Кон Игълдън
Завоевателят (26)

26.

Кублай и Баяр седяха, опрели гърбове в масивна белезникава канара. Уриан-Хадай ги наблюдаваше с неразгадаема физиономия. Близнакът на огромния камък се издигаше наблизо и помежду им имаше закътана площ, която местните пастири явно използваха, когато валеше. По земята имаше толкова много тор, че не растеше никаква трева и краката на всеки, който тръгнеше през нея, натежаваха все повече и повече след всяка крачка.

Естествено, овцете вече ги нямаше. Туманите на Кублай уловиха около осемдесет животни и някои късметлии щяха да се радват на топла вечеря. Останалите трябваше да се задоволят с кръв от резервните коне и малко кобилешко мляко или сирене, стига да имаха.

Навсякъде около тях се бяха пръснали понита, които цвилеха и пръхтяха, докато пасяха тревата, израснала на толкова гъсти туфи, че затрудняваше придвижването им през хълмовете. Не можеха дори да яздят в тръс по толкова неравен терен. Конете трябваше да бъдат водени бавно, а главите им клюмаха от умора.

— Можем да се върнем до последното място — каза Баяр. — Няма да ни очакват, а онези стрели ще ни трябват.

Уриан-Хадай кимна уморено. Макар да бе участвал в похода на Субодай на запад, никога досега не му се бе случвало да води едва ли не непрекъснати сражения. Имаше време, когато бе отвръщал с присмех на съобщенията за многолюдните сунски градове, но реалността се оказа точно толкова лоша, колкото се твърдеше в докладите. Туманите на Кублай бяха останали без барут, гюлета и стрели. Врагът ги задушаваше само с числеността си. Уриан-Хадай още не можеше да повярва, че бяха принудени да отстъпят, но беше изгубил броя на разбитите армии, а онази, която се мъчеше да се добере до тях, беше свежа и добре въоръжена. Туманите през повечето време разчитаха единствено на мечовете си, тъй като дори пиките се бяха изпочупили и трябваше да ги захвърлят. Изправен пред новите пълчища, втурнали се към него, Кублай беше отстъпил бързо, за да потърси удобна позиция на високо.

— Още ли са там? — попита Кублай.

Баяр се изправи със стон и надникна иззад скалата. Долу се виждаха нестройните карета на сунските части, които се мъчеха да изпълзят нагоре по склоновете на възвишението.

— Все така приближават — каза Баяр и се свлече обратно. Кублай изруга, макар да очакваше точно този отговор. — Не можем да се бием на такъв терен, нали знаеш?

— Знам, но трябва да останем пред тях — отвърна Кублай. — Ще намерим изход от тези хълмове и щом се стъмни, ще се махнем от тях. Няма да ни настигнат, поне днес.

— Не ми харесва да оставяме основния лагер незащитен толкова дълго — обади се Уриан-Хадай. — Ако една от тези армии се натъкне на него, всички ще бъдат изклани.

Кублай се напрегна, раздразнен, че Уриан-Хадай му го напомня. Чаби и Джъндзин са в безопасност, отново си каза той. Съгледвачите му бяха намерили добро място в една гора, която се простираше на стотици мили. Семействата и следващите лагера щяха да се насочат към най-дълбоките й дебри, възможно най-далеч от пътищата. Но въпреки това беше достатъчно само един съгледвач да забележи пушека от огнищата или да чуе блеенето на стадата. Щяха да се бият, разбира се. При спомена за спокойния кураж на Чаби гърдите му се стегнаха, но беше съгласен с Уриан-Хадай относно крайния резултат. Някакво малко гласче в него се тревожеше не по-малко и за запасите от стрели в лагера. Без тях туманите му бяха като вълк с извадени зъби.

— Намери начин онзи сунски кучи син да изчезне и ще се върна да видя как я карат — раздразнено рече Кублай. — Дотогава просто ще се движим пред него и ще се надяваме да не се натъкнем на друг велможа, излязъл на лов за нас.

— Бих могъл да изпратя малък, бърз отряд за стрели — каза Уриан-Хадай. — Дори няколко хиляди могат да се окажат решаващи на този етап. Двайсет бързи съгледвачи би трябвало да успеят да се промъкнат покрай сунските части.

Кублай умножи числата наум и бавно издиша. Не се съмняваше, че съгледвачите ще оцелеят на отиване, но дали щеше да е така на връщане, когато щяха да мъкнат по един колчан във всяка ръка, един на гърба си и два завързани на седлото? Щяха да бъдат беззащитни и да станат лесна плячка на първия сунски кавалерийски отряд, който ги забележи. Нуждаеше се от повече от две хиляди стрели. Трябваха му най-малко половин милион. Най-добрите брезови стрели с пера лежаха по бойните полета на петдесет мили зад тях и вече се огъваха, изложени на слънце и влага. Мисълта го вбесяваше. Беше се гордял с организацията си, но сунските армии просто продължаваха да прииждат една след друга и не даваха на хората му време да си поемат дъх.

— Трябва да открием друг град с имперска казарма — каза той. — Там ще намерим всичко, което ни е нужно. Къде са картите?

Баяр бръкна в пазвата си и извади влажна от пот тъмножълта козя кожа, нагъната толкова много пъти, че когато я отвори, по нея имаше бели линии. На картата бяха отбелязани десетки градове, означени със символи, оставени от някой отдавна мъртъв писар. Баяр посочи града отвъд планинската верига, по която се бяха проснали изтощените тумани.

— Шаоян — каза той, като мушкаше с пръст. Когато се наведе, от челото му покапа пот и остави тъмни петна върху кожата. Баяр изруга и избърса лице с длани.

— Значи нещата са ясни — обяви Кублай. — Трябва да стигнем до града, да се справим с гарнизона и някак да се доберем до оръжейните им запаси, преди армията зад нас да ни е настигнала или жителите на града да са ни видели сметката.

Изсмя се горчиво.

— Има вероятност гарнизонът да е извън града — замислено рече Уриан-Хадай, след като Кублай се облегна на канарата. — Пък и кой знае, може вече да сме ги разбили. Или да ни търсят в момента, подобно на всеки сунски войник в района.

Кублай се надигна, като се мъчеше да мисли въпреки изтощението.

— Ако са там, можем да ги примамим да излязат. Да пратим хора по пазарите, които да се разприказват. Слухове за монголска войска на петдесет мили в погрешната посока със сигурност ще изкарат гарнизона навън. Вече знаем, че имат заповед да ни атакуват веднага щом ни видят. Не могат да останат в града, ако им се пусне подходяща примамка.

— Ако изобщо са там — съгласи се Уриан-Хадай.

— Но ако не се хванат, ще влезем във враждебен град, гонени по петите от друга армия — посочи Баяр. Сам бе изненадан, че призовава за предпазливост, но Уриан-Хадай като че ли се беше съгласил с идеята.

Кублай стана, разтъпка схванатите си крака и погледна надолу към сунските части, които се тътреха след тях. Теренът беше толкова пресечен с туфите трева, че не можеха да се движат по-бързо от онези, които преследваха. Поне за това можеше да е благодарен. Главата му се проясни от раздвижването. Тихо подсвирна на най-близките мингхан командири и им кимна в посоката, в която трябваше да поемат. Време беше да продължат напред.

— Знаеш ли, с удоволствие бих разгледал складовете им — каза той, — но дори гарнизонът вече да е излязъл, префектът няма да ни остави просто да влезем и да си вземем, каквото си пожелаем.

— Жителите на Шаоян няма да знаят как върви войната — каза Уриан-Хадай. — Ако му дадеш възможност, може и да се предаде.

Кублай го изгледа внимателно, търсейки някакъв знак за подигравка, но лицето на Уриан-Хадай бе като изсечено от камък. По-младият мъж се ухили.

— Може — съгласи се той. — По пътя ще си помисля. Хайде, преследвачите ни приближават. Какво ще кажете за бързи десет мили през върха, за да се отскубнем от тях?

Всички, които го чуха, изстенаха недоволно, но се надигнаха на крака. При подобен терен това беше единственото, което можеха да направят, за да не бъдат гонени по петите от сунските части.

 

 

Монгке мразеше обсадите, но без тежката сила на катапултите и оръдията се изправяше пред същите проблеми, с които някога се бе сблъсквал Чингис. Градовете бяха замислени да държат настрана мародерстващи войски като неговата, макар че този път не те бяха основното му препятствие. Някъде на юг Кублай се сражаваше със сунските армии. Монгке с удоволствие би разрушил стените на градовете, покрай които минаваше, но основната му цел бе да стигне при брат си. Напълно го устройваше градовете да залостват портите си пред него — и гарнизоните да си останат на сигурно място зад стените. Проблемът му бе в продоволствената линия, която с всяка следваща миля на юг ставаше все по-уязвима. Градовете, които се бояха от четвърт милион воини, нямаха нищо против да нападат дълга върволица каруци, охранявана само от няколко хиляди души. Когато линията се прекъсна някъде зад него, Монгке се принуди да намали дажбите. Разпрати съгледвачи на стотици мили наоколо в търсене на стада, които да отмъкнат. Стадата бяха сред ресурсите, които сунските градове не можеха да скрият зад стените си, и когато навлезе в района на равнините, Монгке се натъкна на толкова много говеда, че продоволствената линия стана ненужна. В продължение на няколко славни дни хората му се тъпчеха до пръсване с печено телешко, от което още капеше кръв, като си връщаха част от тлъстините, изгубени при усиленото препускане. Така проблемите на кампанията станаха равносилни на всичко, с което Монгке си бе имал работа в Каракорум, но простите препятствия, които трябваше да преодолява сега, му носеха повече задоволство.

Докато продължаваше напред, Монгке си отбелязваше градовете, при които щеше да се върне, след като приключи разчистването на Юга с Кублай. Очакваше с все по-голямо нетърпение да види брат си и си представяше физиономията му, щом съзре войската, която му водеше за подкрепление.

Градчетата бяха лесна плячка в сравнение с големите градове. Туманите на Монгке само за една сутрин можеха да изсекат дървета и да сковат груби стълби, по които да изкатерят стените. Но въпреки това той бе оставил стотици селища непокътнати и воините му продължаваха покрай тях. Щяха да почакат, докато дойде време да се връща.

Малко повече от месец след пресичането на границата съгледвачите съобщиха за огромна сунска армия, напредваща с развети знамена. Новината се разпространи мълниеносно сред туманите и воините бяха готови за действие, когато Монгке се втурна към коня си. Никаква пехота не бе в състояние да устои на воините му, а те жадуваха да влязат в сражение.

Двайсет и осемте тумана препуснаха в указаната от съгледвачите посока с пълна скорост и на третата вечер видяха врага. Монгке със задоволство отбеляза, че противникът е почти два пъти по-малоброен от войската му. Като никога на военачалниците му нямаше да се налага да измислят начини да се справят с превъзхождащи ги числено армии. Планът му от самото начало беше да удари Сун с по-голям чук, отколкото някой досега бе успявал да извади. Сунските императори бяха оцелели при Чингис, Угедай и Гуюк. Нямаше да оцелеят при неговото управление.

Когато падна нощта, туманите събраха резервните коне зад себе си. Ако противникът атакуваше през нощта, животните най-вероятно щяха да се подплашат и да изпотъпчат всичко около себе си или най-малкото, да попречат на контраатаката. Воините дъвчеха ивици сушено телешко и го прокарваха с айраг или вода — който каквото имаше. Увиваха поводите около краката си и лягаха да спят на влажната земя. Всеки мъж знаеше, че ще бъде на седлото преди зазоряване, а по изгрев-слънце ще се сражава.

Докато хората му се настаняваха да почиват, слугите на хана му издигнаха гер, като използваха плъст и рейки от половин дузина вързопи. Докато работеха на лунната светлина, Монгке постла тънко одеяло и коленичи на него, като се уви в дела над бронята, за да се стопли. Виждаше как дъхът му излиза като пара от устата и съзнателно накара сърцето си да бие по-бавно, оставяйки тревогите на деня да го напуснат. Звездите сияеха болезнено ярко и той се помоли на бащата небе битката да мине добре, Кублай да е в безопасност и народът да благоденства. Дори в личните си молитви мислеше като хан.

Не искаше да влиза в приготвения за него гер. Изобщо нямаше изгледи сънят да го споходи, а и се чувстваше силен и спокоен. Росата по тревата беше замръзнала и можеше да чува всяка стъпка на стражите, обикалящи постовете си. Беше заобиколен от хората си. Чуваше ги как хъркат, как викат в съня си и мърморят нещо неразбираемо. Засмя се и се опъна на одеялото, решен да прекара нощта също като тях.

Събуди се сред тишина, скрил глава под сгънатата си ръка. Студът от земята сякаш се беше просмукал в него и така се бе схванал, че едва помръдваше. Вратът му изскърца, докато се надигаше и търкаше лице с длани. Някаква сянка се раздвижи наблизо, ръката на Монгке се стрелна към меча и го извади наполовина от ножницата, преди да осъзнае, че човекът в тъмното му подава купичка чай.

Усмихна се печално на собствената си нервност. Лагерът около него се събуждаше, макар че до зазоряване имаше още време. Конете пиеха вода от подадените им мехове, макар че можеха да намерят влага и в замръзналата роса. Всичко наоколо се раздвижваше и Монгке отпи от чая си, предвкусвайки идващия ден. Нямаше да остави жив нито един войник от армията, изправила се срещу туманите му. Колкото и да му се искаше да всее ужас, разпращайки неколцина пощадени да разказват за битката, трябваше да разчита най-вече на скоростта. Задачата му бе да изстиска всичко от хора и животни, като си пробие път на юг и се носи преди мълвата, докато не стигне Ханджоу. Така противникът нямаше да има време да се окопае и да се приготви за него. Кублай имаше двеста чудесни оръдия. Монгке щеше да ги използва, за да смаже имперския град.

Изправи се и се протегна, като се чудеше на странното настроение, което го бе накарало да спи на замръзналата трева. В косата му още имаше скреж и той я разтърка с една ръка, докато допиваше чая си. Усети как солта и топлата течност достигат празния му стомах и въздъхна при мисълта за студеното месо за закуска.

Конят му беше подготвен от слугите, нахранен, напоен и излъскан до блясък. Монгке отиде да прегледа копитата му, макар това да бе само стар навик. Някои от хората вече бяха по седлата и чакаха, като си приказваха с приятелите около тях. Той прие дебелата питка стар хляб със студено агнешко и мях айраг, с който да прокара храната.

— Искаш ли да обсъдим тактиката, господарю хан, или просто да ги прегазим?

Орлокът му Серианх се усмихваше, докато говореше. Монгке се изкиска с пълна уста. Погледна изсветляващото небе и пое дълбоко дъх.

— Утрото ще бъде чудесно, Серианх. Кажи ми какво си намислил.

Както подобава на старши командир, Серианх реагира без колебание, отдавна свикнал да взема бързи решения.

— Ще препуснем по фланговете извън обсега на стрелите им. Не искам да ги обкръжаваме и да ги караме да се окопаят. С твое позволение, ще ги оградя от три страни и ще се движа с тяхната скорост. Сунската кавалерия ще се опита да се откъсне и да запази маневреност, така че първо ще посрещнем нея с пиките. Колкото до пехотата, можем да я ударим отзад и да продължим към първите редици.

Монгке кимна.

— Става. Използвайте първо лъковете, преди младите воини да влязат в ръкопашен бой. Дръж лудите глави назад, докато врагът не се огъне. Не е чак толкова многочислен. Би трябвало да сме приключили по обед.

Серианх се усмихна. До неотдавна изправянето срещу стохилядна войска означаваше битка до последния човек, кървава и отчаяна схватка. Никой обаче не бе виждал такава сила като туманите на Монгке и всички старши командири се наслаждаваха на мощта, която водят.

Някъде наблизо се чу звън на звънчета и Монгке изруга тихо. Поредният ям ездач ги беше настигнал. При липсата на ям станции, където да сменя коня си, сигурно беше яздил почти до смърт, за да донесе писмата.

— Никога не ме оставят на мира — промърмори Монгке.

Серианх го чу.

— Мога да му кажа да изчака края на битката — предложи той.

— Не — поклати глава Монгке. — Ханът никога не спи, нали така? Аз обаче спя, така че това си е живо нещастие за мен. Строявай туманите, орлок. Ти командваш.

Серианх се поклони дълбоко и се отдалечи, като вече раздаваше на екипа си заповеди, които щяха да бъдат предадени надолу до всеки воин.

Ям ездачът беше дотолкова покрит с прах и кал, че изглеждаше едно цяло с коня си. Докато се спешаваше, мръсотията по него се напука. Носеше само малка кожена чанта през рамо и беше много мършав. Монгке се запита кога ли е ял за последно при липсата на ям станции, които да го поддържат на територията на Сун. Едно беше сигурно — след туманите не оставаше почти нищо, което можеше да се използва за ядене.

Двама гвардейци приближиха ездача. Той ги погледна изненадано, но застана с разперени ръце и отворени длани, докато го претърсят внимателно. Отвориха дори кожената чанта и подадоха жълтите листа на ездача, преди да я захвърлят на земята. Той завъртя очи заради предпазните мерки, които явно го забавляваха. Накрая гвардейците приключиха и се отдръпнаха, за да се присъединят към другарите си. Ханът чакаше търпеливо, протегнал ръка за писмата.

Видя, че ям ездачът е по-възрастен от повечето и може би скоро щеше да се оттегли от тази работа. Наистина изглеждаше изтощен от здравото препускане. Монгке взе листовете и се зачете. Челото му се сбърчи озадачено.

— Това са списъци на стоки от Санаду — рече той. — Сигурен ли си, че не си объркал пакетите?

Ездачът пристъпи към него и надникна. Посегна към страниците и Монгке не видя тънкия бръснач, скрит между протегнатите му пръсти. Беше не по-широк от показалец и само върхът му проблесна, докато мина рязко през гърлото на хана и обратно. Плътта се отвори като шев под налягане, като уста с бели устни, от която бликна кръв и оплиска и двамата.

Монгке се задави и посегна с дясната си ръка към раната. С лявата изблъска мъжа и той се просна на земята. Надигнаха се яростни и ужасени викове, един воин се хвърли от седлото към мъчещия се да се изправи нападател и го прикова към земята.

Монгке усети как топлината напуска тялото му, оставяйки плътта студена като камък. Стоеше с разтворени крака, за да не изгуби равновесие. Пръстите му не можеха да притиснат раната и в очите му се изписа отчаяние. Навсякъде около него крещяха мъже, препускаха напред-назад и викаха Серианх и ханския шаман. Монгке виждаше отворените им усти, но не чуваше гласовете им, а само пулса в ушите си и звук като от буйно течаща вода. Седна на земята и се озъби, когато болката се засили. Смътно осъзна, че някой превързва врата му и нечия ръка притиска раната толкова силно, че не можеше да диша. Опита да се освободи, но огромната му сила беше изчезнала. Зрението му започна да отслабва, а той все още не можеше да повярва, че всичко се случва наистина. Някой трябваше да спре това. Някой щеше да му помогне. Кожата му стана бледа, докато кръвта изтичаше на тласъци. Той падна на една страна и очите му се изцъклиха.

Серианх стоеше над него и го гледаше с потрес. Беше разговарял с хана само преди минута и се взираше невярващо в свитата фигура, сграбчила с дясната си ръка окървавената превръзка стягаща гърлото. Кръвта попиваше в земята, превръщайки я в черна кал.

Серианх бавно се обърна към ям ездача. Лицето му беше разбито от юмруци, докато Монгке умираше. Зъбите и носът бяха счупени, едното око бе извадено с пръст. Въпреки това той се изсмя към Серианх и заговори на език, който орлокът не знаеше, но завалената му реч звучеше ликуващо. Серианх видя, че бузите му са светли под мръсотията, сякаш беше избръснал брадата си, разкривайки кожа, дълго време скривана от слънцето. Хашишинът продължаваше да се смее, докато орлокът заповядваше да го вържат и приготвят за мъчения. Сунската армия беше забравена и Серианх заповяда да донесат мангали и железни инструменти. Монголите познаваха добре страданията и наказанията. Щяха да го поддържат жив възможно най-дълго.