Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (9)

2003 г.

Делфин запали газовата камина.

Просто щракваш ключа, напълно неестествено действие. Да накладеш огън трябваше да е предизвикателство, което включва покрити със смола дърва, под които подлагаш смачкан на топка вестник, който оставя черни петна по дланите. Във вилата им в провинцията често бе наблюдавала Анри да се бори с бензина и мокрите дърва. Когато най-сетне се появяваше пламък, и двамата ликуваха.

Газовият огън приличаше на дребно мошеничество, въпреки че Пи Джей й каза, че е купил апартамента донякъде заради тази камина. Беше я предупредил да не хвърля вътре каквото и да е.

— Дори листче хартия ще прецака системата, ще се претопли и стъклото ще се счупи — рече той.

Около нея цареше истински хаос. Парчетата от тениските му се търкаляха до счупения порцелан по пода на кухнята. Картините бяха смъкнати от стените. Килимите бяха нарязани на парчета, кучето беше затворено в банята и се тъпчеше с фъстъчено масло.

Сега държеше купчина важни документи, които хората прибират в сейфове или в папки в някой шкаф, историята на живота, разказана в подписи и номера. Жизненоважната папка на Пи Джей си имаше място в пластмасова кутия под леглото, натъпкана със стари сметки за телефон, любовни писма и програми от концерти, на които беше свирил с Английския камерен оркестър, симфоничния оркестър на Пасадина, филхармонията на Варшава.

Хвърли в огъня свидетелството му за раждане, всички банкови документи и листа от тетрадки, изписани с букви и цифри. Той не помнеше нито номерата на сметките си, нито паролите и когато му се налагаше, поглеждаше листа.

Пръстенът на ръката й заблестя на светлината на огъня: два едри кръгли диаманта, които образуваха наклонена цифра осем, очертана от малки диаманти. Пръстенът беше уникален, приличаше на цвете. Хората я питаха кога е направен, къде. Делфин обаче нямаше никаква представа. Все се канеше да го занесе на бижутер, който да й каже нещо повече. На металната халка беше изписано „ИВИ“. Бе попитала Пи Джей какво означава, но той нямаше представа.

Делфин позволи на въображението си да се развихри. Дали беше име, или тайно съобщение между влюбени? Какво ли се беше случило, за да го продадат? Да не би просто да са го изгубили или пък подарили? Каквото и да беше станало, вече не беше техен. След днешния ден тя също щеше да се превърне в негов бивш собственик.

Затвори стъклената вратичка и остана да гледа как пламъците поглъщат хартията.

Отне повече време, отколкото предполагаше. Газовият огън не можеше да лумне. Целта му уж беше да представи нещо диво, неукротимо, а в действителност беше бледа, немощна имитация на истински огън.

— Урааа! — рече тя и си помисли за дома.

 

 

Делфин Моро се запозна с Анри Пети седмица след трийсет и третия си рожден ден, в малък магазин на Рю Констанс в Монмартър. В магазинчето се продаваха стари и антични музикални инструменти, някои от петнайсети век. Беше просъществувал на партера на четириетажен блок в продължение на четирийсет и една години, в средата на тясна, спокойна уличка, павирана с калдъръм — истинско скрито бижу, любимо на колекционери от цяла Европа заради уникалния инвентар и очарователния собственик, Франсоа Дюбре. Той беше набит, но красив мъж с гъста черна брада и толкова заразителен смях, че можеше да накара дори статуя да се усмихне. Имаше почти енциклопедични знания за музиката и бе известен лютиер. В работилницата му в задната част на магазина, където не допускаше почти никого, бе поправял и настройвал цигулките на най-известните изпълнители в света. Идваха при него веднъж в годината, а той пъхваше ключе в ефа и го преместваше на косъм наляво или надясно, променяше звука в зависимост от специфичния начин на свирене на всеки цигулар.

Два месеца по-рано Дюбре беше починал от инфаркт, докато изнасял боклука, и сега трите му деца търсеха човек, който да купи магазина и да се закълне, че ще запази предназначението му.

Като момиче Делфин бе прекарала безброй часове с баща си, докато разглеждаше инструментите зад прашната витрина на мосю Дюбре. Цигулките в средата висяха на тънки корди над пиано и сякаш се носеха магически във въздуха. От двете им страни бяха подредени флейти и кларинети, както и арфа, по-висока от нея. Имаше инструменти, за които обикновеният човек нямаше представа, но баща й ги познаваше всичките: старинен клавесин, акустичната кутия, изработена от коруба на костенурка.

Децата на Дюбре, всички в началото на двайсетте, се бяха насочили другаде. Двете големи бяха в Лондон, а най-малкият — в университета на Монреал. Бяха се върнали в Париж за погребението и в събота от два до пет имаха намерение да говорят с всички кандидат-купувачи на магазина.

Отидоха единствено Делфин и Анри.

Тя седна на стол до вратата, докато децата на Дюбре разговаряха с Анри. Делфин помнеше как бяха тичали из квартала, тогава беше тийнейджърка, а те — съвсем малки. Беше очевидно, че не са наследили страстта на бащата към музиката. Въпросите им бяха простовати, по-скоро свързани с чувства, отколкото с факти — „Кой тип песни са ви любими?“, питаха те и „Защо искате да притежавате магазина?“ Стана ясно, че Анри е изключително подходящ за собственик. Беше учил реставрация при самия Дюбре и затова вярваше, че има право да притежава магазина му. Беше почти обиден, че Дюбре не го е оставил на него. Обясни им, че работи като консултант в Мюзе дьо ла Мюзик, където се намираше една от най-богатите колекции музикални инструменти в света. Когато бил по-млад, тъкмо след като завършил университет, имал малък магазин край Плас дьо Вож, който специализирал в струнни инструменти от седемнайсети век.

Делфин усети как се свива все повече след всяка негова дума. Преповтаряше си онова, което бе намислила да каже. Имаше опит в продажбите, след като последните няколко години се беше занимавала с недвижими имоти, беше минавала покрай този магазин стотици пъти, може би дори хиляди, и бе запленена от него. Откакто се помнеше, искаше да го притежава. Това е мечтата на баща й и тя я беше наследила от него, също като дългите слаби крака и острия нос.

Когато дойде редът й, Делфин забрави онова, което щеше да й придаде тежест, и им разказа как е изгубила баща си само преди година.

— О, не! — извикаха децата, тъй като помнеха добрия Людовик Моро, който живееше зад ъгъла, в къщата с бръшлян, на Рю Кошоа. Тя се виждаше от входа на магазина.

— Все още ли живеете тук? — попита момичето.

— Да — потвърди тя. — Баща ви беше много добър човек. Знам, че ще обичам магазина не по-малко от него. Това е най-любимото ми място в цял Париж. Когато бях дете, татко ме водеше тук в събота сутрин. Той беше пианист и този магазин беше за него и дом, и работилница. Почиташе го повече от която и да е катедрала във Франция. След като почина, продължих да идвам тук. Баща ви беше много внимателен. Повтаряше, че татко е бил добър човек, един от любимите му клиенти, че мога да го посещавам винаги когато поискам.

След това децата се оттеглиха в работилницата. Дори на тях не беше позволено да влизат там, докато баща им беше жив, и Делфин се запита как ли се чувстват. Не казаха довиждане, не обещаха да се върнат. Не беше сигурна дали веднага ще съобщят решението си, или ще се обадят по-късно с присъдата.

— Да чакаме ли? — обърна се тя към Анри, а той сви рамене, сякаш му беше все едно, и излезе навън. Тя остана да го наблюдава как чака на тротоара пред обущаря цели десет минути. Беше стегнат мъж, висок колкото нея, на около петдесет. Имаше елегантни очила с черни рамки и носеше хубав костюм, но й се стори, че се чувства неудобно. Реши, че е от академичните типове, които вкъщи обличат огромни пуловери.

Най-сетне децата на Дюбре се върнаха. Момичето се усмихна и даде знак на Анри да влезе, а Делфин се почувства разочарована, но същевременно я обзе облекчение. Може би идеята не беше чак толкова добра. Тя не знаеше почти нищо за историческите инструменти и още по-малко за реставрацията. По всичко личеше, че съдбата е решила да я спаси от самата нея. От друга страна, имаше нужда от нещо ново, от предизвикателство, което да запълни празнините в нея. Вече не се интересуваше от романтика, не и сега, макар в миналото това да бе любимото й развлечение.

Заговори по-голямото момче, вероятно на двайсет и пет.

— Мосю Пети, мадмоазел Моро, заповядайте, седнете.

Този път всички седнаха около бюрото.

— Поговорихме си и решихме, че съществува съвършено решение — заяви той, но прозвуча повече като изказване на момче, отколкото на мъж. Имаше нежните очи на баща си и Делфин му се усмихна, тъй като знаеше как тежат подобни решения. Майка им беше много по-млада от баща им, но беше починала от рак преди няколко години. Сега те бяха сирачета, също като Делфин.

Момчето продължи:

— Съвършеният собственик на този магазин е…

— И двамата! — прекъсна го сестра му.

Тялото на момчето се отпусна. Тя му беше отнела момента и той не успя да скрие негодуванието си.

— Моля? — ахна Анри.

— Мосю Пети, вие познавате добре бизнеса. Учили сте при баща ни — продължи момчето. — А мадмоазел Моро е пълна със светлина и въодушевление. Тя е от квартала, разбира сантименталната стойност на магазина. Двамата ще работите добре заедно.

— Значи искате да купя магазина и да я наема, така ли? — попита Анри.

— Искаме да го купите заедно — уточни момичето.

— Тези неща не стават така — заекна Анри. — Не се купува собственост с непознат. Нещата могат много да се объркат. Или ни направете предложение, или приемете по-доброто. Проявете разум.

Делфин прехапа долната си устна. Не можеше да си позволи да наддава заедно с този човек. Разполагаше с пари колкото да купи магазина на ниска цена, а дори това щеше да я затрудни.

Момчето поклати глава.

— Ние не се интересуваме особено от парите. Просто искаме да постъпим така, както би се харесало на татко. Ако имахме възможност, щяхме да запазим магазина в семейството, но просто не е практично.

Анри се изсмя.

— Да не би това предложение да е практично? По-късно ще съжалявате, уверявам ви.

— Няма — настоя момичето. — Ще съжаляваме единствено ако се върнем след пет години и открием, че магазина го няма. Баща ни е оставил строги инструкции да го предадем в ръцете на най-подходящия човек — или хора, — ако нещо се случи с него.

— А татко беше непоправим романтик, така че… — добави по-малкото момче, замълча и кимна към тях. Делфин нямаше представа за какво намеква, а когато най-сетне се досети, седмици по-късно, избухна в неудържим смях.

— Не мога да приема — заяви Анри.

— Просто помислете — настоя по-голямото момче.

След това тя и Анри излязоха. Делфин предполагаше, че той ще тръгне надясно, към Метро Бланш, и макар нейният апартамент да беше в същата посока, зави наляво. Той обаче тръгна с нея. Усети присъствието му като тежест. Спря рязко, обърна се и се сблъскаха.

— Не сте ли съгласна, че цялата тази работа е нелепа? — попита той, сякаш я забелязваше за пръв път.

Може и да беше така, но много неща бяха нелепи. Беше нелепо, че не бе имала сериозно гадже след университета, а въпросното гадже сега беше женен с две деца и имаше лозя в Бордо. На нея все още й разбиваха сърцето почти всяка година; беше си останала безнадеждна романтичка с вкус към неподходящи мъже. Беше нелепо, че е на трийсет и три и още няма представа какво да прави с живота си. Беше нелепо, че баща й, най-добрият и най-силен мъж на света, сега беше погребан в Симетиер дьо Монмартър, където котките и американските туристи редовно прескачаха гроба му. Донякъде тя го обвиняваше за неудачите си. Той се беше отнасял към нея като към най-специалното момиче на света и тя бе повярвала, че светът ще се съгласи с мнението му. Досега обаче беше живяла без ясен план, беше се оставяла на обстоятелствата.

— Странно предложение, наистина — рече тя. Запита се колко ли време Анри ще се бори за магазина и дали ще победи.

Тръгнаха по Рю Лепик, където имаше кафенета, магазини и сладкарници. Продължиха по хълма, докато не попаднаха зад гид, който говореше на английски на група туристи.

— Винсент ван Гог постигнал незначителен успех приживе. Точно тук, в дома на брат си Тео, е изживял последните си години, преди да се застреля. Според Тео последните му думи били „La tristesse durera toujours“. Някой знае ли какво означава? Някакви предположения? Означава „Тъгата ще остане завинаги“.

Американците започнаха да се снимат пред къщата.

Анри изви вежда.

— И какво ще правят с тези снимки според вас? Ще ги изпращат като коледни картички?

— „Мир и любов през този празничен сезон. Тук е живял Ван Гог преди ужасното си самоубийство!“

Той кимна.

— Постскриптум. „Тъгата ще остане завинаги“.

Тя се усмихна.

— Ненавиждам Монмартър — въздъхна той. — Тук се мотаят единствено туристи, претенциозни художници и bobos^[1]. Къде живеете?

— В Монмартър — отвърна тя. — Тук съм израснала.

Беше го споменала в магазина на Дюбре. Той да не й се подиграваше.

— Ох! — Той затвори очи и се плесна по челото. — Аз съм пълен кретен.

Тя едва сега разбра, че той е пропуснал този факт. Стори й се искрено смутен.

— Не, не. Всичко е наред. Монмартър не е за всички — рече тя, макар че не можеше да си представи човек, който не би се влюбил в тези улици.

Кварталът се беше променил, откакто тя беше дете. Навремето имаше boulangerie^[2] на всеки ъгъл, а сега повечето бяха затворили. Две от любимите на баща й бяха запазили старите си табели, но бяха променени — едната беше станала забавачка, а другата — правна кантора. Много от старите tabacs^[3] бяха станали денонощни бакалии, а собствениците им бяха имигранти от Северна Африка. На една пресечка от дома й имаше дори магазин за замразени храни.

Тези промени обаче й доставяха удоволствие. Париж непрекъснато се променяше — оригиналното и дръзкото засенчваше установеното от хиляди години, старото и новото се преплитаха съвършено. В последните години тя беше ходила с баща си да гледа „Ред Хот Чили Пепърс“, Дейвид Бауи и Иги Поп в „Ла Сигал“ в Пигал, в същия театър, в който някога баба й и дядо й са слушали Морис Шевалие.

В някои отношения Монмартър още създаваше у нея чувството, че попада в друго време. Можеше да отиде в „О Лапен Ажил“, за да види представлението и да седне на столовете, на които бяха седели Модиляни, Пикасо. Реноар. Когато беше дете, всеки октомври тъпчеше с крака грозде като добро провинциално момиче в Кло Монмартър, където монахини и монаси произвеждаха по триста литра вино годишно още от дванайсети век. Баща й не обръщаше внимание на туристите, които се тълпяха пред катедралата и около въртележката в основата на стълбите и питаха: „Къде се намира «Мулен Руж», входът към въжената железница, статуята на сутиена на Далида“ — Далида, която бе внесла толкова радост с диско музиката си и подрусващите се гърди, а краят й бе трагичен. Делфин беше горда, че външните хора искат да надникнат в техния свят. Освен това мислеше, че най-хубавите части са онези, които туристите никога не виждаха — удивителната гледка на Париж от външните маси на „Ше Помет“ до върха на хълма. Ателиетата на художниците по таваните на старите къщи.

Туристите изчезваха в полите на хълма, където наемите бяха ниски, поне в миналите години, и където се събираха бохемите. През по-голямата част от детството си бе живяла там, на четвъртия етаж над кафене на Рю дьо Мартр. В детството си знаеше имената на месаря и продавача на сирене, на старицата, която държеше пекарната и всеки ден след училище и подаряваше moelleux chocolat^[4], двойката от Оверн, които държаха tabac. Всички те бяха част от голямото, шумно семейство, което тя, самотното дете на вдовец, приемаше като свое.

Когато беше на десет, се преместиха по-нагоре по хълма, в тухлената къща на Рю Кошоа. Делфин открай време мислеше, че това е най-красивата къща в цял Париж. Стените й бяха скрити от бръшлян, яркочервено мушкато избуяваше в сандъчетата на прозорците, подпрели високите бели кепенци, които баща й отваряше всяка сутрин, щом птиците запееха. Не приличаше на другите къщи в града — не беше нито в стил Хаусман, нито в ар нуво — и тъкмо това я правеше специална. Собственичката, мадам Делкур, живееше на първия етаж. На горния имаше два апартамента, на третия — три. Делфин и баща й живееха в единия. Той остана там допреди няколко години, когато се пренесе при противната си приятелка, оттогава Делфин заживя сама. Мадам Делкур почина и сега племенникът й притежаваше къщата. Делфин усещаше, че той няма търпение тя да се изнесе, за да даде апартамента й под наем за пет пъти по-висока сума. Тя обаче нямаше намерение да напуска.

— Искате ли да пием кафе? — предложи Анри.

Тя се съгласи, макар да не беше сигурна дали иска. Отидоха в кафенето на ъгъла. Той поръча café au lait^[5], а тя citron pressé^[6], тъй като не искаше кофеинът да повлияе на и без това опънатите й нерви. И двамата запалиха цигари, поговориха за музика, което, изглежда, беше единственото, което ги свързваше. Бяха единодушни по отношение на великите композитори: Бах, Бетовен, Шопен, Малер. Той сподели, че любимите му са Равел и Дебюси.

Делфин се усмихна. Баща й също предпочиташе френските композитори и много се гордееше с тях. Представяше си го как свири „Лунна светлина“^[7] на пианото в хола на мадам Делкур, когато тя се връщаше на обяд от училище.

— Напоследък слушам много Арво Пярт — призна тя. — Обожавам музиката му. В нея има душа, а е измамно семпла, струва ми се. Изглежда, най-семплото понякога е най-трудно за разбиране.

— Глупости! — сопна се Анри.

Тя се изненада от разпаления му тон и разбра, че изражението й е красноречиво.

— Много се извинявам — рече той. — Наистина не знам какво ми става днес. Странна работа. — Тя предположи, че е заради магазина, но Анри побърза да обясни: — Не се интересувам от съвременни композитори — призна той. — Пярт, поставен до Шуберт, Брамс или Брукнер, изобщо не е на ниво.

Баща й вечно я предупреждаваше да се пази от фенове на Брукнер.

Анри продължи да обяснява, че било трагедия, че най-хубавата музика е създадена в миналото. Той не уважаваше нито един съвременен композитор. „Новото поколение“, както ги наричаше презрително, като Пярт, Такемицу и Филип Глас, били банда млади грубияни.

— А вие откъде сте толкова добре запозната с класическата музика? — попита той. — Децата на Дюбре споменаха баща ви. Той музикант ли беше?

— Пианист — уточни тя. — Учил е в Парижката консерватория.

Пропусна да каже, че изкарваше пари, като свиреше Гершуин и Коул Портър в бара на един хотел, и намаляваше наема, като даваше уроци на хазяйката и организираше за нея и приятелките й импровизирани рецитали. Анри й правеше впечатление на сотсе^[8], напрегнат и прекалено сериозен. Кой знае какво щеше да каже по този въпрос.

Той й разказа, че неговият баща е учил цигулка като дете и го насочил в същата посока.

— Обичам музиката повече от всичко — рече той. — Само че нямам талант.

Тя кимна.

— И с мен е така.

— Татко беше колекционер и аз тръгнах по неговия път — продължи Анри. — Когато бях на седем, осем, девет, обикаляхме битаците и разпродажбите в различни къщи и обществените търгове из цяла Европа, за да съберем колекцията, която притежавам днес. Тя покрива времето от петнайсети до деветнайсети век.

— Имате ли любим инструмент? — полюбопитства тя.

— Имам един съвършен лък на Франсоа-Ксавие Турт — отвърна той.

— Аха.

Баща й беше разказвал за Турт, който унищожавал всеки лък, който не бил безупречен, творенията му подчертавали до съвършенство звука на цигулката в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век, а сега се продавали приблизително на цената на ново ферари.

— Но не ми е любим — отвърна Анри и тя реши, че той иска да се похвали.

— Така ли?

— Не е.

— А кой ви е любим?

— В годината на раждането ми, татко купил цигулка Страдивариус за смешни пари. Подари ми я на десетия рожден ден. Друга, създадена същата година, се продаде за два милиона долара в Америка. Моята е била на генерал от армията на Наполеон. След продажбата много хора се свързаха с мен, но нямам намерение да се разделя с нея просто така.

Тя се отдръпна изненадано.

— Къде я пазите?

— У дома, в кабинета ми, в стъклен шкаф.

Истинска трагедия бе, че никой нямаше да свири на тази цигулка. Колко жалко, такъв съвършен инструмент. Беше като птица, хваната в клетка. Това влияеше зле на цигулката. Анри беше лютиер, би трябвало да го знае.

— Давали ли сте я под наем?

— Веднъж.

Анри допи кафето си и отхапа от шоколадчето в чинийката.

— Ако знаех колко струва цигулката преди двайсет години, сигурно щях да я продам. След това щях да съжалявам.

Тя кимна. Той се опитваше да обясни, макар да не бе сигурна какво точно.

— Децата на Дюбре прибързват. Виждат, че в това има пари и искат да ги получат.

— Може би има нещо повече — отвърна тя. — Може би просто обичат магазина, но не могат да го задържат.

Спомни си какви чувства я обзеха, докато разчистваше вещите на баща си, как й се искаше да запази всяка мръсна кърпичка и мухлясал нотен лист, същевременно й се искаше да е някъде другаде и вече да се е освободила от всичко това.

— Опасявам се, че може би не разбирате в какво се забърквате — подхвърли той.

— Така ли?

— Навремето имах магазин като този на Дюбре. Истината е, че този бизнес е непостоянен. Има години, когато върви безпроблемно, а после изведнъж настъпва пълно затишие. Дюбре има дългове. Който купи магазина, ще трябва да ги поеме. Това известно ли ви е?

Тя усещаше, че той не е лош човек, макар да се държеше малко арогантно. Искаше магазина, вероятно много повече от нея. Освен това беше прав. Тя не знаеше за дълговете, нито как да се предпази от фалит. Той определено беше по-добрият кандидат.

Канеше се да признае, че е прав, когато Анри продължи:

— Ами ако децата на Дюбре задържат магазина за една година и в това време ние с вас се опитаме да работим заедно? Нещо като изпитателен период?

Тя остана изненадана, но истината бе, че магазинът бе толкова свещен за него, колкото и за нея. Може би той не искаше да носи товара на цялата отговорност съвсем сам.

Делфин се съгласи да пробват.

Щом започнаха, осъзна, че никога не би се справила без Анри. Децата, които на пръв поглед следваха глупава, сантиментална приумица, се оказаха прави. Анри познаваше всички важни търговци и диригенти на симфонични оркестри в света и разбираше не по-зле от Дюбре фините инструменти. Можеше да поправи цигулка, да я оцени и да забележи находка, която друг би пропуснал. Той беше спокоен човек, толкова спокоен, че всеки би го помислил за скучен. Живееше в свой свят.

Нямаше желание да си бъбри с клиенти по цял ден, а точно тук беше нейната сила. На баща й му се налагаше да владее безупречно английски, за да се разбира с пияните американци в бара. Те се облягаха на пианото му, разпитваха го за Париж и неизменно настояваха да изсвири нещо от „Уестсайдска история“. Той я научи на всичко, което знаеше, на идиоми, които нямаше откъде да чуе. Знаеше как да накара туристите да се почувстват приятно, тъй като очакваха французите да са надменни и нелюбезни.

Ето че уроците на баща й се оказаха безкрайно полезни. Делфин откри, че може да убеди американска двойка във ваканция да плати осемнайсет хиляди франка за арфа, макар да не бяха помисляли за арфа през живота си. Щом видеше инструмент, тя преценяваше красотата му, умението му да донесе радост, дори да не знаеше нищо за качеството на дървото.

Така те се допълваха взаимно.

 

 

Делфин никога не се бе замисляла за свои деца заради случилото се с майка й. Не го бе казвала пред друг. Анри искал деца навремето, но сега му се струвало, че е твърде късно. Тя не можеше да си го представи да друса бебе на коленете си или да играе на топка с по-голямо момченце. Но пък веднъж го видя как учи момченце от квартала да реставрира цигулката, която беше открило на тавана на баба си. Анри му показваше как да добави шийката и охлюва, как да я лъсне, така че да заблести.

— Стремената тук са много добри. Има голяма разлика между смърч и червена ела — обясняваше той на момченцето, което кимаше сериозно, сякаш бе на търг в „Кристи“.

Анри я целуна за пръв път един тих вторник, когато магазинът остана празен часове наред. Тя остана шокирана, все едно бе пристъпил към нея, за да й залепи шамар. Той се отдръпна, но не й даде възможност да проговори.

— Имам среща. До утре.

На следващия ден я покани на вечеря. Ядоха entrecote frites^[9] и изпиха бутилка вино. Челото на Анри беше обсипано с капчици пот. Почти през цялото време говори за магазина — не спря да обяснява, че трябвало да увеличат приходите по Коледа, и я попита дали според нея е разумно да пуснат няколко обяви в местните вестници.

Делфин се чувстваше изключително неловко и бе много объркана. Беше решила, че я е поканил на среща, и започна да се пита дали това не е просто извинение за целувката. Анри плати, но той винаги плащаше, когато излизаха някъде. Изпрати я до апартамента й, но той винаги я изпращаше, когато закъснееха.

— Благодаря ти за вечерята. Ще се видим утре, нали? — попита тя, когато стигнаха до вратата.

В този момент той я прегърна през кръста и я целуна страстно. Тя отвърна; стори й се невъзпитано да не отвърне. През цялото време остана с отворени очи и усети, че се ококорва.

Не го покани да се качи.

На следващата сутрин влезе в магазина през задната врата, тъй като знаеше, че той ще бъде отпред. На бюрото й в работилницата бе оставил ваза с рози и картичка. Стомахът я присви. На картичката пишеше: „Както сигурно си разбрала, аз съм лудо влюбен в теб.“

Делфин едва не подскочи. Лудо влюбен? Не можеше да си представи Анри да изпадне в състояние, което дори малко да наподобява лудост. В първия момент й се прииска да избяга, но в следващия той влезе в работилницата, понесъл купчина вестници. Щом я видя, бузите му пламнаха.

— Не съм те чул да влизаш — промълви.

Тя веднага забеляза, че е нервен. Посочи цветята.

— Прекрасни са.

Той се усмихна.

— Радвам се, радвам се. Снощи прекарах чудесно.

„Сериозно?“, помисли си тя.

— И аз — отвърна.

Той замълча за кратко.

— Най-добре да вървя отпред.

За момент тя се поколеба дали цветарката не е закачила грешната картичка. Може би някъде в Монмартър наскоро сгодена жена току-що е получила букет с бележка: „Браво, че отбелязахме рекорд, като продадохме нечуван брой флейти за един месец.“

Същата вечер в леглото Делфин премисли всичко. Анри я обичаше. Поне така си мислеше той. Как така не се беше сетила досега? Знаеше, че няма да й завърти главата, но това не бе довело до нещо добро досега. Анри беше мил, умен човек, двамата държаха магазин, сякаш имаха свое дете.

Излязоха на още вечери, които станаха по-приятни с течение на времето. Смееха се и общуваха с лекота. Сексът беше приятен, макар тя да не преливаше от страст. Научи повече за Анри — сам почти не се хранеше, сякаш умът му беше прекалено зает, за да мисли за прозаични въпроси като храна. Макар често да изглеждаше като най-самоуверения мъж във Франция, имаше моменти, когато изпадаше в черно настроение, също както баща й; понякога не ставаше от леглото по цели дни.

Също като баща й, Анри непрекъснато се тревожеше за безопасността й, за здравето й, за щастието й. Когато една вечер крадец дръпна чантата от рамото й тъкмо когато заключваха магазина, Анри го преследва до върха на хълма и макар да нямаше никакъв шанс да го настигне, опитът му я трогна.

Анри беше наследил огромния си апартамент в седми арондисман, докато нейният беше под наем. Тъкмо затова, след като излизаха пет месеца, той предложи тя да се пренесе при него, въпреки че щеше да живее далече от магазина и квартала, в който беше расла — чак от другата страна на реката.

— Не мога да напусна Монмартър — отвърна тя. — И апартамента си. Ще го изгубя завинаги.

— И без това не е достатъчно голям за двама ни — отсече той, забравил, че тя бе живяла там с баща си цели десет години.

— Как да се махна от Монмартър и да отида в онзи квартал за богаташи, който изобщо не е бохемски? Това е твърде буржоазно.

— Тълпите няма да ти липсват. Нито бохемите — отвърна той. Когато забеляза, че тя не се смее, вдигна брадичката й. — Нали ще работим там. По-нататък можем да се пренесем отново, ако чак толкова ти харесва.

Тя знаеше, че я лъже, защото той мразеше Монмартър и никога не би живял там. Въпреки това си позволи да повярва на думите му.

Анри не беше променил дори една мебел, след като родителите му бяха дали апартамента. Всичко беше в стил vieille France^[10], Луи XVI и ампир. Властваха прави, груби линии, с лаврови венци, гравирани върху дъб, украсени колони навсякъде, сякаш живееха в Древна Гърция. Тежки кадифени завеси не позволяваха на слънцето да влезе. Делфин настоя да ги свалят, но при първото посещение на родителите му, майка му изписка: „Ferme les volets!“^[11] още щом влезе в хола. Втурна се към прозореца и протегна ръце, сякаш да дръпне старите завеси. Щом разбра, че положението е безнадеждно, се примири и със затворените кепенци.

Изглежда, в света на Анри слънцето беше враг и единствената му мисия беше да унищожи вековната тапицерия и килимите. Делфин се замисли за художниците в Монмартър, които се потяха в ателиетата си на петия етаж, преустроени от слугински помещения единствено за да има достатъчно северна светлина.

В новия й живот на Рю дьо Гренел понякога не познаваше сама себе си. Едва когато всяка сутрин пристигаше в любимия си Монмартър, усещаше, че може да си поеме свободно дъх.

Сгодиха се няколко месеца след като се премести. Тя не изпитваше нужда да се омъжи. Много хора минаваха без брак напоследък. Твърдеше се, че родителите на половината френски деца не са женени. За Анри обаче бракът имаше огромно значение. Като момиче тя бе мечтала за мъж, който да й предложи на някое романтично място — да поиска разрешение от баща й, да я изненада по необичаен начин. Само че баща й беше починал, а Анри й предложи на вечеря в „Льо Флоримонд“.

На сватбата им в къщата на родителите му в провинцията всички танцуваха до шест сутринта. След това гостите ядоха soupe â l’oignon^[12], докато двамата с Анри се скриха в килера в очакване да ги открият. Майка му настоя да се включат в играта, за да се спази традицията. За Делфин беше забавно, особено след няколко чаши шампанско. Тя реши, че повечето двойки се възползват от тази възможност заради първата физическа близост през брачния им живот. Анри обаче започна да недоволства.

— Нелепо е — заяви той. — Дори не мога да дишам.

Беше облечен със строг черен костюм и старомоден цилиндър.

Тя се зачуди какво би казал баща й, но не можеше да си го представи тук. Анри беше твърде обидчив за вкуса му, прекалено сериозен. Но пък беше по-мил от всеки друг мъж, когото бе обичала преди него.

Скоро след сватбата списание, посветено на музиката, изпрати репортерка да отрази историята, или как смъртта на Франсоа Дюбре ги е запознала.

— Омъжих се за най-добрия си приятел — призна пред нея Делфин. Звучеше прекрасно, освен това беше истина. Тя обаче знаеше, че хората разбират това като „Омъжих се за сродната си душа“, а тя искаше да каже: „Омъжих се за мил и стабилен човек, който винаги ще се отнася добре с мен, нищо че така и не успя да възпламени сърцето ми“.

Минаха шест години. През тези шест години се будеха заедно в седем, когато звънваше будилникът на Анри. Той пропускаше „Добро утро“, вместо това питаше: „Quelles nouvelles?“^[13] в мига, в който тя отвореше очи. Сякаш можеше да има нещо ново за двама, които прекарваха всяка минута от денонощието заедно. Похапваха tartines^[14] и той четеше вестника на глас. След това отиваха заедно на работа, обсъждаха магазина, прекарваха целия си ден там, прибираха се у дома или отиваха на вечеря.

Купиха си вила в Нормандия, в село Мюид. Наеха жена, която да се грижи за магазина в събота, и заминаваха за провинцията почти всеки петък с влака в шест от гара „Сен Лазар“. Къщата беше на брега на Сена. Делфин често наблюдаваше младите двойки, които профучаваха на велосипеди, смееха се, а кошницата за пикник бе увиснала на сгъвката на лакътя на единия от тях. Струваше й се забавно, но Анри никога не би се съгласил да прекарат съботата по този начин. Той предпочиташе да чете на верандата, макар да склоняваше да поиграят тенис или да се разходят покрай реката. Понякога вечер пускаха Вивалди и музиката се носеше през отворения прозорец на кухнята, докато те седяха на тревата и гледаха звездите.

Животът им беше щастлив, приятен, ала шест години по-късно Делфин започна да става неспокойна. Главата й бучеше, когато се замислеше над факта, че това е всичко и нищо няма да се промени. С Анри бяха приятели, или по-точно казано, семейство. Общуваха с лекота, но дори това я притесняваше. Когато той докосваше ръката й или стиснеше пръстите й, тя не чувстваше нищо.

Започна да се пита дали хората не раждат деца, отчасти, за да се отърват от тишината и самотата — поне имаха очаквания, тревожеха се, градяха планове. Понякога се чудеше дали не трябва да си намери друга работа. Може би, ако прекарваха по-малко време заедно, щеше да им се отрази добре. Обаче не можеше да си представи да напусне магазина и знаеше, че една от причините да се справят толкова добре с бизнеса бе, че на хората им допадаше мисълта за съпрузите собственици. Когато беше най-потисната, се питаше дали това не е причината Анри да й предложи брак. През повечето време си мислеше, че я е избрал единствено защото му беше под ръка. Бракът за него беше като неделен обяд — не би си потърсил нещо за ядене, дори не би се сетил, докато някой не му го предложи на сребърен поднос.

Сред хора съпругът й се държеше надуто и бе отегчителен. Тя понякога се притесняваше, че другите възприемат женените като един човек, така че неумелото му държание и нуждата постоянно да доказва правотата си й се отразяваха зле. Най-сетне обаче разбра, че хората ги възприемат като две отделни части на цялото; тя омекотяваше впечатлението, което той създаваше, а той й придаваше тежест. Единият просто не можеше без другия.

Държаха се мило и внимателно един с друг. Дори не се караха. Понякога на Делфин й се искаше той да започне извънбрачна връзка, да събуди у нея поне гняв и подозрения. Дори ревността щеше да е по-добра от безразличието. Тя обаче знаеше, че Анри е неспособен да извърши подобно нещо. Дълго време бе убедена, че същото важи и за нея.