Александър Белтов
Матрикант — книга втора (12)

11.

Знаех, че Божил вече страда. Сигурен съм в това! Самото очакване на нещастието е тежко мъчение. Ще го оставя да се терзае, че всеки миг може да се случи нещо лошо — с него или с човек, който обича, а това е още по-жестоко. Неизвестността ще го съсипе. Ще го съсипе точно по същия начин, както бе причинил това на мен, и в крайна сметка ще го подгони параноята, а аз знаех какво означава това.

Гледах за пореден път краткия запис от видеокамерата, който направих пред Компанията. Достатъчно добри кадри, за да разпозная мъжа, който слезе от колата и влезе в сградата. Краката ми натежаха, а ръцете неконтролируемо затрепериха. Устата пресъхна, а очите помътняха. Това беше мъжът, от който се ужасявах, а днес бях се осмелил да приближа само на някакви си метри от него. Записът от камерата бе предимно в профил, ала за кратко го видях и в анфас. Припомних си чертите му, които бяха започнали да избледняват в паметта ми. Дори забелязах, как преди да влезе в сградата, прокара пръсти през едната, а после през другата си вежда. Елементарен признак за суета, но се бе превърнал в механична дейност на ръката му. Този навик, който бях забелязал още преди десет години, показваше едно нещо и то бе важно за мен. Беше се променил, но не дотолкова, че да не разпозная очевидното: Той не бе матрикант. Божил бе останал човек.