Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (111)

Кой какво има в айпода си

С разрастването на феномена iPod започват да питат кандидати за президенти, известни личности, кралицата на Великобритания и кого ли още не (стига човекът да носи бели слушалки): „Какво има в айпода ти?“

Играта на въпроси и отговори придобива популярност след статията на Елизабет Бумилър, публикувана в „Ню Йорк Таймс“ в началото на 2005 г. Тя дава отговор на въпроса какво слуша президентът Джордж. У. Буш. „В айпода на Буш има много изпълнения на традиционни кънтри певци“ — пише авторката — „подбрани песни на Ван Морисън, сред които Brown Eyed Girl, както и на Джон Фогърти (и тук няма изненади — Centerfield).“ Бумилър кара Джон Леви от списание „Ролинг Стоун“ да анализира компилацията на Буш и редакторът коментира: „Интересен е фактът, че президентът харесва музиканти, които не харесват него.“

„Когато даваш своя айпод на приятел, на момиче, с което си се запознал преди малко, или на някой абсолютно непознат, седнал до теб в самолета, се разкриваш напълно пред него“ — пише Стивън Леви в книгата си „Идеалното нещо“. „Достатъчно е просто да прегледат записите ти с едно завъртане на диска и се оказваш разголен. И не става дума само за онова, което харесваш; разкриваш кой си и какво представляваш.“

Така че един ден, докато седяхме във всекидневната му и слушахме музика, помолих Джобс да ми покаже своя. Той изпълни молбата ми и ми пусна част от любимите си песни.

Не се учудих, че има шест албума на Дилън, включително песни, които Джобс обожава от времето, когато с Возняк си купуват пиратски записи за магнетофон (години преди албумите да са издадени официално). Има още петнайсет албума на Дилън, включително първия, Bob Dylan (1962). Последният обаче е Oh Mercy (1989); Джобс прекарва дълго време в спорове с Анди Херцфелд (и не само), защитавайки твърдението си, че по-късните албуми на Дилън — всъщност всеки след Blood on the Tracks (1975) — не са толкова въздействащи, колкото ранните му изпълнения. Единственото изключение според него е песента „Нещата се променят“ от филма „Момчета-чудо“ от 2000 г. Струва си да се отбележи, че в айпода му липсва Empire Burlesque (1985) — албумът, който Херцфелд му носи през уикенда, след като го изгонват от „Епъл“.

Значително присъствие в айпода му имат и „Бийтълс“. Находките са от седем техни албума: A Hard Day’s Night, Abbey Road, Help!, Let It Be, Magical Mystery Tour, Meet the Beatles! и Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band. Соловите албуми липсват. После идва ред на „Ролинг Стоунс“, представени с шест албума: Emotional Rescue, Flashpoint, Jump Back, Some Girls, Sticky Fingers и Tattoo You. Повечето албуми на Дилън и „Бийтълс“ са цели, но Джобс остава верен на принципа си, че могат и трябва да бъдат разделяни, затова в айпода му са включени само по три-четири песни от повечето албуми на „Ролинг Стоунс“ и останалите изпълнители. Има и доста песни на някогашната му приятелка Джоaн Бейз, включително две различни версии на Love Is Just a Four-Letter Word.

Цялата музика в айпода му отговаря на вкуса на дете на 70-те, чието сърце обаче остава в 60-те години. Вътре има песни на Арета Франклин, Би Би Кинг, Бъди Холи, Бъфало Спрингфийлд, Дон МакЛийн, Донован, „Дъ Доорс“, Джанис Джоплин, Джеферсън Еърплейн, Джими Хендрикс, Джони Кеш, Джон Меленкамп, Саймън и Гарфънкъл, Дъ Мънкис и Сам дъ Шам. Само около една четвърт от песните са от по-нови изпълнители като „10 000 Мениакс“, Алиша Кийс, „Блек Айд Пийс“, „Колдплей“, Дайдо, „Грийн Дей“, Джон Майер (който е приятел на самия Джобс и на „Епъл“), Моби (същото важи и за него), U2, Сийл, както и „Толкинг Хедс“. Има и класическа музика — няколко записа на Бах, включително Бранденбургските му концерти, както и три албума от Йо Йо Ма.

През май 2003 г. Джобс споделя пред Шерил Кроу, че си е свалил няколко песни на Еминем; дори признава, че започва да му харесва. По-късно Джеймс Винсънт даже го води на концерт на рапъра. Въпреки това Еминем не успява да намери място в айпода на Джобс. Както самият Джобс казва на Винсънт след концерта: „Ами не знам…“

На мен по-късно пък ми обясни:

— Уважавам Еминем като изпълнител, но не искам да му слушам музиката. Неговите ценности изобщо не са ми така близки, както тези на Дилън.

Вкусът му не се променя с годините. Когато през март 2011 г. излиза iPad 2, той прехвърля всичките си любими песни на него. В един следобед, когато седяхме във всекидневната му, той пак прегледа песните и с известна носталгия пусна онези, които искаше да чуе в конкретния момент.

Изслушахме обичайните заподозрени — Дилън и „Бийтълс“ — после той като че ли се замисли и пусна един грегориански химн Spiritus Domini в изпълнение на хор от бенедиктински монаси. За около минута сякаш се отнесе нанякъде, почти изпадна в транс. „Толкова е красиво“ — си мърмореше.

Последва Втория бранденбургски концерт на Бах и една фуга от цикъла произведения „Добре темперирано пиано“. Обясни ми, че Бах е любимият му класически композитор. Каза, че особено обича да се вслушва в отликите между двата варианта на „Вариациите Голдберг“, записани от Глен Гулд съответно през 1955 г., когато пианистът е на двайсет и две години и никому неизвестен, и през 1981 г., година преди смъртта му.

— Те са като деня и нощта — каза ми Джобс през онзи следобед, след като бе пуснал двата записа един след друг. — Първият е млад, великолепен, бликащ от енергия; свири го толкова бързо, че е като откровение. Вторият е много по-пестелив, изчистен, силен. Усещаш една страшно дълбока душа, която е преживяла много в живота. По-дълбоко и по-мъдро изпълнение.

Това се случи по време на третия отпуск по болест на Джобс. След като изслушахме и двата записа, го попитах кой от тях му харесва повече.

— Гулд харесвал много повече втория вариант — отвърна ми той. — Преди аз харесвах първия, по-жизнения. Сега обаче разбирам какво е имал предвид.

После се прехвърли към 60-те: Catch the Wind на Донован. Когато видя, че го поглеждам накриво, се заоправдава:

— Донован има някои наистина добри неща, сериозно!

Само че бе улучил Mellow Yellow и се наложи да признае, че това не е най-подходящият пример.

— Звучеше много по-добре, когато бяхме млади — изкоментира.

Запитах го коя музика от детството ни е устояла на времето. Той прегледа плейлистата в айпада си и пусна песента Uncle John’s Band на „Грейтфул Дед“ от 1969 г. Започна да клати глава в ритъм с текста: „Когато животът ти изглежда твърде лесен, / на вратата ти със сигурност дебне опасност“. За миг се върнахме в онова бурно време, когато сладката, зряла мекота на 60-те отминаваше и потъваше в последвалия хаос.

После премина на Джони Мичъл.

— Имала е дете, което дала за осиновяване — каза ми. — Тази песен е за малкото й момиче.

Пусна Little Green и двамата се вслушахме в тъжната мелодия и текста, описващ чувствата на майката, която се разделя с детето си: „Така че подписваш всички документи, / Тъжна си и съжаляваш, но не се срамуваш.“ Запитах го дали все още мисли за собственото си осиновяване.

— Не, не особено — отвърна ми. — Не много често.

Каза, че напоследък повече разсъждава за остаряването, отколкото за раждането си. Това пък го накара да пусне най-добрата песен на Джони Мичъл — Both Sides Now. Думите в нея са много по-мъдри и идват от един много по-зрял човек: „Сега вече съм виждала живота и от двете му страни, / от гледната точка на губещия и на победителя, / и въпреки това все още помня само илюзиите, / явно изобщо не познавам живота.“ Подобно на Глен Гулд, Мичъл записва Both Sides Now с много години разлика между двата варианта: първо през 1969 г., а после един обсебващо бавен аранжимент през 2000 г. Джобс пусна втория.

— Интересно е как остаряват хората — отбеляза.

После добави, че някои не остаряват красиво дори когато още са млади. Попитах го кого има предвид.

— Джон Майер е един от най-добрите китаристи, живели някога. Боя се, че в момента яко се прецаква — отвърна ми той.

Джобс харесва Майер и често го кани на вечеря в Пало Алто. Когато е на двайсет и седем, Майер се появява на „Макуърлд“ през януари 2004 г. После неотменно присъства на събитието в продължение на години.

Онзи следобед Джобс пусна хита на Майър Gravity. В песента се пее за един изпълнен с любов мъж, който по неизвестна причина иска да се отърве от това чувство: „Земното притегляне е срещу мен / и пак то иска да ме провали и към земята прикове“. Джобс поклати глава и каза само:

— Мисля, че по принцип е добро хлапе, ама напоследък нещо му е отпуснал края.

Когато изслушахме всичко, му зададох един изтъркан въпрос: „Бийтълс“ или „Стоунс“?

— Ами, ако съкровищницата ми се запали и имам време да грабна само един запис, ще взема „Бийтълс“ — призна той. — Всъщност трудно мога да избера между „Бийтълс“ и Дилън. „Стоунс“ могат да се прекопират; никой не може да копира Дилън или „Бийтълс“.

Докато той тъжно разправяше какви късметлии сме били да слушаме музиката им, докато растем, синът му (тогава на осемнайсет) влезе в стаята.

— Рийд не разбира — оплака се Джобс.

А може и да разбираше. Облечен бе с тениска на Джоан Бейз, на която пишеше „Завинаги млад“.