Кон Игълдън
Завоевателят (3)

3.

От много години Каракорум не беше виждал подобно сборище. Докъдето стигаше погледът, земята беше покрита с гери и коне. Семействата се събираха да видят полагането на клетва пред новия хан. Байдур беше довел два тумана воини от запад, двайсет хиляди мъже, които си направиха лагер при река Орхон и пазеха ревниво границите. Недалеч беше и лагерът на четиримата синове на Сорхатани с още трийсет хиляди семейства. Зелените равнини не се виждаха от тях, гери бяха накацали дори високо по хълмовете и на закъснелите им беше трудно да намерят добро място да отседнат.

Нямаше никаква надежда за тишина при подобно множество. Огромни стада блеещи овце и кози, ревящи камили и якове сновяха около града и всяка сутрин излизаха на открито да пасат и да пият. Бреговете на реката се бяха превърнали в кафява кал през седмиците и имаше установен ред за ползването на водата. Вече имаше сбивания и дори убийства. Невъзможно беше да се съберат толкова много хора на едно място и никой да не извади оръжие. Въпреки това дните минаваха в относителен мир и всички чакаха търпеливо, тъй като знаеха, че светът е голям. Някои от първенците на народа идваха чак от Корио^[1], източно от териториите на Дзин. Други бяха тръгнали от новите селища в Персия в отговор на призива от Каракорум. За свикването на всички курултаи бяха нужни почти три месеца. До деня на полагането на клетвата народът живееше от храната, която му осигуряваше градът.

Торогене почти не помнеше кога бе спала истински за последен път. Беше успяла да открадне няколко часа сън вчера, а може би завчера. Мислите й бяха мудни и всички стави я боляха. Знаеше, че трябва скоро да поспи, иначе рискуваше да стане абсолютно ненужна. Понякога й се струваше, че единствено вълнението я държи на крака. Години работа бяха посветени на този събор и въпреки това имаше хиляди неща за вършене. Само за изхранването на народа от огромните складове беше нужна цяла армия от слуги. Зърното и сушеното месо се разпределяше на всеки принц или глава на род, общо повече от четиристотин души.

Прокара длан по челото си и погледна с обич Гуюк, който се взираше през отворения прозорец. Стените на града бяха по-високи, отколкото в началото, но въпреки това той виждаше морето от гери, които се сливаха в плътно петно, стигащо до хоризонта.

— Толкова са много — промълви тихо.

Торогене кимна.

— Остават само още няколко. Чулгетай още не е пристигнал, но май именно той трябва да измине най-много път. Бату не може да е далеч. Може би още дузина по-маловажни имена още пътуват насам, синко. Изпратих съгледвачи да ги подканят да побързат.

— А имаше моменти, когато си мислех, че това никога няма да се случи — рече той. — Не биваше да се съмнявам в теб.

Торогене се усмихна и лицето й се озари от обич и задоволство.

— Е, научи се на малко търпение. Това е добро качество за един хан.

Изведнъж й се зави свят и осъзна, че през целия ден не е сложила нищо в устата си. Изпрати слугите да намерят нещо за хапване.

— Байдур е ключът — каза Гуюк. — Сигурен съм, че именно неговото присъствие е променило мнението на Бату за него. Сега ще ми кажеш ли какво си обещала на скъпите ми братовчеди?

Торогене се замисли за момент, но накрая кимна.

— Когато станеш хан, ще трябва да знаеш всичко — рече тя. — Предложих на Байдур десет хиляди кюлчета сребро.

Гуюк се облещи към нея. Подобна сума се равняваше на добива на всички познати им мини, може би за цели години.

— А за мен оставила ли си нещо? — остро попита той.

Торогене сви рамене.

— Какво значение има? Среброто ще продължи да излиза от земята. Няма смисъл да го държим в заключени стаи под двореца.

— Но това са десет хиляди кюлчета! Не знаех, че в целия свят има толкова.

— В такъв случай бъди любезен, когато ти се заклева, Гуюк — отвърна тя с уморена усмивка. — Той е по-богат от теб.

— А Бату? Ако съкровищниците са празни, какво е поискал той в замяна на безценната си клетва?

Торогене видя презрителната усмивка на лицето на сина си и се намръщи.

— Ще трябва да се държиш достойно и когато се срещаш с него. Не му позволявай да прочете нищо в очите ти, синко. Един хан не бива да показва на дребните хора, че те означават нещо за него.

Въздъхна, а той продължи да се взира с очакване в нея.

— Разменихме писма по ям ездачите. Не можеше да откаже, когато му казах, че Байдур е обещал да ти се закълне. Нямаше нужда да му предлагам каквото и да било, предполагам. Но все пак го направих, за да не засегна гордостта му.

— У него има твърде много гордост, но това е без значение. Ще го видя пречупен пред целия народ.

Торогене вдигна отчаяно очи към тавана. Колко пъти трябваше да обяснява нещо на сина си, преди да започне да схваща?

— Ако го направиш, ще имаш поданик и враг.

Пресегна се и го хвана за рамото, когато той понечи да се извърне.

— Трябва да разбереш това, освен ако не мислиш, че съм управлявала Каракорум единствено на късмет. Когато станеш хан, трябва да ухажваш хората с власт. Ако унизиш някого, но го оставиш жив, той ще те мрази до края на дните си. Ако отнемеш гордостта му, той няма да пропусне възможността да си отмъсти, ако му се отвори такава.

— Чингис изобщо не се е интересувал от подобни политики — отвърна Гуюк.

— Но баща ти се интересуваше. Той разбираше много по-добре от Чингис как се управлява държава, Чингис можеше само да извоюва империя. Никога нямаше да бъде сигурната ръка, която й е нужна след създаването й. Аз бях тази ръка, Гуюк. Не подминавай с такава лекота това, което ти казвам.

Синът й я погледна с изненада. Торогене беше управлявала държавата повече от пет години, още от смъртта на баща му. Близо две от тях бе сама със Сорхатани, а войската беше в далечни земи. Гуюк изобщо не се беше замислял колко тежко й е било.

— Слушам те — каза той. — Предполагам, отново си му обещала, че ще уважа териториите, които е получил. Или си му предложила да стане орлок на войската?

— Предложих му и двете, но той отказа второто. Тогава разбрах, че няма да стане хан. Той не гори от амбиция, синко, затова не е заплаха за нас. Не зная дали е от слабост или страхливост, но това няма значение. Когато получиш клетвата му, можеш да го отпратиш със скъпи дарове. Повече никога няма да чуем за него.

— Той е единственият, от когото се страхувам — каза Гуюк почти на себе си. Беше рядък момент на честност и майка му го стисна за рамото.

— Той е прекият наследник на Чингис, първороден син на първородния син. Прав си да се страхуваш от него, но вече не е нужно, разбираш ли? Когато и последният от тях пристигне, ще събереш принцовете и военачалниците в шатрата си в равнината, в това число и Бату. Ще вземеш клетвите им, а през следващата седмица ще посетиш всеки лагер и ще ги оставиш всички да коленичат пред теб. Половин милион души ще видят това. Твърде много, за да могат да влязат в града. Ето това ти давам, синко. Ето това заслужи с търпението си.

 

 

Сорхатани слезе внимателно от седлото зад най-големия си син. Монгке протегна ръка да й помогне и тя му се усмихна. Радваше се да види отново Каракорум. Домът й в планините Алтай беше далеч от центъра на властта, но това не означаваше, че не беше следила всяка стъпка от пазарлъка на Торогене и Гуюк за ханството. Докато гледаше към Монгке, й се прииска да не беше положил толкова рано клетвата си, но това вече бе минало. Най-големият й син беше видял как баща му Толуй държи на своята дума дори с цената на живота си. Монгке не можеше да стане клетвопрестъпник след това; просто не беше такъв. Сорхатани го гледаше как се спешава с достойнство и отново съзря традиционния монголски воин във всяко негово движение. А и той си беше такъв с широкото си лице и яки рамене. Носеше проста броня и вече бе известен като човек, който не търпи дзински неща. Тази вечер в герите няма да има изискана храна, печално си помисли Сорхатани. Синът й боготвореше простотата и виждаше в нея благородство, което тя не можеше да разбере. Ироничното бе, че сред народа имаше мнозина, които биха последвали такъв син, особено по-старите военачалници. Някои шепнеха, че Гуюк не е мъж сред мъжете, че играел ролята на жената в двореца на баща си. С още по-голямо отвращение говореха за начина, по който бе продължил практиката на баща си да се огражда с парфюмирани дзински многознайковци с техните неразбираеми драсканици. Ако Монгке вдигнеше ръка, можеше да събере половината народ под знамето си, преди Гуюк изобщо да разбере, че е заплашен. Думата на сина й обаче беше желязо, а клетвата бе положена преди години. Той вече дори не говореше с майка си по въпроса.

Сорхатани се обърна, чула радостен вик, и разпери ръце, когато другите й синове препуснаха към нея. Кублай я стигна пръв и тя се разсмя, когато той скочи от понито, прегърна я и я завъртя. Беше странно да види момчетата си като пораснали мъже, макар че Хулегу и Арик-Боке все още бяха млади воини.

Долови деликатен аромат на ябълки от Кублай, докато я пускаше на земята и отстъпваше, за да й позволи да прегърне братята му. Това бе поредният знак за дзинското влияние върху него и контрастът с Монгке едва ли можеше да е по-силен. Кублай беше по-висок и жилав като телосложение, макар раменете му да бяха заякнали през последните няколко месеца. Носеше косата си в дзински стил, с дълга опашка на гърба и късо подстригана отгоре и отстрани. Тя се клатушкаше от движенията му като опашка на разгневена котка. Поне беше облечен в прост дел, но никой, който погледнеше към Кублай и Монгке, нямаше да познае, че двамата са братя.

Сорхатани отстъпи назад, изпълнена с гордост при вида на четиримата млади мъже, всеки от които обичаше по свой начин. Видя как Кублай кимна на Монгке, а най-големият й син едва отвърна на жеста. Той не одобряваше маниерите на Кублай, макар че това сигурно се отнасяше за всички братя, които са близки по възраст. Кублай пък на свой ред се възмущаваше от мнението на Монгке, че като най-голям има власт над останалите трима. Сорхатани тихо въздъхна и доброто й настроение се поизпари.

— Има гер за теб, майко — каза Монгке и вдигна ръка да я упъти.

Сорхатани му се усмихна.

— После, Монгке. Изминах дълъг път да видя полагането на клетвите, но още не съм уморена. Кажи ми как стоят нещата в лагерите.

Монгке се забави, за да прецени думите си. Докато се маеше, Кублай пое инициативата.

— Байдур е тук, абсолютно скован и официален. Носят се слухове, че ще се закълне на Гуюк. Повечето принцове си затварят устите за намеренията си, но усещането е, че Гуюк и Торогене са свършили достатъчно добра работа. Когато пристигнат Бату и останалите, май ще си имаме нов хан.

Монгке изгледа свирепо брат си за нахалството да заговори първи, но Кублай като че ли не го забеляза.

— А ти, Кублай? — попита майка му. — Ще му се закълнеш ли?

Кублай сви с отвращение устни.

— Както нареди, майко. Не защото мисля, че е правилно, а защото не искам да бъда сам срещу него. Ще изпълня волята ти.

— Трябва да го направиш — отсечено каза Сорхатани без следа от приповдигнатото й досега настроение. — Един хан няма да забрави онези, които са застанали до него — или срещу него. Има клетвата на брат ти. Ако Бату и Байдур коленичат пред него, аз също ще му се закълна заради земите на баща ти. Не бива да бъдеш самотен глас. Това може да бъде… опасно. Дори онова, което казваш, да е истина, подозирам, че няма да се появи сериозен съперник. Народът ще се обедини в избора си.

— Много жалко, че Монгке се закле да го следва по време на Великия поход — каза Кублай и хвърли поглед към брат си. — Това беше първото камъче от лавината.

Видя, че Монгке го гледа свирепо.

— Стига, братко. Нямаше как да си доволен от своя човек! Скочи рано, веднага щом научи, че старият хан е мъртъв. Всички го разбираме. Но все пак, кажи ми честно — ако можеше, пак ли би го избрал?

— Той е синът на хана — отвърна Монгке и се извърна сковано, сякаш обсъждането е приключило.

— Хан, който дори не посочи сина си като наследник в завещанието си — незабавно отвърна Кублай. — Това е много показателно, не мислиш ли? Кълна се, Монгке, ти си онзи, който събра всички ни тук днес. Ти се закле прибързано, преди някой от нас да разбере. Гуюк започна тази надпревара с една крачка преднина заради теб. Надявам се да си доволен. Както и да се покаже Гуюк като хан, отговорността е твоя.

Монгке се бореше със самия себе си и се мъчеше да реши дали е под достойнството му да оспорва подобни доводи. Както винаги, Кублай успяваше да го жегне доста добре.

— Може би ако беше командвал в битка, малки братко, щеше да знаеш колко са важни авторитетът и чинът. Гуюк е първороден син на Угедай. Той е наследникът на ханството. Не ми трябва някой от дзинските ти документи, за да разбера това.

Това беше болезнена тема между двамата и Монгке не се сдържа да не отвърне на удара, докато той се бе сражавал редом със Субодай, Бату, Гуюк и останалите, Кублай беше учил дипломация и езици в града. Двамата бяха много различни и Монгке се отнасяше с презрение и присмех към уменията на брат си.

— А баща му също ли е бил първороден, щом това е толкова важно? — отвърна Кублай. — Не, Монгке, бил е третият син. Ти ще се закълнеш за нещо, което ние дори не признаваме. Защо? Защото си първородният в семейството ли? Да не мислиш, че това те прави баща на нас, останалите?

Монгке пламна.

— Ако се налага, да. Теб те нямаше, когато баща ни жертва живота си.

Двамата вече бяха лице в лице и гневът им растеше.

— А баща ни заръча ли ти да поведеш малкото ни семейство, Монгке? Каза ли ти: „Заеми се с братята си, синко?“. Досега не си споменавал подобно нещо.

— Той ми даде другите си жени — сковано отвърна Монгке. — Мисля, че е ясно…

— Изобщо не е ясно, глупако — озъби му се Кублай. — Нищо не е така просто като теб.

Монгке беше готов да го удари. Ръката му трепна към меча на кръста и Кублай се напрегна, а очите му блеснаха предизвикателно. Бяха се били хиляди пъти като момчета, но годините бяха променили и двамата. Ако отново се стигнеше до размяна на удари, като нищо нямаше да останат само синини.

— Спрете веднага — заповяда Сорхатани. — Да не искате да се биете пред очите на народа? Да посрамите баща си и името си? Назад! И двамата.

Последва момент на абсолютна тишина, после Монгке скочи напред, вдигайки ръка да просне Кублай с един удар. Кублай прецени разстоянието и изрита брат си с все сила в слабините. Там нямаше броня и Монгке рухна без звук, като се блъсна тежко в земята. Ударът беше силен и наоколо се възцари пълна тишина. Докато Сорхатани се обръщаше яростно към Кублай, очите на сина й се разшириха. Монгке изпъшка и започна да се надига. Болката несъмнено беше ужасна, но яростта на брат му я заглушаваше. Краката му се подгънаха в агония, докато се изправяше с олюляване. Кублай преглътна нервно, когато той направи несигурна крачка към него и ръката му посегна към дръжката на меча.

Сорхатани пристъпи между двамата и постави голите си ръце върху бронираната гръд на Монгке. За миг той едва не я блъсна настрани. Едрата му лява ръка се вдигна към яката й и сграбчи плата, но не можа да я избута въпреки заслепяващата болка. Задъхан се загледа свирепо над главата й към Кублай с кървясали и насълзени очи.

— Казах да спрете — тихо рече Сорхатани. — Или ще ме събориш на земята, за да се добереш до брат си? Нима вече не слушаш майка си?

Очите на Монгке започнаха да се проясняват. Погледна надолу към нея, после отново към Кублай, който стоеше готов да посрещне атаката. Устата на Монгке се изкриви презрително, когато позна дзинската бойна поза, преподавана на момчетата от стария съветник на хана. Ръката му пусна яката, а Сорхатани сложи длан на бузата му, настоявайки за вниманието му.

— Няма да се биете, Монгке. Всички вие сте мои синове. Що за пример ще дадете с това на Хулегу и Арик-Боке? Виж как ви гледат.

Твърдият поглед на Монгке се плъзна към братята му, които стояха с увиснали ченета. Той изпъшка отново и най-сетне се овладя и отстъпи назад.

— Гуюк ще бъде хан — рече той. Гласът му бе дрезгав, но се чуваше ясно. — Баща му управлява добре, а майка му запази държавата като едно цяло. За никого другиго не може да се каже същото. Ти си глупакът, Кублай, ако мислиш, че някой друг трябва да поведе народа.

Кублай предпочете да не отговаря. Брат му беше като побеснял бик и не си знаеше силата. Не искаше да го влудява отново. Вместо това сви рамене и се отдалечи. Веднага щом се махна, Монгке се отпусна и едва не падна. Опита се да се изправи, но болката минаваше на вълни от слабините към стомаха му и от нея му се гадеше. Само присъствието на майка му го спираше да се превие и да зареве като малко дете.

— Понякога се отчайвам — тъжно рече Сорхатани. — Да не мислиш, че ще живея вечно? Ще дойде време, когато ще ти останат само братята ти, Монгке. Те ще са единствените хора, на които ще можеш да се довериш безусловно.

— Държи се и се облича като дзинска курва — изтърси Монгке. — Как мога да се доверя на подобен човек?

— Кублай е твой брат, твоя кръв. Баща ти е в него, Монгке, също като в теб.

— Предизвиква ме при всеки удобен момент. Не съм глупак, майко, само защото не зная двайсетте и седем стъпки на безсмислените му дзински ритуали.

— Разбира се, че не си глупак! Двамата се познавате достатъчно добре, за да се нараните дълбоко, когато сте ядосани, това е всичко. Довечера ще вечеряте заедно и ще вдигнете чаша айраг. Ще бъдете отново приятели. Заради майка си.

Монгке се намръщи, но не отговори, така че тя продължи:

— Защото ми е болно да мисля за синовете си, които така враждуват един с друг. Ще реша, че съм се провалила като майка. Сдобри се с него, Монгке, ако изобщо те е грижа за мен.

— Разбира се, че ме е грижа — отвърна той. Знаеше много добре, че тя го манипулира, но въпреки това отстъпи. — Добре, но можеш да му кажеш…

— Никакви закани и заплахи, Монгке. Ако ме обичаш, ще сключиш мир с него. След няколко дни или седмици ще имаш хана, когото искаш. Кублай може само да преклони глава пред тази необходимост. Бъди достоен в победата си.

Изражението на Монгке се отпусна, когато се замисли над думите й. Можеше да прояви великодушие.

— Обвинява мен за издигането на Гуюк — промърмори той.

— А други мъже ще те почетат. Когато Гуюк стане хан, несъмнено ще те награди като първия, застанал под знамето му. Помисли си за това следващия път, когато двамата с Кублай се дърлите като малки деца.

Монгке се усмихна и потръпна леко от болката в слабините, която премина в тъпо парене.

— Добре, майко. Ще стане твоето, както винаги.

— Добре. А сега ще ми покажеш ли къде е герът ми? Май все пак съм уморена.

 

 

Ям ездачът беше покрит с прах. Докато следваше слугата през коридорите на двореца, усещаше тежестта й във всяка гънка и шев на дрехите си, дори по кожата си. Леко се препъна на един ъгъл — умората най-сетне бе взела връх. Беше препускал здравата целия ден и кръстът го болеше. Запита се дали ще му позволят да се измие в някоя от баните на двореца. В продължение на няколко крачки се поглези с фантазията за гореща вода и млади слугини, които го изсушават с кърпи, но това щеше да си остане фантазия. Пред ездачите от ям станциите се отваряха всички врати. Ако кажеха, че имат лично съобщение за самия хан, щяха да бъдат допуснати до него дори в разгара на битка. В същото време обаче ездачът бе сигурен, че вечерта ще се изкъпе в реката, преди да се разположи на оскъден лагер с мъничък огън. Ям ездачите не носеха шатри, малки гери или каквото и да било, което би ги забавило. Щеше да лежи по гръб под звездите, прибрал ръце в широките ръкави на дела си. След двайсетина години ставите щяха да го болят през влажните дни, обещаваха му старите ездачи. Лично той тайно смяташе, че подобно нещо няма да му се случи. Беше млад и в отлична форма, животът се бе ширнал пред него. При пътуванията си бе видял достатъчно, за да знае за какви неща жадуват хората. Само след няколко години може би щеше да спести достатъчно, за да се включи в някой керван до Бухара. Нямаше да има възпалени стави. Щеше да натрупа богатство. Потръпна леко и погледна към засводения таван над главата си. Не мечтаеше за дворец. Може би някоя къща в града можеше да му допадне, с жена, която да му готви, няколко деца и конюшня с добри коне, с които да тренира синовете си за ям станциите. Животът не беше лош.

Слугата спря пред блестящи медни врати. Двама дневни стражи от полка на стария хан стояха безизразни в червено-черните си брони, подобно на някакви грамадни цветни насекоми.

— Ям съобщение за регента — обяви слугата.

Единият от гвардейците сякаш оживя и завъртя глава към прашния млад ездач, който още вонеше на коне и стара пот. Претърсиха го грубо и му взеха кутийката с прахан и малкия нож. Когато се опитаха да вземат пакета, той го дръпна рязко и изруга под нос. Съобщението вътре не беше за техните очи.

— Искам си нещата на излизане — заяви той.

Гвардеецът го изгледа мълчаливо и прибра нещата, а слугата почука на вратата и я отвори. В сумрачния коридор се изля светлина.

От другата страна имаше стаи в стаите. Ям ездачът бе идвал и преди в двореца, но никога не беше влизал толкова навътре в него. Забеляза, че всяка външна стая си има прислужници, един от които стана и го отведе до следващото помещение. Не след дълго ездачът видя дебела жена, заобиколена от съветници и писари, които бързаха да запишат думите й. Тя вдигна поглед, когато той влезе. Ездачът се поклони дълбоко и остави последния си водач, за да се приближи. За своя изненада видя двама мъже в групата, които се оказаха ям ездачи като него. Погледите им се срещнаха и другарите му кимнаха леко.

Някакъв друг слуга протегна ръка за пакета.

— Трябва да го предам лично на регента — повтори инструкцията ездачът.

Слугата сви устни, сякаш беше вкусил нещо горчиво, но отстъпи. Никой не можеше да възпрепятства ям ездач.

Торогене беше подновила разговора си, но спря, когато чу думите му, и взе пакета. Беше съвсем тънък, увит в кожа. Тя бързо развърза връзките и извади единствения сгънат лист. Ездачът гледаше как очите й се стрелкат напред-назад, докато чете. Можеше да се оттегли незабавно, но беше любопитен. Едно от проклятията на занаята му беше, че носеше интересни вести, но почти никога не научаваше какво гласят те.

За свой ужас видя как лицето на Торогене пребледнява. Тя вдигна очи и с внезапно раздразнение видя младия мъж, който стоеше пред нея, сякаш очакваше да сподели новината с него.

— Достатъчно за днес — каза тя на групата. — Оставете ме. Всички. Синът ми да дойде. Събудете го, ако се налага.

После сви пръсти и смачка листа на топка.