли, така ли?

— Не са дорасли — кимна хазяйката.

Малко по-късно се затворих в стаята и до края на деня кроях на план за следващите ми стъпки.