Кон Игълдън
Завоевателят (27)

27.

Кублай се взираше напред, докато препускаше в тръс по пътя към Шаоян. Градът се намираше в сърцето на Сун и той подозираше, че не е бил нападан от векове. Нямаше яка външна стена и се бе разпрострял на цели мили — централна част, заобиколена от по-малки селища, които се бяха слели през годините. В сравнение с този град Санаду приличаше на провинциално селище, дори целият Каракорум би се изгубил в него. Кублай се опита да прецени броя на хората, които би трябвало да живеят на тази огромна площ, заета от сгради, работилници и храмове, но резултатите надхвърляха въображението му.

Изтощените тумани изнемогваха, след като бяха изминали над седемдесет мили в тръс или бавен ход, оставяйки преследвачите си колкото се може по-назад. Беше изпратил съгледвачи в града, но се съмняваше, че са на повече от един ден пред него поради темпото, което бе наложил. Хората и конете бяха на път да рухнат. Трябваше им месец, за да отдъхнат, добра храна и паша, преди отново да влязат в сражение, но нямаше да намерят тези неща в Шаоян, заобиколени отвсякъде с врагове.

Когато първите му воини изведоха конете си на една широка улица, от жителите нямаше нито следа. Подобно място не можеше да се защитава и на Кублай му оставаше само да се чуди на общество, което бе разрушило стените си, за да построи нови райони и квартали. Трудно му бе дори да си представи подобен уседнал живот.

Не се виждаше и никакъв гарнизон, който да се изправи срещу тях. Съгледвачите на Кублай вече бяха разпитали жителите, прибягвайки ту до подкупи, ту до заплахи. Беше извадил късмет, но пък той му се полагаше след месеците на тежки сражения. Гарнизонът, състоящ се от десет хиляди първокласни мечоносци и арбалетчици, бе напуснал града, за да се присъедини към императорските армии. Кублай им пожела дълъг лов на много, много мили оттук.

Чу как Уриан-Хадай дава сигнал с рог, който изпрати две групи от по три тумана по широките улици към центъра на града, за да не приближават по един и същи път. Кублай предполагаше, че Шаоян има център и че най-старите му части са били погълнати от разпълзелите се квартали. Никак не му харесваше да язди по улици, а около него да се издигат високи сгради. Твърде лесно бе да си представи как внезапно се появяват стрелци и обсипват хората му със стрели, а те нямат място за маневриране. За пореден път изпита благодарност към Монгке, че го е накарал да носи броня.

Шаоян изглеждаше изоставен, но Кублай усещаше скрити погледи и виждаше, че командирите около него са нервни и подскачат при най-малкия признак за движение. Едва не извадиха мечовете си, когато наблизо се чу писък, но това беше само дете, плачещо зад залостена врата.

Туманите, които яздеха с Кублай, носеха знамената му, увиснали заради липсата на вятър. Те го бележеха като водач за всеки, който надзърташе от скривалището си, и той усети как сърцето му затуптя по-бързо; започваше да се убеждава, че мъртвешката тишина наоколо е капан. На всяка странична уличка се напрягаше, проточваше врат да види какво има на нея, оглеждаше канавки и алеи, водещи до затворени магазини и високи каменни сгради, издигащи се понякога на по три или четири етажа. Никой не се втурваше навън, за да смъкне воините му от конете. Когато чу чаткането на копита отпред, помисли, че това са някои от неговите хора. Беше изпратил напред съгледвачи, но улиците образуваха истински лабиринт и от тях нямаше и следа, когато видя малката групичка конници.

Непознатите нямаха брони. Носеха прости гамаши и туники, а двама бяха с голи ръце, водеха конете си с лекота. Кублай забеляза подробностите и се огледа още веднъж за засада. Покривите си оставаха чисти и нищо не помръдваше. Сунските конници просто стояха и ги гледаха, после един от тях каза нещо на другите и те бавно поведоха конете си напред.

Около Кублай мечове бяха извадени от ножниците с тихо съскане. Изскърцаха лъкове. Непознатите се движеха сковано под втренчените погледи, като много добре си даваха сметка, че улицата може да се окаже лобното им място само при една погрешна стъпка.

— Нека приближат — промърмори Кублай на хората около себе си. — Не виждам оръжия.

Напрежението се засилваше, докато малката група приближаваше редицата монголски воини. Един от непознатите намери Кублай с очи — вероятно го разпозна заради знаменосците от двете му страни. Сякаш чул гласа му, той вдигна много бавно ръце и се завъртя в седлото първо на едната страна, после на другата, за да покаже, че не крие нищо.

— Свободно — каза Кублай на воините.

Ръцете им се уморяваха от държането на опънатите тетиви, пръстите им можеха да се приплъзнат. Не искаше непознатият да бъде убит, след като си бе навлякъл толкова много неприятности, за да говори с него. Лъковете и мечовете се спуснаха неохотно и непознатите си поеха дъх.

— Достатъчно близо сте — каза Кублай, когато помежду им оставаха само дузина крачки.

Сунската група погледна към човека, който бе приближил най-много. Голите му ръце бяха яки и мускулести, макар че късо подстриганата му коса беше бяла, а лицето му бе покрито с дълбоки бръчки.

— Името ми е Лиу Ин-Сан — каза мъжът. — Аз съм префект на Шаоян. Аз съм онзи, който посрещна съгледвачите ти.

— Значи си и онзи, който ще ми предаде Шаоян — отвърна Кублай.

За Негова изненада Лиу Ин-Сан поклати глава, сякаш не се намираше пред хиляди въоръжени мъже, завзели града оттук до най-външните му части. Кублай за миг си представи Шаоян пронизан от нож, чието острие е самият той. Не, три ножа, като се броят Баяр и Уриан-Хадай. Далеч зад него имаше воини, които още не бяха влезли в града и чакаха нетърпеливо новини от предните редици.

— Дойдох невъоръжен, за да кажа, че не мога да го направя — каза Лиу Ин-Сан. — Императорът даде заповед на всички градове. Ако се предам, Шаоян ще бъде опожарен, за да послужи като урок за останалите.

— Срещал ли си се с този император? — попита Кублай.

— Той не е посещавал Шаоян — отвърна Лиу Ин-Сан.

— Тогава как изисква вярност от теб?

Мъжът се намръщи и се запита дали може да обясни идеята за дълг на хора, за които бе чувал, че малко се различават от дивите зверове. Донякъде се обнадежди от факта, че Кублай говореше с него на безупречен мандарински, езика и диалекта на дзинските благородници.

— Положих клетва, когато бях назначен за префект на града — каза той. — Заповедта е недвусмислена. Не мога да ти дам онова, което искаш.

Мъжът се потеше и Кублай ясно разбираше дилемата му. Ако се предадеше, градът щеше да бъде унищожен от разярения господар. Ако окажеше съпротива, очакваше Шаоян да бъде сполетян от същата участ, но от туманите. Кублай се запита дали Лиу Ин-Сан разполага с решение, или е тръгнал към тях с очакването да бъде съсечен.

— Ако аз стана император, тази твоя клетва за вярност ще важи ли към мен? — попита той.

Лиу Ин-Сан остана абсолютно неподвижен, докато обмисляше думите му.

— Възможно е. Но, господарю… ти не си мой император.

Напрегна се, докато говореше; много добре осъзнаваше, че животът му виси на косъм. Кублай се помъчи да потисне усмивката си. Префектът щеше да вземе друго решение, ако знаеше, че в момента към града приближава сунска армия. Кублай не можеше да си позволи да бъде хванат в капан тук. Погледна към слънцето и си помисли, че скоро ще трябва да се махне от това място.

— Не ми оставяш много възможности, Лиу Ин-Сан — рече той. Мъжът леко пребледня, очаквайки неизбежната смърт. Кублай продължи, преди онзи да успее да отговори: — Нямам намерение да спирам в Шаоян. Имам други битки да водя. От теб исках само продоволствия за хората си, но щом няма да ми предадеш града, ще трябва да дам тази заповед.

Обърна се в седлото и вдигна ръка. Хората му отново извадиха мечове и опънаха лъкове.

— Чакай! — със задавен глас извика Лиу Ин-Сан. — Мога…

Поколеба се и като че ли взе някакво решение.

— Не мога да те отведа до казармата, която се намира на по-малко от миля по тази улица.

Кублай бавно се обърна към него и повдигна въпросително вежда.

— Няма да предам Шаоян — каза Лиу Ин-Сан. Кублай забеляза, че потта направо се лее от него. — Ще заповядам на хората си да се барикадират по домовете си. Ще се моля бурята да премине през града без кръвопролития, да си вземеш всичко необходимо и да се махнеш.

Кублай се усмихна.

— Мъдро решение, префекте. Тръгни към дома си покрай казармата и гледай да окажеш съпротива, ако някой те нападне. Не мисля, че ще се случи. Не и днес.

С треперещи ръце Лиу Ин-Сан обърна коня си и се отдалечи. Хората му бяха подкарани пред монголската войска и яздеха сковано, очаквайки всеки момент да бъдат надупчени със стрели.

Кублай се ухили, но ги следваше плътно, водейки колоната си, докато не стигнаха казармата на градския гарнизон. Обширният плац донякъде успокои напрежението на монголските воини. По краищата му се издигаха двуетажни сгради, които можеха да поберат хиляди.

Лиу Ин-Сан спря и Кублай видя, че префектът все още очаква да бъде съсечен.

— Ще дойде време — каза му Кублай, — когато ще застана отново пред теб и ще поискам да предадеш Шаоян. Тогава няма да ми откажеш. А сега се прибирай у дома. Днес никой няма да умре.

Лиу Ин-Сан си тръгна със спътниците си, които час по час се обръщаха, докато се отдалечаваха, и най-сетне изчезнаха сред улиците на града. Кублай осъзна, че наоколо няма жива душа. Жителите на Шаоян наистина се бяха изпокрили в домовете си, за да не се озоват пред нашественика.

Хората му започнаха да отварят сградите на гарнизона, разкривайки огромни конюшни, оръжейни, спални помещения и кухни. Един воин пъхна пръсти в устата си и остро изсвири, привличайки вниманието на Кублай. Той поведе коня си към мястото за тренировки и видя колоната на Уриан-Хадай да влиза от другата страна. Кублай се обърна към съгледвачите, които неизменно бяха до него.

— Един да каже на орлока да се яви при мен. Друг да намери генерал Баяр, където и да се е запилял.

Съгледвачите препуснаха в галоп по камъните и приятното чаткане на копитата отекна в сградите около плаца. Кублай се спеши и влезе в дълга зала, която го накара да се ухили след първите няколко крачки. Виждаше хиляди пики по рафтове, а по-нататък попадна на щитове, натрупани върху дървени подпори. Мина покрай лъкове, които не можеха да се мерят с неговия. Помещенията следваха едно след друго и когато Уриан-Хадай стигна първото, той вече стоеше в залата за амуниции, изпълнена с миризмата на лепило, дърво и пера. Имаше десетки работни маси, на които всеки ден се бяха трудили работници и резултатът от труда им бе складиран в идеални колчани, подредени грижливо на рафтове покрай стените. Извади една стрела и я огледа, като прокара палец през перата. Сунските полкове се обслужваха от истински майстори.

Свали лъка от куката на гърба си и го опъна с бързи движения. Чу как някой ахна зад него и се обърна. Уриан-Хадай стоеше на входа с изписано на лицето задоволство — нещо, което не можеше да се види много често. Кублай му кимна, опъна лъка и прати стрелата към отсрещната стена. Тя проби дървото и изчезна от другата страна, оставяйки дупка, през която проникна слънчев лъч, а по пода се посипаха пера. За първи път от дни умората на Кублай изчезна.

— Нареди на хората си да ги съберат по-бързо, Уриан-Хадай. Прати съгледвачи да намерят място, където да спим и да се нахраним, някъде извън града. Утрешният ден ще настъпи скоро и трябва да сме готови.

Усмихна се, докато оглеждаше залата. Някой трябваше да пресметне точно, но тук сигурно имаше милион стрели в чисто нови колчани, ако не и повече.

— Отново си имаме зъби, орлок. Да ги използваме.

 

 

Синът на небето Сюан никога не бе виждал Сун във война. Мащабите й бяха впечатляващи, но темпото му се струваше опасно бавно. Мина цял месец, преди да го поканят на среща със сунските първенци в града. Присъстваха над сто души, настанени според ранга им на редиците седалки. Най-влиятелните заемаха местата, където се водеха реалните разисквания, а онези от по-горните редове само се навеждаха да слушат. Всички замълчаха, когато Сюан влезе, придружаван от официални лица.

Първоначалното му впечатление бе за пъстроцветна маса, зяпащи го очи и колосани зелени, червени и оранжеви роби. Модите бяха толкова, колкото и присъстващите. Някои носеха прости туники с перли, докато други се потяха във високите си яки и шапки, украсени с какво ли не, от пера на паун до огромни скъпоценни камъни. Някои от по-младите приличаха на воини, но огромното мнозинство наподобяваше пъстри птици, които едва помръдват под пластовете коприна и накити.

Появата на Сюан вкара в смут слугите, които нямаха ясни инструкции какво да правят. По благородство той превъзхождаше всички в помещението, но беше фиктивен владетел на чужда държава и командваше нищожна сила възрастни войници. Намериха му място на първия ред, но в дъното, което си беше типичен компромис.

Отначало той се задоволяваше само да гледа и слуша, запознавайки се с политиката и участниците в нея, докато изтичаше поредният месец на подробни разговори. Малко лица му бяха познати от престоя му в Сун, но знаеше, че първенците в залата могат да изкарат милион войници на бойното поле, стига да го решат или да получат пряка заповед от императора. Сюан още не беше видял братовчед си. Възрастният император рядко напускаше двореца си и войната бе оставена на грижата на велможите. Въпреки това той бе настоял Сюан да присъства на съвета като един от малцината, изправили се срещу монголските орди и останали живи. Търпяха присъствието му, макар да не беше приет като отдавна изгубен син. Гордите сунски благородници едва ли не го гледаха високомерно. Налагаше се да го търпят, но когато той не пожела да говори, мнозина от тях изпитаха тайно задоволство и приеха, че е сплашен от могъществото им.

Срещаха се два пъти месечно, макар рядко да се случваше всички места да бъдат заети, както беше при първата му поява. Тъй като се явяваше по-редовно от половината велможи, Сюан научи за втората огромна армия, навлязла под командването на Монгке хан на територията на страната. За близо цяла сутрин тази заплаха едва не остави на заден план дребнавите борби и политиката на двора. Двама благородници със съседни владения взеха думата и говориха без обичайната едва прикрита неприязън. Нещата обаче стигнаха само до обещания за примирие, а следобед единият излезе ядосано, следван от слугите си, а другият едва сдържаше яростта си от оскърблението, нанесено на рода и поста му.

Въпреки липсата на всякакъв ред все пак стана дума за военните действия. Сюан научи, че на юг туманите на Кублай са разбили единайсет армии, или общо около седемстотин и петдесет хиляди войници. За да не позволят на нашествениците да укрепят силата си със заловените оръжия, единственият избор бе да хвърлят войска след войска срещу монголите, принуждавайки Кублай непрекъснато да се движи и да се сражава, за да го доведат до изтощение. По време на дебатите Сюан бе видял четирима благородници, които се сбогуваха и напуснаха, за да излязат на бойното поле. Никой от тях не се завърна, а когато дойдоха новините, имената им бяха включени в свитъка на почетните загинали.

В началото на третия месец Сюан влезе в залата с по-лека стъпка. Помещението бе полупразно, но благородниците продължаваха да пристигат и да заемат обичайните си места. Той отиде при един от писарите, които записваха казаното на заседанията, и остана пред него, докато онзи не вдигна глава.

— Днес ще говоря — заяви Сюан.

Писарят едва не се ококори, но кимна и добави официалното име на Сюан със своите четчици и мастила. Задачата му отне известно време, но човекът си знаеше работата и не трябваше да прави справки. Събралите се първенци не пропуснаха събитието. Мнозина зяпаха Сюан, докато се връщаше на мястото си, а други пратиха вестоносци на съюзниците си. Докато той чакаше търпеливо, все повече и повече благородници идваха от домовете си в града, докато залата не се претъпка като първия ден.

Сюан се запита дали някой от тях знае, че предишната вечер е бил извикан в императорския дворец и взет от казармата, в която живееше с хората си. Срещата беше кратка, но той със задоволство откри, че възрастният му братовчед е наясно, че има война и че засега краят й не се вижда. Императорът на Сун се чувстваше отчаян като самия Сюан и го отпрати с една заповед — да изтръгне благородниците от самодоволното им бездействие. Остатъкът от нощта бе прекаран в компанията на сунски писари и като никога на Сюан му бе позволено да види записите, които му трябваха. Беше пожертвал съня си, за да научи колкото може повече, и сега седеше спокойно в залата, а умът му прехвърляше факти и стратегии.

Изтърпя ритуалното откриване на съвета, макар че формалностите се проточиха цяла вечност. Двама взеха думата преди него и той ги изслуша любезно и изчака провеждането на някакви незначителни гласувания. Един от говорещите явно знаеше, че благородниците чакат изказването му и се постара да приключи по-бързо, докато другият се забрави и близо цял час говори надълго и нашироко за доставките на желязо в източните провинции.

Когато двамата си седнаха на местата, писарят обяви името му и Сюан се изправи. Всички завъртяха глави към него, докато вървеше към средата на залата, за да се обърне към амфитеатрално разположените седалки и балкони. Възцари се абсолютна тишина, никой дори не помръдваше. Беше привлякъл вниманието им.

— Според имперските записи в Ханджоу, в момента разполагаме с над два милиона обучени действащи войници, без да се броят загубите. Почитаемите благородници в тази зала имат общо единайсет хиляди оръдия. И въпреки това някакви си сто хиляди монголи ги карат да изглеждат като малки деца.

Чуха се възмутени възгласи, но добре прецененото позоваване на записите не остана незабелязано. Единствено императорът разполагаше с подобна информация и това усмири онези, които можеха да се развикат и да го накарат да млъкне. Сюан пренебрегна мърморенето и продължи:

— Смятам, че с течение на времето самата ни численост ще доведе до успех въпреки липсата на общо командване. Допуснати са грешки, сред които и преценката, че войската на Кублай е на бойното поле и рано или късно ще трябва да се прибере, за да попълни запасите си. Но това не й е нужно, почитаеми благородници. Монголите не са на бойното поле. А са просто на ново място, тъй като всички места са нови за тях. Не може просто да се изчака, както се изрази така красноречиво някой в тази зала. Ако не бъдат унищожени, ще стигнат до Ханджоу след година, две или десет. Отне им повече време, за да завладеят земите на Дзин на север, които са много по-големи от тези на Сун.

Трябваше да млъкне заради надигналите се възражения, но мнозинството искаше да чуе какво има да каже и разпалените възражения затихнаха.

— Въпреки това в крайна сметка те биха се огънали пред сунските армии. Монголският хан обаче доведе нова войска в Сун, по-голяма от всяка, която е повеждал някога. Според докладите става дума за над четвърт милион души, и то без онези в техните лагери. Не разполагат с оръдия, така че стратегията им е ясна.

Отново се възцари пълно мълчание и всички напрягаха слух. Сюан нарочно заговори по-тихо, за да не може някой да го прекъсне:

— Ханът подминава сунските градове и напредва с невероятна скорост. Ако не бях прочел докладите на съгледвачите в канцеларията на императора, нямаше да повярвам, но всеки ден монголите изминават огромни разстояния, като се движат на юг. Намерението им несъмнено е да стигнат до туманите на Кублай, като се справят с всяка изпречила им се армия. Това е дръзка стратегия, която показва презрение към военната мощ на Сун. Монгке хан ще унищожи хората на бойното поле и след това ще започне да превзема градовете или със заловените оръдия, или с обсада. Ако не бъде спрян, той ще се появи пред портите на Ханджоу след по-малко от година.

Велможите викнаха като един, възмутени от тази обида срещу храбростта и силата им. Да им чете подобни лекции някакъв си провалил се император беше твърде много, направо нетърпимо. По-трезвите глави отново си дадоха сметка, че говорещият се бе срещал с императора, със своя братовчед по кръв. Шумът постепенно утихна, докато не останаха само неколцина викащи, но и те в крайна сметка се настаниха на местата си с гневни физиономии. Сюан продължи, сякаш не бе имало прекъсване:

— Трябва да се сложи край на индивидуалните действия на отделни благородници. Те не успяват да ликвидират заплахата. Заплаха, която сега стана още по-голяма. Нужно ни е не друго, а пълна мобилизация на сунските сили.

Двама сунски велможи мълчаливо се изправиха, показвайки на императорския секретар, че искат да говорят.

— Сега е моментът да ударим — продължи Сюан. — Монголският хан е с войските си. Ако успеем да го спрем сега, ще последва период, през който и Дзин, и монголските земи ще могат да бъдат завладени.

Изправиха се още четирима.

— Това вече няма да бъде защитна война, почитаеми благородници. Ако съберете армиите си под командването на един водач, ще имаме шанс да обединим отново Дзин и Сун.

Замълча. Дузина сунски велможи се бяха изправили, местейки поглед от него към императорския секретар, чиято задача бе да въдворява някакво подобие на ред в разискванията. Докато не се върнеше на мястото си, Сюан формално не можеше да бъде прекъснат, макар че това правило често се забравяше. Този път обаче те чакаха, осъзнавайки важността на предстоящото обсъждане. Сюан се намръщи — знаеше, че е малко вероятно желаещите да вземат думата, за да допринесат за вземането на ясно решение.

— Тази война вече не може да бъде водена от отделни индивиди. Назначете командващ, който да има пълната власт. Изпратете половин милион войници срещу Кублай и още толкова срещу монголския хан. Обкръжете малките им войски и ги смажете. Така ще си спестите ужаса да видите Ханджоу в пламъци. Аз видях как Йенкин гори, почитаеми благородници. Това ми беше достатъчно.

Седна под мълчаливия натиск на многобройни погледи, питайки се дали думите му изобщо са достигнали до някого в тази зала.

— Съветът дава думата на господаря Сун Уин — звънна гласът на императорския секретар.

Щом чу името, Сюан скри гримасата си и зачака. Имаше право на отговор преди края.

— Почитаеми благородници, имам само два въпроса към височайшия оратор — каза Сун Уин. — Има ли пряката заповед на императора да обедини армиите? И има ли намерение командването на сунските войници да премине в негови ръце?

Останалите в залата отвърнаха с подигравателни възгласи и Сюан се намръщи още повече. Спомни си воднистите очи на братовчед си по време на кратката среща. Императорът беше слаб човек и той още чувстваше ръката, вкопчила се в ръкава му. Беше поискал пълномощно, имперски мандат, но онзи бе махнал пренебрежително с ръка. Властта се ограничаваше с онова, което бяха готови да приемат велможите, и Сюан знаеше, че братовчед му се страхува да даде подобна заповед. Защо иначе му бе нужно да вика стар враг в личните си покои? Ако императорът заповядаше, а те откажеха, слабостта му щеше да стане явна и империята щеше да се разпадне на враждуващи части. Гражданската война щеше да постигне това, което монголите не можеха.

Всичко това мина през ума на Сюан, докато отново се изправяше сковано.

— Имам доверието на императора, че ще се вслушате, господарю Сун Уин. Имам вярата му, че няма да позволите Сун да бъде унищожен от дребни котерийни борби, че лоялните сунски благородници ще разпознаят истинската заплаха. И не аз съм онзи, който ще ви поведе срещу монголите, господарю. За целта е нужен човек, който да се ползва с пълното доверие на този съвет. Ако си готов да поемеш тази отговорност, господарю, аз ще те подкрепя.

Сун Уин примигна и се изправи, като явно се питаше дали Сюан току-що не бе съсипал шанса му да направи тъкмо това. Дзинският император беше като трън в очите на събралите се велможи, подкрепата му беше безполезна.

— Надявах се да видя личния печат на императора — каза Сун Уин с блеснала в очите неприязън. — А вместо това чувам уклончиви думи без реално съдържание и без възможност да се провери точността им.

Залата се смълча и Сун Уин осъзна, че е отишъл твърде далеч и едва не е обвинил Сюан в лъжа. Но си припомни, че онзи няма никакъв статут, и отново се успокои. Този провалил се владетел нямаше да настоява за възмездие и наказания.

Колебанието му струваше търпението на императорския секретар, който по-добре от повечето присъстващи знаеше какво е станало през нощта между неговия господар и дзинския му братовчед.

— Съветът дава думата на господаря Дзин Ан — обяви на висок глас той.

Сун Уин рязко затвори уста и седна неохотно на мястото си, докато един по-млад благородник кимаше на секретаря.

— Има ли някой тук, който ще отрече присъствието на войските на хана и на по-малкия му брат на юг и на запад? — с ясен и уверен глас попита Дзин Ан. — Има ли някой, който ще отрече, че те представляват опасност за всички ни, дори все още да не блъскат по портите на Ханджоу? Нека гласуваме още сега. Издигам името си като командир на една от двете армии, които трябва да изпратим.

За момент Сюан престана да се мръщи и вдигна глава, но гласът на младия благородник се изгуби в надигналия се рев. Дори числеността на армиите беше обект на спорове и сърцето на Сюан се сви, когато осъзна, че събралите се не могат да бъдат изтръгнати от апатията им. На моменти Дзин Ан гневно се кълнеше, че ще поведе собствените си хора срещу Кублай, че ще действа сам, щом никой няма здравия разум да види какво трябва да се направи. Сюан разтърка очи — умората и безсънието напомняха за себе си. Беше виждал тази сцена четири пъти досега, когато млади благородници заминаваха да се сражават с туманите. Бойният им дух не беше достатъчен. В залата прехвърчаха обвинения и заплахи, всеки велможа се мъчеше да надвика съседа си. Нямаше да се стигне до решение днес — ако изобщо се стигнеше — а монголските войски приближаваха. Сюан поклати глава, смаян от безумието на положението. Можеше да опита отново да се срещне с императора, но той бе заобиколен от хиляди придворни, които щяха да разгледат молбата му и да решат дали изобщо да я предадат нагоре. През годините си на пленничество беше видял твърде много сунска бюрокрация и не таеше особени надежди.

По време на обедната почивка Сюан приближи младия благородник, който продължаваше да говори яростно с двама други. Те се смълчаха при появата му и Дзин Ан се обърна и се поклони инстинктивно пред ранга му.

— Надявах се на по-добър резултат — каза Сюан.

Дзин Ан поклати печално глава.

— Имам четирийсет хиляди мъже, сине на небето, както и обещанието за подкрепа от един братовчед.

Въздъхна.

— Имам сигурни сведения, че онзи Кублай е бил видян около Шаоян. Изобщо не трябваше да съм в тази зала и да споря със страхливци. Мястото ми е там, срещу по-слабата от двете армии. Четирийсет хиляди ще бъдат разгромени от войската на хана на север.

Устните му се изкривиха раздразнено и той посочи последните тръгващи си благородници.

— Може би когато го видят да язди по улиците на Ханджоу, тези глупаци ще проумеят нуждата да работят заедно.

Сюан се усмихна на възмутеното изражение на младия мъж.

— Може би и тогава няма да разберат — рече той. — Иска ми се да разполагах със силна армия, която да ти изпратя, господарю Дзин Ан. Но все пак моите осем хиляди са твои, ако желаеш да ни приемеш.

Дзин Ан махна с ръка, сякаш ставаше въпрос за дреболия. Всъщност хората на Сюан не можеха да променят особено положението и двамата го знаеха много добре. В разцвета на силите си щяха да са ценни, но след годините лоша храна и още по-лоши условия на живот едва започваха да се възстановяват през последните няколко месеца. Въпреки това младият благородник прояви учтивост.

— Ще тръгна в първия ден на следващия месец — каза той. — За мен ще бъде чест да бъда съпроводен от такива мъже. Надявам се, че ще бъдеш в състояние да ме съветваш.

Усмивката на Сюан стана още по-широка. Изпитваше истинско удоволствие. Отдавна сунски благородник не се бе отнасял така с него.

— Готов съм да ти помогна по всякакъв начин, господарю Дзин Ан. Може би докато дойде време да потеглим, ще намериш други благородници, склонни да споделят възгледите ти.

Дзин Ан погледна към празната зала.

— Може би — промърмори той, но като че ли не му се вярваше особено.

 

 

Орлок Серианх крачеше напред-назад, докато говореше на събралите се офицери. Двайсет и осем предводители на тумани стояха пред него. Зад тях се бяха строили двеста и осемдесет мингхан командири.

— Изпратих съгледвачи на север към ям станциите — каза Серианх.

Гласът му бе дрезгав от хилядите заповеди, които бе дал, за да попречи на войската да се разпадне и да настъпи пълен хаос, докато хиляди гласове спореха какво да правят. Монгке хан лежеше мъртъв, увит в платно в един празен гер. Останалата войска бе събрала нещата си, готова да потегли в която и да е посока веднага щом Серианх даде заповед.

— Хулегу ще бъде известен за смъртта на хана след месец, най-много два. И ще се върне. Братът на хана Арик-Боке ще научи новината още по-скоро, тъй като е в Каракорум. Ще има нов курултай, нов събор, който да избере следващия хан. Пратих дузина конници на юг, които да намерят Кублай и да му съобщят вестта. Той също ще се върне в родината. Времето ни тук приключи, докато не се възкачи нов велик хан.

Най-старшият му военачалник, Салсанан, пристъпи напред и орлокът се обърна към него.

— Орлок Серианх, готов съм да поведа тумани към Кублай, за да помогна за изтеглянето му. Няма да ни благодари, ако го изоставим тук.

Салсанан замълча за момент.

— Той може да е следващият хан.

— Внимавай какво говориш, генерале — рязко отвърна Серианх. — Не е твоя работа да изказваш предположения и да пускаш слухове.

Въпреки това се поколеба и се замисли. Монгке имаше много синове, но приемствеността на ханската власт не бе минавала гладко от смъртта на Чингис насам.

— Да помогнеш за изтеглянето му, да. Ние изгубихме хан, а господарят Кублай изгуби брат. Вземи осем тумана и го изведи жив и здрав от територията на Сун. Аз ще върна хана в родината.