Кир Буличов
Избор

Беше задушно, искаше ми се да направя течение, но някой непрекъснато затваряше вратата. Бях уморен. Толкова, че само пет минути преди да вдигна слушалката, се мъчех да измисля правдоподобен предлог, който да ми попречи да се видя с Катрин. А сетне, когато набирах номера, си въобразих, че Катрин ей сега ще каже, че не можем да се срещнем, защото има събрание. Слушалката вдигна тя и каза, че би могло да се обадя по-рано. До масата с телефона спря Крогиус и тупна върху нея чанта с консерви и захар — отиваше на вилата. Стоеше си, чакаше да свърша и ме гледаше жално. Катрин говореше тихо.

— Какво? — попитах. — Говори по-високо.

— След четиридесет минути — каза Катрин. — На същото място.

— Готово — рекох на Крогиус и затворих телефона. — Обаждай се.

— Благодаря — отвърна Крогиус. — Че няма да сваря жена ми в службата.

До входа на лабораторията ме чакаше едно момиче от библиотеката. Каза, че вече две години не съм плащал вноските си за Червен кръст и освен това ми е забранено да ползувам библиотеката, защото не съм върнал осем книги. Съвсем бях забравил за тия книги. Най-малко две от тях взе Сурен. А Сурен замина за Армения.

— Ще участвувате ли в говорящия вестник — попита ме библиотекарката.

— Не — отвърнах и й се усмихнах с усмивката на Лановой. Или на Жан-Пол Белмондо.

Момичето каза, че съм бил голям актьор, жалко само, че не съм учел, а аз й отвърнах, че не ми трябва да уча, защото и тъй мога всичко.

— Хубаво е с вас — рече момичето. — Добър човек сте.

— Не е вярно — отрекох аз. — Преструвам се.

Момичето не повярва и си тръгна почти щастливо, въпреки че не го лъжех. Преструвах се. Беше задушно. Тръгнах пеш към Пушкинския, за да мине времето. В будката до зала „Чайковски“ продаваха карамфили, но бяха увехнали и освен туй си рекох, че ако отидем някъде с Катрин, ще имам глупавия вид на кавалер. Обзе ме идиотското чувство, че всичко това вече е било. И даже тоя сънлив ден. Катрин пак така ме чака на елипсовидната дълга пейка, а в краката на Пушкин си стоят саксии с посърнали цветя и оклюмало букетче метличина.

Така си и беше. Дори метличината. Но Катрин закъсняваше и аз седнах на свободния край на пейката. Сянката на храстите не стигаше дотук и затова нямаше хора. В сянката едва се сместваха немски туристи с покупки, а по-нататък се редуваха старчета и разни чакащи като мен. Едно старче високо разправяше на съседа си:

— Престъпление е да стоиш в Москва в такова време. Направо престъпление.

Сърдеше се, като че ли някой беше виновен. Катрин не дойде сама. След нея или по-точно до нея вървеше едър, четвъртит мъж с млада брадичка, неудачно лепната на лицето му, която му придаваше вид на мошеник. Беше с бяла фуражчица и само да се захладеше, щеше да надене велурено сако. Гледах мъжа — нямаше защо да поглеждам Катрин. Знаех си я и така. Катрин прилича на малкото на дог, имаш чувството, че ръцете и краката са й големи и повече отколкото трябва, но тъкмо това е чудесно.

Катрин ме забеляза, приближи се и седна. Мъжът се настани до нея. Катрин се направи, че не ме познава, и аз не я поглеждах. Мъжът каза:

— Тук е горещо. Най-страшният пек. Човек като нищо може да си спечели някой слънчев удар.

Катрин гледаше право пред себе си и той се любуваше на профила й. Щеше му се да докосне ръката й, но не смееше и без да иска, пръстите му увиснаха над китката й. Челото му беше мокро, а бузите лъщяха.

Катрин се извърна от него, махна ръката от коленете си и като гледаше покрай мен, каза само с устни:

— Превърни се в паяк. Изплаши го до смърт. Само аз да не видя.

— Казахте ли нещо? — попита мъжът и докосна лакътя й. Пръстите му замряха от досега до хладната й кожа.

Наведох се напред, за да го погледна в очите, и се превърнах в голям паяк. Тялото ми беше дълго почти половин метър, а лапите — цял. Измислих си челюсти, които приличаха на криви триони, наклепани със смърдяща отрова. А на гърба си стоварих палавите си рожби. Рожбите също мърдаха челюсти и изпускаха отрова.

Мъжът не схвана веднага какво е станало. Примижа, но не махна ръката си от лакътя на Катрин. Тогава превърнах Катрин в женски паяк и го накарах да усети под пръстите си студа и лигата на хитиновата броня. Мъжът притисна разперени пръсти до гърдите си, а другата ръка размаха пред очите си.

— Дявол да го вземе — каза той. Стори му се, че се е разболял и сигурно като много други едри мъже беше мнителен. Наложи си да погледне още веднъж към мен и тогава аз му подадох предните си ноктести лапи. Търти на бяг. Срамуваше се, че бяга, но не можеше да надвие страха си. Немците стиснаха чантите с покупките си. Старчетата зяпнаха подире му.

Катрин се засмя.

— Благодаря. Бива си те.

— Нямаше да офейка, ако не бях те превърнал в паяк.

— Как не те е срам — укори ме Катрин.

— Къде ще отидем? — попитах аз.

— Където искаш — каза Катрин.

— Много е задушно. Оня къде се лепна?

— От киното се мъкне. Казах му, че ме чака мъжът ми, но после реших да го накажа, защото беше много нафукан. Дали да отидем в парка? Да пийнем бира.

— Там е пълно с народ — казах аз.

— Днес е петък. Ти сам разправяше, че в петък всички разумни хора напускат града.

— Както кажеш.

— Тогава хайде да вземем такси.

На пиацата имаше голяма опашка. Слънцето висеше над покривите и май беше слязло прекалено близко до Земята.

— Направи нещо — каза Катрин.

Махнах се от опашката и тръгнах да ловя частници. Никога не го правя, само за Катрин. На ъгъла зърнах празна кола и се превърнах в Юрий Никулин.

— Накъде? — попита шофьорът, когато пъхнах главата на Никулин в прозорчето.

— За Соколники.

— Сядай, Юра — каза шофьорът.

Викнах Катрин и тя ме попита, докато вървяхме към колата:

— Кого му показа?

— Юрий Никулин — отвърнах аз.

— Правилно — одобри Катрин. — Има да се гордее, че те е возил.

— Нали знаеш…

— Нещо отдавна не те виждам в киното, Юра — каза шофьорът, изпитвайки наслада от достъпността на общуването с мен.

— Зает съм в цирка — отговорих.

Трябваше непрекъснато да мисля за него, макар че предпочитах да гледам Катрин. Весело й беше. Бе прехапала долната си устна и крайчетата на острите й зъбки се врязваха в розовата кожа. Шофьорът беше приказлив, дадох му рубла и той каза, че ще си я запази за спомен.

Под големите дървета до входа беше прохладно и всички места по пейките бяха заети. Отпред, зад кръглия басейн, се извисяваше куполът, който американците бяха издигнали при някаква своя изложба. Сега пак имаше изложба „интер-нещо-си-71“ — Помислих си, че ако Гуров прочете нашия доклад (мой и на Крогиус) до понеделник, във вторник ще дойде в лабораторията. Крогиус не схващаше какво сме сътворили. Аз бях наясно.

— Хайде да мръднем наляво — каза Катрин.

В гората, нарязана от пътечки, край някаква отдавна небоядисвана ограда Катрин застла два вестника и седнахме на тревата. Поиска бира и аз измъкнах бутилката от чантата. Купих я по пътя след работа, защото се сетих, че на Катрин ще й се допие. Нямаше с какво да отворя шишето, та се запътих към оградата. Край нея минаваше голяма канавка и аз си рекох, че бих могъл да я прелетя — да, да я прелетя, а не да я прескоча. Но на пътеката се показаха две жени с детски колички и аз я прескочих.

— Иска ли ти се да летиш? — попитах Катрин.

Тя ме погледна право в очите и забелязах как зениците й се свиха, щом ги освети слънцето.

— Нищо не разбираш — каза тя. — Не можеш да четеш мисли.

— Не мога — съгласих се.

Пиехме бира направо от бутилката и си я предавахме един на друг като лулата на мира.

— Много е горещо — каза Катрин. — И то защото не ми разрешаваш да си прибирам косата.

— Аз?

— Каза, че ме харесваш повече с пусната коса.

— Всякак ми харесваш — възразих.

— Но с пусната коса повече.

— Е, с пусната повече.

Приех жертвата й.

Катрин седеше, опряла длан на тревата, ръката й беше тънка и силна.

— Катрин — рекох аз, — омъжи се за мен. Обичам те.

— Не ти вярвам — каза Катрин.

— Не ме обичаш.

— Глупчо — рече Катрин.

Наведох се до земята и целунах поред всичките й дълги загорели пръсти. Катрин сложи другата си ръка на тила ми.

— Защо не искаш да се омъжиш за мен? — попитах — Искаш ли да бъда винаги красив? Като кинозвезда.

— Ще се умориш.

— И все пак?

— Никога няма да се омъжа за тебе — каза Катрин. — Ти си пришелец от космоса, чужд човек. Опасен.

— Израснах в детски дом — казах аз. — Мигар не знаеш. И обещавам вече никога никого да не хипнотизирам. Особено тебе.

— Че ти внушавал ли си ми нещо?

Тя махна ръката си от моя тил и аз почувствувах как пръстите й замряха във въздуха.

— Само когато си ме молила. Когато те болеше зъб. Помниш ли? И когато ужасно ти се искаше да видиш жираф на Комсомолския площад.

— Внушавал ли си ми да те обичам?

— Не говори глупости и върни ръчицата си на място. Така ти е по-удобно.

— Да не лъжеш?

— Искам ти наистина да ме обичаш.

Ръката се върна на мястото и Катрин каза:

— Не ти вярвам.

Допихме бирата и оставихме бутилката на видно място, та ако потрябва някому, да я намери и върне. Приказвахме за какво ли не, дори за Татяниния втори баща, за хората, които минаваха край нас и ни гледаха. Излязохме от парка, като се стъмни съвсем, и дълго чакахме на опашка за такси, а когато я изпратих до входа, Катрин не поиска да ме целуне и нищо не се разбрахме за утре.

Тръгнах си пеша към къщи, беше ми тъжно и взех, та измислих вечния двигател, а сетне доказах, че все пак няма да работи. Доказателството се оказа много трудно и додето стигнах до нашата улица, аз почти забравих Катрин. Ала в този момент осъзнах, че щом се прибера, ще звънне телефонът и Крогиус ще каже, че нищо няма да излезе от нашата работа. Не ми се заобикаляше дългата морава и аз реших да я прелетя. Не беше лесно да се лети, защото постоянно губех равновесие, и затова не събрах кураж да литна до четвъртия етаж, макар че прозорецът ми беше отворен. Качих се по стълбата.

Когато отварях вратата, разбрах, че някой седи в тъмното и ме чака. Хлопнах я зад себе си и спокойно закачих верижката. После светнах лампата в антрето. Човекът в стаята знаеше, че съм го усетил, но не помръдваше. Попитах:

— Защо седите на тъмно?

— Задрямал съм — отвърна човекът. — Дълго ви чаках.

Влязох в стаята, щракнах ключа и казах:

— Да направя ли кафе?

— Не, само за вас. Аз не искам.

Човекът излъчваше почтеност. Затова и аз си придадох почтен вид и внуших на госта си, че съм със синя връзка на райета. Гостът се усмихна и рече:

— Не се мъчете, по-добре направете кафето.

Дойде подире ми в кухнята, извади от джоба си кибрит и запали газта, докато сипвах кафе в джезвето.

— Не се ли чувствувате самотен? — попита той.

— Не.

— Дори сега?

— Сега да.

— А защо досега не сте се оженили?

— Не ме обичат момичетата.

— Може би сте свикнали със самотата?

— Възможно е.

— Но нали имате приятели?

— Имам много приятели.

— Ала никак не ги е грижа за вас?

— Не е вярно. Как влязохте в квартирата?

Човекът сви рамене и каза:

— Долетях. Прозорецът беше отворен.

Стоеше, склонил глава, и ме разглеждаше, сякаш очакваше да се изненадам. Но аз не се изненадах, защото за малко не направих същото — само дето се уплаших да не изгубя равновесие и да се ударя в перилата на балкона. Човекът съкрушено поклати глава и каза:

— Никакви съмнения — и поправи пенснето си.

Можех да се закълна, че преди три минути нямаше никакво пенсне. Сипах си кафе, взех пакет вафли и поканих госта в стаята. Бях изтощен от жега и празни приказки.

— Събуйте се — прояви грижа гостът. — Да ви отпочинат краката.

— Много сте любезен — рекох аз. — Първо ще си изпия кафето, че нещо ми се спи.

Човекът се разходи из стаята, спря до библиотеката и прекара пръсти по кориците на книгите като пръчка по стобор.

— И тъй — каза той с професионален глас. — Неведнъж сте се питали: защо не сте като всички. И не сте намирали отговор. Но в същото време нещо ви е възпирало да се обърнете към лекар.

— Аз съм като всички други — отвърнах и помислих, че трябваше да го послушам. Да си сваля обувките.

— Още в детския дом сте се учили по-добре от всичките си връстници. Значително по-добре. Дори сте учудвали учителите.

— Втора награда на олимпиадата по математика — казах аз. — А учителите си не съм учудвал. И медал не получих.

— Нарочно не сте го получили — отвърна гостът. — Вие сте се смущавали от своите способности. Дори сте убедили Крогиус, че е ваш пълноправен съавтор. И това не е вярно. Но у вас се крие могъщата сила на убеждението. Можете да внушите на всеки обикновен човек дявол знае какво.

— А на вас? — попитах аз.

— На мен не можете — отговори моят гост и се превърна в малък паметник на основателя на книгопечатането Иван Фьодоров.

— Интересно. Сега ще кажете, че сте мой роднина и ни свързват невидими генетически връзки.

— Точно така — съгласи се гостът. — Ако не беше така, нямаше да се досетите, че ви чакам, и бихте показали поне учудване, като видяхте непознат човек в заключената квартира. Би ви удивило моето признание, че съм долетял до четвъртия етаж. Впрочем вече можете ли да летите?

— Не знам — признах аз. — Днес опитах за пръв път. А какво друго мога да правя?

— Достатъчно е само да погледнете страницата, за да запомните текста й, събирате, умножавате, извличате корени с такава лекота и бързина, че с успех можете да участвувате в естрадни представления, издържате без сън и без храна по няколко денонощия.

— Макар че обичам да правя и едното, и другото. А естрадата не ме привлича.

— Навик — студено каза гостът. — Влияние на средата. В детския дом са следили всички деца да спят нощем. Вие умеете да виждате връзката между явления и събития, които външно не са свързани помежду си. Според тукашните мащаби сте гений. Макар че знаете да използувате твърде малко от своите способности, а дори и не подозирате за съществуването на всички.

— Например? — попитах аз.

В същия миг гостът се разтвори във въздуха и се появи зад мен, до вратата. После бавничко се върна при библиотеката, взе англо-руския речник и го хвърли. Речникът увисна във въздуха.

— И всичко туй ми предстои? — попитах без особен ентусиазъм.

— Това не е всичко.

— На мен ми стига.

— Ако се учите. Ако се върнете в естествената си среда. Ако сте между себеподобните си.

— Така — казах аз. — Значи съм мутант, генетически изрод. И отгоре на всичко не съм самичък.

— Не е тъй — рече гостът. — Просто тук вие сте чужд.

— Тук съм се родил.

— Не.

— Роден съм в селището. Родителите ми са загинали при горски пожар. Пожарникарите ме намерили и ме докарали в града.

— Не.

— Кажете тогава.

— Трябваше да ви открием по-рано. Но това не е лесно. Мислехме, че никой не е оживял. Това беше разузнавателен кораб. Космически кораб. Родителите ви бяха там. Корабът се взриви. Изгоря. Успели са да ви изхвърлят от него. Подпалила се е гората. Тогава е изгоряло селището на горското стопанство. Пожарникарите, които са ви намерили жив и невредим, само много гладен, не са знаели, че до края на пожара ви е обграждало силово поле.

Слушах го, но ме измъчваше съвсем друго. Попитах:

— Кажете, а в действителност какъв съм?

— На външен вид ли? Необходимо ви е да го знаете?

— Да.

Гостът се превърна в някаква обтекаема субстанция, полупрозрачна, течна, изменяща формата и цвета си, но притежаваща известна грация.

— И това ли е внушение?

— Не.

— Но нали аз не се старая да бъда човек. Просто съм човек.

— Иначе нямаше да оцелеете на Земята. Ние мислехме, че сте загинали. А вие сте се приспособили. Ако не беше моето посещение, нямаше да се досетите за нищо до края на живота си.

— Трябва да отлетя с вас ли? — попитах аз.

— Разбира се — каза гостът. — Нали ми вярвате?

— Вярвам ви. Само ще се обадя на Крогиус.

— Няма нужда — рече гостът. — Това, което сте направили с него, за сега не е необходимо на Земята. Няма да ви разберат. Ще ви се смеят и академиците. Изобщо съм изумен, че сте могли да внушите на Крогиус вяра в това начинание.

— Да не би да е безумно фантазьорство?

— Не. След стотина години на Земята ще се сетят за него. Наша задача е да не се намесваме. Наистина понякога ни се струва, че тази цивилизация е влязла в задънена улица.

Вдигнах слушалката.

— Помолих ви да не се обаждате на Крогиус.

— Добре — отвърнах. И набрах номера на Катрин.

Гостът сложи ръка на вилката. Отново бе приел човешки облик.

— Край на това — каза той. — И на самотата. И на необходимостта да живеете сред същества, толкова по-низши от вас. Във всичко. Ако не бях ви намерил, щяхте да загинете. Сигурен съм в това. А сега трябва да побързаме. Корабът чака. Не е толкова лесно да се доберем дотука, на края на галактиката. А и наши кораби идват доста рядко. Заключете апартамента. Няма да се сетят да ви търсят веднага.

Когато излязохме, вече на стълбите чух, че звъни телефонът. Понечих да се върна.

— Крогиус е — каза гостът. — Говорил е с Гуров. Гуров е направил на пух и прах вашата работа. Сега Крогиус ще забрави всичко. Скоро ще забрави.

— Знам — съгласих се аз. — Бил е Крогиус.

Бързо долетяхме до кораба. Висеше над храстите, доста малък, полупрозрачен и на вид абсолютно непригоден за далечни пътешествия. Висеше над храстите в Соколники и аз дори се огледах с надеждата, че ще видя празната бирена бутилка.

— Последен поглед? — попита гостът.

— Да — казах аз.

— Опитайте се да превъзмогнете тъгата, която ви е обзела. Тя идва не от раздялата, а от неизвестността, от невъзможността да надникнете в бъдещето. Утре само ще се усмихнете, като си спомните малките радости и дребните неприятности, които са ви заобикаляли тук. Неприятностите са били повече.

— Повече — съгласих се аз и въздухът на кораба ме обви меко и топло.

— Стартираме — каза гостът. — Няма да усетите натоварванията. Вгледайте се по-внимателно в мен. Земната ви обвивка не иска да ви напусне.

Гостът преливаше в седефени вълни и като на шега командуваше приборите за управление.

През полупрозрачния под на кораба видях как тъмната зеленина на парка се отдалечава все по-бързо и по-бързо, как тичат и изтъняват пътечките на уличните светлини и разпилените мъниста на прозорците. И Москва се превърна в светло петно върху черното тяло на Земята.

— Никога няма да съжалявате — каза ми гостът. — Ще включа музиката и вие ще разберете какви върхове може да достигне разумът, насочен към прекрасното.

Музиката възникна отвън, вля се в кораба, меко ни подхвана и се устреми към звездите. Беше съвършена, както е съвършено звездното небе. Беше онова съвършенство, към което ме теглеше в безсънните нощи и в моменти на умора и недоволство.

Ала чух как отново зазвъня телефонът в изоставения, неразтребен апартамент, телефонът с омотаната със син изолирбанд слушалка, защото някой от пийналите ми приятели го беше бутнал от масата, та да освободи място за шаха.

— Тръгвам — казах на госта.

— Не. Късно е да се връщате. Пък и всяко връщане към миналото е безсмислено. Към далечното минало.

— Довиждане — казах аз.

Напуснах кораба, защото тази вечер се научих на много неща, за които преди не бях и подозирал.

Земята се приближаваше и Москва от малко бледо петно се превърна отново в безкраен рой светлини. Трудно открих нашия пететажен блок, толкова еднообразен и скучен сред събратята си.

Гласът на госта ме настигна:

— Вие се обричате на живот, изпълнен с недомлъвки, мъчения и унижения. Цял живот ще се стремите към нас, към мен. Но ще бъде късно. Опомнете се. Не бива да се връщате.

Вратата на балкона беше отворена. Телефонът бе млъкнал. Напипах го, без да светвам. Завъртях на Катрин и я попитах:

— Търси ли ме, Катюшка?

— Побъркан — каза Катрин. — Вече е един часът. Ще събудиш всички съседи.

— Та ти ли звъня?

— Сигурно твоят откачен Крогиус се е обаждал. Търси те из целия град. Има някакви неприятности.

— Жалко — казах аз.

— За Крогиус ли?

— Не, жалко, че не си се обаждала ти.

— А защо трябваше да ти се обадя?

— За да ми кажеш, че си съгласна да се омъжиш за мен.

— Мръднал си. Казах вече, че никога няма да се омъжа за пришелец от космоса и отгоре на всичкото морален изрод, който може да ми внуши, че е Жан-Пол Белмондо.

— Никога?

— Лягай да спиш — рече Катрин. — Че ще взема да те намразя.

— Кога свършваш работа утре?

— Не те засяга. Имам среща.

— Среща с мен — казах строго.

— Добре де, с теб — съгласи се Катрин. — Само не си мисли кой знай какво.

— Сега почти не съм в състояние да мисля.

— Целувам те — каза Катрин. — Обади се на Крогиус. Успокой го. Че ще се побърка.

Обадих се на Крогиус и го успокоих.

Сетне се събух и вече на заспиване се сетих, че ми свърши кафето и утре на всяка цена ще трябва да прескоча до магазина на „Кировска“ и да дочакам реда си на една невъобразима опашка.