Кон Игълдън
Завоевателят (25)

25.

В Ханджоу имаше много казарми за императорските войски. Най-добрите разполагаха дори с бани и в тях войниците можеха да учат занаята, да тренират телата си и да спят и да се хранят в огромните спални помещения.

Леопардовата казарма имаше вид на изоставена от много години. Покривите бяха хлътнали, плацът бе обрасъл с бурени, стърчащи през пясъка и камъните. Сюан мина под покрития с лишеи засводен вход и спря с хората на Цайо-Уън в открития двор. Беше зачервен от язденето, отдавна неизползваните мускули на краката и гърба му протестираха. Въпреки това не се бе чувствал така добре от години, и то единствено благодарение на вкуса на свободата и възможността да командва.

Цайо-Уън се спеши, без да каже нито дума и без да погледне към двамата мъже, които бе довел със себе си. Сюан виждаше следите на гнева в походката му, докато вървеше към първата сграда. Той погледна към сина си и рязко му кимна да слезе от коня. Не знаеше какво да очаква, но през последните години новите неща бяха толкова малко, че почти всичко беше добре дошло.

Отрядът стоеше мълчаливо и чакаше. След известно време Цайо-Уън излезе от постройката и хвана поводите на коня си. За изненада на Сюан, офицерът яхна коня си и го обърна обратно към портата. Двама от хората му взеха поводите на конете на Сюан и сина му и ги поведоха към изхода.

— Какво е това? — остро попита Сюан. Разбра, че Цайо-Уън го е чул, по начина, по който се стегна гърбът му. Офицерът предпочете да си отмъсти с нелюбезност и отговор не последва. Отрядът изчезна, оставяйки баща и син да се взират объркано един в друг.

Някъде отблизо се чу вик и Сюан рязко се завъртя. Към него тичаха хора, които познаваше, спомени от различно време. Ляо-Дзин се напрегна, сякаш очакваше да бъдат нападнати, но баща му постави ръка върху неговата. Когато заговори, очите му блестяха от напиращите сълзи.

— Познавам тези хора, Ляо-Дзин. Те са от моя народ.

Усмихна се, когато осъзна, че синът му не би могъл да познае никого от мъжете, които започнаха да се тълпят около тях.

— Те са от твоя народ.

Трябваше да положи усилия, за да задържи усмивката си, когато започна да разпознава хора, които не бе виждал шестнайсет години. Времето не прощава. Възрастта никога не прави човек по-силен, по-бърз или по-жизнен. Сюан беше изумен и потресен. Виждаше лица, които помнеше като млади, без бръчки, и те някак все още бяха тук, но вече набръчкани и уморени. Може би в родината годините нямаше да оставят такъв отпечатък. Съмняваше се, че дори са били хранени достатъчно добре и че са им позволявали да поддържат форма.

Бяха се скупчили около него и някои дори посегнаха да докоснат дрехите му, сякаш да се уверят, че е истински. После гласове, които не бе чувал от много време, извикаха заповеди и тълпата се отдръпна. Дворът продължаваше да се пълни, от спалните помещения излизаха още и още хора, но онези, които бяха офицери навремето, рязко им заповядаха да се строят за преглед. Хората се подчиняваха с усмивка и от редиците им подвикваха въпроси. Сюан не можеше да им отговори. Беше изгубил дар слово от напиращите чувства. Стоеше изправен, очите му блестяха, докато гледаше парцаливите стотни, които маршируваха да заемат местата си на обраслия с бурени плац.

Скоро обаче забеляза, че излизащите навън хора са намалели. Сърцето му се сви. Беше довел близо четирийсет хиляди мъже в земите на Сун. Някои несъмнено бяха умрели — най-възрастните от тях вече би трябвало да наближават седемдесетте. Естествени причини също би трябвало да вземат своето, но когато огледа мълчаливите карета, успя да преброи едва осем хиляди души.

— Къде са отишли всички? — тихо промърмори той.

Един от онези, които раздаваха заповеди, бе облечен в мръсни дрипи. Беше измършавял и оголената му на места кожа бе толкова мръсна, че мръсотията се бе превърнала почти в татуировка. Тъжно бе да се види как подобен човек се опитва да стои гордо пред другите. Сюан не го разпозна, но въпреки това отиде при него и го погледна отблизо. Той посрещна погледа му и в очите му проблесна надежда, която изобщо не изглеждаше на мястото си.

— Много време мина — каза Сюан. Канеше се да попита за името на мъжа, когато изведнъж си го спомни заедно с ранга. — Шао Сяо Бохай.

Сюан се опита да сподави болката си, когато Бохай се усмихна, разкривайки само два дълги жълти зъба в устата си. Навремето този човек бе командвал хиляди и беше един от опитните му пехотински офицери, но бе почти невъзможно да свърже спомените с торбата кожа и кокали, която стоеше пред него.

— Това ли са всички? — попита Сюан.

Бохай сведе глава, после се просна пред него. Останалите последваха примера му на мига и единствено Сюан и синът му останаха прави на плаца.

— Ставайте всички — заповяда Сюан. Сълзите в очите му бяха пресъхнали и знаеше, че не бива да показва емоции пред тези хора. Те се нуждаеха от нещо повече.

— Е, Шао Сяо Бохай? Не отговори на въпроса ми. Можеш да говориш свободно с мен.

Гласът на мъжа отначало беше само хрип. Той облиза устни и венци, докато най-сетне успя да оформи думите.

— Някои избягаха. Повечето бяха хванати и убити пред очите ни. Други така и не се върнаха.

— Но толкова много? — поклати глава Сюан.

— Негово Величество няма да иска да чуе оплакванията на войниците — рече Бохай, загледан в неопределена посока.

— Заповядвам ти да ми кажеш — меко отвърна Сюан. Изчака мъжът да оближе отново устни.

— Всяко лято плъзваха болести и някои умряха от лошата храна. Една година към шест хиляди от нас бяха отведени да работят в някаква въглищна мина. Не се върнаха. Всеки месец губим по неколцина от ръцете на стражите или на сунски благородници, дошли да се забавляват. Невинаги научаваме съдбата на отведените. Те не се връщат. Ваше Величество, от шестнайсет години не съм виждал всички заедно. Едва преди три дни научих, че сме изгубили толкова много.

В мътните очи проблесна искра.

— Търпяхме с надеждата да видим Негово Величество още един път, преди да умрем. Това ни беше дадено. Ако няма да има спасение и освобождение, то ще ни бъде достатъчно.

Сюан се обърна и видя, че синът му е зяпнал, а на лицето му е изписан ужас.

— Затвори си устата, синко — тихо рече той. — Това са добри мъже, от твоята кръв. Не ги посрамвай заради нещо, което не са могли да контролират.

Повиши глас, така че Бохай и стоящите по-наблизо да чуят думите му.

— Мръсни са, защото не са им давали вода. Мършави са, защото не са получавали храна. Виж отвъд дрипите, синко. Те са мъже на честта и силата, доказали своята издръжливост. Те са хората, които някога се сражаваха за мен.

Сюан не чу как Цайо-Уън приближава зад него, докато онзи не заговори:

— Колко затрогващо. Питам се дали императорът им ще ги прегърне въпреки лайната и въшките по тях?

Сюан рязко се завъртя и пристъпи плътно до Цайо-Уън. Като че ли изобщо не обърна внимание на меча на колана му.

— Пак ли ти? Още ли не съм те научил на скромност?

И за най-голямо изумление на Цайо-Уън го смушка с пръст в гърдите.

— Тези хора бяха съюзници на твоя император, а как се държат с тях? Прегладнели, оставени в собствената им мръсотия, без нормална храна? Дори враговете ми биха се отнесли с тях по-добре от вас.

Пълното изумление остави Цайо-Уън вцепенен за момент. Когато ръката му посегна към дръжката на меча, Сюан пристъпи още по-близо, докато носовете им почти се докоснаха и в лицето на сунския офицер пръснаха гневни слюнки.

— Живях достатъчно, мършо такава. Покажи ми острието и ще видиш какво ще ти сторят тези невъоръжени мъже с голите си ръце.

Цайо-Уън погледна покрай него и изведнъж си даде сметка за редиците вбесени мъже, които наблюдаваха сцената. Внимателно отстъпи назад. Сюан със задоволство видя как по челото на офицера се търкулна капка пот.

— Лично аз бих уморил от глад всички ви — каза Цайо-Уън. — Но вместо това ще бъдете изпратени срещу монголските тумани. Не се съмнявам, че императорът би предпочел да види мечовете на диваците притъпени и нащърбени от вашите черепи, вместо от тези на сунските войници.

Подаде плик със заповеди и Сюан го взе, като се мъчеше да скрие изумлението си. Счупи императорския печат, който познаваше така добре, и зачете бързо, докато Цайо-Уън се отдалечаваше. Сунският офицер успя да измине около четирийсет крачки по плаца, преди Сюан да вдигне ръка.

— Спри! — извика той.

Войникът продължи напред, скованият му гръб показваше гнева му. Сюан повиши още глас, докато не зарева.

— В тези заповеди се споменава твоето име, Хун Цайо-Уън.

Сунският офицер се закова на място. Върна се със зачервено от гняв лице. Сюан не му обърна внимание и продължи да чете, докато онзи стоеше, треперейки от възмущение.

— Изглежда, че братовчед ми не е пълен глупак — каза Сюан. Цайо-Уън изсъска от обидата, но не помръдна. — Спомнил си е, че в земите му има само една група, която се е изправяла срещу монголите и преди… и ги е отблъснала. Тези хора са пред теб, Цайо-Уън.

За негово удоволствие най-близките редици изпънаха рамене и изпъчиха гърди.

— Тук пише, че трябва да очаквам оръжейници и инструктори, които отново да ги вкарат във форма за война. Къде са тези хора?

— Пътуват насам — процеди през зъби Цайо-Уън. — Къде е споменато името ми?

— Ето тук — каза Сюан и му показа дебелия пергамент, покрит с мънички черни знаци. Беше изненадан, че офицерът може да чете. Нещата се бяха променили през последните години.

— Не го виждам — каза Цайо-Уън, присвил очи към страницата.

— Ето тук. Където се казва, че мога да избера сунски офицери, които да ми помагат с продоволствията и обучението. Избирам теб, Цайо-Уън. Компанията ти ми харесва твърде много, за да се лиша от нея.

— Не можеш — отвърна Цайо-Уън. Ръката му отново посегна към меча и бързо се отдръпна, когато откъм най-близките мъже се разнесе гърлено ръмжене.

— Твоят император е написал, че мога, Цайо-Уън. Избирай. Можеш да се подчиниш или да бъдеш обесен, не ме интересува какво ще бъде решението ти. Императорът е казал, че отново ще излезем на поход. Може би ще бъдем унищожени, не зная. Може пък да тържествуваме. Ще бъде по-лесно да се реши, когато сме се нахранили добре и сме натрупали сили, сигурен съм в това. Взе ли решението си, Хун Цайо-Уън?

— Ще се подчиня на заповедта на моя император — каза мъжът, като го гледаше убийствено.

— Мъдро от твоя страна да покажеш такова подчинение и смиреност — похвали го Сюан. — Ти ще бъдеш пример за всички нас. Тук пише, че има налични средства, така че се погрижи да донесат храна от града. Хората ми са гладни. Повикай лекари, които да се погрижат за слабите и болните. Наеми слуги, които да почистят казармата, и бояджии, които да я освежат. Намери майстори да сменят счупените керемиди по покрива, дърводелци за възстановяване на конюшнята, касапи и търговци на лед, които да напълнят зимниците с месо. Ще бъдеш много зает, Цайо-Уън, но не се отчайвай. Трудът ти ще бъде от полза за последната дзинска армия, а по-добра кауза от тази няма.

Погледът на Цайо-Уън се отмести към документите в ръката на Сюан. Независимо от несправедливостта и унижението, не смееше да не се подчини. Достатъчна бе само една дума от някой старши офицер, че е отказал да изпълни законна заповед, за да е свършено с него. Сведе глава, сякаш се наложи да прекърши кости, за да го направи, после се завъртя кръгом и се отдалечи.

Сюан се обърна към хората си, които го гледаха с невярващи усмивки. Синът му зяпаше и клатеше изумено глава.

— Никой от нас не си е помислял, че днешният ден ще приключи по такъв начин — каза Сюан. — Ще натрупаме сили през идните месеци. Ще се храним добре и отново ще тренираме с меч, копие и лък. Ще бъде трудно. Вече не сме в първа младост. Когато сме готови, ще се махнем за последен път от това място. Няма значение дали ще препуснем срещу монголите. Няма значение дали ще препуснем към ада. Важното е… че ще се махнем.

Гласът му се пречупи, докато казваше последните думи, а хората му закрещяха ликуващо и гласовете им ставаха все по-силни и мощни, докато не започнаха да отекват по плаца и извън територията на казармата.

 

 

Кублай седеше мрачно умълчан в герите на лечителите, докато един изтормозен шаман превързваше раната му. Ръцете на мъжа бяха сръчни и прецизни, работеха почти инстинктивно. Кублай се намръщи от болка, когато шаманът стегна възела и се поклони отсечено, преди да продължи нататък. Генерал Баяр лежеше през една койка, надянал студената физиономия на безразличието, докато друг шаман шиеше разреза на крака му, от който бавно се процеждаше тъмночервена кръв.

Появи се Яо Шъ, помъкнал наръч листа с набързо надраскани числа.

— Къде са сунските оръдия? — неочаквано се обърна Кублай към Баяр.

Не искаше да научава от Яо Шъ броя на осакатените и убитите. Още не. Все още леко трепереше от схватката на хълма — треперенето продължаваше много по-дълго от самия сблъсък. Баяр се изправи да му отговори и размърда намръщено крака си.

— Намерихме ги, докато още ги докарваха, господарю, на около миля назад. Оставих от нашите хора да ги наглеждат.

— Колко са?

— Само четирийсет, но с достатъчно барут и гюлета, за да може всяко да стреля дузина пъти. Снарядите са по-малки от нашите.

— В такъв случай, зарязваме нашите. Нареди да бъдат смазани и покрити с мушами, но ще ги оставим тук, докато не намерим време за почивка или направим още гюлета и барут.

Баяр го погледна уморено. Бяха получили вест за още две армии, които приближаваха бързо, за да помогнат на вече разбитите. Единственият им шанс бе да се насочат към първата и да я разбият, преди да се наложи да се сражават на два фронта.

— Събрахте ли стрелите? — попита Кублай.

Баяр се олюляваше, беше напълно изтощен. Кублай видя как призовава цялата си воля да отговори — видимо усилие, което го изпълни с възхищение.

— Един мингхан обикаля бойното поле и прибира всичко, което може да се използва отново. Ще съберем може би около половината. Ще изпратя и още в лагера за поправка. Ще ни ги донесат, когато са готови.

— Изпрати ги с ранените, които не могат да се бият — каза Кублай. — И провери запасите в лагера. Искам майсторите да работят денонощно. Не можем да останем без стрели.

Стисна юмрук и погледна към търпеливо чакащия Яо Шъ.

— Добре. Колко хора сме изгубили?

Нямаше нужда старецът да се консултира с листата си, за да отговори.

— Девет хиляди и няколкостотин. Шест хиляди от тях са мъртви, а останалите са твърде тежко ранени, за да продължат. Шаманите казват, че ще изгубим още хиляда до сутринта, както и други през следващата седмица.

Баяр изруга под нос и Кублай потръпна, а ръката му затуптя в такт с пулса му. Една десета от войската му си беше отишла. Беше натъртен и уморен, но знаеше, че утрото ще донесе нова битка срещу бодри войници. Можеше само да се надява, че дългият преход е изтощил донякъде сунските бойци.

— Кажи на хората да се нахранят и да се наспят колкото се може по-добре. Искам да са готови преди зазоряване за онова, което ни чака. Прати ми Уриан-Хадай.

— Господарю, ти си ранен. Трябва да почиваш.

— Ще почивам, когато съм сигурен, че всички съгледвачи са изпратени и ранените са върнати в главния лагер. Днес няма да има топла вечеря.

Баяр прехапа устна, но реши да се обади.

— Трябва да бъдеш свеж сутринта, господарю. Двамата с Уриан-Хадай ще се погрижим за всичко. Моля те, почини си.

Кублай впери поглед в него. Макар тялото да го болеше и краката едва да го държаха, не можеше да си помисли за сън. Имаше толкова много работа за вършене.

— Ще опитам — обеща той. — След като говоря с орлока.

— Да, господарю — отвърна Баяр.

През лагера мина съгледвач, търсеше ранените и онези, които се грижат за тях. Кублай го видя пръв и сърцето му се сви. Гледаше го с периферното си зрение как пита един воин и той посочва към него. Когато съгледвачът приближи, Кублай го изгледа свирепо.

— Какво има?

— Трета армия, господарю. Идва от изток.

— Сигурен ли си, че не е същият доклад, който чух преди? — остро попита Кублай.

Човекът пребледня, когато го видя ядосан, и Кублай се опита да се овладее.

— Не, господарю. Армиите са отбелязани. Тази е нова, около шейсет хиляди души.

— Същинско гнездо на оси — промърмори Баяр.

Кублай кимна. Искаше му се да препусне незабавно, но Уриан-Хадай дойде при него, докато гребеше студена яхния и дъвчеше със замаяни очи.

Орлокът имаше странно изражение, когато застана пред Кублай. За по-малко от седмица бяха провели три големи сражения, като всеки път противникът имаше числено превъзходство. Уриан-Хадай очакваше младият мъж да се прегъне стотици пъти досега, но той винаги си беше на мястото, даваше спокойно заповеди, пращаше подкрепления там, където има нужда от тях. Орлокът виждаше, че братът на хана е изтощен, но не се е прекършил под напрежението, поне засега.

— Господарю, третата армия е по-малка и няма да стигне дотук до утре или вдругиден. Ако тръгнем срещу тях сега, ще можем да си починем преди битката. Хората ще бъдат по-бодри и ако утре се наложи да се сражаваме два пъти, ще имат по-добър шанс да оцелеят.

Уриан-Хадай зачака напрегнато отговор. Беше започнал да свиква младият мъж да пренебрегва съветите му, но въпреки това от чувство за дълг продължаваше да ги дава. Очакваше да бъде срязан.

— Добре — изненада го Кублай. — Ще тръгнем на изток и ще прекъснем контакта им с по-голямата армия.

— Да, господарю — каза Уриан-Хадай, като едва не заекна. Думите му се сториха недостатъчни. — Благодаря — добави той.

Кублай остави празната купа и разтърка лице с длани. Без да брои загубата на съзнание за известно време, не помнеше кога беше спал за последно. Чувстваше се замаян и зле.

— Може невинаги да те слушам, орлок. Но ти имаш повече опит от мен. Не съм забравил това. Ще преместим също и основния лагер. Трябва да намерим безопасно място за семействата — гора или някаква долина, където да почиват. Трябва да продължим напред, а те не могат да ни следват с подобно темпо.

Уриан-Хадай промърмори нещо и се прегъна достатъчно, за да мине това за поклон. Искаше по някакъв начин да повдигне духа на младия мъж, който седеше с протегнати крака, твърде уморен, за да помръдне. Нищо не му дойде на ум, така че се поклони отново и се оттегли.

Баяр беше станал свидетел на разговора и приближи, а устните му се извиха в усмивка, докато наблюдаваше как Уриан-Хадай започва да издава новите заповеди.

— Харесва те, да знаеш — рече той.

— Смята ме за глупак — отвърна Кублай, без да се замисля, и после прехапа раздразнено устни. От умора му беше трудно да си държи езика зад зъбите. Трябваше да води, без да показва слабост, без да откровеничи.

— Не, не те смята — каза Баяр. Кимна замислено, все още загледан в Уриан-Хадай. — Видя ли го тази сутрин, когато сунските войници притиснаха крилото му? Не изпадна в паника, а просто отстъпи, строи отново хората си и се върна на позицията си. Добра работа.

На Кублай му се искаше генералът да млъкне. Последното, което му трябваше, бе да кара един офицер да коментира действията на друг.

— Уриан-Хадай не е роден водач — продължи Баяр.

Кублай въздъхна и затвори очи, но в тъмното заиграха зелени светлинки.

— Хората го уважават — не млъкваше Баяр. — Видели са, че е способен. Не го почитат като божество, но знаят, че няма да ги пожертва за нищо. Това означава страшно много за простите воини.

— Достатъчно, генерале. Той е добър човек, ти също. Всички сме такива. А сега се качвай на коня си и замъкни туманите на още двайсет мили, за да пресечем пътя на някой сунски велможа.

Баяр се разсмя на тона му, но изтича към коня си и раздаваше заповеди, преди Кублай да успее отново да повдигне натежалите си клепачи.

 

 

Откакто Монгке бе станал хан, народът се бе увеличил много повече, отколкото би могъл да мечтае някога Чингис. Брат му Арик-Боке се бе възползвал от мира в родните степи и раждаемостта беше скочила до небето. Каракорум се бе превърнал в голям град с растящо население извън стените, където се бяха появили нови квартали от камък и дърво, така че първоначалният град вече не се виждаше. Почвата беше добра и Монгке бе насърчавал големите семейства, тъй като те щяха да увеличат войските на хана. Когато потегли през пролетта, той поведе със себе си двайсет и осем тумана, повече от четвърт милион души, които препускаха бързо с малко багаж. Нямаха оръдия и бяха взели минимално количество припаси. Точно с такива конници Чингис и Субодай бяха помели целия континент. Монгке бе готов да направи същото.

Беше се опитал да бъде модерен хан, да продължи започнатото от Угедай дело за изграждане на стабилна цивилизация върху огромните територии на ханството. Години наред се бореше с желанието да излезе на бойното поле, да язди, да покорява. Всеки инстинкт теглеше ума му надалеч от скуката в управлението на градовете, но той беше задушил всичките си съмнения и се бе принудил да управлява, докато неговите генерали, принцове и братя проправяха новите пътища. Великото ханство бе образувано бързо, само за три поколения. Не можеше да избяга от чувството, че всичко спечелено може да бъде изгубено още по-бързо, ако не го доизгради и не създаде закони, за да просъществува. Беше насърчавал създаването на търговски пътища и ям станции, които се простираха като нишки във всички посоки и свързваха хората, така че и най-бедният пастир знаеше, че си има хан и господар. Монгке се бе погрижил всеки огромен район да има местно управление, подчинено лично на него, така че онеправданите да могат да се оплачат за несгодите си и може би дори да видят воини, изпратени да отговорят на тях. Понякога си мислеше, че цялата тази държава е твърде голяма и сложна, за да бъде разбрана от един човек, но по някакъв начин тя работеше. Където имаше явна корупция, тя биваше изкоренявана от чиновниците му и виновниците бяха премахвани от високите им постове. Управителите на градовете знаеха, че отговарят пред по-висока власт от своята, и си мълчаха, макар Монгке да не знаеше дали от страх или заради чувството за сигурност. Данъците постъпваха като пълноводна река и вместо да трупа богатствата в съкровищници, той ги използваше за изграждането на училища, пътища и нови селища за народа.

Мирът изискваше повече усилия от войната и Монгке бе разбрал това още през първите години на управлението си. Мирът износваше човека, докато войната можеше да му даде живот и сила. Имаше моменти, когато си мислеше как братята му ще се върнат в Каракорум и ще го намерят като някаква съсухрена черупка, стрита на прах от тежкия воденичен камък на отговорността, който непрестанно се въртеше над главата му.

Докато яздеше с туманите, Монгке чувстваше как се освобождава от тежестта на годините. Трудно му бе да не си помисли за похода със Субодай, как се изправяха срещу християнските рицари и разбиваха чуждоземни войски, принуждавайки ги да се подчинят. Субодай би жертвал пръстите на дясната си ръка за войска като тази, която командваше сега Монгке. По онова време ханът бе млад и да се озове отново в седлото пред редиците воини беше подмладяване, ехо от миналото, което го изпълваше с радост. Твърде много време хоризонтът му беше прекалено ограничен. Земите на Дзин се намираха на юг и щеше да види онзи нов град, създаден от Кублай насред хубавия чернозем. Искаше сам да реши дали брат му не е престъпил правомощията си. Не можеше да си представи, че Хулегу би се отметнал някога от великия хан, брат си, но Кублай винаги е бил независим, човек, който трябва да знае, че е наблюдаван. Монгке не можеше да се отърси от подозрението, че не е трябвало да го оставя твърде дълго да действа на своя глава.

Писмото на Хулегу, носещо личния му печат, беше единственият горчив момент през месеците на подготовка. Монгке си каза, че не се бои от хашишините, които брат му бе изтръгнал от апатията, но кой човек не би се страхувал. Знаеше, че може да се владее в битка, когато всичко около него не върви добре. Можеше да поведе атака и да се изправи лице в лице срещу враговете. Беше доказал храбростта си. Но мисълта, че някакъв маскиран убиец може да опре нож до гърлото му докато спи, го караше да потрепери. Ако хашишините бяха решили да се разправят с него, със сигурност щеше да ги накара да го чакат още година-две.

Арик-Боке беше дошъл в Каракорум да поеме администрацията, докато ханът отсъства. Монгке се бе погрижил той също да е наясно с риска, но най-малкият му брат само се беше изсмял и бе посочил гвардейците и слугите, които сновяха навсякъде в двореца и града. Никой не можеше да влезе незабелязано. Монгке изпита облекчение, че брат му ще бъде в безопасност — и че най-сетне се маха от Каракорум.

Само за четиринайсет дни туманите му стигнаха Санаду, на по-малко от двеста мили северно от Йенкин и северните земи на Дзин. Половината от воините му бяха едва на по двайсет години и прекосяваха разстоянията с лекота, докато Монгке страдаше заради изгубената си форма. Единствено гордостта го караше да продължава напред, когато мускулите му се превръщаха в болезнени въжета, но най-лошото беше отначало, а след десетина дни в седлото тялото му започна да си спомня старата си сила.

Поклати възхитено глава при вида на новия град, растящ на хоризонта. Брат му беше действал мащабно, превръщайки фантазии в реалност. Монгке установи, че се гордее с Кублай, и се запита какви ли промени ще открие у брат си, когато се срещнат отново. Не можеше да отрече чувството на удовлетворение, че е допринесъл за това. Беше изпратил по-младия си брат в света, принуждавайки го да погледне отвъд прашните си книги. Знаеше, че е малко вероятно Кублай да изпитва благодарност, но така бе устроен светът.

Останаха в Санаду достатъчно дълго, за да направи обиколка на града и да прегледа многобройните съобщения, пристигнали преди него по ям станциите. Мърмореше, докато се занимаваше с тях, но не бяха много местата, където ям ездачите да не могат да го открият рано или късно. Животът в ханствата не замираше само защото Монгке е излязъл с войската. Някои дни откриваше, че работи толкова здраво, колкото в Каракорум, и това му доставяше същото удоволствие.

По време на краткия му престой Санаду остана без храна, сол и чай. Жителите щяха да гладуват известно време, но неговите нужди бяха по-важни. Толкова много тумани не можеха да събират храна по пътя си. За първи път Монгке трябваше да поддържа продоволствена линия след себе си, така че стотици каруци пътуваха бавно на юг след воините му. Припасите се попълниха, докато почиваше в Санаду, но когато продължи нататък, те отново се превозваха на хиляди мили, купувани в Каракорум и северните дзински градове. Монгке се ухили при мисълта, че сянката му се простира толкова надалеч. Храната им щеше да ги настига, когато спират, и беше малко вероятно разбойници да рискуват да нападат каруците, защото ханските съгледвачи никога не се отдалечаваха много от тях.

Поведе туманите на юг, като се наслаждаваше на разстоянията, които изминаваха. Единствено ям ездачите можеха да пътуват по-бързо, но пък те сменяха конете си на всяка станция. За великия хан туманите бяха готови да продължат до края на света, без да се оплакват. Покрай минималните дажби той вече беше изгубил част от тлъстината, натрупана по кръста му, и издръжливостта му се бе увеличила, което допълнително повдигаше духа му.

Монгке прекоси северната граница със Сун в един студен есенен ден, докато вятърът фучеше между редиците конници. Ханджоу се намираше на петстотин мили на юг, но между туманите и имперската столица имаше най-малко трийсет града, всеки със силен гарнизон. Ханът се усмихна, смуши коня си и се наслади на вятъра в лицето си. Беше дал на Кублай проста задача, но брат му никога не би успял да се справи сам. Двайсет и осемте тумана на хана щяха да бъдат чукът, който да смаже сунския император. Чингис никога не бе изкарвал на бойното поле подобно множество и докато препускаше в галоп по прашния път, Монгке усети как годините в Каракорум бавно се разкъсват на прашни парцали, оставяйки го свеж и необременен. Като никога ям ездачите останаха зад него. Без станциите си те не можеха да се движат по-бързо от воините му и Монгке се почувства наистина свободен за първи път от години. Най-сетне разбираше истината в думите на Чингис. Нямаше по-добър начин от този да изживееш живота си.