Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (147)

Трети отпуск по болест, 2011 г.

Ракът винаги сигнализира за появата си. Джобс губи апетит и цялото тяло започва да го боли. Лекарите му правят изследвания, не откриват нищо и го уверяват, че всичко изглежда наред. Той обаче знае, че не е така. Ракът знае как да напомни за себе си и няколко месеца след като Джобс усеща симптомите, медиците откриват, че болестта вече не е в ремисия.

Един такъв поврат настъпва в началото на ноември 2010 г. Болката не спира да го измъчва; той престава да се храни и поема хранителни вещества само чрез преливания, които му прави една сестра в дома му. Лекарите не намират нови тумори и решават, че това е просто поредната криза, при която организмът му се бори с инфекции и хранителни смущения. Стив никога не е понасял болката стоически, затова медиците и близките му не обръщат веднага внимание на оплакванията му.

За Деня на благодарността семейството отива на Хаваите, но там състоянието му не се подобрява. Храната се сервира в обща трапезария и другите гости се преструват, че не забелязват изпития Джобс, който се клати на стола и стене, без да докосне храната. Голяма чест прави както на курорта, така и на гостите, че в медиите не изтича никаква информация за здравето му. След завръщането си в Пало Алто той се отдава на мрачни мисли. Казва на децата си, че ще умре, и скърби, че повече няма да може да отпразнува нито един техен рожден ден.

По Коледа е толкова отслабнал, че тежи едва петдесет килограма — над двайсет и пет килограма под нормалното му тегло. Мона Симпсън идва в Пало Алто за уикенда с мъжа си и децата си. Атмосферата леко се разведрява. Двете семейства играят настолни игри като „Роман“, в която участниците се съревновават кой ще напише най-убедителното фалшиво встъпително изречение за книга. Състоянието на Стив леко се подобрява и няколко дни след Коледа дори успява да заведе жена си на ресторант. Децата заминават на ски за Нова година, а Лорийн и Мона Симпсън се редуват да стоят при Джобс в дома му.

В началото на 2011 г. обаче става ясно, че кризата не е временна. Лекарите откриват нови метастази и апетитът му намалява. Джобс споделя с приятели, че се чувства така, сякаш го бият с юмруци по цялото тяло. Това го кара да стене и понякога да се превива от болка.

Той попада в зловещ омагьосан кръг. Първите симптоми на рака предизвикват болка. Морфинът и другите болкоуспокояващи убиват апетита му. Панкреасът му е частично премахнат, а черният дроб — сменен, затова храносмилателната му система не функционира добре и трудно усвоява протеините. Ниското тегло затруднява прилагането на агресивни химиотерапии. Изтощението го прави по-уязвим за инфекции; същият ефект имат и имуносупресорите, които понякога взема, за да не отхвърли трансплантирания орган. С отслабването намаляват липидните слоеве около рецепторите за болка и от това страданието му се усилва. Джобс изпада в поведенчески крайности, характеризиращи се с продължителни периоди на гняв и депресия, които още повече потискат апетита му.

С годините проблемите му с храненето се изострят заради нагласата му към храната. Като млад той открива, че може да предизвиква еуфория чрез гладуване. Затова, макар да знае, че трябва да се храни (лекарите буквално го умоляват да консумира висококачествени протеини), някъде в подсъзнанието му все още се крие склонността към гладуване и радикални диети. Лорийн постоянно му повтаря, че е луд, и се ядосва, когато го види да седи пред чинията и да гледа в земята.

— Опитвах се някак да го накарам да се храни и атмосферата вкъщи бе невероятно напрегната — споделя тя.

Браяр Браун, готвачът, който работи на половин ден у тях, продължава да приготвя различни здравословни ястия, но Джобс опитва само едно-две от тях и заявява, че за нищо не стават. Една вечер казва: „Може да хапна малко пай с тиква“ — и добродушният Браун веднага опича прекрасен сладкиш. Джобс слага в устата си само една хапка, но това доставя голяма радост на готвача.

Лорийн се консултира със специалисти по хранителни смущения и психиатри, но съпругът й не иска да ги слуша. Отказва да взема медикаменти или да бъде лекуван по друг начин.

— Ако изпитваш гняв или самосъжаление заради рака или болката, е безсмислено да се опитваш да ги заглушиш. Това би означавало да водиш изкуствен живот — смята той.

Джобс изпада в другата крайност. Муси се, плаче, драматизира и се жалва на всички наоколо, че ще умре. Депресията става част от омагьосания кръг и още повече потиска апетита му.

В интернет се появяват снимки и клипове на Джобс с измъчен вид и плъзват всякакви слухове за болестта му. Проблемът е, че са верни, затова няма изгледи да престанат. Две години по-рано, когато черният му дроб отказва, Джобс дълго време не иска да си вземе отпуск по болест. Този път отново се инати. За него това е като да напусне родината си и да знае, че никога няма да се върне. Когато най-сетне през януари 2011 г. отстъпва, членовете на управителния съвет не са изненадани. Конферентният разговор, на който им казва, че отново ще излезе в отпуск, продължава само три минути. Той често е обсъждал с директорите кой ще го замести в случай на нужда — и в краткосрочен, така и в дългосрочен план. Налага се Тим Кук да поеме ежедневните задачи.

Следващата събота Джобс позволява на жена си да събере лекарите му за консултация. Той осъзнава, че е изправен пред проблем, какъвто никога не е допускал в „Епъл“. Лечението му не е интегрирано, а фрагментирано. Всяка от хилядите му болежки се третира от различен терапевт — онколози, специалисти по овладяване на болката, хепатолози, хематолози — но към тях не се подхожда интегрирано, цялостно, както в Мемфис при Джеймс Ийсън.

— Един от големите проблеми на здравеопазването е липсата на координатори, които да синхронизират екипите — смята Лорийн.

Това е особено вярно за „Станфорд“, където сякаш никой не се опитва да разбере каква е връзката между храненето и болката или туморите. Затова Лорийн извиква в дома си различни специалисти, сред които и привърженици на по-агресивни и интегрирани методи, като Дейвид Айгъс от Южнокалифорнийския университет. Те съставят нова програма за намаляване на болката и координиране на другите терапии.

Навремето благодарение на някои авангардни научни открития лекарите са помогнали на Джобс да изпревари рака с една крачка. Той е един от първите двайсет души в света, чиито ракови и нормални гени са разчетени — процес, който по онова време струва 100 000 долара.

Анализът за определяне на последователността на ДНК се провежда съвместно от екипи в „Станфорд“, „Джонс Хопкинс“ и института „Броуд“. Този подход, наречен молекулноприцелна терапия, е по-ефикасен от стандартната химиотерапия, която атакува деленето на всички клетки в организма — и ракови, и здрави. Прицелната терапия не е панацея, но по онова време изглежда, че е. Тя позволява на лекарите да изпробват голям брой медикаменти — стандартни и нестандартни, широко използвани или експериментални — и да изберат три-четири, които действат най-добре. Когато ракът мутира и стане неуязвим срещу някое лекарство, специалистите вече са приготвили ново.

Въпреки старанието, с което Лорийн следи лечението на съпруга си, последната дума за всяка нова терапия е негова.

През май 2011 г. Джобс се среща с Джордж Фишер от „Станфорд“, специалистите по ДНК-секвениране от „Броуд“ и външния му консултант Дейвид Ейгъс. Всички се събират в едно сепаре в ресторанта на хотел „Четири сезона“ в Пало Алто. Лорийн не идва, но Рийд присъства на срещата. В продължение на три часа учените от „Станфорд“ и „Броуд“ представят новата информация, която са научили за генетичните особености на рака му. Джобс остава верен на сприхавия си характер. Един от учените е допуснал грешката да използва PowerPoint за презентацията си. Стив го смъмря и му обяснява защо с „Кийноут“, програмата за презентации на „Епъл“, подобна грешка не може да стане. Дори предлага да го научи да работи на нея. В края на срещата Джобс и лекуващият екип преглеждат всички молекулярни данни и съставят списък с тестове, които да определят най-подходящата терапия.

Един от лекарите му казва, че има шанс неговият вид рак скоро да влезе в групата на контролируемите хронични заболявания, чието развитие е възможно да се потисне, докато пациентът умре от нещо друго.

— Или ще съм един от първите, които ще надвият този тип рак, или ще съм от последните, които ще умрат от него — каза ми Джобс непосредствено след срещата с лекарите. — Или сред първите, стигнали брега, или сред последните, хвърлени зад борда.