Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (8)

Синята кутия

Най-удивителната комбинация от електроника и пакостлив гений — и лудорията, която спомага за създаването на „Епъл“ — реализират един неделен следобед, когато погледът на Возняк случайно попада върху статия в един брой на „Ескуайър“, оставен от майка му на кухненската маса. Това става през септември 1971 г., когато той се кани на другия ден да заминава за „Бъркли“, третия му колеж. В статията си „Тайната на синята кутийка“ Рон Розенбаум обяснява как хакерите и телефонните пирати са открили начин да провеждат безплатни междуградски разговори, като копират тоновете, пренасочващи сигнали по мрежата на телефонната компания АТТ.

— Още на средата на статията телефонирах на най-добрия ми приятел Стив Джобс и му прочетох части от нея — спомня си Возняк.

Той знае, че Джобс, който тогава започва последната си година в гимназията, е един от малкото хора, които ще споделят вълнението му.

Герой на статията е Джон Дрейпър — хакер, който открива, че звукът от свирката, която се продава в пакетите на една марка корнфлейкс, издава същия 2600-херцов тон, използван в разпределителните кутии на телефонните мрежи. Така успява да излъже системата да пропуска междуградските разговори без допълнително таксуване. Статията разкрива, че други тонове, служещи за пренасочване на разговори, могат да се намерят в един брой на „Бел Систем Текникал Джърнал“, който АТТ веднага започва да изтегля от библиотеките.

Още в момента, в който чува това от Возняк, Джобс осъзнава, че веднага трябва да се доберат до специализираното списание.

— Воз ме взе след няколко минути и веднага тръгнахме за библиотеката на Станфорд да го търсим там — разказва той. В неделя библиотеката е затворена, но те знаят за една врата, която рядко се заключва. — Почнахме трескаво да ровим из купищата списания и накрая Воз намери броя с всичките честоти. Отворихме го и… леле! Цялата информация беше там. Не спирахме да си повтаряме: „Истина е! Мамка му, истина е!“ Всичко беше написано — тоновете, честотите.

Още същата вечер, преди края на работното време, Возняк отива в „Сънивейл Илектроникс“ и купува всички части, които им трябват за сглобяването на аналогов тонов генератор. Джобс още пази честотомера, който е конструирал за Изследователския клуб на „Хюлет-Пакард“, и чрез него калибрират желаните тонове. С помощта на телефонна шайба успяват да повторят и запишат звуците, описани в статията. В полунощ вече са готови да изпробват устройството. За съжаление осцилаторите, които използват, не са достатъчно стабилни, за да имитират точните тонове и да излъжат апаратите на телефонната компания.

— Установихме нестабилността с помощта на честотомера на Стив, — спомня си Возняк — но не можехме да го накараме да заработи. На другата сутрин заминавах за „Бъркли“, затова решихме, щом пристигна, да започна да работя върху цифров вариант.

Никой до този момент не е правил цифрова синя кутия, но Воз не се плаши от предизвикателството. С диоди и транзистори от „Рейдио Шак“ и с помощта на един студент по музика от общежитието, който има добър слух, успяват да сглобят устройството преди Деня на благодарността.

— Никога не съм се гордял толкова с нещо, което съм конструирал — признава той. — Все още смятам, че е невероятно.

Една вечер Возняк се вдига от „Бъркли“ и отива у Джобс, за да тестват устройството. Пробват да се обадят на чичо му в Лос Анджелис, но набират грешен номер. Все едно — устройството работи. „Ало? Обаждаме ви се безплатно. Безплатно!“ — изкрещява Возняк в слушалката. Човекът от другата страна на линията е объркан и сърдит. Джобс се включва: „Обаждаме се от Калифорния! От Калифорния! Със синя кутия!“ Това вероятно още повече е объркало човека, защото той също бил в Калифорния.

Отначало използват синята кутия за забавления и шеги. Най-смелата от тях е, когато се обаждат във Ватикана. Возняк се представя за Хенри Кисинджър и иска да говори с папата. „Тука сме на среща в Москва и трябва да говорим с отеца!“ — заявява той. Казват му, че часът е 5:30 и папата спи. След малко пак се обаждат и успяват да се свържат с някакъв епископ, който уж щял да им превежда. В крайна сметка не се добират до папата.

— Разбраха, че не е Кисинджър — спомня си Джобс. — Обаждахме се от улична кабина.

Тогава стигат до повратен момент, който определя по-нататъшния модел на партньорските им отношения. На Джобс му хрумва, че могат да използват синята кутия за нещо повече от обикновено хоби — могат да започнат да ги произвеждат и продават.

— Събрах останалите части — кутия, захранване, клавиатура — и изчислихме на каква цена можем да ги пуснем — обяснява Джобс, като така очертава ролите, които двамата приятели ще играят по-късно в „Епъл“.

Готовият продукт е с размерите на две тестета карти. Частите струват 40 долара и Джобс решава да го продават за 150.

Двамата си измислят прякори — Возняк става Бъркли Блу, а Джобс — Оуф Тобарк. Започват да разнасят устройството из общежитията и да правят демонстрации, като го свързват с телефон и слушалка. Обаждат се в лондонския „Риц“ или на автоматичния номер за слушане на вицове в Австралия.

— Направихме над сто сини кутии и продадохме почти всички.

Забавленията и приходите свършват в една сънивейлска пицария. Двамата се канят да тръгват за „Бъркли“ с една току-що завършена синя кутия. Джобс има спешна нужда от пари и бърза да направят продажбата, затова предлага устройството на няколко души на съседната маса. Те проявяват интерес и той ги завежда до близката кабина, където за демонстрация се обажда в Чикаго. Клиентите казват, че трябва да отидат до колата, за да вземат пари.

— И тъй, с Воз отиваме до колата, оня тип се качва, бърка под седалката и вади патлак — разказа ми Джобс. Никога до този момент не бил виждал дуло на пистолет толкова отблизо. — Насочва патлака към корема ми и вика: „Давай кутията, пич.“ Трескаво мислех какво да направя. Вратата беше отворена — можех да я затръшна върху краката му и да си плюем на петите, обаче рискувах онзи да ме застреля. Затова бавно и много внимателно му подадох кутията.

Доста странен обир. Крадецът дори дава на Джобс телефонен номер и му казва, че ще му плати устройството, ако работи. По-късно Джобс се обажда на номера и непознатият му обяснява, че не разбира как се използва кутията. Затова Джобс в типичния си сладкодумен стил го убеждава да се срещнат на обществено място. В крайна сметка обаче решават да не рискуват с друга среща дори при шанса, макар и малък, да спечелят 150 долара.

Партньорството им проправя пътя към едно по-голямо съвместно приключение.

— Ако не бяха сините кутии, нямаше да има „Епъл“ — разсъждава Джобс. — Сто процента съм сигурен. С Воз се научихме да работим заедно, добихме увереност, че можем да решаваме технически задачи и дори да произвеждаме нещо. — Освен това създават малка платка, способна да управлява инфраструктура за милиарди долари. — Не можете да си представите каква увереност ни вдъхна това.

Возняк стига до същия извод:

— Може би не беше хубаво, че ги продавахме, но така видяхме какво можем да направим с моите технически умения и неговите идеи.

Приключението със сините кутии полага основите на едно зараждащо се партньорство. Возняк е добрият магьосник, който създава някое полезно изобретение и щедро го дава на хората, а Джобс измисля как да го направи лесно за използване, да му придаде подходящо оформление, да го представи на пазара и да изкара от него пари.