Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (5)

Силициевата долина

Детството, което Пол и Клара Джобс осигуряват на своя син, е типично за края на 50-те. Когато Стив е на две, осиновяват и едно момиченце — Пати, а три години по-късно се преместват в предградията, в къща от „сериен“ тип, напълно идентична с останалите. Финансовата кантора, в която работи Пол — Си Ай Ти — го прехвърля в клона си в Пало Алто, но той няма достатъчно средства, за да живее там, затова се местят в Маунтин Вю — по-евтин град на няколко километра на юг. Там Пол се опитва да предаде на сина си любовта към техниката и колите. „Стив, сега това е твоята работилница“ — казва веднъж, като посочва единия край на масата в гаража.

Джобс си спомня, че е бил впечатлен от съсредоточеността на баща си в занаята.

— Мисля, че татко имаше голям технически талант, защото умееше да измайстори всичко. Ако му трябваше шкаф, си правеше шкаф. Когато реши да издигне ограда около къщата, даде чук и на мен, за да му помагам.

Петдесет години по-късно оградата все още опасва задния и страничния двор на дома в Маунтин Вю. Когато ме заведе, за да ми я покаже, Джобс погали дъските и си спомни един съвет, който се бе запечатал дълбоко в съзнанието му. Много е важно, обичал да казва баща му, винаги да изпипваш задната страна на шкафовете и оградите, въпреки че остава скрита.

— Татко обичаше да прави всичко както трябва. Дори онези части, които не се виждат.

Баща му продължава да ремонтира и да продава използвани коли и облепва целия гараж със снимки на любимите си возила. Обича да показва на сина си различни дребни детайли: линиите, отдушниците, хромираното покритие, формата на седалките. Всеки ден след работа облича гащеризон и отива в гаража, а Стив често го придружава.

— Опитвах се да привлека интереса му с някои техничарски трикове, но той не обичаше много да се цапа — спомня си по-късно Пол. — Не си падаше особено по машинарии.

— Поправката на коли не ме привличаше много — признава Джобс, — но много обичах да съм с татко.

Макар да знае, че е осиновен, той все повече се привързва към баща си. Един ден, когато е на осем, открива негова снимка от времето, когато е бил в Бреговата охрана.

— На снимката татко е гол до кръста в машинното отделение на кораба и страшно прилича на Джеймс Дийн. Това е един от онези смайващи моменти за едно дете, когато то си казва: „Леле, нашите наистина са били млади и красиви!“

Покрай колите Пол дава на сина си първите уроци по електроника.

— Татко не разбираше много от електроника, но често трябваше да се оправя с нея, когато ремонтираше автомобили и други неща. Учеше ме на разни трикове и ми беше страшно интересно.

Още по-интересни са разходките за набавяне на части.

— Всеки уикенд ходехме до автоморгата. Търсехме генератори, карбуратори, всякакви чаркове.

Стив наблюдава как баща му се договаря за цената:

— Умееше да се пазари, защото знаеше по-добре от хората на касата кое колко струва.

Така родителите му успяват да изпълнят ангажимента, който са поели при осиновяването му.

— Татко спестил пари за висшето ми образование, като купил един форд „Фалкон“ и няколко други счупени коли за по 50 долара, оправил ги за няколко седмици и после ги продал за по 250… без да декларира прихода!

Къщата на семейство Джобс и тези на съседите им в квартала са строени от предприемача Джоузеф Айклър, чиято компания прави над 11 000 домове в различни части на Калифорния между 1950 и 1974 г. Вдъхновен от идеята на Франк Лойд Райт за функционално съвременно жилище за „обикновения“ американец, той строи икономични сгради със стени от стъкло, отворено разположение на стаите, открити носещи конструкции, бетонни плочи и плъзгащи се стъклени врати.

— Айклър правеше страхотни неща — каза ми Джобс при една от разходките ни в квартала. — Къщите му бяха модерни, евтини и хубави. Осигуряваха на хората с по-ниски доходи жилище с изчистен дизайн. Имаха страхотни дребни удобства като подово отопление. Слагаш един килим и получаваш прекрасен топъл под за децата.

Възхищението от къщите на Айклър събужда у Джобс желанието да създава изящно оформени продукти за масовия пазар.

— Страхотно е, когато създадеш нещо хубаво и функционално и в същото време не много скъпо — каза, докато ми показваше изчистените и елегантни форми на къщите. — Това беше първоначалната концепция на „Епъл“. Това се опитахме да постигнем с първия „Мак“. Това направихме с iPod.

Съседът отсреща бил агент на недвижими имоти с преуспяващ бизнес.

— Не беше много умен — спомня си Джобс, — но изглеждаше, че печели добре. „Значи и аз мога“, помислил си татко. Трудеше се здраво. Тръгна на вечерни курсове, взе разрешително и влезе в бизнеса с недвижими имоти. И тогава пазарът се срина.

В резултат семейството се оказва във финансова безизходица за година и нещо, докато Стив е в началното училище. Майка му става деловодител във „Вариан Асоушиейтс“ — фирма производител на научна апаратура — и с мъжа си теглят втори ипотечен заем. Един ден учителят му в четвърти клас го пита: „Какво не разбираш във Вселената?“ Стив отговаря: „Не мога да разбера защо татко изведнъж стана толкова беден.“ Той се гордее, че баща му не е възприел угодническото поведение и мазнишкия стил на колегите си, което би му помогнало за сключването на повече сделки.

— За да продаваш имоти, трябваше постоянно да се подмазваш на хората, а него не го биваше в това, не му беше в характера. Възхищавах му се за това.

Пол Джобс отново се захваща с ремонта на коли. Стив цени спокойния и добър характер на баща си, макар че не се стреми да му подражава. Другото важно качество на Пол е неговата решителност. Джобс ми разказа един пример:

В квартала имаше един инженер, който работеше в „Уестингхаус“. Беше ерген с вид на битник. Имаше приятелка, която от време на време ме гледаше. Нашите работеха, затова отивах у тях за два-три часа след училище. Понякога той се напиваше и й удряше няколко шамара. Една нощ тя дойде у нас страшно уплашена. После се появи и той, пиян. Татко не го пусна, каза му: „Тя е тука, но ти няма да влезеш.“ Изгони го. Иска ни се да си мислим, че през 50-те всичко е било идеално, но този тип беше един от ония инженери с объркан, прецакан живот.

Онова, което прави квартала му по-различен от хиляди други предградия на средната класа в Америка, е това, че дори най-изпадналите типове там са инженери.

— Когато се преместихме, навсякъде имаше сливови и кайсиеви градини — спомняше си Джобс. — После обаче дойде големият бум с военните инвестиции.

Стив става свидетел на бурното развитие на долината и закопнява и той да изиграе своята роля. По-късно Едуин Ланд от „Полароид“ му казва, че Айзенхауер го повикал на помощ за конструирането на камерите за разузнавателните самолети U-2, с които щели да преценят доколко сериозна е съветската заплаха. Филмовите ленти се съхранявали в метални цилиндри и се изпращали в изследователския център „Еймс“ на НАСА в Сънивейл, недалеч от градчето, където живее Джобс.

— За първи път видях компютър, когато татко ме заведе в „Еймс“ — споделя той. — От пръв поглед се влюбих в тази машина.

През 50-те в района се появяват и други фирми, изпълняващи военни поръчки. „Локхийд Мисайлс ънд Спейс Дивижън“, която произвежда балистични ракети за подводници, е основана през 1956 г. със седалище до центъра на НАСА. Четири години по-късно, когато Джобс се премества в района, в нея работят 20 000 души. Само на няколкостотин метра от нея „Уестингхаус“ построява цехове за производство на тръби и трансформатори за ракетни системи. Ето какво си спомня Джобс:

— Тези военни фирми бяха върхът. Имаше нещо тайнствено около тях, всичко бе последен писък на техниката и правеха живота адски интересен.

Покрай военната индустрия възниква бурно развиваща икономика, основана върху електронните технологии. Тя води началото си още от 1938 г., когато Дейвид Пакард и новата му съпруга се преместват в Пало Алто в къща с барака за инструменти, в която скоро примамват и приятеля му Бил Хюлет. В гаража — удобна пристройка, която скоро придобива символично значение за долината — двамата упорито майсторят разни неща, докато накрая създават първия си продукт: аудиоосцилатор. През 50-те „Хюлет-Пакард“ вече е бързо развиваща се фирма-производител на техническа апаратура.

За щастие околността предоставя достатъчно пространство на онези предприемчиви изобретатели, чиято дейност вече не се побира в обикновен гараж. Деканът на техническия факултет на Станфордския университет Фредерик Търман предприема стъпка, която превръща района в люлка на компютърната революция — върху близо 300 хектара университетска земя създава индустриална зона за частни компании, готови да прилагат на практика идеите на студентите му. Първият наемател е „Вариан Асоушиейтс“, където работи Клара Джобс.

— Именно това хрумване на Търман даде най-силен тласък за развитие на електронните технологии — смята Джобс.

Когато той е на десет, „Хюлет-Пакард“ вече има 9000 служители и е нискорискова компания, в която мечтае да работи всеки инженер, търсещ финансова стабилност.

Разбира се, най-важната индустрия за развитието на региона са полупроводниците. Уилям Шокли, който е един от изобретателите на транзистора в лаборатории „Бел“ в Ню Джърси, се премества в Маунтин Вю и през 1956 г. основава фирма за производството им, но не от скъпия германий, използван дотогава, а от силиций. Той обаче губи целенасоченост и се отказва от силициевите транзистори. В резултат осем от колегите му инженери — включително Робърт Нойс и Гордън Мор — се отделят и създават „Феърчайлд Семикъндактър“. Тази фирма се разраства и наброява 12 000 служители, но се разпада през 1968 г., когато Нойс изгубва съревнованието за поста изпълнителен директор. Двамата с Гордън Мор правят „Интегрейтид Електроникс Корпорейшън“, на която скоро измислят находчивото съкращение „Интел“. Третият им служител е Андрю Гроув, който по-късно доразвива фирмата, като разширява дейността й от микрочипове към микропроцесори. След няколко години в района вече има над 50 производители на полупроводници.

Светкавичният растеж на тази индустрия се свързва с явлението, открито от Мор, който през 1965 г. представя скоростта на интегралните схеми като функция от броя транзистори, които могат да се поберат върху един чип. Той установява, че тя се удвоява средно на две години — тенденция, която според него ще се запази и в бъдеще. Това се потвърждава през 1971 г., когато „Интел“ успява да побере цял централен процесор върху един микрочип — „Интел 4004“, който получава наименованието „микропроцесор“. Законът на Мор остава в сила до наши дни и произтичащата от него възможност за надеждно прогнозиране на съотношението технически характеристики/цена позволява на две поколения млади предприемачи, включително Стив Джобс и Бил Гейтс, да чертаят финансовите стратегии за авангардните си продукти.

Производството на микрочипове донася на региона ново прозвище. През януари 1971 г. Дон Хофлър от седмичния търговски вестник „Илектроник Нюз“ започва серия от статии, озаглавена „Силициевата долина на САЩ“. Някогашната главна търговска артерия на долината Санта Клара, простираща се на над 60 км от Сан Франциско през Пало Алто до Сан Хосе, е така нареченият „Камино Реал“ — кралският път, който преди свързвал всичките двайсет и една католически мисии в Калифорния; сега той съединява компании, отговарящи за една трета от годишните рискови инвестиции в САЩ.

— Като малък се вдъхновявах от историята на това място — казва Джобс. — Започнах да си мечтая и аз да стана част от нея.

Както повечето подрастващи, той се заразява с ентусиазма на възрастните около себе си:

— Повечето бащи в квартала се занимаваха с яки неща като фотоволтаични клетки, батерии и радари. Възхищавах се от тези работи и постоянно разпитвах за тях.

Най-важният от тези съседи, Лари Ланг, живее през шест къщи.

— Той беше моят модел как трябва да изглежда един инженер в „Хюлет-Пакард“: вманиачен радиолюбител, голям спец по електрониката. Носеше ми разни джаджи да си играя — разказваше Стив, докато вървяхме към някогашната къща на Ланг. — Взехме един въглероден микрофон, батерия и високоговорител. Той ме накара да кажа нещо на микрофона и високоговорителят усили звука.

От баща си Стив знаел, че за да работи, всеки микрофон трябва да се свърже с електрически усилвател.

— Веднага изтичах вкъщи и казах на татко, че греши.

„Не, трябва да има усилвател“, заявява баща му. Стив настоява на своето, но той му казва, че нещо се е объркал: „Не може без усилвател. Сигурно има някакъв трик.“

— Продължих да настоявам, казах му да дойде да се увери сам. Накрая дойде и видя. „Дявол да го вземе!“, възкликна.

Джобс запомня добре тази случка, защото тогава за първи път осъзнава, че баща му не знае всичко. Сетне прави едно, още по-обезпокоително откритие — той бил по-умен от родителите си.

Стив винаги се е възхищавал на уменията и знанията на баща си.

— Нямаше образование, но беше адски умен човек. Не четеше много, но можеше да направи почти всичко. Можеше да разгадае всякаква машинария.

След случката с въглеродния микрофон обаче Джобс започва да осъзнава, че е по-умен и находчив от родителите си.

— Беше повратен момент, който се запечата в съзнанието ми. Когато си дадох сметка, че съм по-умен от тях, изпитах ужасен срам, че изобщо съм си го помислил. Никога няма да забравя това чувство.

По-късно Джобс признава пред приятелите си, че това откритие и фактът, че е осиновен, са го накарали да се чувства отделен и независим от семейството си и от света.

Не след дълго получава друго голямо прозрение — открива не само че е по-умен от родителите си, а и че те го знаят. Пол и Клара Джобс са всеотдайни родители, готови на всякакви жертви за сина си, който е много умен, но и много своенравен. Правят всичко, за да му угодят. Скоро Стив си дава сметка и за това:

— Мама и татко много ме обичаха. Чувстваха огромна отговорност, след като бяха осъзнали, че не съм обикновено дете. Постоянно търсеха начини да ме стимулират. Пращаха ме в най-добрите училища, стараеха се да задоволяват всичките ми нужди.

И така, той израства не само със знанието, че е осиновен, а и с убеждението, че е специален. Второто е много по-важно за формирането на характера му.