Кон Игълдън
Завоевателят (24)

24.

Сюан, син на небето и наследник на империята Дзин, гледаше към бляскавата повърхност на езеро Ханджоу и слушаше смеха на децата си, които се плискаха под яркото слънце. Вълничките, които правеха на плиткото, се разпространяваха към по-дълбоката вода, където един рибар ловеше пъстърва и зяпаше твърде очебийно семейството на дзинския император. Сюан въздъхна. Малко вероятно бе толкова незначително същество да шпионира за сунския двор, но човек никога не може да бъде сигурен. През годините мирен плен Сюан се бе научил да не се доверява на никого освен на жена си и децата си. Наоколо винаги имаше очи и уши, които докладваха всяка негова дума и постъпка. Навремето си мислеше, че ще свикне, но всъщност ставаше тъкмо обратното. Всеки път, когато усещаше поглед върху себе си, сякаш някой отново и отново го бодеше по чувствително място, докато не му се приискаше да заругае с пълно гърло. Веднъж го беше направил и злощастният писар, който го бе ядосал, бързо се прости с поста си, само за да бъде заменен с друг още същия ден. Никога не оставаше наистина сам. Сюан беше дошъл в Сун, спасявайки се от монголската войска, и домакините така и не знаеха какво да правят с него. По кръв беше братовчед на императора и следваше да се отнасят към него с уважение. В същото време двете разклонения на рода не бяха приятели или съюзници от векове, а още по-важното беше, че той бе изгубил земите, богатството и властта си — сигурен знак, че династията му е сполетяна от лош късмет. Истината беше, че късметът бе изиграл много малка роля в трагедиите, които го бяха сполетели. Пълчищата на Чингис бяха превзели столицата Йенкин. Сюан бе предаден от собствените си генерали и беше принуден да коленичи пред хана. Дори десетилетия по-късно спомените го преследваха под спокойното изражение, което показваше на света. Йенкин бе опожарен, но вълците на Чингис продължаваха да преследват Сюан, все така неуморими и диви. Беше прекарал младостта си в бягство от тях — година след година, град след град. Синовете и братята на Чингис разкъсваха земите му, докато единственото безопасно място не се оказа от другата страна на границата със Сун. Това бе най-лошият възможен избор, но друг не му беше останал.

Отначало беше очаквал, че ще го убият. Докато го мъкнеха из сунските провинции от благородник на благородник, той беше свикнал да скача от леглото си при всяко скърцане нощем, убеден, че идват да го премахнат. Беше сигурен, че ще нагласят нещата така, че да изглежда като убийство при грабеж, и ще обесят показно неколцина селяни. Първото десетилетие обаче мина, без нито веднъж да усети острието на нож на врата си. Старият сунски император беше умрял и Сюан дори не бе сигурен, че синът му още помни за съществуването му. Погледна набръчканата кожа на опакото на дланта си и сви юмруци, за да я изглади. Нима наистина бяха минали шестнайсет години, откакто бе прекосил границата с последната си армия? Беше на четирийсет и девет и още можеше да си спомни гордото момче, което бе някога, коленичило пред Чингис пред своята столица. Още си спомняше думите на хана. „Всички велики мъже имат врагове, императоре. Твоите ще чуят, че си стоял с моя меч на врата си, и всички армии и градове на Дзин не ще успеят да отстранят острието“.

Спомените сякаш бяха част от друга епоха, от друг живот. Най-хубавите години на Сюан бяха преминали, докато беше пленник, роб, очакващ да си спомнят за него и тихомълком да го убият. Беше видял как младостта му повяхва, за да бъде отвята от безмълвни ветрове.

Отново погледна езерото с младежите и девойките, които се къпеха в него. Неговите синове и дъщери, почти зрели хора. Образите им бяха размазани, зрението му вече не бе така остро. Въздъхна, изгубен в меланхолия, която сякаш разпридаше дните, така че рядко беше в света и понякога само смътно осъзнаваше съществуването му. Тяхната участ го натъжаваше повече, отколкото неговата собствена. В края на краищата, той бе познал свободата, поне за малко. Най-големият му син Ляо-Дзин беше озлобен младеж, дребнав, придирчив и истинско изпитание за брат си и сестрите си. Сюан не го винеше за слабостите му. Помнеше как собственото му безсилие го терзаеше, преди най-сетне да успее да стане безчувствен към отминаващите сезони. Четенето помагаше. Беше намерил ново копие на „Към себе си“ на Марк Аврелий в една библиотека. Макар да не го разбираше напълно, имаше нещо в посланието за приемането на съдбата, което прилягаше на положението му.

Още тъгуваше за жена си, умряла преди десет години от някаква болест, която я ядеше отвътре. Тогава беше написал куп писма, бе нарушил мълчанието си и беше умолявал сунския двор за доктори, които да я спасят. Никой не дойде и всеки път, когато му позволяваха да я посети, тя беше малко по-слаба от преди. Умът му избяга от темата, както правеше и при много други въпроси. Не смееше да остави мислите му да се зареят по гневните пътища.

Ято патици прелетя над главата му и Сюан ги загледа, като им завиждаше за способността да летят и да кацат, където им се хареса. Свободата бе толкова просто нещо, така недооценявано от онези, които я имаха. Сюан получаваше всеки месец средства за текущи разходи. Имаше слуги, които да се грижат за него, и покоите му винаги бяха добре обзаведени, макар че рядко му се разрешаваше да остане на едно и също място за повече от година. Дори му позволиха да живее с децата си след смъртта на жена си, макар да бе открил, че това е съмнителна благословия. В същото време не знаеше нищичко за външния свят и за политиката на сунския двор. Живееше в почти пълна изолация.

Ляо-Дзин излезе от езерото, от стройното му тяло капеше вода. Гърдите му бяха голи, с фини мускули, долната част на тялото му бе прикрита от ленени панталони, които прилепваха към бедрата. Кожата на младежа настръхна от ветреца и той тръсна дългата си черна коса и се избърса енергично, като поглеждаше към баща си с обичайната намръщена физиономия. Двайсетгодишен, той бе най-голямото му дете, едно от трите, които Сюан бе довел в Сун преди толкова много години. Последното, вече дванайсетгодишно момиче, се бе родило, без да познава друг начин на живот. Сюан й се усмихна, когато тя му махна от водата. Обичаше сляпо момичетата си — чувство, което му бе трудно да изпита към двамата си синове.

Ляо-Дзин нахлузи проста риза през главата си и завърза косата си на опашка. Можеше да мине за млад рибар, без никакъв знак за произход и богатство. Сюан го наблюдаваше, като се питаше в какво ли настроение би се чувствал той след плуване. С периферното си зрение видя как синът му тръгва по малкия чакълест плаж към него. Понякога едва си спомняше грейналото, жизнерадостно момче, което бе някога Ляо-Дзин. Оттогава обаче почти винаги виждаше сълзи, ярост и мрачно мълчание. Никога не знаеше какво може да очаква от него.

Ляо-Дзин седна на камъчетата, прибра колене към гърдите си и ги обгърна с ръце, за да се стопли.

— Писа ли на префекта, както обеща? — неочаквано попита той.

Сюан затвори очи за момент, уморен от разговора още преди да е започнал.

— Не съм обещавал, че ще му пиша. От много време не ми е отговарял.

Устните на Ляо-Дзин се изкривиха презрително.

— И защо да го прави? Каква полза от теб?

Младежът награби шепа камъчета и ги метна с рязко движение във водата. Една от сестрите му изписка уплашено, макар да не беше улучена. Когато видя кой е хвърлил камъчетата, поклати укорително глава и нагази по-надълбоко.

Когато заговори отново, Ляо-Дзин почти хленчеше:

— Знаеш ли, няма закон, който да ми попречи да вляза в армията на Сун, татко. Каквото и да си мислят за теб, аз мога да се издигна. И след време може би дори ще имам свой дом. Бих могъл да си взема жена.

— Много би ми се искало — отнесено се съгласи Сюан.

— Нима? А не си писал на единствения човек, който би могъл да се съгласи. Не си направил нищо, както винаги, а дните се точат толкова бавно, че едва издържам. Ако майка ми беше жива…

— Не е — каза Сюан с твърд тон, който не отстъпваше на този на сина му. — И не мога да направя нищо, докато този префект не бъде преместен на друг пост или не умре. Не вярвам, че вече изобщо си прави труда да чете писмата ми. Не е отговорил на нито едно вече осем… не, десет години!

Настроението му беше развалено, покоят на деня си отиде, пропъден от свирепия поглед на сина му.

— Предпочитам да съм в затвора, отколкото тук с теб — изсъска Ляо-Дзин. — Там поне мога да мечтая за деня, в който ще ме освободят. А тук нямам никаква надежда. Трябва ли да остарея така? Да не би да очакваш да се грижа за теб, когато изкуфееш, докато стана набръчкан и безполезен? Няма да стане. По-скоро бих се удавил в езерото или бих сложил примка на врата си. Или на твоя, татко. Може би тогава най-сетне ще се избавя от този плен.

— Има слуги, които да се грижат за мен, ако се разболея — тихо отвърна Сюан.

Мразеше да чува горчивите думи на сина си, но го разбираше напълно. Самият той дълго се бе чувствал по същия начин; част от него продължаваше да се чувства така. Ляо-Дзин беше като пръчка, която разбърква мътните дълбини на душата му, и Сюан оказа физическа съпротива, като се дръпна и стана, за да не слуша повече. Вдигна глава да извика другите си деца и спря за момент. Кулите на Ханджоу можеха да се видят в далечината, бяха творения на някаква древна династия отпреди повече от хиляда години. В редките дни, когато му позволяваха да дойде тук, рядко някой го тормозеше, а ето че сега видя кавалерийски отряд, препускащ в тръс по пътя към брега на езерото. Докато наблюдаваше със смътен интерес, конниците обърнаха към него. Сюан се сепна и дойде на себе си.

— Хайде, всички вън от водата — извика той. — По-бързо, идват хора.

Дъщерите му закрякаха, а братът на Ляо-Дзин Чиун се втурна навън, пръскайки капки по сухите камъни. Ездачите яздеха покрай заобления бряг и Сюан все повече се уверяваше, че идват за него. Не успя да сподави спазъма на страха, който докосна сърцето му. Дори Ляо-Дзин се беше умълчал и гледаше с напрегната физиономия. Не беше невъзможно на войниците да им е било най-сетне заповядано да ги премахнат и двамата го знаеха много добре.

— Да не си писал на някого на своя глава? — попита Сюан сина си, без да откъсва поглед от приближаващите непознати.

Ляо-Дзин се поколеба достатъчно дълго, за да стане ясно, че го е правил. Сюан тихо изруга под нос.

— Надявам се да не си привлякъл вниманието на някого, който ни желае злото, Ляо-Дзин. Никога не сме били сред приятели.

Войниците спряха на двайсет крачки от треперещите момичета, които се дръпнаха назад, за да застанат по-близо до баща си и братята си. Сюан скри страха си, докато командирът им слизаше от коня — набит як мъж със сива коса и широко, почти квадратно червендалесто лице. Мъжът преметна поводите през главата на коня и закрачи към малката група, която го наблюдаваше.

Сюан забеляза малкия лъв, гравиран върху люспестата броня, докато офицерът се покланяше. Не познаваше всички рангове в сунската армия, но знаеше, че този пред него се е доказал с лъка и меча, както и че е минал изпит по тактика в някоя от казармите в града.

— Този скромен войник е Хун Цайо-Уън — каза мъжът. — Имам заповед да ескортирам негово величество Сюан, син на небето, до Леопардовата казарма, за да му бъде подбрана подходяща броня.

— Какво? Какво означава това? — невярващо попита Сюан.

Цайо-Уън го погледна с немигащите си очи.

— Хората на Негово Величество са се събрали там — отсечено отговори той. Правилата не му позволяваха да се обърне директно към Сюан. — Негово Величество ще пожелае да се присъедини към тях.

Вдигна ръка да посочи към хората си и Сюан видя, че бяха докарали резервен кон, оседлан и чакащ.

— Негово Величество ще пожелае да дойде с мен сега.

Сякаш парче лед докосна сърцето на Сюан и той се запита дали не е настъпил моментът, в който сунският император най-сетне се е уморил от съществуването му. Възможно бе да го отведат някъде, където да го екзекутират тихомълком и да направят така, че да изчезне. Знаеше, че няма смисъл да възразява. Виждал беше много сунски войници и официални лица през шестнайсетте години плен. Ако настоеше за смислено обяснение, Цайо-Уън щеше просто да повтори напълно безстрастно дадената му заповед, оставайки все така любезен. Сюан бе започнал да свиква с каменните стени на сунските маниери.

За негова изненада синът му бе онзи, който заговори.

— Бих искал да дойда с теб, татко — тихо рече Ляо-Дзин.

Сюан се намръщи. Ако това беше заповед за екзекуция, присъствието на сина му щеше да означава само още един труп по залез-слънце. Поклати глава с надеждата, че жестът е достатъчно красноречив отговор. Ляо-Дзин обаче пристъпи напред и се обърна с лице към него.

— Позволили са на хората ти да се съберат след толкова много време? Това е важно, татко. Нека дойда с теб, каквото и да се окаже.

Сунският офицер стоеше като изваяна от камък статуя, без да дава никакъв признак, че ги е чул. Противно на желанието си, Сюан погледна покрай сина си.

— Защо съм необходим сега, след толкова години?

Войникът запази мълчание, очите му бяха като от черно стъкло. В позата му обаче нямаше нищо агресивно. Беше минало много време, откакто Сюан бе преценявал настроението на бойци, но не усети заплаха и от останалите в малкия отряд. Взе решение.

— Ляо-Дзин, назначавам те за младши офицер инджан. По-късно ще ти обясня задълженията и отговорностите.

Изчервен от гордост и радост, синът му се отпусна на коляно и сведе глава. Сюан постави за момент длан върху тила му. Преди години сигурно щеше да се въздържи от какъвто и да било знак на привързаност, но сега не го беше грижа дали някакви безчестни сунски войници го гледат или не.

— Готови сме — каза Сюан на Цайо-Уън.

Офицерът леко поклати глава.

— Имам само един резервен кон и заповедите ми са да отведа Негово Величество до казармата. Нямам заповед за никого другиго.

Тонът му беше кисел и Сюан усети как старият гняв, който не си бе позволявал да изпитва от години, се събужда отново. Човек в неговата позиция не можеше да има чест, не можеше да си позволи гордост. Но въпреки това той пристъпи към войника и се наведе напред с блеснали от ярост очи.

— Кой си ти, че да ми говориш по такъв начин? Ти, кучи син без род и потекло? Какво решавам аз, не е твоя работа. Кажи на някой от хората си да слезе от коня си и да се върне пеша или дай собствения си кон.

Целият живот на Хун Цайо-Уън бе минал в подчинение на строгата йерархия. Реагира на уверената заповед на Сюан така, както би сторил с всеки друг старши офицер. Сведе глава и в очите му вече не можеше да се открие предизвикателство. Тогава Сюан окончателно се увери, че това не беше отряд за екзекуции. Мислите му препускаха, докато Цайо-Уън даваше заповеди на хората си и един от тях се спеши.

— Кажи на брат си да отведе сестрите ти у дома — обърна се на висок глас Сюан към сина си. — Ще дойдеш с мен в казармата. Ще видим какво е толкова важно, че да ме притесняват.

Ляо-Дзин едва успяваше да скрие паниката и задоволството си, докато съобщаваше вестта на брат си и сестрите си. Беше яздил няколко пъти през живота си, но не и на обучен боен кон. Ужасяваше се от мисълта да не злепостави баща си, докато тичаше към коня и скачаше в седлото. Животното изпръхтя от непознатия ездач и Сюан рязко завъртя глава и погледна замислено.

— Чакай — каза той.

Погледът му обходи другите коне и се спря върху един, който стоеше спокойно, без следа от напрежението на първото животно. Сюан погледна към Цайо-Уън и долови прикрития му гняв. Може би офицерът не беше избрал нарочно най-буйното животно в отряда, но той се съмняваше в това. Бяха минали много години, откакто Сюан се бе занимавал за последен път с войници, но старите му навици се връщаха бързо. Отиде при другия ездач и го погледна с пълната увереност, че ще се подчини.

— Слизай — каза той.

Войникът едва погледна към Цайо-Уън, преди да прехвърли крак и да скочи на дребните камъчета.

— Този — посочи Сюан на сина си.

Ляо-Дзин не беше разбрал какво прави баща му, но също се спеши и дойде да хване поводите.

Сюан му кимна без повече обяснения и вдигна за момент ръка към останалите си деца. Те стояха безнадеждно и гледаха как баща им и брат им яхват конете и се отдалечават покрай брега на езерото в посока към град Ханджоу.