Кон Игълдън
Завоевателят (30)

30.

Преди слънцето да изгрее, преди да се появи дори сивата светлина, предвещаваща новия ден, двата лагера започнаха да се будят и подготвят. Чай се вареше в десетки хиляди котлета, ядеше се обилна храна. Мъжете изпразваха мехурите си, често по няколко пъти, тъй като мускулите им бяха стегнати от нерви. Сунските артилеристи преглеждаха за хиляден път безценните си оръжия, търкаха полираните гюлета и проверяваха торбите с барут дали не са се намокрили и не са станали неизползваеми.

Когато се появи бледата светлина, известна като вълча зора, двете армии се виждаха една друга. Монголите вече бяха на конете си и се строяваха на мингхани от по хиляда души, които щяха да действат независимо в предстоящото сражение. Воините разкършваха гърбове и яздеха напред-назад пред редиците. Мнозина проверяваха тетивите на лъковете си, като ги опъваха без стрели, и разгряваха яките мускули на раменете си.

Някои неща трябваше да почакат до съмване, но веднага щом стана възможно да се различи бял конец от черен, Дзин Ан заповяда на артилеристите да заемат позиции отпред. Други се преместиха по фланговете, за да попречат на атака отстрани. Виждаше загледаните в полковете му монголски офицери, отбелязваше си позициите им и вземаше предвид особеностите на едни формации в сравнение с други. Усмихна се. Колкото и храбри и бързи да бяха, на монголите щеше да им се наложи да препускат под обстрела на оръдията, за да достигнат редиците му. Беше се поучил от пораженията на другите и бе разположил десетките си хиляди кавалеристи по крилата. Опита се да се постави на мястото на монголите, да види как биха отговорили на подобна демонстрация на сила, но не успя. Те бяха въшливи диваци, докато той беше благородник от древна империя.

Сунските полкове се строиха зад редиците оръдия. Яхнал коня си, Дзин Ан загледа как подчинените му подреждат стрелците в първите редици. Техните тежки ръчни оръдия се презареждаха бавно и бяха пословично неточни, но едва ли можеха да пропуснат, бълвайки огън заедно с тежките топове. Зад тях бяха мечоносците в своите лакирани брони от желязо и дърво, строени в мълчаливи дисциплинирани редици. Дзин Ан беше разположил там дзинския контингент, зад защитата на оръдията.

Харесваше мъжа, който някога е бил император. Беше очаквал Сюан да бъде обсебен от статуса си, след като бе изгубил толкова много. Той обаче напомняше на сунския благородник за собствения му баща, мъртъв от почти десет години. Откриваше същата умора от света, смекчена от сдържан хумор и чувството, че са видели повече, отколкото биха си направили труда да запомнят. Дзин Ан не мислеше, че дзинските войници ще побягнат, но в същото време не смееше да повери стратегията си на тези застаряващи мъже. Те изглеждаха достатъчно добре сутринта, но ако сражението продължеше през целия ден, нямаше да издържат на темпото на два пъти по-младите от тях войници. Мислено си отбеляза да ги държи под око по време на битката, за да е сигурен, че слабото място в редиците няма да се огъне.

На слънцето сякаш му трябваше цяла вечност да изпълзи над източния хоризонт. Дзин Ан си представи как то показва лика си на жителите на Ханджоу и на велможите, които още се отнасяха презрително към заплахата за своята култура и за императора.

Глупаци. Той се надяваше, че преди залез ще успее да разбие чуждата войска, осмелила се да нахлуе в земите на Сун. С такава победа зад гърба си човек можеше да се издигне наистина високо. И то само за един ден, каза си той и усети как потта избива по кожата му. Само един дълъг ден.

 

 

Кублай беше на коня, с Баяр и Уриан-Хадай от двете страни. Другите командири бяха построили туманите, но оставаха готови за всяка заповед на тримата мъже, които наблюдаваха сунските позиции.

— Не разбирам какво правят там имперските знамена на Дзин — каза Кублай, като се мръщеше. — Не е ли подигравка да показват цветовете на онези, които сме победили? Ако е така, те са глупаци. Ние победихме Дзин. Не могат да ни уплашат.

— Господарю, по-важното е, че редиците оръдия намаляват способността им да маневрират — каза Уриан-Хадай. Още пламтеше от възмущение, че Кублай бе отказал да се вслуша в съвета му да се оттеглят. В безсилието си беше станал още по-скован и говореше с още по-назидателен тон. — Твърде много залагат на тежките оръжия, господарю, а ние си оставаме все така подвижни. Моите уважения, но трябва да посоча, че от самото начало бях против влизането в сражение. Този начин на построяване само подкрепя гледната ми точка. Защо да се самоубиваме, като се хвърлим срещу оръдията им?

Кублай се дразнеше, че Уриан-Хадай бе така очевидно прав. Преди да чуе новината за смъртта на брат си, той знаеше, че ще трябва да отстъпи пред сунските полкове и да ги принуди да го преследват и да зарежат оръдията си или да се влачат бавно по петите му, без шанс да го настигнат. Така можеше да избере най-удобното място за атака.

Беше просто проява на здрав разум никога да не позволява на врага да получи това основно преимущество. Всички оръдия на Кублай, заловени и докарани от родината, в момента ръждясваха на стотици мили оттук. Оръжията бяха ужасяващо мощни на подходящото място и в подходящото време, но докато някой не намереше начин да ги придвижва бързо, те най-често забавяха бързата конница. Изглежда, че сунският командващ изобщо не разбираше това.

Въпреки че стоеше напълно неподвижно, Кублай чувстваше как част от него се бунтува и се мъчи да излезе навън — дива, пръскаща яростни слюнки, настояваща да атакува точно най-силните позиции на врага. Щеше му се да събере цялата си мъка и болка от смъртта на брат си и да я запрати срещу онези железни оръдия. Искаше да покаже на Монгке, че има кураж, независимо дали духът на брат му го знаеше или не.

— Според Сун Дзъ условията за победа са седем — каза той. — Да ти ги изброя ли?

— Сун Дзъ никога не е виждал барут да се употребява във война, господарю — упорито настоя Уриан-Хадай.

— Първо. Кой от двамата пълководци е носител на моралния закон? Кой е в правото си, орлок? Това има значение за войниците. Противникът защитава земите си, така че може би трябва да присъдим това условие на него. Аз обаче съм внук на Чингис хан и всички земи са мои.

Уриан-Хадай го зяпна тревожно. Никога не беше виждал Кублай така силно съсредоточен. От учения в него не бе останало нищо и орлокът се боеше да не би мъката да е повлияла на разсъдъка му.

— Второ. Кой от пълководците има по-големи способности? Според мен ти, Уриан-Хадай, както и ти, Баяр. Противникът е построил къща със стени от оръдия, която не може да премести. Трето. У кого са преимуществата на небето и земята? Според мен и у нас, и у тях, тъй като теренът е равен и небето е чисто.

— Господарю… — опита се да го прекъсне Уриан-Хадай.

— Четвърто. Коя страна има по-сурова дисциплина? Нашата, орлок, страната на хората, чийто живот е труден от самото раждане, но те издържат. Ние не сме се размекнали в сунските градове. Пето. Чия войска е по-силна? По численост — може би те, но ние сме побеждавали армиите им и преди. Мисля, че сме по-силните.

— Шесто. На чия страна са по-добре обучените командири и воини? На нашата. Всеки мъж тук се е сражавал и е печелил много пъти. Ние сме ветерани, Уриан-Хадай. Ние сме елитните тумани на държавата. Противниците ни са живели в мир твърде дълго.

Кублай замълча за момент.

— Последното условие е странно. Коя армия е най-постоянна в наградите и наказанията? Сун Дзъ вероятно е ценил доброто командване, стига да го разбирам правилно. Без да познавам противника, не мога да съм сигурен, но да кажем, че тук сме равни. Крайният резултат е на наша страна, орлок.

— Господарю, оръдията…

— Оръдията трябва да се охладят между два изстрела — озъби се Кублай. — Цевите трябва да се изчистят от горящи парчета плат и въглени. Трябва да се пъхне нова торба барут и внимателно да се пробие с тръстика, в която също да се сипе барут. Гюлето трябва да бъде вдигнато от земята и напъхано през дулото. Всичко това отнема време, орлок, а ние няма да им го дадем. Ще имат само един изстрел, след който ще бъдем при тях и ще избием артилеристите. Можем да издържим един изстрел.

Досега се взираше с очакване към сунските части, но сега се обърна към Уриан-Хадай. Жълтите му очи пламтяха.

— Трябва ли да се отнасям с уважение към онези сунски войници, които не разбират нищо от война? Трябва ли да се страхувам от оръжията им, от барута им? Не се страхувам, орлок. И няма да се уплаша.

— Господарю, моля те, размисли. Нека си стоят там няколко дни, докато им свърши водата. Нека огладнеят, докато ние събираме храна и оставаме силни. Не могат да останат завинаги на едно място, нито да ни позволят да препускаме около тях. Нека опожаря най-близките селища и ще бъдат принудени да отговорят, да излязат срещу нас.

— И дотогава друга сунска армия ще им се е притекла на помощ — горчиво отвърна Кублай. — Нима още не си научил, че тези хора просто нямат край? Днес ще отговоря на тяхната арогантност с моята собствена. Ще препусна право към зейналите дула на оръдията им.

Уриан-Хадай го изгледа поразен.

— Господарю, трябва да стоиш настрана от битката. Ако бъдеш убит…

— … ще бъда убит. Взел съм решение, орлок. Остани с мен или влез в редиците под командването на други.

Уриан-Хадай бавно сведе глава, разбрал най-сетне, че няма да убеди младия мъж да промени решението си. Погледна отново към сунските оръдия като човек, който знае, че трябва да препусне срещу тях.

— В такъв случай, господарю, предлагам да настъпим в разреден строй и след първия изстрел да съберем редици за масирани залпове със стрели и атака с пики. Ако позволиш, господарю, бих оставил в резерва и две групи от по петстотин тежковъоръжени конници, които да ударят образувалите се в редиците им пролуки.

Кублай неочаквано се ухили.

— Интересен човек си ти, орлок Уриан-Хадай. Надявам се да преживееш днешния ден.

Уриан-Хадай се намръщи кисело.

— Аз също, господарю. С твое позволение, ще предам тези заповеди на мингханите и ще им кажа първо да атакуват артилеристите.

Когато Кублай кимна, той продължи:

— Сунците не са разположили толкова много оръдия в тила си, господарю. Генерал Баяр е сравнително компетентен. Той може да ги заобиколи с един туман и да ги атакува в гръб.

Баяр се изкиска на неохотното признание.

— Добре — отвърна Кублай. След вземането на решението се чувстваше по-леко. Свършено беше. Щеше да препусне срещу оръдията с хората си, костите на съдбата вече бяха хвърлени високо във въздуха.

Уриан-Хадай даде новите заповеди на мингхан командирите. Те на свой ред ги предадоха на водачите на ягуни, командващи сто души, както и на най-нисшите командири начело на десет конници. Слънцето почти не бе помръднало в небето, когато всеки воин вече знаеше какво се очаква от него. Кублай не произнесе реч. Дори да го беше направил, малцина щяха да чуят думите му. Наблюдаваше ги и установи, че не изглеждат изненадани от заповедта и просто се подготвят, като проверяват за последен път коне и оръжия. Кублай отправи мислена молитва към духа на брат си. Днес щяха да умрат мъже, които можеха да живеят още дълго, ако беше взел друго решение.

Спря за момент и моментът се проточи. Сякаш пред него се вдигна завеса, сякаш слънчевите лъчи за първи път пробиха мрака на мъката му. Почти чуваше гласа на Монгке, пропит с гняв или подигравка. За миг му се стори, че брат му е застанал зад него. Смушка коня си и го поведе към Уриан-Хадай и Баяр, които обсъждаха плана на сражението с група други командири. Не се спеши.

— Имам нова заповед, орлок Уриан-Хадай. Ще заобиколим тази армия и ще продължим към Ханджоу. Ако врагът изостави оръдията си, за да ни преследва, ще обърнем и ще го разкъсаме на парчета. Вземе ли ги със себе си, ще го атакуваме, докато оръдията се влачат от воловете.

— Слава Богу — отдъхна си Уриан-Хадай.

Мъжете около него се усмихваха и Кублай изведнъж разбра под какво напрежение са били досега. И въпреки това не се бяха уплашили от онова, което бе поискал от тях. Сърцето му се изпълни с гордост.

— Ние сме туманите на Монгке хан — каза Кублай. — Препускаме, нанасяме удар и продължаваме нататък. По конете! Да оставим сунските глупаци зад себе си.

По редиците се разнесе смях, щом научиха новината, и, думите на Кублай бяха повторени хиляди пъти. Туманите препуснаха в тръс, а намиращите се на по-малко от миля сунски полкове гледаха смутено как противникът напуска бойното поле, оставяйки след себе си само прах, конски изпражнения и опасана трева.

 

 

Салсанан не беше очаквал задачата му да бъде толкова трудна, когато доброволно предложи да остави туманите на хана и да продължи на юг. Макар да не знаеше къде точно се намира Кублай, той очакваше да го открие, следвайки дирята опожарени селища и градове. А се оказа, че страната е почти незасегната от преминаването на войските. Вярно бе, че имаше малко животни по пасищата и че селяните тичаха да се скрият от войниците, защото им отнемаха всичко, което ставаше за ядене. И все пак това нямаше нищо общо с разрухата, която очакваше да види.

Неговите осемдесет хиляди не бяха взели дори обичайните припаси. Всеки воин имаше само два резервни коня и докато продължаваха напред, туманите на Салсанан всеки ден губеха по няколко окуцели понита. Тъй като не можеха да поддържат темпото, животните бързо биваха убивани и осигуряваха достатъчно месо за около двеста души. Воините оставяха само костите, но често цепеха и тях, за да се доберат до костния мозък, преди да продължат напред.

След цял месец търсене на Салсанан все повече и повече му се искаше Монгке хан да беше все още жив. Страната беше просторна и безбройните градчета го изкушаваха да спре и да се отдаде на грабеж. Единствено чувството за дълг го караше да продължава напред. Хората му бяха дисциплинирани, но той започваше да се пита къде ли се е дянал Кублай. Изглеждаше невъзможно да пропусне сто хиляди души, дори в огромните територии на Сун. Разпитваше всеки разтреперан селски старейшина и градски сановник, но едва когато стигна Шаоян, префектът на града му даде по-сигурни напътствия. Докато препускаше, Салсанан си напомняше, че мъжът, когото бе дошъл да върне в родината, може да бъде следващият хан. Трябваше да действа внимателно с учения принц.

По пътя на изток съгледвачите го извикаха да избърза пред туманите, за да види с очите си странната гледка, за която му бяха докладвали. Стотици тежки оръдия се търкаляха на пътя, а животните, които ги теглеха, бяха изклани. Труповете бяха разфасовани вещо, по-голямата част от месото липсваше. В много случаи мухите се въртяха само около главата, копитата и петната кръв по земята. Имаше и мъртви хора — невъоръжени селяни, чиито ръце още стискаха камшици и поводи. Салсанан се усмихна, разпозна ръката на сънародниците си.

Само на няколко мили по-нататък откри първите останки от разбита армия. Труповете все така лежаха в прахта. На билото на съседния хълм телата бяха по-нагъсто, сякаш на това място е бил даден отпор. Салсанан бавно поведе коня си между труповете и спря, когато пред погледа му се разкри същинското бойно поле. Навсякъде имаше убити, пръснати на купчини като изсъхнали насекоми.

Салсанан видя в далечината фигури, които се движеха между мъртвите, но спряха и се загледаха в ужас към воините му. Знаеше, че след битка винаги има оцелели. В хаоса някои получаваха удар в главата или губеха съзнание от раните си. На следващия ден част от тях се изправяха на крака и поемаха едва-едва към домовете си, докато войските и войната продължаваха нататък без тях. Докато навлизаше по-навътре в полето, покрито с мъртъвци, Салсанан гледаше как изнемощелите сунски войници вдигат безропотно ръце, заобиколени от монголските воини.

Кимна като омагьосан, зачетен в следите от сражението. Сблъсъкът е бил жесток. Имаше твърде много тела на монголи и Салсанан можеше да възстанови развитието на атаката им по труповете и изпочупените пики. Личеше си, че туманите на Кублай са били отблъсквани неведнъж и може би дори са били обкръжени. Сунският командир е познавал тактиката им и е отговорил, без да изпада в паника.

Взе една счупена стрела и почеса глава с върха й. Щеше да говори с оцелелите, но първо обходи бойното поле, като учеше от кървавото описание що за човек е онзи, който един ден може би щеше да управлява държавата.

Откри едно място, където тревата беше превърната в кал, недалеч от основната битка. Един туман се бе събрал тук и после е бил пратен обратно. Салсанан почти виждаше как атакуват. Намръщи се, докато вървеше през полето на битката. Мнението му за брата на Монгке се променяше. Атаката е била стегната, дисциплината — отлична. Сунските редици са отстъпили и Салсанан виждаше изпотрошените и окървавени копия там, където бяха направили опит да задържат позициите си. Дългогодишният опит го накара да се огледа за втора атака, предприета в подходящия момент. Ето там. Поведе коня си за поводите през телата, като внимаваше да не се подхлъзне.

Откри мястото, където бе решена битката. Земята беше осеяна със стрели за арбалети, много от които още стърчаха като бодили от парчета броня. Воините на Кублай бяха препускали под тежък обстрел, за да обърнат и да атакуват в пълен галоп. Салсанан разпозна увереността им и кимна доволно. У човека, който ги е командвал, не е имало и капка колебание.

Един от хората му направи знак и той яхна коня и отиде при него.

— Какво има? — попита, докато приближаваше.

Воинът посочи телата наоколо. Миризмата на изсипани вътрешности беше ужасна и мухите забръмчаха в лицето на Салсанан, който размаха ръка, за да ги прогони. Въпреки това се наведе, за да разгледа по-добре.

— Толкова са стари — каза съгледвачът.

Салсанан се огледа. Наистина беше така. Всички бяха с бръчки по лицата, а най-близките изглеждаха мършави и слаби.

— Защо им е трябвало да излизат на бой с толкова стари войници? — промърмори той.

Беше стъпил върху някакво жълто знаме и се наведе да вдигне раздраната тъкан. Забеляза част от нарисуван знак, но той не му говореше нищо. Пусна смачканата коприна.

— Които и да са били, не е трябвало да се изправят срещу нас.

Погледът му се спря в средата на падналите, където лежеше мъж с късо подстригана прошарена коса, заобиколен от мнозина други, които сякаш се бяха опитали да го защитят. Почти отгоре му лежеше много по-млад мъж, единственото младежко лице, което се виждаше наоколо. По всички имаше рани от стрели и мечове, макар че самите стрели бяха извадени от телата.

Салсанан сви рамене и обърна гръб на малката драма.

— Вече със сигурност сме близо до тях. Кажи на хората да ускорят темпото. И се погрижи съгледвачите да се покажат по-рано. Не искам да бъда атакуван от сънародници.

 

 

Салсанан настигна туманите на Кублай в покрайнините на град Чанша. Отначало двете страни бяха предпазливи като вълци, навлизащи в чужда територия. Съгледвачите им се срещнаха и препуснаха обратно със съобщения за водачите. Войските спряха на достатъчно разстояние, за да не се чувстват застрашени. Кублай излезе с Баяр и Уриан-Хадай. Вестта го накара да прекъсне преговорите с префекта на града почти насред изречението.

Двамата със Салсанан се срещнаха един пролетен следобед, когато подухваше топъл ветрец, а в небето имаше само няколко облачета като кобилешки опашки. От двете им страни се бяха наредили шестнайсет тумана. Тези на Кублай бяха свирепи ветерани, оцапани със стара кръв и мръсотия. Воините срещу тях бяха свежи, с блестящи брони. Всяка от страните гледаше изумено другата, чуваха се много подигравателни викове.

Кублай се беше изчервил от удоволствие при вида на толкова много тумани. Изчака Салсанан да се спеши пръв и да се поклони, преди да слезе от коня си.

— Нямаш представа колко си добре дошъл — каза Кублай.

— Господарю, изглежда на мен се е паднало да ти съобщя най-лошата новина — отвърна Салсанан.

Усмивката на Кублай изчезна.

— Вече зная, че брат ми е мъртъв. Ям ездачите ме откриха. Двама от тях.

На челото на новодошлия се появи вертикална бръчка.

— В такъв случай не разбирам, господарю. Щом са те открили, защо не си поел към дома? Народът се събира при Каракорум. Погребението на хана…

— Брат ми Монгке ми даде задача, генерале. Взех решение да я довърша.

Отначало Салсанан замълча. Беше свикнал с властта и се чувстваше на мястото си в стълбицата на командването. Но смъртта на хана сякаш премахна жизненоважна подпорна греда и обичайната му увереност беше изчезнала. Леко заекна, когато опита да заговори отново, изнервен от жълтите очи на ханския брат.

— Господарю, натоварен съм със задачата да те ескортирам до родината. Това е единствената ми заповед. Нима казваш, че няма да дойдеш?

— Казвам, че не мога — рязко отвърна Кублай, — докато не видя Сун под ботуша си. Бащата небе те праща при мен, Салсанан. Твоите тумани са дар точно когато си мислех, че няма да има такъв.

Салсанан разбра какво си е помислил Кублай и заговори бързо, за да го изпревари, преди да е дал заповед, която няма да може да отмени.

— Ние не сме подкрепление, господарю. Заповедта ми е да те върна в Каракорум. Кажи ми къде е лагерът ти и ще започна приготовленията. Ханът е мъртъв. Ще има събор в Каракорум…

Кублай отново се изчерви, този път от гняв.

— Да не си глух? Казах, че няма да се върна, докато не си свърша работата. Докато не получа главата на сунския император. Каквито и да са заповедите ти, аз ги отменям. Вие сте подкрепления, при това ужасно необходими. С вас ще изпълня желанието на хана.

Салсанан стисна зъби и опита да се успокои. Трудно му беше да схване чутото. Усети как собственият му гняв се надига и гласът му стана по-твърд, докато отговаряше:

— С цялото ми уважение, не съм под твое командване, господарю. Нито туманите ми. Щом няма да се връщаш у дома, трябва да те оставя тук и да поема обратно. Ще отнеса всичките ти съобщения до Каракорум.

Кублай се извърна и уви поводите около ръката си. Виждаше туманите на Салсанан, подредени в мълчаливи редици, губещи се в далечината. Жадуваше да ги притежава, да удвои силите си с един удар. Зад него ветераните му чакаха въодушевени и сигурни, че тази нова войска е дошла да подсили мощта им. Да я видят как си заминава бе равносилно на малка смърт, на изоставяне в момент на тържество. Поклати глава. Не можеше да позволи това. Всяка миля на изток означаваше по-нагъсто разположени градчета, по-добри пътища и по-многолюдно население. Ханджоу беше само на петстотин мили оттук, а той вече виждаше богатството и силата на околните градове. Нуждаеше се от хората на Салсанан. Те бяха отговорът на молитвите му, знакът на добронамерените духове, притичали му се на помощ в най-трудния момент.

— Не ми оставяш избор, генерале — каза той и очите му проблеснаха гневно. Скочи с лекота в седлото. — Генерал Баяр, орлок Уриан-Хадай, вие сте свидетели.

Извиси глас, за да бъде чут от чакащите воини от двете страни.

— Аз съм Кублай Борджигин. Аз съм внук на Чингис хан. Аз съм най-големият брат на Монгке хан.

— Господарю! — възкликна шокираният Салсанан, който започна да схваща какво се случва. — Не можеш да го направиш!

Кублай продължи, сякаш военачалникът не се беше обаждал:

— Пред всички вас, в земите на моите врагове, аз се обявявам за велик хан на държавата, на ханствата на братята ми Хулегу и Арик-Боке, на ханството на Чагатай и на всички други. Обявявам се за велик хан на земите на Дзин и Сун. Казах и думата ми е желязо!

За миг последва пълно мълчание, след това туманите му изреваха ликуващо и вдигнаха оръжия. Воините на Салсанан от другата страна отвърнаха на рева.

Салсанан опита да заговори отново, но гласът му се изгуби във врявата. Кублай извади меча си и го вдигна високо. Ревът стана два пъти по-силен, сякаш заплашваше да ги смаже.

Кублай погледна надолу към Салсанан, докато прибираше меча в ножницата.

— Кажи ми отново какво не мога да правя, военачалнико — рече той. — Е? Имам правото. Заявявам го чрез кръвта си. А сега ще ми дадеш или клетвата си, или главата си.

Сви рамене.

— За мен няма значение.

Салсанан го зяпна с увиснала челюст от онова, което бе видял току-що. Озърна се назад към ликуващите си воини и последните остатъци от съпротивата му изчезнаха. Бавно коленичи в тревата и погледна нагоре към хана на държавата.

— Предлагам ти гери, коне, сол и кръв, господарю хан — промълви той с изцъклен поглед.