Кон Игълдън
Завоевателят (44)

44.

Кублай стоеше сам в тронната зала на двореца в Каракорум и гледаше през отворения прозорец над покривите на града. Не беше забелязал собствената си мръсотия и воня, преди да влезе вътре. Чистите стаи с излъскани каменни подове го караха да се чувства странно не на място, подобно на маймуна в градина. Усмихна се и си представи как изглежда. Бронята нямаше нищо общо с робата на учен, която бе носил през по-голямата част от младостта си. Дланите, някога омацани с мастило, сега бяха покрити с мазоли от меча. С иронична физиономия вдигна дясната си ръка и заразглежда бледите белези по кожата. Мръсотията се беше забила във всяка линийка на дланта, а чернилката под ноктите му бе смес от кръв, кал и мас.

От много години не беше виждал града на своята младост и още при първите стъпки през вратата остана поразен от това колко познат и в същото време различен изглежда той. Краткият преход по улиците до двореца бе нереално изживяване. През годините беше влизал в много сунски градове — твърде много, за да запомни колко. Каракорум навремето му изглеждаше голям и открит, място с широки улици и яки къщи. За завърналия се у дома днес обаче изглеждаше някак малък и занемарен. Никой от живеещите между стените му не беше виждал изящните градини и потоци на сунските градове, нито огромните ловни паркове в Санаду. Дори дворцовата библиотека, в която бе прекарал безброй часове, се беше смалила в негово отсъствие; някогашните й съкровища не успяваха да събудят спомени у него. Тръгна сам по коридорите и посети много места от младостта си. В стаята, в която беше спал навремето, намери дъбовата дъска, където бе издълбал името си. Остана там за известно време, унесен в спомени, като проследяваше с пръсти примитивния почерк.

Дори дворцовите градини бяха различни, подредените в редици дървета бяха станали огромни. Те променяха изгледа и усещането за градината, сенките им се преплитаха така, че нищо вече не изглеждаше същото като някога. Кублай седна в перголата, построена след смъртта на Угедай. Там усети покой, бледите цветчета на черешата се полюшваха от ветреца. Войната бе свършила. Осъзна го наистина едва когато се отпусна на пейката и се потопи в тишината. Оставаше му само да управлява.

Мисълта би трябвало да го изпълни с радост, но не можеше да се отърси от налегналото го разочарование, сякаш всички години на битки му бяха спечелили единствено отгласи на спомени. Реши, че това е носталгия, и се опита да я пропъди, но реалността изпълваше плътния летен въздух, в който вече се носеше сладникавата миризма на горящи билки; твърдеше се, че пропъждали болести.

С усилие се извърна от прозореца, гледащ към улиците долу. Макар и с недостатъци, Каракорум си оставаше първият град на народа му, граничният камък, издигнат от Угедай хан, за да отбележи края на номадските племена и началото на уседналия народ. Каракорум беше една грандиозна мечта, но Кублай щеше да се справи по-добре в Санаду. Щеше да се справи по-добре като император на Китай, с цялото богатство на онези огромни земи, с които разполагаше. Осъзна, че ще трябва да назначи управител в Каракорум, някой, който ще успее да направи града отново блестящ и чист. Името на Уриан-Хадай изскочи в ума му и той обмисли внимателно идеята, като накрая кимна.

Онова, за което Кублай мислеше като за свой дом, се бе превърнало в град на непознати. Мястото му беше в Санаду, моста между земите на Дзин и сърцевината на Монголия, точно както го беше замислил. Оттам можеше да изпраща тумани и да завладее Сун. Стисна юмрук в тишината. Сун почти беше паднал пред един монголски генерал. И щеше да падне пред великия хан.

Чу стъпки, приближаващи лъскавите медни врати, които отделяха помещението от останалата част на двореца. Отново призова цялата си воля, обръщайки гръб на умората, наляла ръцете и краката му с олово. Целия ден бе препускал и се бе сражавал. Вонеше на кон и кръв, лятното слънце най-сетне залязваше, но оставаше още едно нещо, което трябваше да направи, преди да може да се изкъпе, да се нахрани и да заспи.

Нямаше слуги, които да отговорят на блъскащите по вратата юмруци. Несъмнено всички бяха изчезнали, очаквайки кланета и разруха от влезлия в града завоевател. Сякаш можеше да нарани някого от собствените си хора, от сънародниците си. Кублай пресече бързо залата и отвори медните врати. Изобщо не си даде сметка как дясната му ръка посегна към дръжката на меча; действието се беше превърнало в част от него.

На прага стояха Уриан-Хадай и Баяр, а помежду им беше брат му. Израженията им бяха мрачни и Кублай мълчаливо им направи знак да влязат. Арик-Боке беше избутан вътре; краката му бяха оковани и можеше да прави съвсем малки стъпки. Едва не падна и Баяр го сграбчи за рамото, за да го задържи.

— Изчакайте отвън — меко рече Кублай на двамата мъже.

Те се поклониха отсечено, без да възразяват, и тръгнаха към изхода, прибирайки мечовете в ножниците. Уриан-Хадай затвори вратите и Кублай видя как студените очи на орлока изчезват зад стесняващия се отвор.

Беше сам с брат си, за първи път от много години. Арик-Боке стоеше с вързани отзад ръце и оглеждаше залата, изправен и силен. Единственият звук вътре бе свистенето през носа му заради стария белег. Кублай потърси у него някакъв знак от момчето, което беше познавал, но лицето на брат му бе загрубяло, беше станало масивно и яко. Очите на Арик-Боке проблеснаха.

Трудно бе да не си помисли за последния път, когато се бяха срещнали в това помещение — с Монгке, изпълнен с живот и планове, а целият свят беше пред тях. Много неща се бяха променили оттогава и това късаше сърцето на Кублай.

— Е, кажи ми, братко — рече той, — след като всичко приключи, на твоя страна ли беше правото или на моя?

Арик-Боке бавно завъртя глава и на лицето му избиха яростни червени петна.

— На моя… — процеди той. — А сега на твоя.

Кублай поклати глава. За брат му нямаше друг морал освен правото на силата. Думите му и всичко, което разкриваха те, го вбесиха. Отново му се наложи да събере сили, за да се овладее. Все още виждаше в очите на Арик-Боке някакво тържествуване.

— Дал си заповед, братко — рече Кублай. — Да избият жените и децата на хората ми в лагерите около града.

Арик-Боке сви рамене.

— Всяко нещо си има цена — каза той. — Нима трябваше да ти позволя да унищожиш туманите ми, без да си го върна? Аз съм ханът, Кублай. Ако заемеш мястото ми, ще се запознаеш отблизо с тежките решения.

— Не мисля, че решението е било тежко за теб — тихо рече Кублай. — Още ли си мислиш, че заповедта ти е била изпълнена? Наистина ли вярваш, че капитанът на стражата би убил беззащитни жени, докато децата им са се вкопчили в полите им?

Презрителното изражение на Арик-Боке се изпари. Раменете му леко се отпуснаха и част от злобата и гнева му като че ли се стопи, карайки го да изглежда уморен и разочарован.

— Значи съм се доверил на неподходящия човек.

— Не, братко. Ти беше неподходящият човек. Въпреки това ми е трудно да те гледам в това положение. Иска ми се нещата да се бяха развили по друг начин.

— Ти не си ханът! — озъби се Арик-Боке. — Наричай се както си искаш, но и двамата знаем истината. Спечели своята победа, Кублай. А сега ми кажи какво си намислил и не ми губи времето с наставленията си. От теб, учена главо, нямам какво да науча. Само не забравяй, че майка ни удържа този град и баща ни даде живота си за страната. Те виждат как надяваш лъжливата физиономия на съжалението. Никой друг не те познава по-добре от мен, така че не ме поучавай. Ти би сторил същото на мое място.

— Грешиш, братко, но това вече няма значение — отвърна Кублай. Отиде до вратите и ги удари с юмрук. — Имам да управлявам империя, която отслабна заради теб. Няма да се проваля в сила или воля. Намери утеха в това, Арик-Боке, ако изобщо те е грижа за държавата. Ще бъда добър господар за хората.

— И ще ме показваш всеки месец на парадите си по случай поражението ми? — попита Арик-Боке и отново се изчерви. — Или ще бъда пратен в изгнание, за да покажеш на селяците прословутата си милост? Познавам те, братко. Навремето се обръщах за съвет към теб, но вече не. Ти си слаб и въпреки всичките си изискани приказки, въпреки цялата си ученост, ще се провалиш във всичко, което опиташ да направиш.

Пред лицето на злобата на брат си Кублай затвори за момент очи. Решението предизвика болка, сякаш обелваше кора от рана. Семейството беше странно нещо и макар да чувстваше омразата на Арик-Боке, продължаваше да си спомня малкото момче, което бе скачало във водопада, гледайки го с чисто обожание. Хиляди пъти се бяха смели заедно, бяха се напивали и споделяли безценни спомени за родителите си. Гърлото на Кублай се стегна от мъка.

Уриан-Хадай и Баяр отново влязоха в залата.

— Отведи го навън, генерале — каза Кублай. — Орлок, остани за малко.

Баяр отведе брат му коридора. Тътренето на краката му звучеше някак жалко.

Кублай се обърна към Уриан-Хадай и бавно пое дъх.

— Ако не беше дал заповед да избият семействата, можех да го пощадя — рече той.

Уриан-Хадай кимна. Очите му бяха като бездънни черни езера. Собствената му жена и деца бяха в града, в дома му.

— Туманите очакват смъртта му, орлок. Чакат думата ми.

— Но решението е твое, господарю. В крайна сметка, ти имаш думата.

Кублай извърна поглед от възрастния мъж. Не можеше да очаква утеха от него, нито опит да облекчи положението. Уриан-Хадай никога не бе проявявал слабост и Кублай го уважаваше за това, колкото и болезнено да беше. Кимна.

— Да. Но не го правете публично, Уриан-Хадай. Не за брат ми. Забрави за момент гнева си и заради мен направи смъртта му чиста и бърза, доколкото е възможно това.

Гласът му беше дрезгав, докато изговаряше последните думи.

— А тялото, господарю?

— Той беше хан, орлок. Направи му погребална клада, която да освети небето. Нека народът скърби за него, ако желае. Това няма значение. Той е мой брат, Уриан-Хадай. Просто… се постарай да свърши бързо.

 

 

Лятното слънце грееше приятно тила на Кублай, който седеше в градината на двореца заедно с Джъндзин. В далечината в небето се издигаше черен пушек, но ханът не искаше да стане и да гледа погребението на брат си. Вместо това предпочете да затвори очи и да се наслади на простото удоволствие от компанията на сина си.

— След няколко дни заминавам за Санаду — рече той. — Там отново ще видиш майка си.

— Радвам се, че преди това имах възможността да видя този град — отвърна Джъндзин. — Толкова много история има в него.

Кублай се усмихна.

— За мен не е история, момче. Това е семейството ми и всички те ми липсват. Яздих с Чингис, когато бях по-малък от теб и едва се държах в седлото.

— Какво представляваше той? — попита Джъндзин.

Кублай отвори очи и видя, че синът му го наблюдава с интерес.

— Беше човек, който обичаше децата си и хората си, Джъндзин. Той принуди Дзин да махне крака си от врата на народа и сложи край на враждата между племената. Той промени света.

Джъндзин сведе глава и се заигра с някаква черешова клонка, като я огъваше ту на една, ту на друга страна.

— И на мен ми се иска да променя света — рече той.

Кублай се усмихна и в ъгълчетата на очите му се прокрадна тъга.

— Ще го направиш, синко. Ще го направиш. Но никой не може да промени света завинаги.