Кон Игълдън
Завоевателят (6)

6.

Гуюк знаеше, че представлява чудесна гледка на коня си — бял жребец от ханския табун, който бе наследил. Въпреки среднощните пиршества с вино и обилна храна, младостта го поддържаше слаб и изгаряше всичко излишно. Не беше взел огромния обоз каруци и материали, нужен на войската за дълга кампания, за да поддържа мита за учения в планините колкото се може по-дълго. Въпреки това всеки от воините имаше два или три резервни коня. Благодарение на тях Гуюк бе осигурил достатъчно продоволствия и удобства, които да направят отпътуването удоволствие вместо неприятна задача.

Не бе трудно да си представи как дядо му е препускал през същите земи със съгледвачи отпред и войската зад него. Самият Гуюк имаше спомени за Великия поход на запад със Субодай, почти изпитваше носталгия по онова време и се радваше, че отново е с войската. Вярно, потеглиха късно сутринта вместо по зазоряване, тъй като му трябваше време, за да спре главоболието и стомахът му да се успокои. Яздеше с кървясали очи, но физическото усилие прочисти главата му и не след дълго отново изпитваше глад. Докосна кръста си и с ужас напипа първите гънки тлъстина там. Не се съмняваше, че изминаването на две хиляди мили ще го върне във форма и ще стегне мускулите на корема.

Настроението му се вгорчи, докато оглеждаше степите отпред. Трябваше да бъде дискретен, макар понякога да си мислеше, че всичките му военачалници знаят тайните му. Въпреки това не беше напълно откровен, колкото и да му се искаше. Монгке не беше много далеч отзад с туманите, а в неговото сериозно, сякаш непознаващо усмивката лице Гуюк виждаше всички останали, които биха го осъдили заради апетитите му. Помисли си отново за майката на Монгке, онази усмихната лисица, която бе въртяла баща му на пръста си. Гуюк искаше да се отърве от нея, но не можеше да пропъди просто така майката на толкова високопоставен човек. Умът му заработи, докато яздеше, потъна във фантазии, в които можеше да прошепне желанието си на някой доверен воин и Сорхатани просто да изчезне. Имаше такива, които щяха да изпълнят безпрекословно думата на хана, макар това да би струвало собствения им живот. Това бе опияняваща власт, но въпреки всичко той беше предпазлив. Правеше всичко по силите си да си мери приказките, докато напрежението не станеше непоносимо.

Рязко излезе от унеса си, когато чу рева на бойните рогове отляво. Обърна се и видя два тумана да се носят устремно с пики, както бяха правили вече дузина пъти от сутринта. Туманите препуснаха две-три мили, после оставиха конете си да пасат, докато останалите ги настигнат. Това бе публичното лице на маневрите му и не можеше да се оплаква, че трясъкът и виковете го дразнят. Всеки път, когато спираха, хиляди воини издигаха мишени и се упражняваха в стрелба от галоп, като пускаха и събираха безброй стрели. Изглеждаха внушително и отначало Гуюк бе обхванат от радостна тръпка, че командва подобна сила. След първата седмица обаче започна да му писва, макар понякога да си представяше Бату, завързан за някоя от мишените.

Само при мисълта за това бузите му поруменяха. Изградил беше мрежа от шпиони, в сравнение с която онази на баща му приличаше на детска занимавка. В града хиляди разговори се докладваха по веригата, за да бъдат събрани в края на деня от началника на шпионите и предоставени на Гуюк. Дори във войската онези, които проявяваха глупостта да критикуват хана си, биваха изправяни пред него да отговарят за необмислените си думи. Не се чуваха обаче никакви критики към Бату. Казваха, че бил любимецът на Субодай, внук на Чингис, който отказал да цапа ръцете си с политика и интриги. Гуюк кипна, когато си припомни подробностите. Простите воини се бяха научили да внимават с приказките дори когато се намираха сред приятели. Постъпващата информация почти пресъхна след първите публични наказания, но Гуюк продължаваше да слуша. Беше наредил провинените да бъдат връзвани на стълб и бичувани. Двама бяха екзекутирани по обвинение, че са призовавали за бунтове срещу хана. Гуюк лично гледа как езикът на един бе изтръгнат с клещи, преди да го убият. Усмихна се леко на спомена. Вече нямаше да има подобни приказки.

Сигурен бе, че такива събития не могат да засегнат авторитета му. Ако не друго, лично според него наказанията го бяха засилили. Нямаше нищо лошо хората да знаят, че ханът им ще наложи волята си толкова безмилостно, колкото го бе правил и Чингис. Воините се страхуваха от него и това беше в реда на нещата. Нямаше да побягнат от врага, ако Гуюк ги гледа.

Измина двеста или повече мили на запад, като спря за два дни, за да упражняват яздене в строй и атака. На третата сутрин поведе войската на север към руските земи, които баща му така глупаво беше дарил на враг. Това бе опетнена кръвна линия, осъзнал беше Гуюк. Бащата на Бату е бил предател и потомъкът му бе наследил тази черта. Помежду им никога не можеше да има доверие, дори да беше призовал Бату в Каракорум и да бе приел клетвата му. Този род можеше да отрови новата държава и не му оставаше друго, освен да го съсече и изгори до корен. Помисли си за майка си и за Сорхатани, които бяха като сестри в манипулирането. Нито едната, нито другата разбираха нуждата му да премахва враговете си. Да остави Бату на мира не беше постъпка на силен, а на слаб хан, който се страхува от предизвикателствата. Гуюк се усмихна. Щеше да даде пример, който да очертае пътя напред и да бъде урок за онези, които дръзнат да изпитат силата на новия хан. Нека всички да видят! От принцовете на Корио до арабите и народите на запад. Нека чуят за смъртта на Бату и да си помислят хубаво, преди да се осмелят да се изправят срещу монголите. Участта на Бату щеше да бъде ужасна и показна. Мълвата щеше да се предава от уста на уста през пустини, планини и зелени равнини. За Гуюк Бату щеше да бъде сигналният огън на върха на планината, посланието му до всички васални държави. В тази си роля Бату щеше да послужи чудесно на хана.

 

 

Кублай наблюдаваше от две мили минаващата армия — огромна прашна колона от мъже и коне. Беше опасно да се приближава толкова, но познаваше отлично начина, по който се движеха съгледвачите, и се промъкваше между тях, като продължаваше да следва ханската войска. Помагаше му и обстоятелството, че не беше единственият жив човек в степта. Движението на толкова много воини и коне събуждаше интереса на пастири и бедни семейства, които излизаха от домовете си и в далечината често се виждаше как бързат да се махнат от пътя на хана. Самият Кублай беше облечен в опърпан стар дел, а лицето и ръцете му бяха почти черни от мръсотия. Надяваше се, че може да мине за един от тях, ако го открият.

Докато лежеше във високата трева, прокара ръка по тъмната муцуна и бърните на коня. Животното лежеше, опряло буза в земята, както беше научено. Въпреки това се нуждаеше от докосване, за да остане в тази неестествена поза. Влажните кафяви очи го гледаха и Кублай не можеше да попречи на опашката да спре да пъди мухите и да разваля прикритието му. Никой не бе в пълна безопасност в близост до туманите и техните съгледвачи, но трябваше да знае какво става. Посланието, което бе научил наизуст, щеше да донесе смърт за мнозина, ако ханът научеше за него. Знаеше, че трябва да е сигурен дали изобщо има нужда от него. Ако ханът поведеше войската си далеч от земите на Бату, Кублай можеше просто да се върне тихомълком в Каракорум. И никой нямаше да спомене за това пътуване.

Тази сутрин туманите бяха завили на север. Каракорум остана далеч зад тях и Кублай ги наблюдаваше с растящ гняв. Най-сетне нямаше съмнение каква е истинската цел на хана. Въпреки това той беше изчакал, за да се увери, че няма да обърнат обратно или да спрат при някое езеро за водопой. Имаше извара и месо в дисагите си и за един ден можеше да измине почти два пъти по-голямо разстояние от туманите, ако се наложеше. В най-добрия случай войската на хана изминаваше по четирийсет мили на ден, като потегляше почти по пладне и се движеше, без много да бърза. Кублай ги следеше, искаше му се да греши, но вече не можеше да отрича истината. Когато и последните редици се скриха от погледа му, той потупа коня си по муцуната, за да го накара да се изправи. Беше почивал цял ден, но не можеше да препуска лудо през нощта. Ако конят му си счупеше крак в тъмното, никога нямаше да ги настигне и Бату нямаше да бъде предупреден.

Следващото утро го завари само на шестнайсет мили северно от войската, недалеч от малко село, разположено до поток в подножието на ниски хълмове. Водата му привършваше и той реши да спре и да си купи продоволствия от селото. Хълмовете наоколо бяха голи и Кублай знаеше, че ще му се наложи да препуска здравата през целия ден.

Подкара коня си бавно, за да видят пастирите, че е сам. Селото се състоеше само от четири малки гери, подсилени с дърво и превърнати в по-постоянни постройки. Мина покрай вонящата отходна яма и кимна на себе си. Семействата бяха бедни, но поддържаха чистота.

Появата му накара едно стадо кози да се пръсне пред него, а тревожното им блеене свърши работата на куче пазач и вдигна обитателите на крак. Миг по-късно двама мъже се изправиха пред него с опънати лъкове.

— Искам да купя храна и да напълня мяха си с вода от потока — каза на висок глас той.

Мъжете се спогледаха и единият кимна с неохота. Кублай потупа малката кесия със сребърни монети на кръста си, с което привлече погледите им към меча. И двамата зяпнаха оръжието и той се запита дали са виждали през живота си толкова дълго острие. Алчността пролича в очите им и стомахът на Кублай се сви, когато видя как се споглеждат. Нищо чудно тези хора да припечелваха по някоя и друга монета, като ограбваха всеки, сторил глупостта да мине по пътя; двамата все още държаха лъковете си в готовност, а неговият собствен си оставаше на гърба му. Реши да не слиза от коня, за да не му се нахвърлят.

— Донесете достатъчно храна за няколко дни и ще ви оставя — рече той.

Бръкна в кесията и извади две сребърни монети. Двамата мъже свалиха лъковете и единият пристъпи напред да вземе парите, докато вторият наблюдаваше внимателно, все така изпълнен с подозрение.

Кублай извади крак от стремето, докато се навеждаше с монетите. Почти то очакваше, но все пак се изненада, когато мъжът сграбчи дългия му ръкав и се опита да го свали от седлото. Кублай го изрита силно, улучи го под брадата и го отхвърли назад. Устата на мъжа изведнъж се обагри в кръв — беше прехапал езика си. Другият зяпна изненадано и вдигна лъка си, но Кублай препусна напред, като извади меча и насочи върха му към гърлото на мъжа.

В същия миг се чу нов глас, който рязко попита нещо. Осмели се да откъсне очи от ужасения човек и сърцето му се сви. Двама от съгледвачите на Гуюк бяха приближили бавно малката група гери от другата страна, докато той беше зает с двамата.

Кублай прибра меча и незабавно се спеши от другата страна на коня, а мислите му бясно препускаха. Не можеше да избяга от тези мъже. Те бяха много по-привикнали от него на далечни разстояния и щяха да го настигнат преди настъпването на вечерта. Наруга се за грешката си, после реши да я забрави и намери пълен покой, както се беше научил, докато седеше в краката на ханския съветник преди години. Нямаше полза от паника и той взе бързо решение, докато стоеше и ги чакаше да приближат.

Съгледвачите бяха предпазливи, но виждаха само трима спречкали се мъже, единият с окървавена уста. Подкараха в тръс и Кублай леко отпусна рамене и се прегърби, за да скрие височината си, докато се суетеше около коня си. Беше мръсен като другите двама, дрехата му беше по-скоро дрипа. Единствено мечът го отличаваше и той се надяваше, че няма да му обърнат прекалено внимание. Двамата кандидат-крадци се поклониха дълбоко на ханските съгледвачи и Кублай ги имитира, сякаш изпитваше трепет от срещата с толкова важни хора.

— Не мърдайте — остро заповяда единият съгледвач.

Другарят му остана няколко крачки назад, но първият ги приближи. Кублай предположи, че той е старшият, отдавна свикнал с авторитета на хански човек.

— Какво става тук? — попита съгледвачът. Беше по-възрастен, отколкото очакваше Кублай, но слаб и жилав като камшик, въпреки годините.

— Просто спречкване, господарю — побърза да отговори Кублай, като сведе глава. — Разправия заради няколко кози, които исках да купя.

С крайчеца на окото си видя как онзи с прехапания език го зяпва. Един съгледвач би се изкушил да даде хубав урок на крадците по пътищата и дори да ги заведе при хана, за да си понесат заслуженото. Нямаше интерес да урежда някакъв си местен спор. Кублай само се молеше двамата да си държат устите затворени и да го оставят да говори.

— Дупча левите уши на животните си, по две дупки, както можеш да видиш ето там — продължи той и посочи. Съгледвачът не се обърна — беше твърде опитен, за да си позволи да се разсейва. — Братовчедите ми правят същото и им казах, че това ще доведе до… ъъъ… разногласия като това, господарю. Животните са мои, бих ги познал навсякъде. Ти си хански човек, господарю. Ако решиш спора, ще съм ти благодарен.

Продължи да дърдори и съгледвачът се отпусна, след което се обърна ухилен към другаря си.

Пастирът с прехапания език понечи да се обади, но Кублай рязко се завъртя към него.

— Затваряй си устата, Хахан, ти си виновен за всичко. Познавам онази кафявата, сякаш ми е дете.

Двамата пастири зяпаха изумени побъркания, който се обръщаше към тях по такъв начин, но съгледвачите вече губеха интерес. С все така сведен поглед Кублай продължи да играе ролята си.

— Господарю, ако можеш да останеш само докато събера моите животни, ще отправя сто молитви на бащата небе за теб. Жена ми пак е бременна. Нямаме много и не мога да си позволя да изгубя някои от най-добрите си кози родилки.

— Хайде — каза по-възрастният съгледвач на другаря си. Беше изгубил интерес към тримата парцаливи мъже, които се караха на пътя. Кублай продължи да умолява съгледвачите, докато се обръщаха да си тръгнат, но вече беше изпълнен с облекчение. Накрая остана отново сам с двамата пастири. Те се взираха в него, сякаш беше някакво побесняло куче. Онзи с окървавената уста изплю червена храчка и заговори, макар усилието да му струваше много.

— Кой си ти? — успя да попита той.

— Просто пътник — отвърна Кублай. Мускулите му твърде дълго бяха напрегнати в очакване на атака и ръцете му трепереха, когато отпусна юмруци. — Както казах, трябва ми храна и вода. И ако още имате намерение да ме оберете, втория път няма да съм така милостив. Един вик и онези двамата ще се върнат.

Пастирите инстинктивно погледнаха в посоката, в която бяха изчезнали съгледвачите. Идеята сякаш изобщо не им допадаше. Насред степите правосъдието беше рядкост. Дори далечното присъствие на ханските хора беше достатъчно да всее ужас в сърцата им.

Вместо да обърне гръб на двамата, Кублай отново яхна коня си и го подкара зад тях, докато пълнеха мяха му и приготвяха малък вързоп прясно опечено агнешко и хляб от едро смляно брашно. Миришеше превъзходно, но нямаше да си позволи да му се наслади, докато войската на хана не остане далеч зад него. Земите на Бату се намираха на повече от хиляда мили на север, но не беше достатъчно да стигне до него малко преди хана. Кублай мрачно продължи нататък, като се оглеждаше за най-малкия признак от съгледвачи в далечината. За да избяга, Бату се нуждаеше от цялото време, което можеше да му осигури.