Кон Игълдън
Завоевателят (39)

39.

Кублай не можеше да намери покой високо сред сиво-зелените хълмове. Стоеше и гледаше към широката долина, измамно неподвижна и спокойна от такава височина. Недалеч от дясната му страна ромонеше поток и можеше да се пресегне, да загребе ледена вода и да утоли жаждата си, ако тя се обади. Денят беше горещ и небето бе съвсем синьо, без нито едно облаче. Познаваше тази земя и след толкова години в териториите на Сун тя все още докосваше дълбоко душата му. Беше си у дома.

Някакъв воин зад него изруга, когато се подхлъзна на мократа скала. Кублай не се обърна, а продължи да се взира в топлата шир, пропита с усещане за простор и тишина. Беше уморен след дните и нощите здраво препускане, но трескавото очакване го беше държало в хватката си и ръцете му трепереха. Арик-Боке беше някъде там, отвъд погледа му. Кублай беше готов с плановете, хората му също бяха готови, но сега всичко се свеждаше до чакане. Ако Арик-Боке излезеше от Каракорум, те щяха да го посрещнат. Ако останеше в града, щяха да го смажат като бълха, хваната в шева на дрехата.

След толкова време заедно му беше странно, че най-приближените му не са наблизо. Баяр още беше в руския север, а Уриан-Хадай се бе разположил на отдалечените възвишения, след като се върна от мисията си при Хулегу. Липсваха му и двамата, но не толкова, колкото Яо Шъ. Старият монах бе станал твърде немощен да язди с туманите и най-сетне беше потеглил към своя манастир. Времето и възрастта угасят и най-големите пламъци, помисли си Кублай. Отправи мълчалива молитва отново да види приятеля си.

За първи път от години Кублай беше сам с воините си. Арик-Боке щеше да поведе срещу него туманите на Монгке, които бяха положили клетва. Кублай се намръщи при тази мисъл. Сама по себе си силата нямаше да накара брат му да се подчини.

Свързването с Хулегу беше рисковано. Брат му би могъл да изслуша Уриан-Хадай и незабавно да потегли, за да защити ханската власт на Арик-Боке. Орлокът беше предал на Хулегу думите му, но Кублай знаеше, че не може да се довери на брат си. Ако Хулегу се притечеше на помощ на Арик-Боке, това щеше да означава още една година война и още един мъртъв брат. Кублай се беше простил с илюзиите. Докато туманите се разтъпкваха, почиваха и се хранеха около него, той мълчаливо се помоли брат му да прояви малко здрав разум и да остане настрана.

Вдигна глава, когато чу гласа на звънчетата, понесъл се надалеч из притихналата планина. Този път не беше ям ездач, а малкото стадо, което беше пуснал на паша с двама съгледвачи без коне с надеждата, че ще успеят да приближат до Каракорум, без никой да ги предизвика. Очакваше да се върнат чак след месец и беше разположил лагера си сред възвишенията, далеч от града на брат си. Опита се да предположи какво може да означава преждевременното им завръщане, но накрая се отказа. Погледна надолу по стръмния склон и различи малките фигурки на мъже, гонещи кози и овце пред себе си. Щеше да мине време, преди да чуе онова, което имаха да му кажат.

Обърна се и видя сина си, опасно надвесен над скалите, за да пийне вода.

— Внимавай — каза му Кублай. — Хлъзгаво е.

Джъндзин се намръщи презрително при мисълта, че може да падне. Започна да пие от потока, но туниката му пое повече вода, отколкото гърлото. Кублай му се усмихна и продължи да наблюдава зорко като страж. Джъндзин остана на мястото си и се наведе назад, докато не успя криво-ляво да се облегне на камъните.

— Чух мъжете да си говорят за това, което ще правиш — рече той.

Кублай не го погледна.

— Сигурен съм, знаеш, че не бива да ми съобщаваш слухове — отвърна той.

Младежът се намести и сгъна единия си крак, за да може да опре лакти на коляното си.

— Не се оплакват — каза той. — Просто говорят, това е.

Кублай призова търпението си. Сякаш нямаше какво да прави, докато шпионите му не дойдат да докладват.

— И какво говорят? — попита той.

Джъндзин се ухили.

— Че ще станеш император, щом това приключи.

— Ако оживея, ще бъде… вярно — отвърна Кублай. — Ще бъда хан на народа, но император в Китай.

— Това означава ли, че аз ще бъда император след теб? — попита младежът.

Кублай го погледна и с мъка сдържа смеха си.

— Това ли искаш? Да управляваш света?

— Мисля… мисля, че би ми харесало, да — отвърна замечтано Джъндзин.

— В такъв случай ще направя всичко по силите си това да стане, синко. Ти си кръв от моята кръв, кост от моята кост. Ще основа династия и ти ще я продължиш.

— Значи ще се бием за това? За да станем императори?

Кублай се изкиска.

— Има и по-лоши неща, за които се бият хората.

Погледна през рамо към дружинниците, които си почиваха в пукнатините на планината. Огромното мнозинство от воините му оставаше невидимо в долините и деретата назад:

— Мисля, че ще бъда по-добър хан от Арик-Боке, Джъндзин. Това също е причина. Но един баща работи за синовете и дъщерите си. Посвещава цялата си сила и младост да ги отгледа, да им даде всичко, което има. Ще ме разбереш, когато и на теб ти се родят деца.

Джъндзин обмисли идеята много сериозно.

— Ще щадя градовете, когато стана император. Хората ще ме обичат, вместо да се страхуват от мен.

Кублай кимна.

— Или и двете, синко, ако си късметлия.

— Искам да променя света, както направи ти — каза Джъндзин.

Кублай се усмихна, но в усмивката му се долавяше и тъга.

— Навремето обсъждах подобни неща с майка си, Джъндзин. Тя беше жена с редки способности.

Погледът му се зарея за момент, докато беше унесен от спомена.

— Знаеш ли, веднъж й казах нещо подобно. Тя твърдеше, че всеки може да промени света. Но никой не може да го промени завинаги. След сто години никой от онези, които познаваш, няма да е сред живите. Какво значение ще има дали сме се сражавали, или просто сме прекарвали дните си в сън?

Джъндзин примигна към него, неспособен да разбере странното настроение на баща си.

— Ако няма значение, защо тогава ще се сражаваме с брат ти? — попита той.

— Може би не се изразих добре. Искам да кажа, че няма значение дали променяме света. Той продължава напред, а нашият живот започва и свършва. Самият Чингис твърдеше, че ще бъде забравен, а той остави дълга сянка, в това можеш да си сигурен. Важното е как живеем, Джъндзин! Важното е да използваме онова, което ни е дадено, пък макар и само за краткото време, което ни е отредено под слънцето.

Усмихна се, когато видя как синът му се мъчи да проумее думите му.

— Когато наближи краят, да можеш да кажеш, че не си пропилял времето си. Мисля, че това е от значение. И може би само то е от значение.

— Разбирам — рече Джъндзин.

Кублай се пресегна и го разроши енергично.

— Нищо не разбираш. Но може би ще започнеш след някоя и друга година.

Погледна надолу към бавно напредващите пастири.

— Наслаждавай се на мирните моменти, Джъндзин. Когато започне боят, те ще ти бъдат приятен спомен.

— Можеш ли да го победиш? — попита Джъндзин и погледна баща си в очите.

Кублай осъзна, че синът му се страхува, и си заповяда да се отпусне.

— Мисля, че да. Нищо не е сигурно.

— Той има повече тумани от нас — продължи Джъндзин, подтиквайки го да отговори.

Кублай сви рамене.

— Винаги сме били превъзхождани числено. Не мисля, че ще знам какво да правя, ако се изправя срещу по-малобройна войска от моята.

Видя, че изкуствената му приповдигнатост не вдъхва увереност у сина му, и тонът му стана сериозен.

— Не съм първият, който се мъчи да измисли как да отвърне на преимуществата на монголския туман в битка. Обаче съм първият от нас, който опитва. Познавам нашата тактика по-добре от всеки друг. Мисля, че мога да приложа няколко нови трика. Воините на брат ми са прекарали последните няколко години в мързелуване около столицата. Моите тумани пък са свикнали да се бият всеки ден, на всяка крачка. И са свикнали да побеждават. Направо ще ги схрускаме живи.

Синът му се ухили на самоуверените думи и Кублай се изкиска с него.

— Започвай да упражняваш сериите, Джъндзин. Засега няма къде да ходим.

Джъндзин застена от досада, но под строгия поглед на баща си намери равно място на скалите и започна плавните серии от движения и пози, на които го бе научил Кублай. Яо Шъ му ги беше показвал преди години, всяка си имаше име и история.

Кублай гледаше с критично око и си спомняше как Яо Шъ никога не беше доволен. Нямаше такова нещо като съвършенство в сериите, целта бе просто всеки удар, блок и завъртане да се доближат максимално до съвършенството.

— Обърни главата си, преди да се завъртиш — каза Кублай.

Джъндзин се поколеба.

— Какво? — попита той, без да мърда главата си.

— Трябва да си представиш, че противниците идват от няколко посоки. Не забравяй, това не е танц. Целта е да трошиш кост с всеки удар или блок. Представи си ги навсякъде около теб и реагирай.

Изсумтя одобрително, когато синът му рязко завъртя глава и посрещна въображаем ритник с чудесен кръгъл блок. След това Джъндзин заби като нож изправените си и стегнати пръсти в невидимо гърло.

— Задръж така и виж задния си крак — извика баща му.

Джъндзин оправи стойката си и застана по-снишен, след което продължи. Кублай го погледна с обич. Би било чудесно да му даде империя.

 

 

Арик-Боке надушваше собствената си пот, докато препускаше — горчива миризма на здраво животно. Не си беше позволил да се размекне след поемането на властта. Набитото му тяло никога не е било грациозно, но пък бе силно. Гордееше се, че е способен да изтощи по-младите мъже във всяко състезание. Още от малък беше научил голямата истина, че издръжливостта е колкото физическа, толкова и дело на волята. Изсумтя, докато се носеше напред, дъхът му свистеше в разбития нос. Имаше волята, способността да не забелязва болката и неудобствата, да продължава отвъд ограниченията на по-слабите. Справедливият гняв, който изпитваше, откакто научи за предателството на Кублай, не го бе напуснал нито за миг. Болежките и протестите на плътта не означаваха нищо за него, щом брат му препускаше из степите и го предизвикваше.

Туманите се бяха повлияли от настроението му и препускаха с мрачна решимост, претърсвайки страната за някакъв знак за предателя. Арик-Боке почти не познаваше мъжете около себе си, но това не беше важно; достатъчно му бе да се подчиняват на хана си. Старшите му командири бяха пръснати по огромната редица, всеки начело на своята част от четирийсет хиляди. Всеки двама от тях несъмнено се равняваха на всичко, което би могъл да извади Кублай срещу него, в това нямаше място за съмнение. Когато и петимата се съберяха подобно на свиващи се в юмрук пръсти, Арик-Боке щеше да смачка арогантния си брат.

Мисълта за това как ще си отмъсти му доставяше известно удоволствие, докато яздеше. В държавата имаше твърде много хора, които си въобразяваха, че могат да управляват. Дори синовете на Чингис бяха враждували помежду си. Гуюк беше убит по време на лов, макар Арик-Боке да подозираше, че Монгке има пръст в тази работа. Подобни неща вече бяха история, но той можеше да превърне смъртта на Кублай в нажежено желязо, запечатващо рана. Щеше да се погрижи тази смърт да всее страх у всички заговорници. Заслужаваше си Кублай да послужи за пример. Така щяха да помнят, че ханът е поразил собствения си брат и щяха да се боят. Арик-Боке кимна замислено, наслаждавайки се на усещането. Кублай имаше жена и деца. Те щяха да последват брат му в смъртта, когато въстанието бъде потушено.

Изправи се в седлото, щом видя препускащите от запад съгледвачи. Петте тумана, които яздеха на юг с хана, образуваха централната част от войската, а орлок Аландар командваше дясното крило. Арик-Боке усети как изведнъж се сгорещява и започва да диша по-бързо. Аландар знаеше заповедите. Нямаше да изпрати съгледвачи, освен ако най-сетне не бе забелязал врага.

Галопиращите воини се понесоха покрай предните редици към мястото, където се развяваха знамената на Арик-Боке. Хиляди ги гледаха как стигат до хана и обръщат понитата си срещу редиците. С конете си дружинниците им попречиха да приближат твърде близо — знак за новия страх, който се бе вселил сред монголите след смъртта на Монгке.

Арик-Боке не можеше да чака да бъдат претърсени и да ги допуснат до него. Най-близкият се намираше само през два коня и ханът извика въпроса си.

Съгледвачът кимна.

— Забелязани са, господарю хан. На около четирийсет мили.

Друго не му трябваше и Арик-Боке махна с ръка на съгледвача да препусне обратно към командира си. Собствените му вестоносци чакаха в готовност. Веднага щом чуха новината, те препуснаха в галоп. Така вестта щеше да стигне до всички тумани и да ги събере в истински чук от най-страховитите воини, виждани някога. Арик-Боке се ухили, докато насочваше коня си на запад и го подкарваше с пети.

Хвърли поглед към слънцето и пресметна времето, което щеше да му е нужно, за да се срещне с врага. Приливът на ентусиазъм отмина така бързо, както бе дошъл. Съгледвачът вече бе изминал четирийсет мили, което означаваше, че войските на Кублай разполагат с половин ден. Когато туманите на Арик-Боке стигнеха до тях, щеше да е вечер или нощ.

Отново започна да се поти, като се чудеше какви заповеди трябва да даде за атака срещу враг, който още не виждаше, срещу войска, която със сигурност се движи в същото време, през което той препуска към нея. Пропъди съмненията си. Планът беше добър, дори и да не изкараше брат си на бойното поле до утре, това в крайна сметка нямаше да има значение.

 

 

Кублай се взираше в далечната точка на хълма, очаквайки потвърждение. Ето го. Отново видя жълтия проблясък, който се появи и изчезна за миг. Издиша бавно. Най-сетне. Жребият беше хвърлен, трябваше да се види как ще паднат костите.

— Отговори с червен флаг — извика той на съгледвача.

Човекът, който бе сигнализирал на мили оттук, чакаше отговор. Кублай продължи да гледа към размазаната точка, докато съгледвачът разгъваше червения плат, дълъг колкото него, и го размахваше.

— Чакай, чакай…, а сега жълт — нареди Кублай.

Планът му най-сетне се бе задействал и напрежението донякъде намаля. Сигналните флагове не бяха нищо ново и съобщенията се предаваха от долина на долина от хората по върховете. Кублай обаче беше усъвършенствал тази практика, използвайки система от пет цвята, които можеха да се съчетават и да предадат изненадващо големи количества информация. Далечният наблюдател щеше да види сигнала и да го предаде нататък, покривайки огромните разстояния много по-бързо и от най-бързия кон.

— Добре — рече Кублай. Съгледвачът вдигна глава, но той говореше на себе си. — А сега да видим дали хората на брат ми имат куража да се бият за слаб хан.