Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6,2 (× 23гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2015)
Корекция
plqsak(2015)
Форматиране
in82qh(2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. —Добавяне

8.

Не разговаряха много, докато Тариал и Парих водеха Кублай през планината. Бяха оставили само един човек да следи пътя, а останалите трима поеха обратно да уведомят командира си. Куцият кон на Кублай остана да почива, а той получи най-малкото пони на съгледвачите, раздразнително животно, което все се опитваше да захапе пръстите му.

Парих делеше мяха си със странния ям ездач, но нито Кублай, нито Тариал изглеждаха в настроение да разговарят и първите му опити да завърже приказка останаха напразни. С Тариал начело тръгнаха по широка пътека, която се виеше нагоре към възвишенията. Кублай виждаше планини в далечината, но имаше само смътна представа къде се намира, въпреки картите, които беше запаметил. Въздухът бе чист и студен, а от мястото, през което минаваха, се откриваше гледка на много мили наоколо.

— Вече изгубих един ден с онзи куц кон — обади се най-сетне Кублай. — Трябва да яздим по-бързо.

— Това пък защо? — незабавно попита Тариал. Изгледа свирепо загадъчния пътник, който раздаваше заповеди на хората, сякаш му бяха лични слуги. Направо не можеше да повярва как Парих едва ли не заставаше мирно всеки път, когато непознатият го погледнеше. Никой ям ездач не се държеше така властно. Тариал знаеше, че този трябва да е някакъв офицер, може би тръгнал по своя работа и използващ ям станциите без разрешение. Помисли си, че Кублай няма да отговори — но той го направи, макар и неохотно.

— Зад мен идва войска. Ще бъде тук след седмица, най-много след десет дни. Господарят ти трябва да бъде уведомен колкото се може по-скоро.

Парих се опули, дори Тариал престана да се мръщи и внезапно се разтревожи.

— Колко голяма войска? — попита той.

В отговор Кублай заби пети в хълбоците на коня си.

— Питай господаря си, когато му предам съобщението — извика той през рамо.

Тариал и Парих се спогледаха за момент, после препуснаха в лек галоп, за да го настигнат.

Докато яздеше, Кублай се опитваше да прецени защитните качества на терена около него. Бату като че ли си беше направил лагер в долините между веригата възвишения, освен ако съгледвачите не го лъжеха за разстоянията. Помисли си отново за описанията, които беше чел в библиотеката в Каракорум. По времето на Чингис туманите унищожили крепост на хашишините, като я сринали до последния камък. Никое укрепление на Бату не би могло да издържи повече от онова. Кублай носеше възможно най-лошата новина, но Бату трябваше да изтегли хората си. Трябваше да бяга пред идващата ханска войска и да продължи да бяга, ако иска да се възползва от нищожния шанс хората му да не бъдат заловени и избити.

Вече с по-бързо темпо съгледвачите го поведоха през поредица хребети и долини. Повечето бяха покрити с гъсти гори. Имаше тесни животински пътеки и те ги следваха, но горите щяха да забавят войската на Гуюк и да я принудят да се придвижва в колона. Щяха да очакват засади и капани, а това щеше да ги забави с дни. Кублай поклати глава, докато яздеше през сумрака под балдахина от клони, които скриваха слънцето. Беше изгубил представа за време и разстояние, но слънцето залязваше, когато стигнаха един вътрешен кръг лагери на съгледвачи и Тариал спря да напълни мяха си, да изпразни мехура си и да смени конете. Кублай се спеши да направи същото. Костите му като че ли скърцаха. Усещаше враждебните погледи на воините на Бату, които кимаха на Тариал и Парих. Може би дузина мъже живееха на това влажно място и се редуваха на постоянна стража. Съмняваше се, че някой може да приближи Бату, без той да научи, но това нямаше да му помогне.

Кублай уморено яхна новото пони и последва Тариал и Парих, оставяйки лагера зад гърба си. Нощта се спусна малко след това и той изгуби всякаква ориентация. Знаеше, че без водач като Тариал щеше да се заблуди като едното нищо. Гората изглеждаше безкрайна и той започна да подозира, че Тариал нарочно го води по обиколни пътища, за да не може да намери обратния път или да доведе някого.

Яздиха цялата нощ, докато Кублай не задряма в седлото, а конят пристъпваше бавно и клюмаше от време на време. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Последните пътеки бяха изчезнали и той започна да се чуди дали пък Тариал не се е изгубил. Не можеха да се ориентират по звездите и сякаш пътуваха насън, докато конете преодоляваха невидими препятствия и си пробиваха път през храсталаците, подчинявайки се на резките команди на тримата мъже. Клони и тръни драскаха дрехите и кожата им, докато навлизаха все по-дълбоко в планината.

Утрото дойде бавно, сивата му светлина върна гората в действителността. Кублай беше подгизнал от кисела пот и едва можеше да вдигне глава. Гърбът го болеше ужасно и той се изправяше и прегърбваше на интервали, като се мъчеше да облекчи пристъпите на болка. Тариал го наблюдаваше с едва скрита презрителна усмивка, но пък съгледвачът не беше препускал цял месец, изгаряйки мазнините си и хапвайки само по залък на ден, докато не остане кожа и кости. Кублай беше стигнал до състоянието да негодува горчиво срещу Бату, без да има причина за това. Знаеше, че той никога няма да оцени през какво беше минал, за да му донесе новината за войската на Гуюк, и раздразнението му се засилваше заедно със светлината на новия ден. На моменти гневът беше единственото, което му даваше сили.

Докато слънцето изгряваше, дърветата сякаш престанаха да образуват непроходимата плетеница, през която мъжете бяха минали през нощта. Пътуването в мрака вече се превръщаше в странен спомен с откъслечни картини. Кублай вдигна лице към топлите лъчи на слънцето, отвори кървясалите си очи и откри, че най-сетне са излезли от гората.

Пред тях се простираше красива долина. Кублай напрегна очи и видя в далечината нова стена от дървета. Откритото пространство не беше естествена поляна, а резултат от дългогодишната работа на хиляди хора, които бяха разчистили терена, за да осигурят място, където семействата на Бату да намерят спокойно място за заселване. Гората се простираше във всички посоки на много мили около тях. За първи път Кублай се запита как Гуюк би успял да намери подобно място. Докато беше между дъбовете и брезите, той не бе доловил ни най-слаба миризма на дим от огньовете им.

Пристигането им не остана незабелязано. Веднага щом тримата мъже изведоха конете си иззад дърветата, се чуха викове, които отекнаха надалеч. От скупчените гери и къщурки наизлизаха воини и препуснаха към тях. Кублай се отърси от умората — знаеше, че трябва да е с буден ум за предстоящата среща. Взе мяха си и насочи струята топла вода към лицето си, като разтърка енергично четината над горната си устна и брадичката. Можеше само да предполага колко парцалив и мръсен изглежда. Маскировката му на беден ям ездач вече беше съвсем реална.

Воините препускаха на отпочиналите си коне и изглеждаха отвратително бодри. Докато приближаваха, Кублай разтърка слепоочия, за да пропъди главоболието. Знаеше, че скоро трябва да хапне нещо, иначе можеше да припадне по някое време следобед.

Когато ягун командирът отвори уста да заговори, той вдигна ръка.

— Казвам се Кублай Борджигин, братовчед на Бату и принц на държавата.

Усети как Тариал и Парих едва ли не подскачат в седлата си. Не им беше казал името си досега.

— Заведи ме незабавно при господаря си. Трябва да чуе онова, което имам да му кажа.

Офицерът така затвори уста, че зъбите му изтракаха. Мъчеше се да съчетае представата за принц с мръсния скитник пред него. Жълтите очи го изгледаха свирепо през мръсотията и командирът си спомни описанията на Чингис, които бе чувал. Кимна.

— Ела с мен — каза той и обърна коня си.

— И храна — промърмори със закъснение Кублай. — Не бих отказал храна, а може би и малко айраг или вино.

Воините не отговориха и той препусна след тях. Тариал и Парих го гледаха опулени как се отдалечава. Чувстваха се отговорни за него и не им се искаше да поемат обратно към самотния си пост сред хълмовете.

След известно време Тариал въздъхна раздразнено:

— Няма да е зле да останем и да разберем какво става. Най-малкото трябва да разквасим гърлата си.

Когато влезе в самия лагер, Кублай видя широки улици, минаващи покрай домовете. Някои от постройките бяха познатите традиционни гери, но имаше и много дървени, вероятно изградени от огромните стволове, които е трябвало да изсекат, за да разчистят терена. Бяха хиляди. Първоначалните десет хиляди семейства на Бату бяха отгледали деца през годините в пустошта. Беше очаквал да попадне на самотен лагер, а виждаше пред себе си зачатъка на един нов народ. Дървесината бе в изобилие и сградите бяха високи и яки. Погледна с интерес онези на два етажа и се запита как ли жителите им ще се спасят при евентуален пожар. Камъкът беше рядкост наоколо и целият лагер миришеше на бор и дъб. Осъзна, че от умората мислите му са се зареяли, когато командирът спря пред голяма къща недалеч от центъра на лагера. С огромно облекчение Кублай видя Бату да стои пред дъбовата врата, облегнал се на един стълб със скръстени на гърдите ръце. Две едри кучета надникнаха да видят непознатия и едното изръмжа, но Бату се наведе и почеса ушите му.

— Беше още момче, когато те видях за последен път, Кублай — каза той и около очите му се появиха весели бръчки. — Добре дошъл в дома ми. Ти си мой гост.

Докато се спешаваше, краката на Кублай се подгънаха и той едва не падна. Нечии яки ръце го подхванаха и той измърмори благодарност на някакъв непознат.

— Вкарайте го вътре, преди да е изгубил съзнание — чу се гласът на Бату.

 

 

Домът на Бату се оказа по-голям, отколкото изглеждаше отвън, може би защото не бе разделен на много помещения. По-голямата част представляваше открито място с дървена стълба, водеща към платформа за спане в единия край, почти като плевник. Подът беше покрит с безразборно разхвърляни дивани, маси и столове. Кублай влезе, следван от двама воини, като спря на прага, за да могат кучетата да подушат ръцете му. Те като че ли приеха присъствието му, въпреки че едното го следеше толкова внимателно, колкото и двамата мъже зад него. Изчака търпеливо да го претърсят за оръжия, макар да знаеше, че няма да намерят нищо. Докато чакаше, видя деца да надничат от втория етаж. Усмихна им се и те изчезнаха.

— Изглеждаш изтощен — каза Бату, когато воините приключиха работата си.

Носеше дълъг нож на кръста си и Кублай забеляза, че беше готов да го извади при първия признак за борба. Бату никога не се бе проявявал като глупак, а сред народа се носеше легендата, че навремето Чингис убил човек с подострена люспа от бронята си, когато всички си мислели, че е невъоръжен. Подобна заплаха едва ли можеше да се открие в дел, вонящ на стара урина и пот.

— Не е важно — отвърна Кублай. — Нося съобщение от Каракорум. От майка ми до теб.

Беше огромно облекчение да каже думите, които бе пазил толкова дълго.

— Мога ли да седна? — попита той.

Бату леко се изчерви.

— Разбира се. Ела.

Нареди да донесат чай и храна и единият от воините излезе тичешком да изпълни заповедта. Другият беше дребен жилав мъж с дзински черти и сляпо бяло око. Зае позиция до вратата и Кублай го видя как намига с мъртвото си око към децата горе, преди да се загледа право напред.

— Благодаря — каза той. — Беше дълго пътуване. Иска ми се новината да беше по-добра. Майка ми поръча да те предупредя, че Гуюк идва. Изведе войската от града. Следвах ги няколко дни, докато се уверя, че потеглят на север. После ги изпреварих, но са на не повече от седмица път зад мен, ако има и толкова. Съжалявам.

— С колко тумана разполага? — попита Бату.

— Десет, с по два или три резервни коня на човек.

— Катапулти? Оръдия?

— Не. Пътуват като ударен отряд, само че много по-голям. Всички продоволствия са на резервните коне, поне доколкото видях. Братовчеде, майка ми предприе огромен риск, като изпрати мен. Ако се разчуе…

— Няма да излезе от мен, имаш клетвата ми — отвърна Бату. Погледът му се отнесе, докато обмисляше чутото. Под мълчаливия натиск на погледа на Кублай се върна в реалността и се съсредоточи.

— Благодаря ти, Кублай. Няма да го забравя. Иска ми се да разполагах с повече от седмица за подготовка, но и толкова ще бъде достатъчно.

Кублай примигна.

— Той има сто хиляди воини. Да не мислиш да се сражаваш?

Бату се усмихна.

— Мисля, че е по-добре да не обсъждам това с теб, братовчеде. Почини няколко дни, яж и си върни силите, преди да поемеш обратно към града. Ако оцелея, ще ти засвидетелствам своята благодарност. Предай много поздрави на майка си.

— Брат ми Монгке е с хана — продължи Кублай. — Той е орлок на войските на Гуюк и знаеш, че не е глупак. Проумей, Бату! Дойдох да те предупредя, за да можеш да избягаш.

Бату го погледна и видя ужасната умора в начина, по който Кублай се свлече до масата.

— Ако обсъдя това с теб, няма да мога да те пусна да си вървиш, не разбираш ли? Ако съгледвачите на Гуюк те заловят, и без това разполагаш с твърде много информация.

— Няма да посмеят да ме измъчват — отвърна Кублай.

Бату само поклати глава.

— А ако Гуюк заповяда? Много се надценяваш, приятелю. Предполагам, че майка ти ще оцелее заради вярната подкрепа на Монгке към Гуюк. А точно в този списък има място само за един.

Кублай взе решение, отчасти защото не можеше да си представи отново да се качи на кон, като се има предвид как се чувстваше в момента.

— Ще остана, докато не бъде безопасно да замина. А сега ми кажи, че не мислиш да атакуваш войската на хана. Същата войска, която превзе Йенкин, разруши крепостта на хашишините и посрами афганските племена! С какво разполагаш, най-много с двайсет хиляди воини, повече от които необучени момчета? Ще бъде истинско клане.

Храната и чаят пристигнаха и Кублай се нахвърли върху тях. Гладът прогони всичките му тревоги. Бату отпиваше от чашата си и го наблюдаваше внимателно. Кублай беше известен с ума си. Дори Чингис бе забелязал внука си и каза на братята му да се обръщат към него за съвет. Бату не можеше да подмине мнението на младежа дори когато беше категорично противоположно на неговото.

— Ако побягна, ще бягам завинаги — рече той. — Бях в Унгария, Кублай, на пет хиляди мили от дома. Малцина са живите, които разбират като мен, че от хана не може да се избяга. Гуюк ще ме преследва до края на света, без изобщо да се замисли.

— Тогава пръсни хората си във всички посоки. Заповядай им да навлязат дълбоко в руските степи като пастири. Кажи им да заровят броните и мечовете си, така поне ще оцелеят. Не можеш да се изправиш срещу него, Бату.

— Гората е огромна… — започна Бату.

Кублай се беше съживил от соления чай и го прекъсна, стоварвайки юмрук върху масата:

— Гората само ще ги забави, няма да ги спре. Чингис е изкачил планините около дзинската стена с хора точно като тези. Казваш, че познаваш войската. Помисли тогава. Време е за бягство. Спечелих ти няколко дни, достатъчно, за да ти осигуря преднина. Макар че дори това… Е, това е всичко, с което разполагаш.

— И аз съм ти благодарен, Кублай. Вече го казах. Но ако реша да бягам, колко хора от тази долина ще са живи след една година? Няколко хиляди? Или няколкостотин? Посветили са живота си на мен. Тези земи са мои, дадени са ми от Угедай хан. Никой няма правото да ми ги отнема.

— Защо не дойде в Каракорум? Ако беше подгънал коляно тогава, ако беше дал клетвата си, сега насам нямаше да идва войска.

Бату въздъхна и разтърка лице. За момент изглеждаше уморен почти колкото Кублай.

— Просто исках да бъда оставен на мира. Не исках воините ми да бъдат призовани за някаква безсмислена война на Гуюк. Подкрепях Байдур, сина на Чагатай, но накрая той избра да не се бори за ханската власт. Не мога да кажа, че го виня. Не очаквах съборът да продължи без мен, но така стана. Може би е суета или просто грешка. Нещата можеха да се развият другояче.

— А след това? Можеше да дойдеш и след като Гуюк бе избран за хан.

Изражението на Бату стана ледено.

— Бих сторил дори това, за да спася хората си. Бих коленичил пред онази парфюмирана жаба и бих се заклел.

— Но не го направи — посочи Кублай, смутен от кипящия гняв на домакина си.

— Той не поиска това от мен, Кублай. Ти си първият човек от Каракорум, когото виждам, откакто Гуюк стана хан. За момент дори си помислих, че идваш да ме повикаш да се закълна. Бях готов за това.

С жест обгърна целия лагер около тях, както и кучетата, децата и семействата.

— Това е всичко, което искам. Старият хан направи добър избор, когато ми даде тези земи. Знаеше ли това?

Кублай поклати мълчаливо глава.

— Когато дойдох тук — продължи Бату, — открих няколко гниещи гери и дървени къщи дълбоко в гората. Бях изумен. Какво търсеха тези останки от народа ни толкова далеч от родината? После открих разбито седло, върху което все още личеше знакът на баща ми. Това са земите, в който се е настанил Джучи, когато е избягал от Чингис, Кублай. Земите, избрани от първородния на великия хан. Духът на баща ми е тук и макар че Гуюк може никога да не го разбере, това е домът ми. Ако просто стои настрана, никога няма да бъда заплаха за него.

— Но той идва. И ще изгори лагера до основи — тихо рече Кублай.

— Точно затова трябва да се изправя срещу него — кимна замислено Бату. — Може би ще приеме личен двубой, между двама внуци на Чингис. Мисля, че нещо толкова драматично може да му хареса.

— Ще заповяда да те надупчат със стрели, преди да си отвориш устата — рече Кублай. — Не ми харесва да казвам тези неща, Бату. Но трябва да знаеш, че онзи човек никога не би рискувал собствения си живот. Зарежи тези безумни планове. Говориш в отчаянието си, разбирам! Но нямаш избор…

Кублай млъкна. Внезапно му беше хрумнало нещо. Бату видя това и бързо посегна да хване ръката му.

— Какво има? Какво изведнъж ти дойде на ума?

— Не, нищо — отвърна младият мъж и освободи ръката си.

— Нека аз преценя — каза Бату.

Кублай внезапно се изправи, при което едното куче заръмжа.

— Не. Няма да бързам с това. Дай ми време да помисля.

Закрачи напред-назад. Идеята, която му бе хрумнала, беше чудовищна. Знаеше, че е свикнал прекалено много да решава проблеми зад сигурните стени на града, без да му се налага да обмисля последиците. Ако заговореше на глас, светът щеше да се промени. Задържа си езика зад зъбите и отказа да каже каквото и да било, докато не бъде готов.

Бату го гледаше как крачи и не смееше да се надява. Като момче Кублай беше любимият ученик на съветника на хана. Когато говореше, дори високопоставените мъже млъкваха и го слушаха.

Бату чакаше мълчаливо и само се намръщи на един от синовете си, който пропълзя под масата и се уви около крака му. Малкото момче погледна доверчиво нагоре, убедено, че баща му е най-силният и най-храбрият мъж на света. Де да беше така.

Кублай установи, че му е трудно да мисли под изпълнения с надежда и нужда поглед на Бату, и излезе навън, без да каже нито дума. Воинът с бялото око излезе подире му и застана наблизо, без да сваля поглед от него. Кублай не му обърна внимание и излезе на пътя, застана в центъра и остави хората да сноват около него. Лагерът беше устроен като градче с виещи се улици, които вървяха във всички посоки. Усмихна се, когато си даде сметка, че нито една от тях не е права, за да не позволи на врага да препусне с пълна скорост. Подобно на лагерите от гери, пътеките лъкатушеха и правеха осморки, за да объркат евентуалния нападател. Мястото бе изпълнено с енергия, от високите гласове, рекламиращи стоките си, до звуците от новото строителство. Докато стоеше, Кублай видя двама мъже да мъкнат голям ствол нанякъде, прегърбени под почти непосилната му тежест. Мърляви малчугани тичаха около него, все още в блажено неведение за света на възрастните.

Ако Кублай не стореше нещо сега, Бату или щеше да атакува и да бъде разбит, или да бяга и да бъде преследван. Нима беше изминал толкова дълъг път само за да стане свидетел на унищожаването на тези семейства? Но се беше заклел на хана. Беше дал дума да му служи с гери, коне, сол и кръв. Думата му беше желязо и той бе в капан между клетвата си и необходимостта.

Изрита някакво камъче, обхванат от внезапна ярост. Едно дете извика стреснато и го изгледа намръщено, като търкаше крака си. Кублай дори не го забеляза. Вече бе заобиколил клетвата си, като предупреди Бату, но можеше да го преживее. Онова, което замисляше, беше по-лошо.

Когато най-сетне се обърна, видя Бату да стои до едноокия воин на прага. Кучетата лежаха в краката им.

Кублай кимна.

— Добре, Бату. Имам да ти кажа още нещо.