Кон Игълдън
Завоевателят (19)

19.

Хулегу гледаше как портите се отварят, бутани от налагани с камшици хора. Вече се потеше и усещаше как слънцето пече все по-силно кожата му. По природа беше мургав и не бе страдал от слънчеви изгаряния преди безкрайните седмици на обсадата на Багдад. Сега всеки ден усещаше първата целувка на жегата като допир на нажежено желязо. Потта го щипеше, капеше от веждите и миглите, дразнеше очите му и го караше да премигва. Беше направил всичко възможно да държи туманите във форма и нащрек, но отегчението на обсадата беше като обривите, които плъзваха бавно по плътта на иначе здравите мъже. При тази мисъл почеса слабините си и усети циреите там. Опасно беше да позволи на шамана да ги среже, тъй като имаше опасност от инфекция, но когато оставаше сам в гера, Хулегу всяка вечер изстискваше най-лошите, като махаше твърдите бучки, докато болката не го накара да спре. Мазната бяла маса оставаше по пръстите му. Можеше да надуши вонята й дори сега, докато стоеше и чакаше халифа.

Поне всичко щеше да приключи скоро. Бяха направени два опита за измъкване от обсадата, и двата покрай реката. Първият беше с малки лодки, построени зад железните порти на реката.

Те бяха унищожени със земно масло, безпомощните нещастници бяха полети с него от хвърлените от брега гърнета, после запалени с горящи стрели. Хулегу не знаеше кой е умрял онзи ден. Нямаше начин да идентифицират труповете, дори да беше проявил интерес.

Вторият опит беше по-изтънчен — само шестима мъже, почернили телата си със сажди и масло. Бяха стигнали понтоните, построени от воините му през Тигър и привързани към тежките стволове, забити в мекото речно дъно. Един зорък съгледвач ги видя как се плъзгат по водата и монголските воини опънаха лъковете и се прицелиха внимателно, като си пускаха закачки. Вероятно това бе последният удар върху надеждите на халифа. Хулегу не беше съвсем сигурен, но скоро след това получи вест, че Ал Мустасим ще се срещне с него извън града на следващия ден.

Намръщи се при вида на дългата свита, излизаща от града. За пореден път беше настоял за капитулация, но халифът дори не си направи труда да отговори, а предпочете да изчака срещата. Хулегу започна да брои проточващата се колона. Двеста, триста, може би четиристотин души. Накрая всички излязоха и портите се затвориха зад тях, оставяйки войниците на халифа да ескортират господаря си.

Предишната нощ Хулегу не бе стоял със скръстени ръце. Нямаше достатъчно голям навес, който да побере цялата свита на халифа, но монголите бяха разчистили терен на каменистата земя и бяха постлали дебели килими, заграбени от градовете по пътя им. По краищата бяха поставени плюшени възглавници, добавени бяха и груби дървени пейки, почти като онези в християнските църкви, които Хулегу бе виждал в Русия. Но нямаше олтар, а само проста маса и два стола за първенците. Генералите му щяха да останат прави, готови да извадят мечове при първия знак за предателство.

Хулегу знаеше, че хората на халифа са му докладвали за приготовленията, които виждаха от градските стени. Малката колона се насочи безпогрешно натам и той се усмихна при вида на безупречно маршируващите мъже. Не беше поставил ограничение на броя войници, които Ал Мустасим можеше да вземе със себе си. Десет тумана обсаждаха града и той се погрижи пътят на халифа да минава през собствените му тежковъоръжени и намръщени воини. Посланието би трябвало да е достатъчно ясно.

Самият халиф пристигна в колесница, теглена от два едри скопени коня. Хулегу примигна, когато видя туловището на човека, който управляваше града и наричаше себе си светлината на исляма. Определено не беше воин. Ръцете, държащи поводите на колесницата, бяха тлъсти, търсещите монголския водач очи почти не се виждаха от подпухналата плът. Хулегу не каза нищо, докато слугите помагаха на халифа да слезе. Генерал Китбука пристъпи до него, за да го отведе на мястото му, докато Хулегу премисляше какво иска от тази среща. Задъвка вътрешната страна на бузата си, докато хората на халифа заемаха местата си. Всичко това беше фарс, маска, която да запази частица от достойнството на този дебелак, макар да не заслужаваше нищо. Въпреки това Хулегу не бе отказал предложението и дори предпочете да не шикалкави около подробностите. Важното беше, че човекът е готов да се пазари. Единствено халифът можеше да го направи и Хулегу се запита отново какви ли огромни богатства се крият в града, известен като пъп на света. Мълвата за Багдад се носеше на хиляди мили оттук; беше чувал разкази за древни брони от нефрит и копия от слонова кост, свещени реликви и статуи от масивно злато, по-високи от трима мъже. Жадуваше да ги види с очите си. Беше превърнал награбеното злато в кюлчета и груби монети, но копнееше да намери изделия, които да впечатлят братята му Монгке и Кублай. Дори се изкушаваше да запази библиотеките, за да дразни Кублай. Човек никога не може да стане достатъчно богат, но поне може да има повече от братята си.

Докато халифът настаняваше туловището си на стола, Хулегу стискаше и отпускаше юмруци, посягайки несъзнателно към онова, което му се дължеше. Седна на мястото си и се загледа хладно във воднистите очи на Ал Мустасим. Усещаше парещото слънце по тила си и се замисли дали да не повика за навес, но забеляза, че лъчите светят право в лицето на халифа. Въпреки персийската си кръв дебелакът не се чувстваше удобно в жегата. Хулегу кимна.

— Какво смяташ да ми предложиш срещу града и живота си, халифе? — попита той.

 

 

Кублай яздеше на изток през гъста гора, която сякаш нямаше край. Знаеше, че няма защо да се страхува от нападение. Съгледвачите му се бяха пръснали на трийсет мили във всички посоки, но дърветата се издигаха нагъсто и създаваха неестествен сумрак, който караше коня му да се дърпа уплашено от сенките. Казаха му, че напред имало поляна, но слънцето залязваше, а той още не беше видял огромната канара или езерото, описано от съгледвачите.

Генерал Баяр яздеше малко пред него и майсторски водеше коня си през дебелата шума. Кублай нямаше вродените му умения, но не изоставаше, заобиколен от личната си гвардия. Поне гората беше пуста. Бяха открили едно изоставено село из гъсталаците, отдалечено на много мили от най-близкия път. Който и да бе издигнал жалките паянтови постройки, отдавна ги беше напуснал.

В течение на половин ден теренът постепенно се надигаше и точно когато слънцето докосна хоризонта, Кублай стигна един хребет, от който се откриваше изглед към долина със стръмни склонове и абсолютно черно езеро право под него. Конят му изцвили доволно при гледката; беше изподраскан и прашен като ездача си. Кублай остави Баяр да води, нямаше нищо против да следва избрания от него път. Двамата поведоха конете надолу по склона. Отпред като безброй светулки замигаха фенери.

Баяр не изглеждаше така уморен, както се чувстваше той. Не беше много по-млад, но беше в по-добра форма от Кублай, който бе прекарал живота си сред книгите в Каракорум. Както и да упражняваше тялото си, то като че ли никога нямаше да постигне издръжливостта на воините и командирите. Половината тумани го бяха изпреварили и мнозина сигурно вече спяха в малките си гери или под звездите, ако нямаше къде да се разположат.

Въздъхна при тази мисъл. Почти не помнеше кога за последно бе спал цяла нощ. Сънуваше кошмари и непрекъснато се будеше, умът му продължаваше да работи трескаво, сякаш съществуваше независимо от него. Чаби го успокояваше с хладна длан на челото, но после бързо заспиваше, като го оставяше буден и замислен. Беше принуден да държи наблизо подвързана в кожа книга с празни страници, за да си записва идеите, които му хрумваха точно преди да се унесе. По-късно смяташе да прехвърли записките си върху по-добра хартия и да остави разказ за похода си в земите на Сун. Щеше да заема достойно място на лавиците в Каракорум, ако нещата продължаваха да се развиват по този начин.

Месец след падането на Та-ли още три града се озоваха под властта му. Беше изпратил вестоносци, които да съобщят за великодушието му. Погрижи се да избере хора от Дзин, които се бяха присъединили към туманите през годините. Те разбираха какво иска той и одобряваха, както можеше и да се очаква, така че Кублай не се съмняваше, че ще говорят добре за монголския водач, който по нищо не отстъпва на един дзински благородник.

През онези първи месеци имаше момент, когато дори си мечтаеше как прекосява земите на Сун, как армии и войски се предават без нито един разменен удар, докато не застане пред самия император. Това продължи съвсем кратко, докато не се появи Уриан-Хадай. Кублай се намръщи при спомена. Сигурен беше, че старият генерал се радва, задето носи лоши новини.

— На хората не им се плаща — назидателно му бе казал Уриан-Хадай. — Ти каза, че не им е позволено да грабят, и те започват да се гневят. Досега не съм виждал войската в такъв смут, господарю. Може би не осъзнаваш, но ще започнат да негодуват срещу добротата и великодушието, които показваш на враговете ни.

Кублай си спомни как очите на орлока проблеснаха с потиснат гняв, когато той продължи:

— Скоро ще станат трудни за управление, ако продължаваш по същия начин. Те не разбират подобна политика. Разбират само, че им отнемаш играчките и наградите.

Бавно издиша, докато водеше коня си през гъстите храсталаци. Добрите решения никога не се вземат под въздействието на гнева. Яо Шъ го беше научил на тази истина преди години.

Уриан-Хадай може и да се наслаждаваше, че му казва нещо толкова очевидно, но проблемът бе истински. Туманите жертваха безпрекословно живота и силите си за хана или онзи, който ги водеше от негово име. В замяна им се позволяваше да грабят и поробват, когато им се отвореше възможност. Кублай си представяше жаждата им при мисълта за всички онези тлъсти сунски градове, недокоснати от войни и трупали векове наред богатства от търговия. Той обаче отказваше да ги гори и едва дузина градски първенци се бяха простили с живота си заради отказа си да се предадат. Жителите на последния град изкараха префекта си навън и го проснаха в прахта пред хората на Кублай. Бяха разбрали избора, който им се предлага — да живеят и благоденстват, вместо да се съпротивляват и да бъдат унищожени.

Кублай се спеши сковано и кимна на Баяр, който отведе конете. Вечерта бе спокойна, някъде наблизо бухаше бухал, несъмнено разтревожен от преминаването на толкова много хора през ловната му територия. Пресегна се, загреба шепа студена вода и наплиска с доволен стон лицето и врата си. Имаше решение на проблема. Плащаше на много от онези, които съпровождат туманите, и разполагаше със стотици хиляди сребърни и златни монети. Можеше да плаща и на воините, поне известно време. Намръщи се и загреба още вода, за да приглади назад косата си. Това щеше да стопи само за няколко месеца и без това оскъдните средства, отпуснати му от Монгке. След това нямаше да има пари за подкупи, нито източник на нови доходи. Яо Шъ го бе уверил, че селяните от северните му владения ще засеят нивите си, но Кублай не можеше да взема решения за бъдещето въз основа на несигурни данни. Войската се нуждаеше от храна и припаси. Да се добави и сребро към това беше съвсем логично, стига да намереше достатъчно сребро.

Застанал на брега на езерото и загледан напред, Кублай замръзна, после вдигна очи към небето и се разсмя на глас. Намираше се в страна, в която на войника се плащаше като на всеки друг работник. Трябваше да намери мините, където се добива рудата. Беше уморен и гладен, но за първи път от началото на деня не го чувстваше. Година по-рано задачата щеше да му се стори невъзможна, но оттогава бе видял как сунските градове отварят портите си и се предават на новия господар. Когато среброто от Монгке свършеше, той вече щеше да получава данъци от новите си земи, дори да не успееше да открие източниците на сребро на императора. Щеше да накара градовете да финансират собственото си завладяване!

Не чу как Яо Шъ се появи зад него. Въпреки възрастта си старецът още се движеше безшумно. Кублай се стресна, когато чу гласа му, после се усмихна.

— Радвам се да те видя в добро настроение — рече Яо Шъ. — Щях да съм още по-щастлив, ако Баяр не беше избрал място с толкова много комари.

Все още завладян от идеята, Кублай сподели намеренията си. Говореше много бързо на мандарински, без да осъзнава, че съвършеното му владеене на езика кара стареца да се чувства горд. Когато приключи, Яо Шъ кимна.

— Добър план, струва ми се. Една сребърна мина се нуждае от много работници. Едва ли ще е много трудно да намерим някого, който да е чувал или дори работил в такава. Още по-добре пък ще е да спрем плащането на сунските войници. Както при откриването на вече изсечените монети, ние ще се възползваме, а те ще пострадат и може би ще изгубят донякъде вяра в онези, които им плащат.

— Утре ще изпратя съгледвачи да се заемат — каза с прозявка Кублай. — А дотогава имам достатъчно, за да плащам на хората с добри дзински монети. Ще направиш ли нужните сметки?

— Разбира се. За основа ще взема цената на евтина курва в малко градче. Мисля, че човек трябва да спестява един-два дни, за да си позволи подобен лукс. Ако не друго, това ще ги научи на дисциплина — засмя се Яо Шъ. — Планът е добър, Кублай.

Усмихнаха се един на друг, давайки си сметка, че Яо Шъ се обръща към него по име само когато няма кой да ги чуе.

— А сега иди при жена си — каза съветникът. — Яж, прави деца, почивай. Трябва да останеш здрав.

Строгият му тон събуди у Кублай спомени за някогашните уроци.

— Някъде далеч оттук императорът на Сун беснее от пристигащите доклади. Изгубил е една армия и четири града. Няма да чака да стигнеш до него. Може би се е надявал, че хората ти ще се изтощят от прехода през земите му, но вместо това ще чуе, че си в чудесно състояние и трупаш сили, че се храниш добре и въпреки това продължаваш да си гладен.

Кублай се ухили, когато си представи картината.

— Твърде съм уморен, за да се тревожа за това точно сега — рече той и така се прозя, че чак челюстта му изпука. — Май като никога ще успея да поспя.

Яо Шъ изглеждаше скептичен. Рядко спеше повече от четири часа и смяташе по-дългия сън за проява на ужасяващ мързел.

— Дръж си книгата подръка. Много се забавлявам да чета това, което си записваш.

Кублай отвори уста да протестира.

— Това е личен дневник, старче. Нима Чаби ти е позволила да се ровиш в него? Какво стана с уважението?

— Служа ти по-добре, когато знам какво мислиш, господарю. И намирам наблюденията ти върху орлок Уриан-Хадай за изключително интересни.

Кублай изсумтя на ведрото изражение на стария монах.

— Виждаш твърде много неща, стари приятелю. Иди и ти да си починеш. Замислял ли си се за мандаринската дума за банка? Означава „движение на среброто“. Ще открием откъде го получават.

 

 

Хулегу се наслаждаваше на чувството за власт над халифа на Багдад. Преструвките на стареца бяха направени на пух и прах през сутрешните часове. Хулегу наблюдаваше търпеливо как Ал Мустасим говори със съветници и проучва безкрайни сметки върху фин пергамент, прави предложения и контрапредложения, на повечето от които Хулегу просто не обърна внимание, докато човекът срещу него не разбра реалното положение на нещата. Когато утрото отмина, Хулегу нареди на оръдейните и катапултните екипи да започнат тренировки наблизо, с което изнерви писарите. Халифът се загледа в далечината към движещите се редици воини и герите, пръснати на мили във всички посоки. Огромната войска държеше града в здравата си хватка и той нямаше сили да пробие обсадата, нито надежда да получи мир. Никой не идваше на помощ на Багдад. От изражението му и начина, по който седеше, с рамене, отпуснати над пръстените тлъстина, личеше, че Ал Мустасим осъзнава този факт.

Хулегу тържествуваше от пълната безпомощност на този така могъщ владетел, чувстваше се опиянен, като гледаше как халифът бавно осъзнава, че всичко, което цени, се намира в ръцете на хора, които изобщо не се интересуват от неговия народ и култура. Отклони и последното предложение. Знаеше, че хората по тези земи обичат да се пазарят, но това тук бяха просто конвулсии на труп. Всичко, което можеха да му предложат, се намираше в Багдад, а градът щеше да отвори портите си за монголите. Съкровищниците и храмовете щяха да бъдат подложени на разграбване. Въпреки това изчакваше Ал Мустасим да изгуби всяка надежда.

Спряха по пладне, за да могат хората на халифа да постелят молитвените килимчета и да опрат чела в земята, припявайки в един глас. Хулегу използва времето, за да отиде при старшите си командири и да провери дали са още нащрек. Нямаше да има изненади, сигурен беше. Ако чужда войска наближеше на по-малко от шейсет мили, той щеше да научи много преди в сърцето на халифа да се появи и искрица надежда. Вече беше решил, че владетелят на Багдад ще бъде убит, ако дойде подобна новина. Като духовен водач Ал Мустасим беше повече от господар на хората си. Можеше да се превърне в символ и дори в мъченик. Хулегу се усмихна при тази мисъл. Мюсюлманите и християните много тачеха мъчениците си.

Поклати развеселено глава, заслушан в монотонното припяване. За него бащата небе беше винаги над главата, а майката земя — в краката му. Ако изобщо гледаха, те не се намесваха в живота на човека. Вярно беше, че духовете на земята могат да бъдат и злонамерени. Хулегу не можеше да забрави участта на собствения си баща, избран да даде живота си вместо Угедай хан. Потръпна под горещото слънце при мисълта за милионите духове, които го гледаха тук.

Вдигна глава, отказвайки да се огъне пред страха. Духовете не бяха досаждали на Чингис, а за него определено можеше да се каже, че е посял повече ужас и разрушения от всеки друг в огрявания от слънцето свят. Щом гневните духове не бяха посмели да докоснат него, нямаше да тормозят и внука му.

Дългоочакваният момент дойде късно следобед, когато дори Хулегу бе позволил на слугите си да сложат на изгорелия му врат влажна кърпа. По фините одежди на халифа имаше тъмни петна и той изглеждаше изтощен, макар че през целия ден само седеше и се потеше.

— Предложих ти богатствата на Крез — каза Ал Мустасим. — Повече от всичко, което е виждал човек. Ти поиска да оценя народа и града си и аз го направих. Ала отказваш и това? Какво повече можеш да поискаш от мен? Защо изобщо съм тук, щом не искаш да вземеш нищо в замяна?

Погледът му беше измъчен и Хулегу отново се настани на мястото си и постави меча си на скута.

— Няма да се оставя да ме направят на глупак, халифе. Няма да взема няколко каруци красиви дрънкулки и да позволя хората да казват, че така и не съм разбрал какво друго има в древния град. Не, няма да се смееш, когато си отидем.

Халифът го изгледа съвсем объркано.

— Но ти видя списъците, официалните записи на съкровищницата!

— Списъци, които писарите ти биха могли да съставят през седмиците преди да излезеш въоръжен с тях. Аз ще реша какъв данък да вземам от Багдад. Няма да позволя ти да го определяш.

— Какво…

Халифът млъкна и поклати глава. Погледна отново към враговете около себе си, те се губеха в далечината като неясно тъмно петно. Не се съмняваше, че ще разрушат града, ако им даде тази възможност. Сърцето му затуптя болезнено в гърдите и той усети острата миризма на собствената си пот.

— Опитвам се да уредя мирен край на обсадата. Кажи ми какво искаш и ще започна отново.

Хулегу кимна, сякаш човекът пред него бе излязъл с добър довод. Почеса брадичка и установи, че четината е пораснала отново.

— Заповядай на твоите хора да се разоръжат. Да изхвърлят всеки меч, всеки нож, всяка брадва от града, така че моите да ги съберат. После ти и аз ще тръгнем заедно към Багдад само с почетна стража, която да държи тълпата настрана. След това ще говорим отново.

Халифът уморено се изправи. Краката му бяха изтръпнали и залитна, но успя да запази равновесие.

— Искаш да оставя хората си беззащитни.

— Те вече са беззащитни — махна с ръка Хулегу. Качи краката си на масата и се облегна назад. — Огледай се отново, халифе, и ми кажи, че не е така. Опитвам се да намеря начин за мирно решение. Когато хората ми претърсят дворците ти, ще зная, че няма измама. Не се безпокой, ще ти оставя малко злато, поне колкото да си купиш нови одежди.

Мъжете около него се изкискаха и халифът ги изгледа, обхванат от безсилна ярост.

— Ще ми дадеш ли дума, че няма да има насилие? Хулегу сви рамене.

— Стига да не ме предизвикаш. Казах ти условията си, халифе.

— В такъв случай се връщам в града — каза Ал Мустасим.

Хулегу се замисли за момент.

— Ти си мой гост. Изпрати човек със заповедта. Ще прекараш нощта в гер, да се запознаеш с обичаите ни. Имаме мюсюлмани в лагера. Може би те ще се зарадват на безценните ти напътствия.

Погледите им се срещнаха и халифът се извърна пръв. Нямаше абсолютно никакъв избор, досущ като риба на въдица, която Хулегу дърпаше, както му се хареса. Не му оставаше друго, освен да се хване и за най-малкия шанс да накара монголите да се махнат от Багдад, без да пролеят кръв по улиците му. Кимна.

— За мен е голяма чест — тихо промълви той.