Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (41)

Ухажването

Майк Марккула никога не е искал да бъде президент на „Епъл“. Той обича да проектира нови къщи, да лети с частния си самолет и да живее охолно с парите от дивидентите си; не му харесва да решава спорове или да ласкае нечие болно самолюбие. Той поема тази роля неохотно, след като вижда, че е по-добре да освободи Майк Скот, и обещава на жена си, че заема поста само временно. В края на 1982 г., след близо две години, тя му нарежда веднага да си намери заместник.

Джобс знае, че не е готов да управлява компанията сам, въпреки че отчасти му се иска да опита. Въпреки арогантността си той има трезва преценка за себе си. Марккула също е на това мнение и му казва, че все още е неопитен и незрял, за да бъде президент на „Епъл“. Затова тръгват да търсят външен човек.

Този, когото най-много искат да назначат, е Дон Естридж — изградил от нулата отдела за персонални компютри на IBM и лансирал машина, която въпреки критиките на Джобс и екипа му се продава по-добре от тяхната. Естридж приютява отдела си в Бока Ратон, Флорида, на безопасно разстояние от финансовите акули в Армънк, щата Ню Йорк. Също като Джобс, той е амбициозен и умее да мотивира хората, но за разлика от него не си присвоява сполучливите им идеи. Джобс отива в Бока Ратон с предложение за заплата от 1 милион долара годишно плюс 1 милион предварителен бонус, но Естридж отказва. Той не е от хората, които напускат кораба, за да се присъединят към врага. Освен това на него му харесва да бъде част от конюнктурата, да служи във флота, а не да бъде пират. Той се смущава от хвалбите на Джобс как е крал от телефонната компания. Когато го попитат къде работи, с гордост казва: „В IBM“.

Затова Джобс и Марккула се обръщат към специалист по набиране на квалифицирани кадри — общителния Джери Рош — да им намери човек. Решават да не търсят ръководител от техническия бранш; трябва им някой с опит в маркетинга и рекламата, достатъчно обигран в акробатиките на Уолстрийт. Рош се прицелва в най-нашумелия за момента майстор в тази област, Джон Скъли — президент на отдел „Пепси-кола“ в „Пепси“, чиято кампания „Предизвикателството на Пепси“ се превръща в рекламен триумф. Когато отива да говори пред студенти по икономика в „Станфорд“, Джобс чува добри неща за Скъли, който е изнасял лекция по-рано. Затова казва на Рош, че с удоволствие ще се срещне с него.

Кариерата на Скъли започва много различно от тази на Джобс. Майка му е представител на хайлайфа в Манхатън, която винаги излиза с бели ръкавици, а баща му — уолстрийтски адвокат. Скъли учи в реномираното училище „Сейнт Марк“, после завършва архитектурен дизайн в университета „Браун“ и икономика в „Уортън“. Издига се в йерархията на „Пепси“ като пълен с нови идеи специалист по маркетинг и реклама, без особен интерес към разработването на продукти и информационните технологии.

Скъли отива в Лос Анджелис, за да прекара коледните празници с двете си големи деца от предишен брак. Завежда ги в един магазин за компютри и там остава удивен от лошото представяне на продуктите. Когато децата го питат защо толкова се впечатлява от това, отговаря, че му предстои среща със Стив Джобс в Купертино. Това направо ги втрещява. Макар че са израснали между филмови звезди, за тях Джобс е истинска знаменитост. Реакцията им кара Скъли да погледне по-сериозно на перспективата да стане негов шеф.

Когато пристига в офиса на „Епъл“, остава изненадан от скромното обзавеждане и непринудената атмосфера.

— Повечето хора бяха облечени по-небрежно и от чистачите в „Пепси“ — отбелязва той.

На обяд Джобс рови мълчаливо в чинията си със салата, но щом Скъли споделя, че за повечето бизнесмени компютрите носят повече главоболия, отколкото полза, превключва на проповеднически тон:

— Ние искаме да променим начина, по който хората използват компютрите.

По време на полета към дома Скъли прави резюме от осем страници на идеите си за популяризиране на компютрите пред частни клиенти и фирмени ръководители. На места материалът изглежда доста дилетантски, с подчертани изрази, схеми и квадратчета, но е показателен за ентусиазма на Скъли да измисли начин за продаване на нещо по-интересно от безалкохолни напитки. Сред препоръките му са: „Да се инвестира в реклама, която да заплени потребителя с потенциала на «Епъл» да обогати живота му!“ Все още не му се иска да напуска „Пепси“, но Джобс го заинтригува.

— Бях завладян от младостта, дързостта и таланта му, затова реших, че ще е забавно да го опозная по-добре — спомня си той.

Уговарят се за нова среща в Ню Йорк, която се осъществява през януари 1983 г. при представянето на „Лиса“ в хотел „Карлайл“. След цял ден скучни изявления пред пресата за изненада на екипа на „Епъл“ в апартамента идва неканен гост. Джобс разхлабва вратовръзката си и представя Скъли като президент на „Пепси“ и потенциален голям клиент. Докато Кауч демонстрира възможностите на „Лиса“, основателят на „Епъл“ вмъква ентусиазирани коментари, изпъстрени с любимите му думи „революционен“ и „невероятен“, като твърди, че тази машина ще промени коренно общуването между човека и компютъра.

После отиват в ресторант „Четири сезона“ — лъскаво сборище на богатите и влиятелните. Докато Джобс похапва вегетарианско ястие, Скъли разказва за маркетинговия успех на „Пепси“. Кампанията „Поколението на Пепси“ продавала не просто продукт, а стил на живот и оптимистичен мироглед.

— Мисля, че имам шанс да създадем поколението на „Епъл“ — вдъхновено възкликва Джобс.

„Предизвикателството на Пепси“, точно обратното, е фокусирано върху продукта; то представлява комбинация от реклами, събития и медийни кампании с цел да се създаде повече шум. Джобс отбелязва, че точно това се е стремил да направи с Реджис Маккена — да превърне представянето на нов продукт в момент на всенароден ентусиазъм.

Разговорят почти до полунощ.

— Това беше една от най-вълнуващите вечери в целия ми живот — признава Джобс, докато Скъли го изпраща до „Карлайл“. — Не мога да ти опиша колко се забавлявах.

След като се връща у дома си в Гринич, Кънектикът, Скъли не може да заспи. Общуването с Джобс е много по-интересно от работата с бутилки.

— Това ме мотивира, събуди дългогодишния ми копнеж да бъда архитект на идеи — сподели пред мен.

На другата сутрин Рош му се обажда:

— Не знам какво сте си говорили двамата снощи, но трябва да ти кажа, че Стив Джобс е във възторг.

И така, ухажването продължава, като Скъли се преструва на незаинтересован, но не и недостъпен. Една февруарска събота Джобс пак взема самолета за Източното крайбрежие и наема лимузина до Гринич. Голямата нова къща на Скъли с огромни прозорци от пода до тавана му се вижда твърде натруфена, но е силно впечатлен от сто и петдесет килограмовите правени по поръчка врати от масивен дъб, които са толкова майсторски балансирани, че се отварят с пръст.

— Много му харесаха, защото и той като мен е перфекционист — спомня си Скъли.

Така започва опасният процес, при който омаяният Скъли вижда у Джобс качества, които харесва у себе си.

Скъли обикновено кара кадилак, но понеже предполага какъв е вкусът на госта му, взема на заем кабриолета „Мерцедес 450SL“ на жена си, за да го закара до заемащия около 60 хектара комплекс на „Пепси“ — толкова помпозен, колкото офисът на „Епъл“ е аскетичен. За Джобс това символизира разликата между новата борбена цифрова икономика и утвърдените компании от „Форчън 500“. По лъкатушеща алея посетителят минава през гладко окосени ливади и градина със статуи (включително творби на Роден, Мор, Калдер и Джакомети) и стига до сграда от бетон и стъкло, проектирана от Едуард Даръл Стоун. Огромният офис на Скъли има персийски килим, девет прозореца, малка градина, частен кабинет и собствена баня. Когато вижда фирмения фитнес, Джобс се удивява, че ръководството има зала със собствена сауна, отделно от помещението за обикновените служители.

— Това е тъпо.

Скъли бърза да се съгласи:

— Аз бях против. Понякога ходя да тренирам при работниците.

Следващата им среща е след няколко седмици в Купертино, където Скъли се отбива на връщане от конференция на бутилиращите фабрики на „Пепси“ в Хавай. Майк Мъри, отговарящ за маркетинга на „Макинтош“, подготвя екипа за посещението, но самият той не подозира каква е истинската му цел. „Пепси“ може да купи хиляди компютъра от нас в близките няколко години — обявява той във възторжено писмо до екипа на „Макинтош“. — „През последната година г-н Скъли и г-н Джобс се сприятелиха. Г-н Скъли е смятан за един от най-способните специалисти по маркетинг в големия бизнес. Затова нека да го посрещнем подобаващо.“

Джобс иска да зарази Скъли с ентусиазма си по отношение на „Макинтош“:

— Този продукт означава за мен повече от всичко друго, което съм правил. Искам ти да бъдеш първият външен човек, който го вижда.

С театрален жест изважда прототипа от един найлонов плик и демонстрира възможностите му.

Скъли е впечатлен колкото от машината, толкова и от самия Джобс.

— Държеше се повече като шоумен, отколкото като бизнесмен. Всяко движение изглеждаше прецизно, сякаш го е репетирал, за да постигне определен ефект.

Джобс е накарал Херцфелд и момчетата да подготвят специална демонстрация за забавление на Скъли.

— Няма да повярвате колко е умен — предупреждава Джобс.

Обяснението, че Скъли може да купи много макинтоши за „Пепси“, „намирисва на баламосване“ според Херцфелд.

— Зададе няколко въпроса, но не прояви голям интерес — спомня си Херцфелд. Той и досега не харесва Скъли. — Държеше се много помпозно. Само се преструваше, че се интересува от техника. Всички в маркетинга са такива — абсолютни позьори.

Нещата се задълбочават, когато Джобс отива в Ню Йорк през март 1983 г. Тогава ухажването прераства в заслепяваща любов.

— Убеден съм, че ти си нашият човек — заявява, докато се разхождат в Сентръл Парк. — Искам да дойдеш да работим заедно. Имам много да уча от теб.

Джобс, който има опит при общуването с по-възрастни покровители, знае как да погъделичка самолюбието на Скъли и да разсее колебанията му. Целта е постигната.

— Замая ме — признава по-късно Скъли. — Стив беше един от най-умните хора, които бях срещал. Преследваше идеите си със същия ентусиазъм, с какъвто и аз.

Скъли много се увлича по история на изкуството и затова кани госта си да посетят музея „Метрополитан“, за да провери дали наистина има желание да се учи от другите.

— Исках да видя как ще приеме една образователна лекция в област, в която е абсолютно бос.

Докато обикалят залите за Древна Гърция и Рим, Скъли започва да обяснява разликите между архаичната скулптура от VI в. пр.Хр. и статуите на Перикъл едно столетие по-късно. Джобс обожава да слуша за различни исторически събития, които е пропуснал през обучението си в колежа, и жадно попива информацията.

— Останах с усещането, че мога да стана учител на гениален ученик — разказва Скъли. В него се затвърждава впечатлението, че двамата много си приличат. — Видях в него себе си на млади години. Аз също бях нетърпелив, инатлив, арогантен, пламенен. В главата ми гъмжеше от идеи, които често изместваха всичко друго. И аз не можех да търпя онези, които не отговаряха на изискванията ми.

Двамата продължават разходката и Скъли споделя, че през отпуските ходи на левия бряг на Сена в Париж да рисува. Ако не бил станал бизнесмен, щял да стане художник. Джобс отговаря, че ако не работел с компютри, най-добре си се представял като поет в Париж. Спускат се по „Бродуей“ до сградата на „Колъни Рекърдс“ на Четирийсет и девета улица, където Джобс показва на събеседника си музиката, която харесва: Боб Дилън, Джоан Бейз, Ела Фицджералд и джазмените от „Уиндам Хил“. После отиват пеша до небостъргача „Сан Ремо“, където Джобс смята да си купи двуетажен луксозен апартамент на последния етаж.

Връзката им е окончателно скрепена на една от терасите на жилището, като Скъли остава долепен до стената, защото се бои от високото. Най-напред обсъждат финансовата страна.

— Казах му, че искам 1 милион заплата плюс 1 милион бонус при подписване на договора — разказва Скъли.

Джобс отговаря, че приема, дори да трябва да ги плаща от собствения си джоб.

— Трябва да уредим тези неща, защото ти си най-добрият, когото съм срещал. Знам, че си идеален за фирмата, а „Епъл“ заслужава най-доброто.

Добавя, че никога до момента не е работил с човек, когото истински е уважавал, но е сигурен, че Скъли може да го научи на много неща. Докато говори, гледа събеседника си с онзи натрапчив немигащ поглед.

Въпреки това Скъли още се колебае и намеква, че може би трябва просто да си останат приятели и той да съветва Джобс неофициално:

— Винаги, когато идваш в Ню Йорк, с удоволствие ще ти отделям време.

По-късно разказва за този кулминационен момент:

— Стив наведе глава, сякаш гледаше земята. След тягостна, смущаваща пауза ме погледна предизвикателно и каза нещо, което никога няма да забравя: „Ще бъдеш ли удовлетворен, ако цял живот продаваш газирани сокчета, вместо да променяш света?“

От тези думи Скъли го заболява повече, отколкото от удар с юмрук. Отговорът може да бъде само един.

— Притежаваше невероятното умение винаги да постига каквото иска, да преценява хората и да избира най-подходящите думи, с които да им повлияе — спомня си той. — За първи път от последните четири месеца осъзнах, че не мога да му откажа.

Докато зимното слънце се спуска над хоризонта, двамата слизат от апартамента, пресичат парка и отиват в „Карлайл“.