Алиса Дей
Жената на шейпшифтъра (2)

Глава 2

Атлантида

На следващата сутрин

Мари стоеше на смарагдовозелената поляна и почти вцепенена се взираше в храма от бял мрамор, инкрустиран с нефрит, сапфири и аметисти, запаметявайки го отново в съзнанието си, макар че беше живяла и работила в него над три века. Искаше да запечата образа му в самата си същност, ако станеше така — което е почти невъзможно, напомни си тя — че никога повече не го види.

Нейният храм. Свещеният дълг, който изоставяше.

Дишането й се ускори и в гърлото й заседна буца с размера на един от любимите й морски сапфири.

— Ерин, аз…

Застанала до нея, Ерин въздъхна и поклати глава, а русите й къдрици проблеснаха на магически сътворената слънчева светлина, която заместваше лъчите на едно небесно светило, което никога не бе показвало лицето си толкова надълбоко в морето. Ерин сложи ръце на хълбоците в онзи типично човешки жест, който и тя, и любимата на принц Конлан, Райли, предпочитаха в моменти на безсилие.

Човеци. Мари отново се замисли над факта, че имаше двама приятели от човешката раса, а преди Райли човешки крак не беше стъпвал в Атлантида от над единайсет хиляди години.

— Мари, пак ли — твърдо заяви Ерин, като тропаше с крак, уж нетърпелива. — Няма отново да преговаряме задълженията ми в храма. Ти си главната девица на нереидите от над триста години, не мислиш ли, че е време да отидеш на почивка?

— Но лорд Джъстис…

Ерин се отрезви и игривата нотка напусна гласа й.

— Мари, Вен и аз най-много от всички искаме да го намерим. Знаеш, че Конлан и Вен, и всички воини не правят нищо друго, освен да търсят Джъстис, откакто той… той… — гласът на Ерин заглъхна, докато тя явно се опитваше да се овладее. — Той се даде доброволно на онова чудовище, за да ме спаси. За да ни защити с Вен. Никога няма да се откажем.

Мари прегърна по-дребната жена и отново се помоли безмълвно лорд Джъстис да е още жив. След като признал невероятната истина, че е полубрат на принц Конлан и брат му, лорд Венджънс, лорд Джъстис се предал на богинята — вампир Анубиса в замяна на живота на брат си. Мари беше чувала тази история много пъти, но все още не можеше да побере в ума си колко кураж е трябвало да има Джъстис, за да се предаде доброволно на богинята на Хаоса.

Особено след като знаеше за седемте години мъчения, които Конлан беше изтърпял от нейната ръка.

Ерин си пое дълбоко дъх и отстъпи от обятията на Мари.

— Но животът продължава. Постоянно върви напред. Жените все още идват в храма за помощ при бременност и раждания и въпреки че не съм обучена в храма акушерка, скъпоценните камъни ми дават лечебната сила да им помогна.

Мари се усмихна на скромността на това описание.

— Ерин, ти си певицата на скъпоценни камъни. Изпяваш лечителната сила на камъните на жените и бебетата ни. Ти изцели Райли и неродения наследник на трона на Атлантида. Недей да омаловажаваш дарбата си.

— Не я омаловажавам — ако беше така, никога нямаше да се съглася на това. Отговорността за неродените деца на Атлантида е много сериозно нещо, твърде голямо за една-единствена вещица — отвърна Ерин. — Или поне щеше да бъде, ако ти не ме беше обучила лично, обградила с образовани храмови послушници и наблюдавала, докато давах с песните си изцеление и мир на родилките.

Желанието на Мари да отиде на гости на брат си Бастиян и да се запознае с новата му любов, Катрин, я дърпаше към него, но въпреки това се колебаеше.

— Чувствам се, сякаш изоставям задълженията си в момент, когато всички в Атлантида трябва да обединят усилия.

Синият поглед на Ерин се смекчи от съчувствие.

— Зная. Но, Мари, ти заслужаваш тази почивка. А и брат ти и Джъстис бяха много близки, нали?

Устните на Мари се извиха в усмивка.

— Да, винаги. Бяха залепени като медузи.

— Като дупе и гащи.

— Какво?

— Ние казваме „залепени като дупе и гащи“ — обясни Ерин със смях. — Въпреки че трябва да призная, че е по-логично да са медузи.

Мари започна да изучава вещицата, която бе пленила сърцето на лорд Венджънс и възвърнала славата на храма на нереидите със скъпоценната си песен. Тя кимна неочаквано.

— Да. Права си. Бастиян навярно почти е полудял от гняв и притеснение за лорд Джъстис и дори още повече от безсилието да започне веднага да го търси с другите. Трябва да отида при него.

Тогава сякаш по даден сигнал между тях и наоколо им премина леден вятър и прие блещукащия образ на върховния жрец на Посейдон, Аларик. Носеше обичайните си черни одежди, а огънят в зелените му очи гореше върху изопнатото му лице.

— Лейди Мари, готова ли сте за пътуването? — попита той дрезгаво, сякаш не беше говорил много напоследък.

— Да — отвърна тя, като сведе глава към жреца.

Той носеше такава горчива мъка на плещите си, но не беше болка от рана или болест. Усети, че е душевно страдание, но никога не би си позволила да се намеси с въпроси, независимо от вървящите от уста на уста слухове за Аларик и Куин, сестрата на любимата на принца.

Ако, Аларик някога реши да сподели мъката си, тя ще го изслуша. Това беше ролята и в живота и тя бе доволна от нея. Да гледа, слуша, лекува, доколкото може. Този живот си имаше своите радости. Хвърли последен поглед към храма и се усмихна, след което взе малката си пътна чанта от тревата в краката си.

— Призовете портала, моля.

За един дълъг миг Аларик просто я наблюдаваше, преди да проговори.

— Милейди, трябва да знаете, че аз съм против това пътуване. За нас сега горе е по-опасно, отколкото от хилядолетия насам и ми се струва твърде безразсъдно време да се отделите от сигурността на Атлантида.

Мари му отвърна с уважението, дължимо на воин жрец, който безброй пъти се е бил с брат й и другите от Седемте и ги е лекувал, въпреки че беше сметнала въпроса за приключен, когато той се съгласи да извика портала.

— Мнението и съветът ви са ценни, както винаги. Но аз не съм беззащитна, бидейки Главна девица. Богинята няма да ме изостави в случай на опасност.

Когато той сякаш понечи да я прекъсне, тя вдигна ръка и докосна неговата.

— Зная, Аларик. Зная. Но той е мой брат и се нуждае от мен, макар че никога не би го признал. Трябва да отида.

Жрецът сви устни и Мари видя как мускулите на челюстта му се стягат, но той не каза нищо друго, само вдигна ръце във въздуха, затвори очи и призова магията. Магията на върховен жрец, по-могъщ от всеки друг, избран от Посейдон дотогава, беше хипнотична гледка. Порталът, понякога капризен във времето и начина на отклика си, никога не би посмял да не се подчини на Аларик. По негова заповед блещукащият овал първоначално се появяваше като мъничък проблясък, не по-голям от дланта й, а след това се разширяваше, превръщайки се в яйцевиден глобус, блестящ от искрящите цветове на хиляди скъпоценни камъни.

Разбира се, тя и преди го беше виждала. През вековете беше наблюдавала брат си и останалите воини — елитът, от който се състояха Седемте и който защитаваше върховния принц Конлан — да пътуват през портала почти толкова пъти, колкото бяха елмазите в Храма. Но гледката я удивяваше всеки път, а днес дори повече от обикновено.

Днес най-сетне беше неин ред да мине през портала.

Нямаше с кого повече да се сбогува. Нямаше последни указания за даване. Тя просто бе готова и затова се усмихна на Аларик и Ерин в знак на благодарност и пристъпи в портала. В новото си приключение.

Докато магията я обгръщаше, Мари се замисли за хладината, която обля кожата й. Вихрещите се ветрове на преноса пометоха промълвените думи от устните й, още щом ги изрече.

— Вълнувам ли се? Или просто се страхувам?

 

 

Национален резерват „Биг Сайпръс“

пред хижата на Кат

Итън се облегна на едно дърво, възможно по-далеч от Бастиян, без да изглежда обидно, но срещна погледа на атланта в споделен момент на нямо удивление, след като Кат извади сребърната тубичка от джоба си за осми или девети път. Съвършено професионалната, хладнокръвна, спокойна и овладяна Катрин Фиеро, високо уважаван рейнджър от Националната служба по парковете и дъщеря на покойния водач на прайда пантери от „Биг Сайпръс“, си проверяваше червилото с помощта на джобно огледалце.

Като някаква… женска.

После прехапа устна от притеснение и Итън едва не се изсмя. Овладя се навреме, като вместо това се покашля, но тя се завъртя към него и го изгледа свирепо.

— Ако ще ми се подиграваш, разкарай се от тук. Не ми трябват още свидетели на сценката, в която се излагам пред единствената сестра на Бастиян.

Бастиян примигна и след това я потупа по рамото, сякаш беше непослушно животинче. Светлокестенявата й коса се развя, когато тя се извъртя и щракна със зъби по посока на атланта, което напомни на двамата мъже, че Кат Фиеро е шейпшифтър с новопридобитото умение да се преобразява в седемдесеткилограмова дива пантера.

— Не ме потупвай! Ами ако не ме хареса?

Опита се да скрие страха зад думите си, но Бастиян явно също го беше доловил, защото престана да се опитва да говори с Кат, взе я в обятията си и силно я притисна. От любовта и страстта в изражението му на Итън му се прииска да е някъде другаде, без значение къде.

Тъй като Бастиян и Кат се бяха чифтосали или бяха достигнали някакво магическо атлантско състояние, което воинът наричаше „сливане на душите“, те бяха неразделни. Гладът им един за друг бе могъщ и Итън беше сигурен, че всеки друг мъж, не само водачът на прайда на Кат, би го доловил.

Като водач, Итън се бе надявал, че някой ден двамата с Кат ще се обвържат, затова да бъде около тях понякога му действаше като назъбен нож в корема. Отпусна им още минута, след което изръмжа, за да покаже недоволството си.

— Ако сте приключили с опипването, как е котката?

Бастиян пусна Кат, но хвърли предупредителен поглед на Итън.

— Може би трябва по-малко да се тревожиш за нас и повече за човека или съществото, което напада котките ти.

Итън му изръмжа.

— Не прекалявай, атланте. Може да уважавам бойните ти умения и нашия съюз, но дори не си помисляй да се усъмниш в загрижеността ми или във всичко, което правя за пантерите си. Независимо дали са шейпшифтъри или просто животни.

Бастиян наклони глава.

— Както кажеш. Никой не би се усъмнил, че си изцяло посветен на членовете на прайда си и на останалите пантери.

Кат присви очи.

— Момчета, ще се наложи ли да ви подхвърля малко от магията си?

И двамата мъже се отдръпнаха от нея и вдигнаха ръце в знак, че се предават. Дарбата на Кат успокояваше агресията и изпращаше вълни мир дори през най-злите хищници, а Итън подозираше, че и Бастиян като него, никак не искаше да я изпита върху себе си.

Итън не беше в настроение за мир.

— Та какво за котката ми?

— Итън, раните й бяха много тежки — започна Кат. — Доктор Хърман е най-добрият, но каза, че положението е критично — поклати глава тя. — Ако не беше дошъл навреме…

— Да, голям герой съм, няма що — процеди през зъби Итън. — Такъв велик герой, че оставих пет от нашите котки да умрат. Вече може и да са шест. Шест от общо вероятно деветдесет пантери във Флорида, най-много. С това темпо скоро пак ще са на изчезване, както през 55-та.

— Ще намерим виновника. Или виновниците. Или каквото същество е отговорно за това — обеща Кат.

— Аз също ще помогна в издирването — добави Бастиян. — Докато моят принц не ме освободи от политическите преговори, за да се присъединя към търсенето на Джъстис.

Гневът, който пламна в очите на Бастиян при споменаването на приятеля му и другар воин, припомни на Итън колко се радва, че атлантите са на негова страна.

— Разбирам те относно политиката. Но трябва да си осигурим подкрепата на всички коалиции на върколаците във Флорида, за да се обединят с нас срещу нарастващата вампирска заплаха. Органос доказа, че грандиозният план на вампирите да покорят шейпшифтърите е напреднал повече, отколкото очаквахме.

Очите на Бастиян проблеснаха.

— Органос умря заради дързостта си, което ще сполети и всички други, които ни се противопоставят.

Итън понечи да се съгласи, но Кат го прекъсна с високо просъскване.

— Това ли… това ли е? Това ли е тя? — прошепна тя, сочейки въртящото се кълбо светлина, което внезапно се бе появило пред тях.

Бастиян обгърна раменете й и я придърпа към себе си.

— Да. Най-сетне ще се запознаеш със сестра ми.

Кълбото се удължи, превръщайки се във висока, овална форма, а в средата й проблясваше разпръсната, калейдоскопична светлина подобно на звезден взрив. Внезапно в долния край се появи един изящно обут крак и стъпи на тревата през портала, последван от останалата част от тялото на високата жена в бяла рокля. Итън едва успя да зърне профила й и лъскавата й тъмна коса, събрана в някаква сложна плитка, преди тя се хвърли върху брат си. Бастиян извика, вдигна я от земята и я завъртя с радостен възглас. Но вниманието на Итън рязко се върна на портала, когато от него излезе втора фигура, този път зловещо позната: Аларик.

Светлината на портала проблесна и изчезна, когато Итън наведе за кратко глава в посока на върховния жрец на атлантския бог — Аларик.

— Добре дошъл сред прайда — поздрави го той според официалния етикет.

— Идвам като съюзник и приятел — отговори Аларик, като на свой ред кимна.

Итън предположи, че след още няколко срещи с жреца може и да свикне с особените му, тлеещи зелени очи.

Може би.

Ненадейно Аларик замръзна на място, цялото му тяло се скова и очите му се взряха в някаква далечна гледка. Мина почти цяла минута, преди Бастиян, зает с посрещането на сестра си, да забележи.

— Аларик?

Бастиян най-сетне остави Мари отново да стъпи на земята и я прегърна, след което погледна към Аларик над главата й.

— Какви са новините?

— Може да имаме следа — отговори Аларик. — Конлан се свърза с мен току-що. Трябваш ни в издирването на Джъстис, веднага.

— Разбира се — отвърна Бастиян, като почти оголи зъби и застана изцяло нащрек. Не за пръв път на Итън му хрумна, че от този воин би станала добра пантера.

— Мари, трябва да се върнеш в Атлантида и да вземеш и Кат със себе си, там ще сте в безопасност, докато ме няма — продължи Бастиян.

Кат и Мари, чието лице Итън все още не бе зърнал, заговориха едновременно:

— Никъде няма да ходя — заяви Кат.

— Аз току-що пристигнах — забеляза Мари.

Итън вдигна вежда.

— Бастиян, надявам се знаеш, че закрилата ми важи и за сестра ти, докато ти търсиш брат си по прайд.

— Брат по прайд ли? Интересно определение — забеляза Мари, като пристъпи иззад Бастиян. — Изглежда нашите народи много си приличат, тъй като Седемте също са като братя помежду си.

Итън имаше само миг, за да си помисли, че гласът й звучи като кристал, примесен със смях, след което видя лицето й.

Огромни сини очи се взираха в него от най-красивото лице, което бе виждал. Млечната й, бледа кожа, молеше за милувки, а устата й беше широка и благородна, с пълни, чувствени устни, от които по гърба му пробяга тъмна тръпка на желание.

Мари бе въздушна, почти нереална в красотата си. В нервните му окончания пламнаха равни части възхита и жажда и той се помъчи да хване изкъсо пантерата в себе си, която от всичко най-много искаше да я завлече в тъмно леговище някъде далеч от всички. Но той бе водач, алфа екземпляр, и бе печелил и по-жестоки битки срещу по-отчаяни противници от собствените си страсти. Убеден, че е укротил звяра в себе си, той протегна ръка за поздрав.

Мари му се усмихна и сякаш светът се срути под краката му.