Александър Белтов
Матрикант — книга втора (11)

10.

Макар и встрани от човешкия поток, мястото беше осеяно с камери за видеоконтрол. Не се и опитвах да ги броя — просто вдигнах качулката на суитчъра, с който бях, и попипах с пръсти, за да повдигна противопраховата маска на лицето си. Бях награбил дузина рекламни листовки от станцията на метрото и сега бавно обхождах улица „Искър“, като пъхах брошури на местата, където е възможно. Наближаваше девет и тридесет, затова се постарах да приближа до номер петнадесет.

Сградата бе нова и лесно я открих сред другите монолитни кооперации. Погледнах нагоре и видях, че нависоко бе окачен същият лозунг — „Равенството е живот“, който срещах на много места из града. Малко под него друг — „Вашето бъдеще е с нас“. Две камери бяха кръстосали посоката си на наблюдение и несъмнено се следяха една друга. До вратата имаше бяла кабинка за охранител, но не забелязах нечие присъствие вътре.

Тътрех леко краката си — лявата ми обувка бе с развързана връзка и се стараех да не изпадне от крака ми. Беше досадно действие, но според плана, който бях съставил, така трябваше да бъде в този момент. Погледнах скришом часовника си — девет и двадесет и шест минути. Дали късметът ми щеше да проработи?

Най-после го видях — голям черен автомобил приближаваше моята посока и намали скоростта си пред номера, който наблюдавах. Бях близо.

Направих няколко по-широки крачки и почти до входа приклекнах, за да завържа обувката си. Оставих брошурите до крака си, а с дясната ръка бързо бръкнах в джоба на суитчъра и извадих миниатюрната видеокамера, която бях купил от заложна къща. Бях нагласил запис на режим „видео клип“, така че просто насочих обектива към входа и я поставих под коляното си на земята, за да не се вижда от камерите. След това бавно и здраво завързах връзката на лявата си обувка, а дясната започнах отново да пристягам.

Колата бе спряла — долавях равномерния тих звук на мотора да работи на бавни обороти. Чух вратата да се отваря, мъжки гласове размениха къси фрази и не след дълго вратата отново се затвори. Постоях наведен няколко секунди и когато автомобилът потегли, сграбчих бързо камерата — все още включена на запис, и я мушнах в джоба си.

Колата премина покрай мен и усетих топлината на работещия двигател, а дребните камъчета изпод гумите й неприятно хрущяха. Устата ми бе отворена и без да искам, погълнах солидно количество бензинови пари от форсираното возило. Закашлях се и после се изплюх на плочника, за да разкарам острия вкус на горивото. Взех брошурите и бавно се изправих, опитвайки се да не правя резки движения. Приближих до огромната тежка врата на сградата и се опитах да пъхна отдолу сгъната на две брошура, но отвътре някакъв мъж с униформа заръкомаха енергично през прозореца към мен. Махнах с ръка и се отдалечих с бавни крачки, въпреки че сърцето ми препускаше в галоп в опита си да изскочи от гърлото. Зад ъгъла на улицата захвърлих листовките върху избледнялата боя на капака на малък автомобил и се запътих към телефонната кабина, която бях набелязал малко по-рано.

„Вашето бъдеще е с нас“, последван от нечие класическо произведение — нищо ново за мен. За около минута отново изтърпях цялата процедура по прехвърлянето от един на друг вътрешен номер и вече имах връзка с момичето, с което исках да говоря.

— Ало, здравейте. Обажда се Андрей Великов, от „Кис прогрес“.

— Да, господин Великов — гласът на секретарката бе все така нежен, но и енергичен, както предния ден. — Очакваме ви.

— Моля, предайте на господин Герасимов, че неотложни обстоятелства ме задържаха и няма да мога да дойда. Впрочем, дали е възможно да ме свържете с него, за да му се извиня лично?

— Да, разбира се.

В слушалката отново засвири някаква мелодия и не след дълго чух гласа на Божил. Не можех да го забравя. Не бях гледал записа от камерата, но бях сигурен — той е.

— Знам къде работиш! Знам как изглеждаш и знам как да те накарам да страдаш — изстрелях направо, без да се представям.

Няколко тягостни мига мълчание, а после до мен достигна гласът му:

— Ти!?

— Да, аз — затворих слушалката и вдигнах маската на носа си.

Време бе да си потърся квартира. Предимството на анонимността ми в този град току-що приключи.