Кир Буличов
Окото

1.

Когато Борис Коткин завършваше института, всички вече знаеха, че ще го оставят аспирант. Някои му завиждаха, а пък той не можеше да реши добре ли ще бъде или зле. Пет години изкара в общежитието, в спартанския уют на стая номер 45. В началото с него живееха Чувпило и Дементиев. Сетне, когато Чувпило замина, мястото му зае Котовски. Дементиев се ожени и взе стая под наем в Чертаново и тогава се появи Горенков. Коткин не се караше със съквартирантите си, с Дементиев по едно време дори дружеше, но се умори от постоянното присъствие на други хора и често, особено в последната година, мечтаеше да може да гаси лампата, когато си поиска. Дори каза на Саркисян, че ще се прибере в Путинки, ще предава в училище физика и биология, а Саркисян се кикотеше гръмко и караше всички, които минаваха по коридора, да се обръщат.

Коткин не ходеше на екскурзии и бригади. Във факултета свикнаха с това и не му придирваха: беше отличник, никога не се отказваше от работа, събираше профсъюзния членски внос и отговаряше за Червения кръст. А през лятото непременно се връщаше в Путинки — майка му ослепя, а живееше сама, беше й трудно и трябваше да й помогне.

Двамата държаха стая в двуетажна барака, останала от двайсетте години. Беше близо до сточната гара. По-рано майка му предаваше в Путинковското училище, после се пенсионира и нямаше други роднини освен Борис.

Както преди, тя спеше зад завесата, спеше тихо, дори не се обръщаше, сякаш и насън се страхуваше да не притесни с нещо Борис. Зад прозореца примигваха гаровите светлини и гръмкият глас на диспечера, изопачен от високоговорителя, даваше нареждания на прикачвачите и машинистите на маневрени локомотиви.

Майка му ставаше рано, когато Коткин още спеше, обличаше се, взимаше бастунчето и отиваше на пазара. Тя смяташе, че за Борис е по-полезно да пие мляко от пазара, отколкото от магазина. Боря оправяше стаята, носеше вода от чешмата и през цялото време се опитваше да си представи каква е степента на майчината му самота, след като зримият й свят се ограничаваше в спомените.

А майка му никога не се оплакваше. Когато се връщаше от пазара или от магазина, тя за миг замираше на вратата и неуверено се усмихваше, като се мъчеше да долови Борисовото дишане, да се увери, че е тук. Понякога говореше с тих учителски глас, че трябва да си идва по-рядко, тук напразно си губи времето, би могъл да си почива с приятелите или да работи в библиотеката. Ако преподавателите те гледат с добро око, не бива да ги разочароваш. И те са хора и понасят разочарованието по-тежко от младите. Майка му също се разочароваше понякога от хората, ала предпочиташе да го приписва на слепотата си: „Трябва да видя израза на очите му — разправяше тя. — С гласа си човек може да те подлъже. Даже без да иска.“

Харесваше й, че Коткин обича своята биофизика, помнеше думите, които беше казал някога, доста отдавна: „Ако трябва, сто години ще се трепя, но ще ти върна зрението.“ Тя смяташе, че няма да доживее този ден, ала се радваше за другите, които синът й ще дари със зрение. „Ами помниш ли — казваше тя, — ти още в седми клас ми обещаваше…“

През февруари, когато Коткин беше в пети курс, майка му неочаквано умря. Съобщиха му късно и той не успя да стигне за погребението.

Аспирантурата означаваше още три години общежитие. Заместник-деканът, бившият факултетски гений Миша Челцов, когото твърде рано помъкнаха по международни конференции, съчувствено мигаше през вносните си очила и обещаваше да му уреди самостоятелна стая.

— Ще направим всичко възможно — разправяше той. — Всичко, което зависи от нас.

Но за сега в общежитието нямаше свободни самостоятелни стаи.

През пролетта, в края на март, Коткин отиде на някаква факултетска забава. Настани се отзад, в ъгъла, близо до вратата, за да може да излезе, ако му доскучае. До него седеше Зина Пархомова от четвърти курс. Весело й беше и бе готова да прихне от всеки номер. После се обръщаше към Коткин и се чудеше защо ли и той не се смее. Той се усмихваше и кимаше, за да покаже, че е съгласен с нея: много е смешно. Зина имаше обло, геометрически съвършено лице и бяла кожа. Единствено тя в целия факултет не се раздели с плитката си и я завиваше като венец около главата си. Тази вечер плитката лежеше на гърдите й и това беше красиво.

Зина го гледаше с интерес, като някое зверче в зоологическа градина. Няма по-лошо от това да се видиш отразен в чуждите очи като в огледало, край което си минал случайно — погледнал си, без да щеш, и си видял колко си грозен. Смутен поглед на сиви очички изпод рижави вежди. Тънък, сякаш прозрачен нос, зачервен на върха. А устата и брадичката са от друг, вече съвсем дребничък човек.

— Извинете — каза Борис. — Ако обичате, да мина.

— Къде сте тръгнали? — попита Зина. — Сега ще свири оркестърът. Такива сладури са.

Коткин стана и изчакваше Зина да го пусне да мине, като гледаше да не среща погледа й.

Сетне пушеше в коридора, до стълбата, и не можеше да се накани да се прибере. Не му се връщаше в общежитието, а нищо друго не можеше да измисли. Гледаше обувките си. Бяха се напрашили през деня, а дясната бе цъфнала точно по ръба.

— Коткин, имам чувството, че ви разсърдих. Тъй ли е?

До него стоеше Зина.

— Моля ви се, какво приказвате — рече Коткин. — Време е да си ходя.

Преди две години в него се влюби една първокурсничка, умно и старателно момиче. Дори започна да събира като Коткин марки с животни — показваше душевното си родство с него. Но първокурсничката беше грозновата и срамежлива и той се измъчваше, че това подчертава собствената му непривлекателност. Държеше се учтиво с нея, но я избягваше. Скоро в курса научиха и му се подиграваха. Коткин искаше да се влюби в ярко, представително момиче, такова като Пархомова. Ала той схващаше нахалството на такава мечта и избягваше красивите момичета.

След един-два дни, като срещна Борис в коридора, Зина Пархомова му се усмихна като на добър познат, макар че в този момент приказваше с приятелките си. Те захихикаха и затова Коткин се извърна и бързо мина край тях, за да не поставя Зина в неудобно положение.

Избегнал срещата с нея, Борис около три минути беше убеден, че е постъпил правилно. Ала щом те изтекоха, разбра, че трябва да намери Зина и да я помоли за извинение.

Коткин прекара нощта в предоперационна треска. На сутринта дотолкова бе изгубил присъствие на духа, че взе от шкафчето на съседа си термометъра и го държа десетина минути с надеждата, че се е разболял. Имаше 36,8. През деня във факултета Коткин няколко пъти видя Зина, но отдалече и с други, та се наложи да я чака на улицата след лекции. Не знаеше в коя посока ще тръгне и се скри в отсрещния вход. В преддверието влизаха хора и го гледаха подозрително, а той се правеше, че е зает — завързваше обувката си, прелистваше бележника. Струваше му се, че Зина вече е минала покрай него и се притискаше до стъклото на вратата, за да погледне надолу по улицата.

Зина не излезе сама, изпращаше я широкоплещест момък, тръгнаха наляво и след известно колебание Коткин ги последва, проклинайки се. Вървеше на петдесетина крачки зад тях и се страхуваше, че Зина ще се обърне и ще реши, че я следи. Тъй стигнаха до ъгъла, пресякоха площада и Коткин се зарече, че ако не се разделят още сега, ще си отиде и никога повече няма да се приближи до Зина. Зина и нейният познат не се разделиха на ъгъла, а продължиха по-нататък. Коткин — след тях, като търсеше с поглед следващия ориентир, след който ще се върне обратно. Неочаквано Зина подаде ръка на широкоплещестия момък и тръгна към Коткин, който не свари да се скрие.

— Здравей — каза тя. — Следил си ме. Много съм поласкана.

— Не — отрече Коткин. — Просто вървях в тази посока и дори не съм видял…

Зина сложи на рамото му красивата си ръка.

— Борис — рече тя, — много ли бързаш?

— Исках да ви помоля да ме извините — каза Коткин. — Но толкова глупаво стана…

Ходиха на кино, после Коткин я изпрати до „Русаковска“ и Зина му показа прозорците на своето жилище.

— Живея със старите. Но изпращат баща ми в Средна Азия. Той е строител. Тъй че ще остана съвсем сама.

Коткин каза:

— А аз имам само майка…

— Тя там ли е? В твоите Путинки?

— Да — рече Коткин, — там е. Умря през февруари.

На другия ден Зина го покани на концерта на един аржентински челист. Коткин не разбираше музиката, не я обичаше. Взе назаем от Саркисянц двайсет рубли и си купи нови обувки.

През април Зина още няколко пъти ходи с Коткин на различни места, той затъна в дългове, но не можеше да се откаже от срещите. Понякога Зина го молеше да й разкаже над какво работи, ала му се струваше, че не й е особено интересно. А и той самият, толкова грозен и скучен, беше невъзможно да я интересува — Коткин беше убеден в това.

Саркисянц го спипа в коридора и попита:

— Защо мътиш главата на такова момиче?

— Не я мътя.

— Какво, да не би тя да те ухажва? Целият факултет е сащисан.

— И какво толкова чудно има? — озъби се изведнъж Коткин.

Чернооката Проскурина го обърка още повече. Беше най-добрата приятелка на Зина и заради туй Коткин бе готов да й прости перманентната злоба към цялото човечество, вулгарните премени и гръмкото пронизително кикотене. Случиха се заедно в метрото. Тя каза:

— Разбира се, това не е моя работа, но, Борисе, недей да се заблуждаваш. Като приятелка имам право на откровеност. Няма да ме издадеш, нали?

— Не — рече Коткин.

— Тя не те обича — каза Проскурина. — Никого не обича тя. Разбра ли?

— Не, не разбрах.

— Когато разбереш, ще бъде късно. Моята работа е да предупредя мухата да стои по-далечко от паяжината — сравнението й се хареса и тя се закикоти с цяло гърло.

— Отношенията ни са съвсем приятелски — каза Коткин. — Аз прекрасно разбирам, че Зина е заобиколена от къде-къде по-интересни и ярки личности…

— Я млъквай! — прекъсна го Проскурина. — Ярки личности… И каква й е файдата от тия ярки личности? Разпределението е другата пролет.

Коткин забрави този разговор. Неприятно му беше, че Зина има такава приятелка. Забрави го и защото след това дълго, почти месец, не се виждаше със Зина. Поздравяваха се — и толкова. Тя се беше увлякла по един аспирант по приложна математика и каза на Коткин:

— Разбери ме, Боря, не мога да заповядвам на сърцето си. Тъй и свърши всичко. Коткин взе държавните си изпити и залегна над реферата. Миша Челцов, заместник-деканът-гений, го убеди, че на науката не й е до Коткиновите настроения. Борис изплащаше заемите си, много четеше, работеше, защото обичаше своята работа.

През август Зина се върна от юг. Проскурина му съобщи, че е била с онзи аспирант, но са се скарали. Зина видя Коткин в празната, нажежена библиотека и каза високо от вратата:

— Борис, излез за минутка.

Коткин не разбра веднага кой го вика, а като видя Зина, изтръпна, че може да си отиде, без да го дочака, втурна се към вратата, закачи книгите и те паднаха на пода. Наложи се да се наведе и да ги събира, те напираха да се измъкнат отново, а той си мислеше, че Зина си е отишла.

Но тя го чакаше. Косите й бяха прегорели от слънцето и изглеждаха съвсем бели.

— Как я караш без мен? — попита тя.

— Благодаря — отвърна Коткин.

— А аз съжалявам, че заминах. Такава скука, не можеш да си представиш. Какво ще правиш довечера?

Коткин не отговори. Гледаше я.

— Трябва да поговорим. Че то сигурно си се наслушал на клюки за мене. Извинявай, че те откъснах от работата.

Зина си отиде, без да се разберат къде и кога ще се срещнат.

Коткин върна книгите и побърза да слезе.

Нямаше нужда да я търси. Седеше на пейката във вестибюла, протегнала дългите си бронзови крака, а край нея се въртяха двама програмисти от Изчислителния център, шегуваха се един през друг и сами се смееха на шегите си. Коткин се спря до стълбата — не знаеше какво да прави по-нататък, но Зина го видя и викна:

— Боренка, уморих се да те чакам.

Скочи леко от пейката и забърза към него, забравила за програмистите.

… Седяха на пейката в парка и Зина каза:

— Боря, мога ли да бъда откровена с теб?

Коткин се уплаши, че ще почне да му разправя за оня аспирант или за някакъв поклонник, за когото ще се омъжва, и ще иска съвет.

— Все още ли живееш в общежитието?

— Да.

— Виж каква е работата… Само не ми се смей, нали знаеш какво е отношението ми към тебе. Моите старци заминаха на Нурек. Вероятно за пет години. Докато баща ми не построи там своята стена, за нищо на света не ще се върне. Пък може и изобщо да си остане там. Слушаш ли ме?

— Слушам.

Коткин гледаше Зинината ръка и се дивеше на съвършенството на пръстите й.

— Оставам самичка в апартамента. А ти живееш в общежитие. Несправедливо е. Разбираш ли ме?

— Не — каза Коткин.

— Тъй си и мислех. С една дума, аз ти предлагам: взимай си марките, червенушко — и право при мен.

— Как така?

— Разбери ме, Боренка, в последно време се разочаровах от хората. Разбрах, че ти си единственият човек, на когото може да се разчита. Не се чуди. Знам, че не си хубав, че не умееш да се държиш в обществото, че имаме различни приятели. В края на краищата всичко това не е чак толкова важно. Разбираш ли ме? Аз знам колко си талантлив и колко ти е мъчно без майка ти. Трябва ти някой, който може да се погрижи за тебе… Прекалено откровена ли съм? Но на мен ми се струваше, че и аз не съм ти безразлична. Да не съм сбъркала? Можеш да откажеш…

Последното изречение се прекъсна и Коткин чувствуваше във въздуха присъствието на важни, почти страшни по своето значение думи, подобни на ехото от камбанен звън.

— Не — каза Коткин. — Какво говориш, как е възможно?

Беше й така благодарен, на нея — толкова красива и умна, — че едва не заплака и се извърна, за да не забележи тя. Зина сложи ръката си на коляното му и рече:

— Мога да се грижа за тебе, мили… Прости ми за откровеността.

А когато вече излизаха от парка, Зина се спря, притисна ръката си до устните му и каза:

— Само че, нали разбираш, току-виж дошли си старите, и що да видят — мъж… Да се разпишем, а?

2.

Минаха девет и половина години. Коткин се върна от магазина и вадеше от чантата продуктите за другия ден. В стаята бълбукаха гласове. При Зиночка беше дошла Проскурина с новия си мъж, за когото вчера Зина му каза:

— Когато те сменя, никога няма да стигна до такова нищожество.

Сега се смееха, защото новият мъж на Проскурина се беше върнал от Бразилия, донесе японско уиски и разказваше бразилски вицове. На Коткин му се щеше да послуша за Бразилия, в последно време го теглеше да замине, макар за малко, за Африка или Австралия, ала нямаше кога и не биваше да оставя Зина сама. Пак започнаха чернодробните й кризи и трябваше да пази диета.

Коткин сложи чайника и надзърна за миг в стаята.

— Кой иска чай, кой кафе? — попита той.

— Кафе за всички — отвърна Зина.

— За тебе не бива — каза Коткин. — Вреди ти.

— По-добре от тебе знам какво ми вреди.

Проскурина се засмя.

Коткин се върна в кухнята и извади кафето. Днес се прибра в чудесно настроение и искаше да покаже на Зина последния вариант на Окото. Окото функционираше. Четири години и ето, всичко е готово. Искаше му се да каже на Зина, че ще получи премия: директорът на института — оня същият Миша Челцов, който някога беше заместник-декан на техния факултет, още вчера възкликна:

— Момчета, на ваш гръб и в рая ще вляза.

И Коткин донесе в къщи Окото, за да го покаже на Зина, макар да знаеше, че то едва ли ще й направи особено впечатление. Тя обичаше да повтаря чутата нейде фраза, че е изчерпала своя запас от любопитство към мирската суета.

Зина се върна преди седмица от Гагри, където не биваше да ходи и където бе почерняла хубаво, макар че й беше противопоказано да се пече на слънце. Коткин знаеше, че когато Проскурина и мъжът й си отидат, тя ще има да ги хока и да се окайва, че има киселини от уискито, и ще се наложи да става посред нощ, за да й дава лекарства.

Челцов, който помнеше Зина от института, като си пийна леко — то се знае, днес те мъничко поляха Окото, — пак разправяше на Коткин:

— Чувай, тя се държи с теб като с римски роб. Просто на сянка си заприличал.

— Нищо не разбираш, Миша — отвръщаше както винаги Коткин. — Аз съм й вечен длъжник.

— Това пък защо?

— Има такава стара дума — благодеяние. — Сега тя, кой знае защо, се употребява само иронично. В тежък момент Зина ми се притече на помощ.

За девет и половина години Коткин почти не се промени. Беше все така мършав и подвижен, все така изоставен и лошо облечен. Но тъй си беше тръгнало, че е редно да се гордеят с Коткин, ала тъй, както се гордеем с природна забележителност, която не очаква нищо в замяна.

… А Зина в последните години смени няколко института, където не можаха да оценят качествата й. Сетне работеше в главка^[1] и преживя неудачен роман с директора на един сибирски завод, който идваше в командировки и бе поласкан от вниманието на красивата московчанка. Като се увери, че намеренията му са недостатъчно сериозни, Зина от мъка заряза главка и се настани в едно издателство, където работата й тежеше, тъй като смяташе, че е създадена за спокоен живот, за срещи с приятелки, за разходки по магазините, пътувания да Карлови Вари и борба с болестите, които се примъкваха все по-близо до стройното й тяло. Ала и да напусне изобщо работа не можеше, за което съществуваха няколко различни обяснения. За Коткин бе приготвила следното обяснение: Той не е в състояние да обезпечи както е редно жена си и тя е принудена да се труди, за да спаси дома си от затъване в бездната на бедността. Ако бъде формулирано, обяснението за пред самата нея, би звучало така: „Сама в къщи ще пукна от скука. Трите дни в седмицата, които съм длъжна да изседя в издателството, са живият свят, свят на разговори, срещи с автори, коридорен шепот и тия дни продължават и след полунощ в сложната схема на телефонните обаждания.“ Имаше и трето обяснение — за познатите мъже извън издателския свят. В него на първо място се афишираше нейната незаменимост… „Не, сега няма да мога да ви видя. Краят на тримесечието е, а аз имам да прочета още триста страници от измишльотините на един академик…“

Зина си отряза плитката, лицето й изгуби геометричната си правилност и леко подпухна, макар че все още беше много хубаво.

3.

Когато Коткин се върна с готовото кафе, Проскурина побутна към него препълнения пепелник, за да го изсипе, а новият мъж на Проскурина му подаде чашка уиски и му зададе въпрос, в който имаше и мъжка солидарност, и скрита ирония:

— Над какво се трудите сега, Боря?

— Аз ли? — Коткин се учуди. Кой знае как, неговата работа отдавна вече не се обсъждаше в къщи, още повече пред гости.

— Нали вие — усмихна се новият мъж на Проскурина, който беше външнополитически журналист, — ако не греша, сте инженер? Ще взема да пиша за вас.

— Той е биофизик — каза Проскурина. — И събира марки с животни.

— Чисти или унищожени? — попита новият мъж.

— Унищожени — отвърна Коткин, сипвайки кафе. — Сега ще донеса торта.

— Дай захарта — каза Зина, — биофизико!

В кухнята Коткин режеше тортата, доволен, че мъжът на Проскурина толкова навреме го попита за работата. Може да разкаже за Окото, без да им се види празен хвалипръцко.

Извади от чантата Окото и внимателно размота проводниците. Смукалцата с предавателите удобно се залепиха на слепите му очи. Окото можеше да се прикрепя на челото, за което беше направен специален обръч, можеше и да се държи в ръка. Коткин натисна копчето. От стаята долиташе смях — мъжът на Проскурина пак разправяше нещо весело. Коткин вече неведнъж изпитваше това странно чувство при опитите с Окото. Видя тавана на кухнята, полиците със съдове и леко опушените стени горе. И в същото време виждаше това, което беше пред него — протегнатата си ръка, Окото в нея, обърнато със зеницата нагоре, кухненската маса с нарязаната торта, печката. Като отмести ръката си встрани, Коткин се застави да плъзне погледа на Окото по стената и в същото време не изпусна от полезрението своята ръка. Замижа. Мозъкът, изпратил на очите сигнал да замижат, очакваше да настъпи тъмнина. Вместо това продължаваше да вижда с Окото и като го обърна към лицето си, Коткин забеляза с него затворените си очи.

Четири години се блъскаха с това Око. Идеята се състоеше в това, че у по-голямата част от слепите самите зрителни центрове не са повредени. Значи ако се въздействува, като се подберат, необходимите честоти, непосредствено на мозъка, подминавайки излезлите от строя очи, може да се възстанови зрението. Затова те разделиха Окото на две части: на едните се падна приемникът, улавящ светлината, на другите — транслаторът, който предава информацията на мозъка. Лабораторията на Коткин разработи приемника. Верховски се занимаваше с предаването на изображението направо на зрителния център. Това е. Само че минаха две години, преди да стане възможно човек, включил приемника, да види отначало мътна светлина, сетне контурите на предметите и накрая ясно цветно изображение. И още две години отидоха, за да превърнат приемника от сандък с размерите на телевизор в подобие на истинско око. Та затуй Коткин взе Окото в къщи, макар че не биваше да изнася работния модел от института. Но щеше му се да го покаже на Зина.

Коткин чакаше мъжът на Проскурина да повтори въпроса си за неговата работа, но разговорът вече бе изместен окончателно. И той не се стърпя, изкашля се и каза:

— А ние днес завършихме една работа.

Всички се учудиха, представете си, той бил в стаята.

— Ама разбира се — разсеяно каза мъжът на Проскурина. — Много интересно.

Тогава Коткин се прокле и млъкна, и никой не му предложи да продължи. В този момент се звънна, дойде Настя с приятеля си, защото нямало къде да се дянат, и стана нужда Коткин пак да прави кафе. Гостите строшиха любимата Зинина чашка, тя се огорчи, но не го показа, Коткин се притесни, защото знаеше, че вината за счупената чашка ще бъде лепната на него. После се обади Верховски и макар че Зина не даваше да се приказва за работа, когато в къщи има гости, Коткин не затвори телефона, а говори пет-шест минути, защото ставаше дума за конференцията, на която утре заминава Верховски. В Баку ще пристигнат Полачек, Браун и Леви и Коткин обясняваше, че също би отишъл, но не бива да оставя Зина, тя има нужда от грижи и добра храна, пък и пак са зле с парите. Верховски твърдеше, че ако доклада чете някой друг, а не самият Коткин, това ще е връх на неприличието, ала Коткин сложи слушалката и се захвана с миенето на съдовете. Проскурина дойде в кухнята и запали цигара, облегната на стената.

— Все така ли се луташ? — попита тя.

— Не те разбрах — каза Коткин, — аз изобщо гледам да не се лутам.

— Не го вземай буквално. Трябваше да ме послушаш. Да беше избягал от нея. Щеше да си вече доктор на науките и да си живееш за собствено удоволствие. Колко сме се хилили: Зинка, тая тъпанарка, профанката проста, дето кой знае как припълзяваше от курс в курс, а каква хватка! Каква хватка!

Коткин нареди чашите на таблата, сипа курабии в зелената салатиера. Мислеше си, че нощес ще трябва още веднъж да прегледа набързо английския текст на доклада на Верховски.

— До пенсия ли ще търчиш тъй по лекции, ще пишеш рецензии и ще даваш уроци, за да може тя да си купи още едни ботуши?

— Борисе. — Зина стоеше на вратата, гласът й беше прегракнал от нещо и не гледаше Коткин, а Проскурина. — Умираме от жажда. Караш ме да ставам, макар да знаеш, че не бива.

— Да — рече Коткин. Разбра, че не си е струвало да взема Окото в къщи.

— А от теб, Лариса, не съм очаквала това — каза Зина.

— Очаквала си — възрази Проскурина. — Нещо ново да съм казала?

Вечерта завърши лошо, всички побързаха да си отидат. Коткин поеше Зина с корвалол, а тя се извръщаше и буташе чашата, лекарството капеше по пода и Зина хленчеше, че е разсипал живота й, строшил е любимата й чаша, скарал я е с приятелката й. Думите й бяха несправедливи и глупави. Коткин бе уморен и чувствуваше как у него се натрупва някакво странно тежко раздразнение, което отдавна дремеше в душата му, но той винаги гледаше да го потиска, защото беше насочено против Зина. Време му беше да се покае за всичките си „вини“, ала той не го направи, с което още повече ядоса Зина. Спеше му се, но трябваше да ошета, а после да нахвърли статията за бюлетина — обеща на Челцов, пък утре е последният срок.

— Зиночка — Коткин внесе в стаята чантата, — мисля, че ще ти е интересно да хвърлиш един поглед на това нещо, дето сме го направили. Май успяхме…

— Млъкни де. Вече съм чувала всичко това.

И все пак Коткин извади Окото и й го показа. Не приличаше на истинско, по-скоро напомняше малка черна непрозрачна ракиена чашка. С плоската основа на столчето можеше да се закрепва на челото, а изпъкналата повърхност на изкуствената зеница изглеждаше дълбока и бездънна. Когато Окото се включваше, в дъното светваше студено безцветно пламъче.

— Махни тая гадост — каза Зина. — Прилича на паяк.

А на него Окото му изглеждаше красиво.

— Зина — рече Коткин. — Четири години се трепахме и ето на, работи.

Зина въздъхна тежко — сили не й останаха да спори и се обърна към стената. А Коткин все не се разкайваше. Напълни таблата и я понесе към кухнята.

— Угаси лампата — каза Зина със слаб глас. — Нима не виждаш колко ми е отвратително?

За щастие вече не му се спеше. Изключи полилея, прибра книжата си от бюрото и се настани в кухнята. Седеше така, че да може да вижда Зина, като се обърне: диванът, осветен от аплика, подобен на малък квадратен уличен фенер, се вписваше в правоъгълника на вратата.

„Е, какво пък, да поработим — каза си Коткин, — нищо страшно не е станало.“ Започна да пише и малко по малко работата го увлече, защото отдавна вече бе свикнал да работи в неудобно за другите време, на неудобни места, тъй като винаги трябваше да се работи, а никой не го беше грижа как Коткин се оправя.

За да не му пречи Окото, Коткин го отметна назад, а сетне го включи, защото така можеше да вижда Зина и ако стане нужда, да отиде при нея.

С Окото на гърба се работеше трудно. Мъчно е да гледаш листа, ръката си и в същото време да виждаш вратата на стаята, дивана, лампата, прилична на уличен фенер, и закръгления гръб на Зина. Виждаше всеки косъм на главата й, олющения лак на отметнатата на тила й ръка.

Коткин предполагаше, че тя преживява скарването си с Проскурина. В действителност Зина вече бе забравила за нея, защото умееше да пропуска покрай ушите си неприятните думи. Всичките тия десет години тя беше дълбоко убедена, че е облагодетелствувала Коткин и затова го превъзхожда душевно. И сега, разглеждайки изтърканите шарки на облегалката на дивана, Зина изведнъж почувствува в себе си сила да сложи край на вегетирането с това нищожество, разбра, че ако сега го натири окончателно, пред нея ще се открие ярък и интересен живот. Живот, който Коткин й пречи да започне. Обърна глава и видя в отвора на вратата превития гръб на мъжа си. Както винаги, драскаше бездарните си измишльотини, а отзад проблясваше глупавото апаратче, с което искаше да се изфука, та я накара да се черви пред гостите. „Господи, — рече си тя, загледана в жалкия му гръб, — за кого само пропилях десет години!“

Това беше лъжа, защото неведнъж бе вземала решение да се отърве от Коткин, но когато ядът й се поуталожваше, започваше да разсъждава трезво и отлагаше скъсването за по-удобно време.

Окото улови движението й, видя как обърна глава. Коткин замижа, а ръката му по навик се протегна към шишенцето с корвалол.

Не беше помислил, че Окото е чуждо. Че вижда по-добре от неговите очи, свикнали на всичко и примирили се с всичко. Гледаше Зина, сякаш не беше той, а друг човек, който я вижда за първи път — ясно, до най-малките подробности. Кръглолика синеока жена, стиснала красивите си устни, уморено гледаше тила на Коткин и Окото тутакси съобщи на мозъка, че този тип се е втръснал до смърт на жената, че й е втръснало да го презира — целия, от главата до подметките на обувките, да презира вечната му покорност и неумение да се облича, че се е уморила да се срамува пред приятелите си, изтощила се е да чака нещо и й е страшно да си помисли, че не вижда края на туй вегетиране.

Коткин дори се уплаши от това, което видя. Не беше готов за такова нещо. Изключи Окото и се обърна към Зина. Гледаше го предизвикателно, сякаш беше скочила във водата и сега трябва да преплува до другия бряг.

— Какво има? — попита тя.

— Зина…

— Трийсет и три години съм Зина. Остави ме на мира! Върви където щеш. В общежитието. При своя Верховски. Където щеш, само ме остави на мира…

Беше се случвало и друг път. Преди година, преди половин. И винаги Коткин я бе съжалявал, упрекваше се, че малко се грижи за нея. Но тогава го нямаше Окото.

— Добре — рече Коткин тъй, както бе отговарял преди година или половин. — Добре. Разбира се, че ще си ида.

Свали Окото, отлепи смукалцата и внимателно го прибра в чантата.

— В тази къща няма нищо твое — каза Зина.

— Няма — както винаги се съгласи Коткин.

Разпъна в кухнята своето походно легло. Често спеше тук, а Зина, разочарована от леката победа, измъкна одеяло от гардероба и моментално заспа на дивана, сякаш потъна в небитието.

И изведнъж Коткин разбра, че няма никаква вина пред Зина. Удивително чувство беше това — да не си виновен. А когато се събуди рано, към седем часа, стори му се, че е спал само няколко минути и мислите, с които заспа, се бяха запазили и можеше да ги продължи от онова място, където го бе заварил сънят.

4.

Коткин стопли чайника, събра книжата си, най-необходимите книги и класьорите с марки. Зина мирно пухтеше на дивана. Поправи одеялото й и се опита да разбере какво се е случило, защо не е виновен? Може би вчера най-сетне е върнал дълговете си? Ами да, разплатил се е и никому нищо не дължи. Колко хубаво беше само: да не си задължен никому!

Остави на масата квитанциите от пералнята и химическото чистене и двайсетте рубли, които имаше у себе си, излезе на стълбището, спря се, погледна вратата, към която беше пристъпвал хиляди пъти, и изпита нова радост от това, че никога вече няма да приближи до нея.

Вървеше по улицата, хората бързаха за работа, а той — не, защото имаше още цял час. Представи си как ще се учуди Верховски, когато научи, че Коткин също ще отиде на конференцията. Ще се зарадва и заедно ще пристигнат в Баку, ще живеят в хотела и ще си хапват шишчета. Ще се срещне с Гюнтер Браун, който писа, че ще дойде в Баку специално, за да се запознае с професор Коткин. А за Зина не мислеше.

Коткин седна на една пейка на булеварда и се загледа в минувачите.

По тротоара вървеше възрастна слабичка жена. Вървеше и почукваше по земята с насочения напред бастун. Крачеше уверено, без да бърза, с отметната назад глава. Изведнъж на Коткин му се стори, че това е майка му — даже нещо зачука в тила му, макар че беше абсолютно невъзможно.

Когато се изравни с него, жената спря, пристъпи към пейката и я докосна с бастуна си.

— Седнете — каза Коткин.

— Благодаря — отвърна жената. Седна и се обърна към него. Изглеждаше, като че ли го вижда. Жената се усмихна полувиновно и рече: — Често излизам по-рано от къщи. Сутрин тук е толкова хубаво…

— Работите ли? — попита Коткин.

— Разбира се. Че какво друго бих могла да правя.

— Извинете, какво работите? — Коткин знаеше отговора предварително: учителка е.

— Преподавам. В техникум. Племенницата ми помага да следя новостите. Е, и радио, и телевизор слушам…

— Днес и аз излязох по-рано от къщи — каза Коткин. — Обикновено бързам, закъснявам. А ето сега стана така.

Жената кимна. Тогава Коткин я попита това, което не можа да разбере от майка си:

— Простете, трудно ли ви е да живеете?

— Странен въпрос… Не, не ми е трудно. Наистина, случва се да съжалявам за онова, което ми е недостъпно. Ала обикновено не мисля за това. Защо да се тормозя? Аз съм по-щастлива от много други. Ослепях през войната и помня много неща. Помня листата, цвета на небето, дърветата, къщите и хората. Мога да си ги представя. По-зле са слепите по рождение. Наистина и те си имат своите преимущества.

— А ако ви кажеха, че сега ще можете да виждате отново?

— Кой би ми казал?

— Аз.

Жената се усмихна.

— Най-голямата радост е да даряваш другите. Всички обичат вълшебниците.

Коткин отвори чантата. Знаеше, че не бива да го прави. Челцов ще му откъсне главичката и добре ще стори.

— Сега ще можете да виждате — каза той. — Само ме слушайте. Ще прикрепя смукалцата към слепите ви очи… Да не се страхувате?

— Защо трябва да се страхувам? Просто ще ми бъде обидно, когато шегата ви свърши. Жестока е, но вие не сте помислили за това.

— Не е шега — отвърна Коткин. — Почакайте.

Неумело отметна косата от слепите й очи, за да закрепи по-добре смукалцата. Тя все още се мъчеше да се усмихва. Коткин нагласи на челото й обръча с приемника. Две дечица с лопатки приближиха и се загледаха какво прави.

Коткин сложи ключа в дланта на жената.

— Моля — каза той, — не бива да гледате ярко осветените предмети. Наведете глава. Натиснете ей тука.

Тънкият слаб показалец на жената замря над копчето. Коткин сложи ръката си върху нейната и натисна пръста й. Копчето щракна.

Жената мълчеше. Седеше, свела глава, и Коткин не се решаваше да я погледне в лицето.

Сетне с усилие вдигна глава, обърна се към Коткин и той видя студеното загадъчно пламъче, което светеше в приемника.

От мъртвите очи потекоха сълзи. Като дъжд по стъкло, те оставяха начупени пътечки по бялата суха кожа.

Неудобно му стана. Изправи се и каза:

— Довиждане. Аз, разбирате ли, постъпвам неправилно, аз нямах право… после, като се съвземете, обадете ми се на тези телефон, името ми е Коткин.

Откъсна лист от бележника си и написа номера на институтския си телефон.