Александър Белтов
Матрикант — книга втора (14)

13.

Входът на кооперацията, в която влязох, бе сравнително добре поддържан за стандартите в столицата. Около пощенските кутии нямаше обичайните купчини шарени хартийки, рекламиращи какво ли не, а пред вратата имаше гумена изтривалка. Естествено трябваше да натисна домофонния звънец, за да ми отворят външната врата.

На прага на търсената квартира вече ме очакваше хазяйката — дребна женица с малки тъмни очички. Кожата на лицето й бе обсипана с малки кафяви петънца. Беше облечена в тъмночервен плътен пеньоар, с широки ръкави и пристегнат с коланче в кръста. Въпреки напредналата възраст стойката й бе все още изправена. Жилестата й ръка посочи осветения коридор и аз се шмугнах покрай нея.

Понечих да събуя обувките си, но тя ме подкани да влизам:

— Ето там, в кухнята… Навътре. Влизай, влизай!

Ориентирах се бързо и след като седнах на масата, започнах да се оглеждам. Тя проследи погледа ми:

— Сам човек съм, разбираш. Ама се оправям някак…

— Чудесно е — отвърнах, — всичко е наред.

— Е, не съвсем, ама като имам помощ, друго си е.

— По телефона говорихме за наема. Съгласен съм. Дори мога да предплатя за месец.

Тя положи леката си тънка ръка на рамото ми:

— Чакай, синко. Няма ли да погледнеш стаята? — засуети се тя. — То, не бива така.

— О, да.

Изправих се и тръгнах след нея по късия коридор.

Стаята, която ми показа, бе скромно обзаведена: легло с табла от лъскав фурнир, двукрилен дървен гардероб — изглеждаше доста стар, маса, два стола и разгънат пластмасов сешоар. Това за мен бе повече от достатъчно.

— Чудесна е — казах отново и жената видимо се зарадва.

— Ами, можеш да си донесеш багажа, синко.

— Нямам много багаж, хазяйке.

— Така ли? — не скри учудването си тя, а после ме подкани:

— Хайде, ела да ти направя палачинка със сладко. Ама да видиш истинска как се прави, че да си хапнеш.

Малко по-късно, на излизане, някак небрежно подхвърли зад гърба ми:

— А ти, момче, сам ли си? Приятелка, жена?

Разбирах притесненията й. Дори се учудих, че не бе повдигнала въпроса по-рано.

— О, да. Приятелка, но не е тук. Почива си в едно малко куфарче — отвърнах, прескачайки две стъпала наведнъж.

Не се извърнах в този момент, но можех да предположа физиономията, изписана на лицето й.

На стълбищната площадка се спрях и все пак погледнах нагоре към нея. Дребната й фигура бе все още видима в рамката на вратата.

— Шегувам се — подвикнах.

Тя не отговори. Махна с ръка: „Ех, че си шегаджия“, обърна се и изчезна зад олющената на места кафява врата.