Александър Белтов
Матрикант — книга втора (10)

9.

Този ден бе необичайно топъл за сезона и ми бе приятно да се разхождам по улиците на града. Навъртах се около централната градска част, затворена в карето на улиците „Московска“, „Княз Александър I“, „Генерал Гурко“ и „6-ти Септември“. Харесваха ми зелените площи, останали по някаква чудодейна причина, незастроени в годините на безумния преход между две системи. Макар недобре поддържани, придаваха на града усещане за чистота. Интересно как пълнеха системите си с хлорофил при тези редки слънчеви дни. Странно защо, но стъпките ми непреднамерено, неизменно водеха до някой от християнските храмове, с блестящи от пробилото обичайния смог слънце. Гледах кръстовете на кубетата им и слушах гласа на камбаните, разлюлени от клисаря в точен час. Приех това за знак.

Влязох в задимения храм „Света София“ и купих дузина хилави свещи, които запалих. От топлото на дланите ми се поогънаха, но успях да ги забода в свещника на металния статив. Пращяха, пушеха и капеха восък, но удържаха почти прозрачен пламък. Пуснах дребни парички в кутията за дарения. Те издрънчаха по-силно, отколкото очаквах и с това привлякох няколко погледа. Не бяха любопитни, по-скоро одобрителни, но въпреки това не ми бе приятно.

Годините, прекарани в бягство и параноичен страх, не ми даваха покой дори на това свято място. Проклети да бъдат тези, които сториха това с мен! Проклето да е и тяхното дело! Измих очите си със светена вода и склоних смирено глава, наблюдавайки прашните си обувки. Упрекнах се, че ги бях занемарил, но не затова сега бях тук. Устните ми сами зашептяха. Нужна ми бе свиша сила, за да довърша започнатото.

Когато излязох оттам усещах прилив не на сила, но на вътрешна увереност. Обетът бе спазен и щях да се справя. Предстояха ми няколко решителни битки, но с тази сила в крайна сметка щях да спечеля войната.

Навън, на плочника пред храма, бяха накацали ято гълъби. Необичайно бе, че все още обитаваха града след всички тези години на разпад, отровен въздух и нищета. Някой бе настъпил част от геврек и той бе разпилял множество трохи. Гълъбите лакомо кълвяха и после гълтаха с изпънати гушки. Подхвърляха по-големите парченца във въздуха, а после ги догонваха, гледайки с доверие минувачите с наподобяващите си на глави на топлийки очички. Пъстрото им оперение святкаше във всички посоки с отблясъците на пробилите като острие на меч небето слънчеви лъчи. Вдигаха шум със своите самодоволни гукания. Бутаха се и леко се кълвяха един друг в борба за по-добра позиция, но всичко това — без излишни грубости. Спазваха някакъв природно вроден им етикет, така че храна имаше за всички.

Не чух, а в първия момент и не разбрах какво се случва — един доста голям екземпляр разпери криле и рязко подскочи, сякаш да полети, но тутакси падна по гръб. От гърдите му хвръкна облаче мека перушина. Крачетата му ритнаха веднъж-дваж и застинаха изкривени. Другите птици, усетили опасността, размахаха криле и шумно се понесоха над главата ми толкова близо, че разрошиха косата ми. Полетът им се скри нейде зад камбанарията на църквата и не можах да проследя посоката, в която изчезнаха. Измежду краката на няколко минувачи изскочи набито русоляво хлапе, с несъразмерно голяма глава и брезентова торба, затъкната в колана на панталона. От устрема му торбата се вееше като опашка след него. Беше достатъчно близо, за да видя ръцете му да стискат дървена прашка с висящ гумен ластик. Наведе се и сграбчи в прашната си ръка все още потръпващия гълъб. Откачи торбата от колана си и бързо набута топлото телце вътре. После със ситна, но бърза крачка се отдалечи от разигралата се сцена и след миг изчезна сред хората.

Всичко се бе случило толкова бързо, че не успях да реагирам. А и какво можех да направя? Бях свидетел на отнемането на един живот. От друга страна, може би това бе необходимото действие, за да спаси нечий друг живот. Гладът бе един от онези екзистенциални нужди на човешкия организъм, който не търпеше дълго отлагане. Инстинктът за самосъхранение бе по-силен от всякакви други чувства. Чувствата на хората обикновено бяха и техните най-големи слабости. Хлапето, което стори това, не можеше да си позволи слабост.

Шумът на пляскащи криле ме стресна и над главата ми отново прелетяха гълъбите, които само преди минути избягаха. Накацаха дружно върху остатъците от геврека и необезпокоявани от хората продължиха лакомо да кълват. Възстанови се онази шумна и шарена картина, която видях малко по-рано. Трупът на другаря им го нямаше и за тях всичко бе наред. Това, което можеше да прекъсне угощението им, бе нова смърт на някого от тях. Но, както се убедих, бе въпрос на време, за да се върнат. И така — отново и отново. Безкрайният кръговрат на живот и смърт. Това донякъде бе валидно и при хората. Ако не виждат труп, той сякаш не съществува и смъртта е някаква бъдеща, но не и настояща опасност. Следователно заплаха за тях няма. И така бе редно.

Реших да следвам предварителния си план, без да се отклонявам повече.

Намъкнах се в една от свободните телефонни кабини в Централна поща. Наоколо имаше няколко души, но изглеждаха като обичайни посетители, дошли по работа. С появата си тук бях поел умерен риск, според мен.

Набрах номера, който бях взел от рекламна листовка за матриканти. Кратка пауза, а след това се чу запис на мил женски глас: „Вашето бъдеще е с нас“, последван от звуците на класическо произведение.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — с добре тренирана фраза оттатък вдигнаха слушалката. Беше глас на момиче.

— Моля, свържете ме със секретаря. Очаква ме — опитах се да звуча убедително и това подейства.

— Момент — отговори операторката и след секунда отново прозвуча познатият сигнал: „Вашето бъдеще е с нас“, както и класиката отпреди малко.

— Ало, добър ден. Кажете! — поредният нежен женски гласец.

— Здравейте… Търся Божил… Ъ-ъ-ъ, момент да видя фамилията — направих се, че търся нещо, а всъщност просто изчаквах, но жената нямаше как да види това.

— Божил Герасимов? — услужливо попита служителката на телефона. Всъщност тя реагира точно така, както се надявах да направи. Усърден служител, без съмнение, но недостатъчно добре подготвен за мястото, на което бе поставен.

— Да, Божил Герасимов — потвърдих.

— Имате ли уговорка?

— Не. Всъщност, той ми даде визитка, но бе преди време, така че…

— Искате среща, така ли?

— Да.

— На чие име?

— Андрей Великов, представител на „Кис прогрес“.

— Цел на срещата?

— Бизнес. Мои колеги са говорили вече с него.

— Добре, господин Великов. Момент, да прегледам графика. М-да, господин Герасимов… така-а, пристига утре в девет и тридесет, до обяд няма срещи. Записвам — мърмореше в слушалката момичето.

— И така — отсече бодро след миг, — имате среща с господин Божил Герасимов — утре, сряда, петнадесети април, в десет часа. Адреса на офиса вероятно го знаете — улица „Искър“ 15.

— Благодаря — затворих слушалката.

Беше дори много по-лесно, отколкото си го представях. Записах си адреса на малко листче, което пъхнах в джоба, и побързах да напусна пощата. Хвърлих поглед зад гърба си, но имаше твърде много хора, за да мога да отлича някого. Все още смятах риска за оправдан. Ускорих ход и не след дълго кривнах в една от многобройните малки пресечки, с които бе осеян Центърът на града. Седнах върху каменното стъпало на входа на масивна жилищна кооперация и се загледах в преминаващите покрай мен хора.