Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (105)

Хиляда песни, които се побират в джоба ти

Има някои срещи, които се запомнят не само защото бележат исторически момент, а и защото показват как трябва да действа един лидер. Точно такава е срещата в заседателната зала на сградата на „Епъл“ през 2001 г., когато Джобс решава какви ще са основните характеристики на iPod. Там са се събрали Рубинщайн, Шилер, Айв, Джеф Робин и маркетинговият директор Стан Нг, за да чуят предложенията на Фадел. Фадел не познава Джобс и начина му на работа, така че притеснението му е разбираемо:

— Когато влязохме в заседателната зала, седнах и си помислих: „Леле, ето го Стив!“ Чувствах се напрегнат и стоях нащрек, защото бях чувал колко безмилостен е понякога.

Срещата започва с презентация за потенциалния пазар и онова, което правят другите компании. Джобс, както обикновено, не се е заредил с търпение. Когато се появява схемата с другите възможни играчи на пазара, само махва с ръка.

— Не се притеснявайте за „Сони“ — казва. — Ние знаем какво правим, а те — не.

След тези думи прекратяват презентацията, а Джобс засипва групата с въпроси. Фадел научава един урок:

— Стив предпочита да се съсредоточи върху конкретната ситуация и да обсъди нещата от край до край. Веднъж ми каза: „Ако имаш нужда от слайдове, значи не познаваш достатъчно добре онова, за което говориш.“

Вместо схеми Джобс обича да му показват предмети — неща, които да може да докосне, да разгледа отблизо, дори да си поиграе с тях. Така че Фадел е донесъл със себе си три различни модела. Рубинщайн го е инструктирал в каква последователност да ги покаже, така че предпочитаният от него да остане за десерт. Този макет е скрит под една дървена купа в центъра на масата.

Фадел започва представлението си, като изважда от една кутия отделните части и ги нарежда на масата: 1.8-инчовия харддиск, LCD-екрана, платките и батериите. На всяка има етикет с цената и тежестта й. Докато той ги демонстрира, обсъждат вероятността да намалят цените и размерите им през следващата година или там някъде. Някои от частите могат да се сглобят като тухлички от „Лего“ и да се покажат различните възможности за подредба.

После Фадел започва да вади един по един макетите си от стиропор, в които са сложени оловни въдичарски тежести, за да бъдат автентични. Първият има слот, в който се поставя преносима карта-памет за съхранение на музика. Джобс го отхвърля — твърде е сложен. Вторият има динамична RAM-памет, която е евтина, но пък всички песни ще се изгубят, ако батерията се изтощи. Джобс не е доволен. След това Фадел сглобява няколко части, за да му покаже как ще изглежда устройството с 1.8-инчовия харддиск. Джобс като че ли се заинтригува. Кулминационният момент идва, когато Фадел повдига дървената купа и разкрива напълно сглобения модел на този последен вариант.

— Надявах се да си поиграя още малко с частите за „Лего“, но Стив веднага се спря на макета с харддиска в приготвения вариант — спомня си Фадел, който е наистина изумен от този начин на работа. — Бях свикнал с метода на „Филипс“, където подобни решения се взимаха след множество срещи и презентации на PowerPoint, а след това нови проучвания и нови срещи.

После идва ред на Фил Шилер.

— Мога ли сега да представя своята идея? — пита той, после излиза от стаята и се връща с няколко макета на iPod. Всичките имат малък диск отпред: т.нар. „тракуийл“ (trackwheel), който управлява функциите на устройството.

— Обмислях начините за работа с плейлистата — спомня си той. — Не можеш да натискаш копчето сто пъти. Не би ли било чудесно да разполагаш с колелце за целта?

Като завъртиш колелцето с палец, разглеждаш песните в списъка. Колкото по-дълго време го въртиш, толкова повече се ускорява процесът. Така лесно можеш да прегледаш стотици песни. В мига, в който го вижда, Джобс виква: „Това е решението!“ Веднага кара Фадел и останалите инженери да се захванат с разработката.

След стартирането на проекта Джобс напълно се потапя в него. Основното му изискване е устройството да бъде опростено. Преглежда всеки вариант на потребителския интерфейс и прилага строг тест: за да намери някоя песен или да използва определена функция, трябва да са достатъчни три кликвания. Освен това във всичко трябва да има логика — ако не е в състояние да разбере как да стигне до дадено място или пък са му необходими повече от три кликвания, започва да се държи брутално.

— В някои случаи, след като напразно си бяхме блъскали главите с някакъв проблем по интерфейса и уж бяхме обмислили всички възможности, той само казваше: „Сетихте ли се за това?“ — разказва Фадел. — А после всички вкупом възкликвахме: „Мамка му!“ Той успяваше да постави въпроса по различен начин или да открие нов подход — и малкият ни проблем изчезваше просто така.

Всяка нощ Джобс му звъни с поредните си идеи. Фадел и останалите се чуват по телефона, за да обсъдят предложенията му и това, как да го побутнат в желаната от тях посока. Успяват в не повече от половината случаи.

— Стив ни се обаждаше с най-новото си хрумване, а ние трябваше сериозно да се постараем, за да не изостанем — казва още Фадел. — Всеки ден се случваше нещо — искаше да сменим някой бутон или пък цвета му, или пък част от стратегията за ценообразуване. Заради този негов маниер трябваше да си сътрудничим, да се поддържаме помежду си.

Едно от ключовите прозрения на Джобс е идеята да прехвърлят най-много функции на компютъра и на програмата iTunes вместо на iPod. Ето какво си спомня той по-късно:

За да направим iPod лесен за употреба — наложи ми се да споря много, за да постигна своето — трябваше да ограничим възможностите на самото устройство. Вместо това прехвърлихме тези функции на iTunes и компютъра. Ето ви един пример: с iPod бе невъзможно да си направиш плейлиста. Използваш компютъра и iTunes, а после синхронизираш готовите плейлисти с iPod. Може да се спори доколко това решение бе правилно. Същевременно „Рио“ и останалите устройства бяха смотани, защото бяха прекалено сложни. Те имаха множество функции — например създаването на плейлисти — тъй като не бяха интегрирани със софтуера на компютъра. Ние пък имахме софтуера iTunes и физическото устройство iPod, благодарение на което компютърът и устройството работеха заедно и нивото на сложност бе точно колкото трябваше.

Най-яркото проявление на тази дзен-простота е една заповед на Джобс, която удивява колегите му: айподът няма да има копче за включване и изключване. По-късно тя се прилага и за почти всички други продукти на „Епъл“. Просто няма нужда от такова копче. Устройствата „заспиват“, ако не се използват, и се „събуждат“, когато докоснеш който и да било бутон. Няма нужда от специален превключвател, който при натискане да изключва устройството.

И ето че всичко си идва на мястото: има харддиск, който поддържа хиляда песни; интерфейс и скрол, чрез които можеш да ползваш тези песни и да се ориентираш сред тях; връзка FireWire, която синхронизира 1000 песни за по-малко от десет минути; и батерия, която издържа достатъчно време за прослушването на хиляда песни.

— Изведнъж се спогледахме и си казахме: „Това ще бъде върхът!“ — спомня си Джобс. — Бяхме сигурни, защото на всеки от нас много му се искаше да си има такова. И така се появи тази великолепна в простотата си концепция: хиляда песни, които се побират в джоба ти.

Един от копирайтърите (хората, които отговарят за текстовете в дадена рекламна агенция) предлага името Pod. Джобс пък заимства буквичката i от названията на iMac и iTunes и така устройството бива кръстено iPod.