Кон Игълдън
Завоевателят (9)

9.

Гуюк обичаше дългите летни вечери, когато светът сякаш спираше за цяла вечност, потопен в сивкава светлина. Въздухът бе по-чист и топъл и той изпитваше покой, докато гледаше как слънцето започва да клони към запад, обагряйки небето в хиляди нюанси на червено, оранжево и пурпурно. Стоеше пред малката врата на гера, обърната към лагера на туманите. Винаги беше едно и също, сякаш изграждаха същински град в пустошта. Всичко, което им бе необходимо, се носеше от резервните коне. Надушваше миризмата на месо и подправки и пое дълбоко дъх. Чувстваше се силен. Светлината щеше да се задържи още дълго и гладът вече ясно напомняше за себе си. Опита се да се присмее на собствената си предпазливост. Той беше хан. Законите на Чингис не го обвързваха с нищо.

Скочи на гърба на понито, като се наслаждаваше на енергията и младостта си. Лицето му бе зачервено. Двама мингхан командири стояха наблизо и правеха всичко възможно да гледат накъдето и да е, само не към него. Гуюк направи знак на чакащия слуга и Анар пристъпи напред с ловната орлица. И птицата, и мъжът бяха смълчани от напрежение. Гуюк вдигна дясната си ръка, на която имаше дебела кожа от пръстите до над рамото. Пое тежестта на птицата и завърза ремъците. За разлика от ястребите орлицата винаги се мъчеше да се освободи от качулката. Беше гологлава, с остри, възбудени очи. За момент птицата размаха яростно криле, разкривайки белите пера отдолу. Гуюк се извърна от надигналия се вятър, докато орлицата започна да се успокоява, като трепереше леко. Погали внимателно главата й, без да забравя силния клюн, способен да разкъса гърлото на вълк.

Когато птицата се успокои, той тихо подсвирна и един от мингхан командирите приближи със сведена глава. Сякаш предпочиташе да не вижда нищо и да не знае какво става. Гуюк се усмихна. Разбираше предпазливостта му. Животът на мъжа беше в ръцете му и можеше да му бъде отнет само заради един поглед или неуместна дума.

— Тази вечер ще ловувам на изток — каза Гуюк. — Прибрал ли си съгледвачите?

Сърцето му биеше силно и гласът на хана му се стори задавен, но мингхан командирът кимна в отговор, без да каже нищо. Седем пъти през едномесечния поход Гуюк беше правил едно и също, отдавайки се на страсти, които никога не бе изпитвал с младата си жена в Каракорум.

— Ако има нужда от мен, прати хора на изток.

Мингхан командирът се поклони, без да вдига очи. Гуюк хареса дискретността му. Без нито дума повече, ханът кимна на Анар и двамата поеха в тръс към границата на лагера. Гуюк държеше с лекота птицата, която гледаше устремено напред.

Всеки път, когато минаваха покрай воини, виждаше сведени глави. Яздеше изпъчен и излезе в обширната равнина. Наоколо пасяха десетки хиляди резервни коне — табунът бе толкова огромен, че покриваше земята като сянка и всяка вечер опасваше високата трева до последния стрък. Тук също имаше воини, стоящи на стража с животните. Един-двама го забелязаха от разстояние и приближиха, докато не видяха, че е ханът. В следващия миг станаха слепи и глухи и обърнаха конете си, сякаш не бяха видели нищо.

Вечерната светлина започна да отслабва и омеква, когато Гуюк подмина стадата. С всяка миля чувстваше как част от товара му изчезва и сякаш сяда по-изправен в седлото. Сенките се издължиха пред него и в приповдигнато настроение му се прииска да ги подгони, сякаш бе малко момче. Хубаво бе да загърби сериозните въпроси на ханския живот поне за малко. Това също бе нещо, което му липсваше, когато се връщаше в лагера. Тогава винаги чувстваше как отговорностите се трупат отгоре му като тежко наметало. Дните щяха да бъдат изпълнени с обсъждания на тактики, доклади и наказания. Въздъхна тихо при тази мисъл. Живееше за скъпоценните моменти далеч от всичко това, когато можеше да бъде самият себе си. Поне за малко.

На около половин дузина мили източно от лагера двамата с Анар попаднаха на един почти пресъхнал поток. Покрай коритото му растяха нарядко дървета и наслаждавайки се на пълния покой и уединение, Гуюк избра място, където сенките се събираха по-нагъсто. Подобни неща бяха безценни за един хан. Непрекъснато бе заобиколен от мъже и жени, от момента на събуждането си до последните срещи на светлината на факлите, преди да си легне. Само ромонът на потока и шумоленето на листата го изпълваха с чиста радост.

Развърза ремъците около краката на птицата и я изчака да се подготви, след което вдигна ръка и я хвърли във въздуха. Орлицата бързо се издигна на могъщите си криле и закръжи на стотици крачки над него. Беше твърде късно за лов и Гуюк реши, че тя няма да се отдалечи твърде много от него. Развърза примамката и завъртя въжето, като я гледаше с гордост. Тъмните й пера бяха поръбени в червено и произходът й бе благороден като неговия собствен — беше потомка на орела, уловен от самия Чингис като момче.

Започна да върти примамката около себе си на тънкото въже, описвайки все по-бързи и по-бързи кръгове. Видя как орлицата рязко зави и се спусна, изчезвайки за момент зад близкия хълм. Гуюк се усмихна. Познаваше тактиката на птицата. Въпреки това тя го изненада, като се появи от противоположната страна на посоката, в която гледаше. Той успя да зърне за миг размазаното петно, което рязко спря с разперени криле и се спусна върху примамката, за да я прикове за земята. Извика тържествуващо, за да похвали птицата. Даде й парче прясно месо с увитата си в кожа ръка и орлицата го глътна лакомо, докато Гуюк връзваше отново ремъците. Ако беше по-светло, щеше да излезе на лов за лисица или заек, но нощта наближаваше. Остави я на рога на седлото, мълчалива и бдителна.

Докато ханът упражняваше птицата, Анар беше постлал дебели одеяла от конски косъм на меката земя. Младежът беше нервен, знаеше какво предстои. Гуюк свали твърдата си кожена ръкавица и известно време остана неподвижен, като го гледаше. Накрая ханът оголи зъбите си в бавна усмивка на хищник.

Изражението му се смени, когато в далечината се чу тропот на копита и звън на звънчета. Той вдигна глава, вбесен, че му пречат. Дори ям ездачите трябваше да бъдат предупредени да не го прекъсват тази вечер. Застана със стиснати юмруци, очаквайки натрапника. Каквато и да беше причината, щеше да върне човека в лагера със заповед да изчака до сутринта. За миг се запита дали някой глупак не е решил да си направи удоволствието да обезпокои хана. Подобна проклетия допадаше на простолюдието и Гуюк си обеща, че ще научи името на ям ездача. Наказанието определено щеше да му достави удоволствие.

Отначало не го разпозна в сгъстяващия се здрач. Не го беше виждал, откакто се върнаха от запад в Каракорум, а и ездачът приближаваше в бавен тръс и приведен. Когато Бату вдигна глава, очите на Гуюк се разшириха. За миг осъзна, че е по-сам, отколкото е бил от години. Скъпоценната му войска беше твърде далеч, за да може да я извика. Видя как Бату се усмихва мрачно. Анар извика нещо, но Гуюк не го чу, а се хвърли към коня си и извади закрепения за седлото меч. Орлицата беше станала нервна заради непознатия. Съвсем импулсивно Гуюк дръпна ремъка, който държеше краката й, преди да се отдалечи от коня, за да има повече свободно пространство.

— Няма защо да бързаш, господарю — извика Бату. Изчака, докато не се увери, че Гуюк няма да се опита да избяга с коня, след което се спеши. — Този момент назрява отдавна. Още няколко мига не са от значение.

Гуюк с ужас видя, че той носи меч на кръста си. Докато го зяпаше, Бату извади оръжието и заразглежда острия ръб.

Гуюк стисна меча с вълчата глава, който бе наследил, оръжието от синкава стомана с леко извита дръжка. Предаваше се в семейството от поколения, от хан на хан. Почерпи сила от допира му и захвърли ножницата настрани.

Бату приближи бавно, като пазеше идеален баланс и стъпваше сигурно на земята. Светлината бе слаба и мракът бързо се сгъстяваше, но Гуюк виждаше как очите му блестят. Озъби се, мъчейки се да пропъди страха си. Беше по-млад от Бату и бе обучаван от майстори на меча. Леко разкърши рамене и усети първите капчици пот, избили на челото му, когато сърцето му заби по-бързо. Не беше агне, че да се остави да бъде заклан без бой. Бату като че ли усети увереността му и спря, а очите му се стрелнаха към Анар. Спътникът на Гуюк стоеше замръзнал на десетина крачки встрани, зяпнал като гладно пиле. Ханът осъзна с мъка, че любовникът му също ще бъде убит, ако Бату успее в лудостта си. Стисна зъби и вдигна оръжието.

— Нима ще нападнеш самия хан? Собственият си братовчед?

— Не си мой хан — каза Бату и направи още една крачка. — Не съм се заклевал пред теб.

— Идвах, за да приема клетвата ти, Бату — каза Гуюк.

Бату отново спря и Гуюк със задоволство видя, че е успял да го разтревожи. И най-малкото преимущество беше от значение. И двамата бяха без брони и отлично си даваха сметка, че двубоят ще продължи само няколко мига. Може би двама майстори биха могли да издържат повече време, но за обикновените воини острата като бръснач стомана в ръцете им бе смъртоносна. Един удар можеше да стигне до кост или да отсече крайник.

Бату се озова до понито на Гуюк и той се възползва от момента.

— Удряй!

Бату отскочи от животното, очаквайки то да го ритне. И двамата бяха виждали бойните коне на християнската кавалерия, обучени да бъдат оръжия в битка. Понито на Гуюк обаче не помръдна; вместо това орлицата на гърба му се хвърли с широко разперени криле. Гуюк скочи напред в същия миг, като ревеше с пълни гърди.

В страха си Бату замахна към птицата и мечът я посече, преди ноктите й да стигнат до него. Крилете скриха раната от погледа на Гуюк, но орлицата изкрещя и падна почти в краката му. Той се хвърли към гърдите на Бату и за един тържествуващ миг осъзна, че острието на противника му е твърде ниско, за да отбие удара.

Бату отстъпи настрани и освободи меча си от осакатената птица. Беше паднала по гръб и грабливите й нокти продължаваха да разсичат въздуха, опитвайки се да го докопат. За момент ръката на Бату остана изпъната, отделена от тялото. Гуюк беше вложил всичко в атаката си и едва успя да възстанови равновесието си, но успя да насочи острието нагоре и засегна Бату в ребрата с ръба, докато се отдръпваше за нов удар. Лекият дел се раздра и изпод него бликна кръв. Бату изруга и отстъпи по-надалеч от птицата и господаря й.

Гуюк се усмихна, макар вътрешно да беснееше от раната, нанесена на орлицата му. Не смееше да погледне надолу към нея, но писъците й вече отслабваха.

— Да не си мислеше, че ще бъде лесно? — предизвикателно рече той. — Аз съм ханът на народа, братовчеде. Нося духа и меча на Чингис. Той няма да позволи да падна от ръката на някакъв жалък предател.

Без да сваля очи от Бату, Гуюк извика през рамо:

— Анар! Скачай на коня и препусни към лагера. Извикай дружинниците ми. Междувременно аз ще довърша тази мърша.

Ако се беше надявал да провокира Бату да нападне, успя. Докато Анар тичаше към бялата си кобила, Бату се хвърли напред, а мечът сякаш оживя в ръката му. Гуюк вдигна оръжието си да блокира удара и изпъшка, когато усети силата на противника зад удара. Увереността му се пропука и той отстъпи крачка назад, преди да заеме отбранителна позиция. За миг си спомни първите си уроци — започнеш ли да отстъпваш, трудно можеш да спреш.

Оръжието на Бату беше толкова бързо, че не успя да го види, и само благодарение на дългогодишното обучение Гуюк успя да парира още два удара напълно инстинктивно. Мечовете звъннаха и той усети остро парене в ръката си. За свое отвращение вече дишаше тежко, докато Бату се сражаваше със затворена уста и нанасяше порой удари. Гуюк спря още една атака, която можеше да го разпори като коза, но дробовете му вече горяха, а Бату изглеждаше неуморен и сякаш ставаше все по-бърз и по-бърз. Нещо отново ухапа Гуюк, този път по крака — върхът на меча на Бату поряза дълбоко мускула на бедрото му. Той направи още една крачка назад и едва не падна, когато кракът му се подгъна. Не можеше да се обърне към Анар и не чуваше нищо освен собственото си дишане и звъна на мечовете. Надяваше се слугата му да е избягал. Започваше да мисли, че няма да победи този мъж, който въртеше меча с небрежната сила на дървар, сечащ тънка бреза. Продължаваше да се отбранява отчаяно, като усещаше как горещата кръв се стича по крака му, докато изчакваше удобен момент.

Не видя как Анар се хвърли отстрани. При отбиването на поредния удар мечът на Гуюк сочеше надясно и той бе останал уязвим. В същия миг Анар се блъсна в Бату и двамата се затъркаляха в тревата. Гуюк чу собственото си сърце да тупти оглушително, сякаш светът изведнъж беше замрял.

Анар бе невъоръжен, но се опита да задържи Бату, докато той скачаше на крака, с което даде така необходимия шанс на Гуюк. Бату заби два пъти меча си в хълбока на Анар — два свирепи удара, които изкараха въздуха и живота му. Въпреки това ръцете на младежа останаха вкопчени в дела на Бату и той не можа да запази равновесие. Гуюк пристъпи напред, обхванат от дива ярост. Първият му удар не успя, тъй като Бату завъртя Анар като щит, след което го пусна да падне. Гуюк се хвърли с намерението да улучи сърцето на противника си, но беше твърде бавен. Мечът на Бату се заби в него, преди да успее да нанесе удара. Гуюк ясно усещаше всеки пръст метал, който проникваше в гърдите между ребрата му. Завъртя се, яростта му даде сила да опита да заклещи острието. Изпъшка, когато то разкъса нещо вътре в него, но Бату не можеше да го освободи. Двамата почти се прегърнаха, разстоянието беше твърде малко, за да може Гуюк да замахне с меча си. Вместо това стовари дръжката в лицето на Бату, като счупи носа и сцепи устните му. Усещаше как силата му изчезва като изливаща се от него вода и ударите му ставаха все по-слаби, докато накрая едва можеше да повдигне ръце.

Мечът се изплъзна от пръстите му и изведнъж краката му станаха безполезни и той тупна на земята. Мечът на Бату бе все така забит дълбоко в гърдите му. Анар лежеше на земята, давеше се и пръскаше кървави слюнки. Погледите им се срещнаха и Гуюк се извърна. Изобщо не се интересуваше от съдбата на някакъв си слуга.

Пред очите му падна черно перде. Усети как Бату дърпа дръжката на меча си като някакъв далечен напън, който почти не му причиняваше болка. Когато оръжието най-сетне се освободи, Гуюк усети как червата и мехурът му се изпразват. Не беше бърз край и той се вкопчи в живота, като пъшка без капка мисъл известно време, докато дробовете му не престанаха да поемат въздух.

Бату стана и се загледа с подуващи се очи към мъртвия си братовчед. Спътникът му още не бе издъхнал и Бату мълчаливо зачака хъхренето да замлъкне, а отчаяните очи да се изцъклят мъртвешки. Когато и двамата си отидоха, той се отпусна на коляно, остави меча на земята до себе си и вдигна ръка към лицето си, за да установи пораженията. Кръвта течеше на лепкава струя от носа му и той се изплю на тревата, когато гъстата течност го задави. Погледът му се спря върху меча на Гуюк с озъбената вълча глава на дръжката. Поклати глава на собствената си алчност и затърси с очи ножницата. Със сковани движения изчисти острието, прибра го в нея и постави оръжието върху гърдите на Гуюк. Робата на хана вече бе натежала от изстиващата кръв. Нищо не пречеше на Бату да вземе меча, но не можеше да го направи.

— Моят враг ханът е мъртъв — тихо промърмори той, загледан в неподвижното лице на Гуюк. Благодарение на Кублай знаеше, че Гуюк ще зареже гвардейците си и безопасността на лагера. Беше чакал три безценни дни в криене и наблюдение, като рискуваше да бъде открит от съгледвачите. През цялото време го измъчваха съмнения, по-лоши и от жаждата. Ами ако Кублай грешеше? Ами ако беше пропилял дните, които му бяха нужни да отведе хората си на безопасно място? Беше на крачка от отчаянието, когато най-сетне Гуюк се появи.

Стана, все така загледан надолу. Лятната нощ вече беше настъпила, макар да бе сигурен, че двубоят е продължил съвсем кратко. Погледна към мъртвата орлица и изпита съжаление — знаеше, че птицата е потомка на орела на самия Чингис. Изпъна гръб, изправи се и напълни дробовете си с чист въздух. Получените рани започваха да се обаждат. Не бяха сериозни, а той беше силен. Чувстваше живота във вените си и вдиша дълбоко, като се наслаждаваше на усещането. Не съжаляваше за решението си да се изправи срещу хана с меч в ръка. Имаше лък и можеше да повали и двамата, преди изобщо да разберат, че са атакувани. Вместо това ги бе убил с чест. Изведнъж се разсмя на глас, обхванат от радост, че е останал жив след битка. Не знаеше как ще я кара държавата без Гуюк. Това нямаше значение за него. Собствените му хора щяха да оцелеят. Като продължаваше да се смее тихо, Бату избърса меча си в туниката на слугата и го прибра в ножницата, след което тръгна към коня си.

 

 

Когато Монгке пристигна, воините стояха мълчаливи и потресени около тялото на хана си. Слънцето изгряваше, от близките дървета грачеха гарвани. Долните клони бяха покрити от черните птици и много от тях скачаха на земята с разперени криле, поглеждайки към мъртвата плът. Докато Монгке слизаше от коня, един воин раздразнено ритна към особено нахален гарван, но той успя да отлети, преди да пострада.

Гуюк лежеше там, където беше паднал, с меча на баща си на гърдите. Монгке си проби път през хората си и се спря над тялото, скрил емоциите си зад студената физиономия, на която се научаваше всеки воин. Остана дълго време така и никой не посмя да се обади.

— Разбойници щяха да вземат меча — най-сетне каза той. Дълбокият му глас бе станал дрезгав от гняв. Наведе се и вдигна оръжието, извади го наполовина от ножницата и видя, че е почистено. Погледът му отново се насочи към телата и се спря върху кървавите петна по туниката на слугата.

— Никого ли не видя? — внезапно попита и се извъртя към най-близкия съгледвач. Мъжът трепереше, докато отговаряше.

— Никого, господарю — поклати глава той. — Когато ханът не се върна, излязох да го търся… после се върнах да съобщя на теб.

Погледът на Монгке го изпепели и съгледвачът се извърна, обхванат от ужас.

— Твоя задача беше да разузнаеш земята на изток — тихо рече Монгке.

— Господарю, ханът заповяда да прибера съгледвачите — каза мъжът, без да посмее да вдигне очи. Потеше се видимо, една струйка се стичаше по бузата му като сълза. Трепна, когато Монгке извади меча с вълчата глава, но не се дръпна назад и остана да стои с наведена глава.

Лицето на Монгке беше спокойно, докато се движеше. Стовари ръба на меча върху врата на мъжа с цялата си сила, отсичайки главата. Тялото падна безжизнено напред, докато Монгке се обръщаше към труповете. Искаше му се Кублай да е тук. Въпреки цялото си отвращение към дзинските дрехи и маниери на брат си, знаеше, че Кублай би му предложил добър съвет. Чувстваше се изгубен. Убийството на съгледвача дори не започна да потушава обзелите го ярост и безсилие. Ханът бе мъртъв. Като орлок на войската му, отговорността за това можеше да бъде единствено негова. Дълго време стоя мълчаливо, след което пое дълбоко и бавно дъх. Баща му Толуй беше дал живота си, за да спаси Угедай хан. Монгке беше с него в последните му мигове. По-добре от всеки друг осъзнаваше честта и изискванията на поста си. Не можеше да направи нещо по-малко от баща си.

— Не можах да защитя господаря си, пред когото дадох клетва — промърмори той. — Животът ми е обречен!

Един от военачалниците го бе приближил, докато стоеше над тялото на хана. Илугей беше стар воин, ветеран от Великия поход на Субодай на запад. Познаваше Монгке от много години и незабавно поклати глава при думите му.

— Смъртта ти няма да го върне — рече той.

Орлокът се обърна към него, пламнал от гняв.

— Отговорността е моя — рязко каза той.

Илугей предпочете да сведе глава, вместо да посрещне погледа му. Видя как мечът помръдва в ръката на Монгке, изправи се и пристъпи напред без признак на страх.

— И моята глава ли ще вземеш? Господарю, трябва да оставиш гнева. Смъртта не е избор. Не и днес. Войската има само теб за водач. Далеч сме от дома, господарю. Ако паднеш, кой ще ни поведе? Къде да отидем? Да продължаваме напред ли? За да предизвикаме един внук на Чингис? Или в родината? Ти трябва да ни поведеш, орлок. Ханът е мъртъв, народът е без водач. Останал е беззащитен, а навсякъде около него дебнат кучета. Нима искаш да настъпи хаос и гражданска война?

Монгке с неохота се застави да се замисли за нещо повече от труповете на поляната. Гуюк не беше живял достатъчно дълго, за да остави наследник. Монгке знаеше, че той има съпруга в Каракорум. Смътно си спомняше, че е срещал младата жена, но не можеше да се сети името й. Осъзна, че то вече няма значение. Помисли за майка си Сорхатани и сякаш чу гласа й в главата си. Нито Бату, нито Байдур имаха подкрепата на войската. Като орлок Монгке беше в идеална позиция да застане начело на народа. Сърцето му се разтуптя по-бързо при мисълта и лицето му пламна, сякаш стоящите около него можеха да чуят мислите му. Не беше мечтал за това, но реалността бе стоварена отгоре му от труповете, проснати в краката му. Погледна към лицето на Гуюк, така отпуснато и бледо, останало без капчица кръв.

— Бях верен — прошепна Монгке на трупа.

Помисли си за дивите гуляи на Гуюк в града и как му призляваше от тях. Познаваше вкусовете му и никога не се бе чувствал наистина удобно в негово присъствие, но всичко това вече беше минало. Помъчи се да си представи бъдещето. Отново му се прииска Кублай да е тук, вместо на хиляди мили в Каракорум. Той щеше да знае какво да прави, какво да каже на хората.

— Ще си помисля — каза на Илугей. — Увийте тялото на хана и се пригответе за път.

Погледна към окаяния труп на слугата на Гуюк и забеляза струйката черна кръв, изтекла от устата му. Дойде му вдъхновение и заговори отново:

— Ханът е умрял храбро, в бой с убиеца си. Нека хората го знаят.

— Да оставя ли тялото на убиеца? — попита Илугей с блеснали очи. Никой не обичаше лъжата повече от монголските воини. Можеше дори да е истина, макар да се чудеше как мечът на Гуюк е успял да бъде почистен и положен така внимателно от умиращ човек.

Монгке се замисли за момент, после поклати глава.

— Не. Разсечете го на четири и хвърлете парчетата в някоя отходна яма. Нека мухите и слънцето пируват.

Илугей се поклони тържествено на заповедта. Стори му се, че вижда пламъчето на амбицията да се разгаря в очите на Монгке. Беше сигурен, че няма да се откаже от правото си да бъде хан, независимо как се е стигнало дотук. Илугей бе презирал Гуюк и мисълта за Монгке начело на държавата бе облекчение за него. Той не търпеше коварните дзински влияния, които бяха станали такава важна част от културата на народа. Щеше да управлява като Чингис, като традиционен монголски хан. Илугей се помъчи да не се усмихне, макар вътрешно да ликуваше.

— Твоя воля, господарю — със спокоен глас отвърна той.