Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (81)

Упадъкът на „Епъл“

В продължение на няколко години след отстраняването на Джобс „Епъл“ отчита високи печалби благодарение на господстващото си положение на пазара на програми за предпечатна подготовка. През 1987 г. Джон Скъли, който тогава се изживява като гений, прави поредица от изказвания, които днес звучат доста смущаващо.

— Джобс искаше „Епъл“ да стане компания, която произвежда страхотни продукти за масовия пазар — пише Скъли. — Този план беше налудничав… „Епъл“ никога няма да се превърна в компания за масови продукти… Не можем да изкривим действителността, така че тя да съответства на мечтите ни, да променим света… Високотехнологичните продукти не могат да имат дизайна на масовите и не могат да бъдат продавани като тях.

Джобс е ужасен и започва да гледа с гняв и презрение на Скъли, който в началото на 90-те години продължава да ръководи „Епъл“, а компанията непрекъснато губи пазар.

— Скъли унищожи „Епъл“, като доведе в нея корумпирани хора с корумпирана ценностна система — съжалява по-късно Джобс. — Те се интересуват най-вече от това да правят пари, и то главно за себе си, а не за „Епъл“; така не могат да създадат велик продукт.

Според него стремежът на Скъли към печалба е за сметка на загуба на пазарен дял.

— „Макинтош“ загуби от „Майкрософт“, защото Скъли искаше да постигне възможно най-висока печалба, вместо да усъвършенства продукта си и да го направи достъпен.

Така в крайна сметка печалбата се стопява.

На „Майкрософт“ са необходими няколко години, за да направи копие на графичния потребителски интерфейс на „Макинтош“, но през 1990 г. излиза Windows 3.0, с което започва походът на Гейтс за превземане на пазара за софтуер. Операционната система Windows 95, пусната на пазара през 1995 г., става най-успешната операционна система, създавана някога, и продажбите на „Макинтош“ започват да се сриват.

— „Майкрософт“ просто отмъкна труда на другите — казва Джобс по-късно. — Но „Епъл“ си го заслужаваше. След напускането ми те не измислиха нищо ново. „Мак“ не претърпя почти никакви подобрения, затова стана лесна жертва на „Майкрософт“.

Той ясно показва разочарованието си от „Епъл“ в дома на един студент, където е поканен да говори пред клуба на Икономическия факултет в Станфорд. Студентът го моли да му даде автограф върху клавиатурата на компютъра му „Макинтош“. Джобс се съгласява при условие, че се отстранят бутоните, добавени към нея, след като той е напуснал компанията. Вади ключовете от колата си и с тяхна помощ изтръгва четирите клавиша със стрелки, които движат курсора, както и най-горните, означени F1, F2, F3…

— Променям света „клавиатура по клавиатура“ — казва той с абсолютно безизразно лице.

След това се подписва върху обезобразеното устройство.

През 1995 г., по време на коледната си почивка на Хаваите, Джобс излиза на разходка с приятеля си Лари Елисън, вечния шеф на „Оракъл“. Двамата обсъждат да закупят „Епъл“ и Джобс отново да оглави компанията. Елисън казва, че може да осигури финансиране от 3 милиарда.

— Аз ще купя „Епъл“, ти веднага ще получиш 25% като главен изпълнителен директор и ще върнем старата слава на компанията.

Но Джобс отказва.

— Реших, че не мога да действам враждебно и да завзема компанията — обяснява той. — Щеше да бъде съвсем различно, ако ме бяха помолили да се върна.

През 1996 г. пазарният дял на „Епъл“ се е сринал до 4%, докато в края на 80-те години е бил 16%. Майкъл Спиндлър, немец по произход, е шеф на „Епъл“ за Европа. През 1993 г. той заема мястото на Скъли като изпълнителен директор и се опитва да продаде компанията на „Сън Майкросистемс“, IBM и „Хюлет-Пакард“. Не успява и през февруари 1996 г. е заменен от Гил Амелио, инженер-изследовател и изпълнителен директор на „Нешънъл Семикъндактър“. През първата година компанията губи 1 милиард и цената на една акция се срива от 70 долара през 1991 г. до 14, въпреки че в същото време „балонът“ на компютърната индустрия избутва други компании високо в стратосферата.

Амелио не е фен на Джобс. Първата им среща е през 1994 г., веднага след като Амелио е избран за член на борда на „Епъл“. Джобс му се обажда и му съобщава, че иска да говори с него.

Амелио го кани в офиса си в „Нешънъл Семикъндактър“ и после си спомня, че го е наблюдавал през стъклената стена, докато Джобс върви към него. „Той прилича на боксьор, агресивен и някак грациозен, или на елегантна котка от джунглата, която е готова всеки момент да скочи върху жертвата си.“ След няколко минути размяна на любезности (обикновено Стив не отделя много време за такива неща) Джобс рязко обявява причината за посещението си: иска Амелио да му помогне да се върне в „Епъл“ като изпълнителен директор.

— Има само един човек, който може да обедини армията на „Епъл“ — заявява Джобс. — Само един човек може да сложи ред в компанията.

Ерата на „Макинтош“ е отминала, аргументира се Джобс, и е настъпило време „Епъл“ да създаде нещо ново, също толкова новаторско.

— Ако „Мак“ е мъртъв, то какво може да го замени? — пита Амелио.

Отговорът на Джобс не го впечатлява.

— Стори ми се, че Стив няма ясен отговор на въпроса — казва по-късно Амелио.

Той има чувството, че е свидетел на изкривената представа на Джобс за действителността, и се гордее, че не се е поддал. Без много да се церемони, той кара Джобс да напусне офиса му.

През лятото на 1996 г. Амелио осъзнава, че е изправен пред сериозен проблем. Всички надежди на „Епъл“ са съсредоточени в това да успее да създаде нова операционна система, наречена Copland. Скоро след като става изпълнителен директор обаче, Амелио установява, че тя е въздух под налягане и няма да реши проблемите на „Епъл“ с компютърните мрежи и по-добрата защита на паметта, нито пък ще може да излезе на пазара през 1997 г., както е запланувано. Той публично обещава бързо да намери алтернатива. Проблемът е в това, че за момента няма такава.

Ето защо „Епъл“ се нуждае от партньор, който може да създаде стабилна операционна система — за предпочитане обектно-ориентирана, подобна на UNIX. Има една компания, която може да осигури такъв софтуер, и това е NeXT, но „Епъл“ не се насочва веднага към нея. Отначало се обръща към компанията, създадена от Жан-Луи Гасе, наречена „Би“ (Be). Гасе започва преговори за продажбата й, но през 1996 г., по време на среща с Амелио в Хаваите, той надценява козовете си. Гасе държи целият му екип от петдесет души да премине на работа в „Епъл“ и иска 15% от компанията, която тогава струва 500 милиона долара. Амелио остава поразен. Според изчисленията на „Епъл“ „Би“ струва около 50 милиона. Следват нови предложения и контрапредложения, но Гасе не отстъпва и иска поне 275 милиона. Той смята, че „Епъл“ няма друга алтернатива. Амелио научава какво е казал Гасе: „Хванал съм ги за топките и ще ги стискам, докато ги заболи.“ Това никак не му се харесва.

Шефът на технологичния отдел на „Епъл“ Елън Хенкок настоява да вземат операционната система на „Сън Майкросистемс“ — Solaris, която е базирана на UNIX, макар че все още няма лесен за използване интерфейс. Амелио смята, че е най-добре да използват Windows NT на „Майкрософт“. Според него тя може да бъде преработена, за да заприлича на „Мак“, и освен това е съвместима с различните видове софтуер, използван от потребителите на Windows. Бил Гейтс много иска да сключи сделката и неколкократно звъни на Амелио.

Разбира се, съществува и още една възможност. Две години преди това журналистът от списание „Макуърлд“, който преди е работил в „Епъл“, публикува пародийно съобщение, в което казва, че „Епъл“ купува NeXT и прави Джобс свой главен изпълнителен директор. В шегата Майк Марккула пита Джобс:

— Какво предпочиташ — да прекараш остатъка от живота си, като продаваш UNIX със захарна обвивка, или да промениш света?

Джобс отговаря:

— Понеже вече съм баща, имам нужда от стабилен източник на доходи.

По-нататък в съобщението се отбелязва, че „след опита си в NeXT Джобс вероятно ще се върне в «Епъл» с непознато дотогава смирение“. Бил Гейтс пък казва, че Джобс ще направи повече иновации, отколкото „Майкрософт“ ще успее да изкопира. Разбира се, всичко написано в това съобщение е шега, но реалността има странния навик да подражава на сатирата.