Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (7)

1972 г.

Ивлин стоеше в кухнята и подреждаше цветята в кристална ваза. Печеното беше във фурната и когато Джералд влезе, ароматът тъкмо започваше да изпълва стаята.

— Ухае великолепно! — отбеляза той.

Откакто се върна от покупки, тя го остави сам в кабинета. Поздрави го, щом се прибра, и нищо повече. Сега обаче, когато застана до нея, за да си налее вода, тя му каза:

— Видях Джули.

— Къде?

— В центъра. В книжарницата.

— Какво каза?

Ивлин усети как в гърлото й се надига буца.

— Каза, че Теди е подал молба за развод. Значи затова си идва.

Джералд потри слепоочия.

— Опасявах се, че ще стане така.

— Нали каза, че бил осъзнал грешката си?

— Надявах се да е така.

— Иска тя да каже в съда, че я е подлагал на тормоз. Аз пък трябва да кажа, че съм била свидетел на цялата тази работа.

— Господи! Той да не се е побъркал?

— Да! — изкрещя тя толкова силно, че и двамата се стреснаха от вика й.

— Недей така — прегърна я той. — Всичко ще бъде наред.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? Да не би да искаш синът ни да се разведе?

— Не, разбира се. Това е ужасно, само че не можем да направим абсолютно нищо.

Когато тя беше на възрастта на Теди, разводът беше нещо, което хората споменаваха само шепнешком. Истински скандал. Най-последната възможност. Бягство от тежка форма на пиянство или лудост. През последните няколко години разводът плъзна навсякъде. Дори в някои щати прокараха закон, който позволяваше развод „по взаимно съгласие“, който да послужи като изход в случаите като на горката Джули. Това може и да бе разумен изход в съда, но истината бе, че бракът не се разпадаше без причина. Все някой имаше вина.

В такава посока ли се развиваше Америка? Всеки път, когато духне вятърът, ти се лашкаш нанякъде, зарязваш досегашния си живот и започваш нов. Какво щеше да стане с внучките й и с другите деца като тях? Ивлин имаше късмет с Джералд; той беше прекрасен човек, а бракът им беше щастлив. Мисълта за другите, които не бяха чак такива късметлии — родителите й например, които никога не бяха се разбирали, й тежеше. Независимо от това те бяха пазили клетвите си до самия край.

Откакто тя и Джералд бяха млади, Америка се беше променила. Сега обръщаха огромно внимание на личността. Човекът се поставяше над страната, човекът беше дори преди семейството, преди всичко друго. Синът й беше отявлен пример за последствията от това.

— Не искам да го виждам днес — рече тя. — Промених си мнението.

— Не можем да го отпратим.

— Защо да не можем?

Тя много добре знаеше защо и тъкмо затова подреждаше цветя, вместо да си легне и да се наплаче, заровила глава във възглавницата.

— Иви! Те още не са се явили в съда. Нищо не е окончателно. Може би, когато той пристигне, когато види момичетата, след като се срещне с нас, ще промени решението си.

— Ти наистина ли вярваш, че е възможно?

— Вече не знам в какво да вярвам.

— Джули се държа много студено с мен — рече тя. — Все едно бях непозната. Не, дори по-зле. Джералд, тя е решила да отведе момичетата. Връщат се на Запад.

— Тя ли ти го каза?

— Да.

Той си пое дълбоко дъх.

— Не бива да забравяш, че не се сърди на теб.

— Знам, но при мисълта, че заминава завинаги, вече ми липсва. Не помня друг човек да ми е липсвал толкова много след Натаниъл.

Джералд я погали по гърба.

— Знам.

— А сега е дори по-трудно, защото е все още тук. Можем да се виждаме, но тя не иска.

Джералд поклати глава.

— Представи си какво би казал Натаниъл за тази работа.

— Щеше да каже, че синът ни има нужда от един ритник нали знаеш къде.

Съпругът й избухна в смях.

— Точно това щеше да каже.

С течение на годините те често се питаха какво би помислил Натаниъл за нова тенденция или за новина, за разразила се в живота им драма. Това бе техният начин да го запазят жив, въпреки че беше мъртъв от повече години, отколкото бе живял.

Джералд беше съквартирант на Натаниъл в „Харвард“ и един от десетимата гости на първата сватба на Ивлин. На външните хора може и да им се стореше странно, че тя и Джералд се разбираха чудесно, когато станеше въпрос за Натаниъл. Бяха го обичали искрено и щяха да продължат да го обичат чак до смъртта си. Той не бе заплаха за тях. Нямаше смисъл да се преструват, че не е съществувал. Всъщност тя бе готова да направи още една крачка и да признае, че и за двамата би било неестествено и напълно невъзможно да се преструват, че той никога не е съществувал.

Ивлин се запозна с тях на състезание по плуване, организирано от колежа през 1927-а, когато беше студентка в „Уелзли“. Братовчедка на Джералд беше в отбора на „Радклиф“ и те бяха дошли да й дават кураж. Джералд пръв заговори Ивлин, след като тя спечели състезанието в свободен стил.

— Имаш страхотен замах — отбеляза той, когато срещна погледа й, докато тя се подсушаваше в края на басейна.

— Благодаря.

— И изглеждаш страхотно, докато плуваш.

В този момент Натаниъл се появи зад него, облечен в палто от миеща мечка — най-забележителния мъж, когото беше виждала.

— Моля те, не обръщай внимание на приятеля ми. Той почти не излиза.

Ивлин се разсмя.

— Казвам се Натаниъл Дейвис — представи се той.

— Ивлин Грийн.

Преди да се върне в съблекалнята, вече имаше уговорена среща за събота вечерта.

До колежа тя беше болезнено срамежлива. Когато постъпи в „Уелзли“ и се оказа заобиколена от весели, общителни момичета, започна да се отърсва от срамежливостта.

Съквартирантката й, Мидж, купуваше списание „Либърти“ всяка седмица и от страниците му научаваше последните стъпки в танците, които пробваше без всякакво притеснение пред огледалото в банята, въртеше се и потропваше по покрития с плочки под. Вечер, когато си легнеха, четяха на глас колонката със съвети на Дороти Дикс. Наричаха я Диди.

Мидж накара Ивлин да се облича с по-къси поли и рокли от кретон, да избира шапки клош, на които забождаха брошките, които майките им бяха дали за съвършено различна цел. Обуваха обувки с каишки с високи токчета и катарами. Мидж я научи да си слага руж, пудра, червило, сенки и лак за нокти, въпреки че Ивлин никога не си слагаше толкова много, колкото другите момичета. Знаеше, че баща й ще умре от срам, ако разбере, че е излизала сред хората с грим на лицето. Мидж сама си шиеше прави рокли с ниски талии и потрепващи пискюли. Ивлин открай време знаеше, че жените носят корсети, стегнати колкото е възможно повече, за да изглежда талията им по-тънка, а гърдите вирнати и налети. Мидж обаче настояваше да освободи гърдите си, като запази единствено приспособлението за бюста, което използваха, за да изглеждат по-плоски и с по-източен силует.

Мидж й помогна да се приготви за първата среща с Натаниъл.

— Той какво представлява? — попита тя, докато слагаше сенки на очите на Ивлин.

— Красавец — отвърна Ивлин.

Истината бе, че не знаеше почти нищо друго.

На вечеря научи, че той е добре възпитан, умен, забавен и мил. Беше израсъл в Питсбърг с три сестри, единственият син на стоманолеяр. Четеше Хемингуей и Фокнър и обичаше поезия. Учеше литература и се надяваше някой ден да стане адвокат, а след време политик. След вечеря отидоха в джаз клуб и танцуваха чак докато затвориха.

На втората среща спечелиха трето място на танцов маратон, като издържаха четиринайсет часа на крака. На следващия ден пръстите й кървяха, но тя не помнеше да се е чувствала по-добре.

На петата им среща той призна, че се тревожи за съквартиранта си. Вече си търсели момичета, за които да се оженят (каза го с многозначително кимване към нея и тя остана очарована), но Джералд не гледал сериозно на жените, дори на онези, които били напълно подходящи — само поредица от танцьорки и сервитьорки. Запознаха го с Мидж, но тя заяви, че бил прекалено глупав, не бил интелектуалец като Натаниъл, нито наполовина толкова красив като него. Джералд разказваше ужасни вицове и се правеше, че флиртува със закачалката за шапки; нито една разумна жена не би го приела сериозно. Беше на двайсет години, а косата му започваше да оредява, беше по-нисък от Ивлин, макар тя да бе доста висока за момиче. Когато застанеше до Натаниъл, приличаше на дребосък. Джералд беше от безобразно богато семейство. Човек оставаше с впечатление, че не му се налага да се старае много за каквото и да било, затова той не полагаше кой знае какви усилия. За Натаниъл да си позволи обучението в „Харвард“ бе истинска борба. Чистеше тоалетни, за да плати таксите, цял живот бе работил, за да си осигури тази възможност. За Джералд „Харвард“ беше даденост, нещо напълно естествено за мъж от семейство Пиърсол.

— Ще си намери подходяща жена, която ще му помогне да похарчи наследството си — каза Ивлин на Натаниъл. Беше расла сред такива хора — съпругите на богати и влиятелни мъже, които посрещаха гости и се грижеха за дома. Нямаше съмнение, че баща й искаше майка й да е точно такава.

— Тъкмо това е бедата — рече Натаниъл. — Искам да си намери жена, която ще го обича не заради онова, което притежава. Той ще бъде нещастен с някоя амбициозна светска дама.

Ивлин остана трогната от загрижеността му за Джералд. Това показваше, че е добър човек. Мислеше си, че трябва да канят и Джералд, когато излизат заедно. През следващите месеци групата им — Джералд. Натаниъл, Ивлин, Мидж и всеки, който искаше да дойде с тях — прекарваше дните си в небивало веселие по улиците на Бостън с колата на Джералд, като момичетата бяха натъпкани на задната седалка. Хапваха в евтини заведения, ходеха на танци, пиеха в нелегални барове, които момчетата намираха незнайно как. Джералд винаги държеше да плати сметката. Когато останалите се възпротивяваха, той обясняваше:

— Парите не са мои, а на стареца.

Винаги оставяше огромен бакшиш, поне трийсет процента. В тези моменти Ивлин се питаше дали е много щедър, или просто нищо не разбира от математика. Натаниъл каза, че било първото.

Дипломираха се през 1928-а, годината, в която Хърбърт Хувър бе избран за президент с лозунга „Пиле във всяка тенджера, автомобил във всеки гараж.“. Тя помнеше веселите думи на Джералд: „Стига пилетата да не са в гаража, всичко ще бъде наред.“ Щом чуеха тази забележка, всички извиваха очи.

След това веселата им компания се разпадна. Мидж прие предложението за брак на студент по медицина, с когото се запозна на купон в университета в Бостън, и замина с него за родното му градче в Индиана. Пишеше на Ивлин и й се оплакваше, че никога през живота си не е изпитвала такъв студ. Студът на Индиана се просмуквал в костите ти, влизал под кожата, в ушите и носа. Палтото и шапката не можели да те спасят от него.

Джералд замина за Чикаго, където оглави нов клон на фирмата на баща си. Натаниъл докладва, че колегите на Джералд били тъпи досадници и нямали никакво желание да излизат след работа с него, може би защото бил синът на шефа. „Ужасно самотен съм. Липсват ми дните, в които вилнеехме в Кеймбридж“, пишеше Джералд. Ивлин избухна в смях, когато Натаниъл й прочете това. На нея също й липсваха.

Беше решила да остане в Бостън, за да е близо до Натаниъл. Малко преди дипломирането, чу някой в общежитието да говори за свободни работни места за учители в държавно училище. Кварталът бил опасен и никой не искал да постъпи там на работа. Ивлин подаде молба на следващия ден. Поне щеше да има какво да прави, нещо смислено, което майка й да одобри и да не я разпитва непрекъснато защо е останала.

Живееше със съквартирантка в апартамент под наем в Бийкън Хил и започна да преподава на трети клас. Обичаше учениците си; те бяха изключително умни, невъзможно шумни и я разсмиваха. Караха я да копнее за собствени деца толкова силно, че сама остана изненадана. С Натаниъл възнамеряваха да се оженят, макар той да й повтаряше, че не може да й предложи, преди да бъде достоен за нея.

— Ако замина за Ню Йорк сега и поискам ръката ти от баща ти, той ще ме навиква чак до Масачузетс.

Майка й може и да твърдеше, че преподаването е благородно призвание, но родителите й бяха паникьосани. Според тях, тя трябваше да се прибере у дома, докато не си намери подходящ съпруг. Смятаха, че момичетата от Бостън се стремят към Манхатън, но няма начин девойка от Ню Йорк да се установи в Бостън. Решението й да учи в „Уелзли“, вместо в „Барнард“ или „Сара Лорънс“, беше прието единствено защото две от братовчедките й вече учеха там и се предполагаше, че ще я наглеждат.

Баща й изпращаше пари всеки месец, загрижен за начина й на живот. Ивлин прибираше парите в чекмедже, решена да не ги харчи. Искаше да оцелява сама, като Натаниъл.

Първата година след колежа й се стори странна и донякъде страшна, но беше доволна, че е далече от дома и близо до него. Тъй като Натаниъл работеше, можеха да излизат два, дори три пъти през седмицата. Не си позволяваха нищо специално — през седмицата ходеха на кино или на кафе, а в събота — на танци. Веднъж той призна, че много се страхува, че никога няма да успее да й осигури живота, с който бе свикнала от дете: прислуга, шофьори и всичко останало. Тя отвърна, че не желае този живот. Обичаше да му готви: печено говеждо с моркови и картофи, пандишпанов кекс за десерт. Когато го правеше, се чувстваше почти като престъпник. Майка й никога не беше готвила и би казала, че подобни неща са под нивото й. На Ивлин обаче й харесваше да води семпъл живот, да работи като учителка, да бъде майка и съпруга. У Натаниъл бе открила всички качества, които желаеше да притежава мъжът до нея.

Той й купуваше малки подаръци винаги когато се срещаха: маргаритка или малка кутийка бонбони от сладкарницата близо до офиса му във Фанюл Хил. След вечеря, преди да се прибере у дома й четеше, докато тя дремеше на канапето.

През есента Натаниъл започна обучението си в правния факултет на „Харвард“ и тя реши, че скоро ще й предложи брак.

Тогава обаче стоковият пазар рухна и хората започнаха да остават без работа. Научиха, че стари съученици от колежа едва успяват да свържат двата края, четяха във вестниците за бизнесмени, които сега продаваха ябълки по улиците на Ню Йорк. Децата, на които Ивлин преподаваше, бяха бедни дори в добрите години. Сега половината й клас изчезна, тъй като родителите имаха нужда от тях, за да изкарват пари по всеки възможен начин. Онези, които останаха, едва издържаха. Имаха късмет, че училището е под закрилата на Комитета на бостънските училища, и получаваха топъл обяд от Обединението на жените за образование. В повечето училища в страната нямаше безплатен обяд и гладните деца едва намираха сили да внимават в час и да не заспят. Ивлин забеляза, че почти нито едно дете не изяжда осигурената храна. Увиваха обяда си и го прибираха при книгите. Когато попита защо правят така, едно от по-откровените момчета обясни:

— Носим вечеря за семействата си, госпожице.

Тя разказа на директора и той просто сви рамене.

— Тъжно е, но всички правят така.

След това използваше парите, които баща й изпращаше всяка седмица, за да се погрижи децата да са сити през деня. Купуваше им продукти със сравнително дълъг срок на годност — фъстъчено масло и салам, ябълки и хляб. Понякога им печеше пиле, за да хапнат нещо по-хранително.

През цялата есен с Натаниъл благодаряха на Господ, че бедите не са ги застигнали. На Деня на благодарността Джералд дойде в Бостън, за да посети родителите си, а тя приготви вечеря в събота. Тримата се смяха и бъбриха както едно време. Една вечер следващата седмица бащата на Натаниъл не се върна у дома след работа. Дни по-късно научиха, че е бил уволнен след трийсет години в завода. Щом разбрал, той се хвърлил от един мост в ледената вода.

Натаниъл реши да напусне правната школа, поне докато майка му и сестрите му не си стъпят на краката. Джералд му предложи назаем възмутително висока сума пари, както се изрази Натаниъл, без дори да го е молил. Той обаче бе твърде горд и не прие парите.

Прибра се в Пенсилвания за два месеца. Ивлин го придружи на погребението на баща му и се върна сама в Бостън. Не помнеше някога да й е било по-тежко, нямаше желание да прекара и ден без него. Той й пишеше любовни писма и тя заспиваше, притиснала ги до гърдите си. Следващите месеци бяха тъжни. За да издържат, често си напомняха, че това е най-голямата трудност, която ще им се наложи да изтърпят.

Най-сетне, на Коледа 1931-ва, се сгодиха и решиха да се оженят пред сто човека в дома на нейните родители в Ню Йорк следващия май. Ивлин не можеше да си намери място от радост, че най-сетне ще стане госпожа Натаниъл Дейвис. Знаеше, че всички момичета изпитват същото на годежа си, но се питаше дали при нея не е още по-интензивно, защото бяха минали заедно през мрака на последните няколко години. Най-сетне ги очакваше радост.

За да отпразнуват събитието, двамата се срещнаха с Джералд на зимните Олимпийски игри на Лейк Пласид през първата седмица на февруари. Той изглеждаше десет години по-стар, макар да бяха минали само две, откакто се видяха за последен път. Доведе една фръцла, която се подвизаваше под името Фран, с къса рижава коса и впити дрехи. Ивлин попита Натаниъл дали според него Джералд има сериозни намерения към нея.

— Че Джералд кога е имал сериозни намерения? — отвърна Натаниъл.

Първата вечер Джералд вдигна тост:

— За любимите ми приятели Нат и Иви. Най-сетне ще се оженят! Наскоро прочетох, че според предвижданията на Джон Уотсън след петдесет години бракът ще бъде отживелица.

— Кой е Джон Уотсън? — попита фръцлата.

— Известен детски психолог, очевидно експерт по въпросите на брака. Аз лично съм готов да подкрепя мнението му. Да ликвидираме тази щуротия. След като всичко приключи, остава единствено разочарованието.

Ивлин се почувства неловко и се размърда на стола, а Джералд продължи:

— Ако изобщо съществува изключение от правилото, то това сте вие двамата.

Отседнаха в красива вила с камина във всяка стая, която Джералд наричаше лагер. Приличаше на хотел, но се оказа собственост на леля му и чичо му. На Ивлин много й хареса. Можеше да прекара цяла седмица на перваза на прозореца в хола с книга в ръка и да вдига поглед към боровете в далечината. Момчетата обаче нямаше да търпят подобно нещо — това бяха първите Олимпийски игри, които се провеждаха в Америка, и те искаха да видят всичко.

Джералд не спираше да надига фласка с бърбън, която държеше в ботуша си. В колежа всички обичаха да си пийват коктейли, но не и така. Тя имаше чувството, че е пиян от сутрин до вечер. Очевидно искаше и другите да са в такова състояние, защото подаваше фласката на Фран всеки път, когато тя си отвореше бутилка безалкохолно или си налееше чаша кафе.

— Стига, де, пийни си малко смешна водичка. Така е по-весело, миличка.

Натаниъл призна, че е разтревожен, но не искаше да разваля прекарването им. Щеше да пише на Джералд по този въпрос, след като се върнат.

Тази седмица времето се оказа необичайно топло и застрашаваше всички състезания с бобслей и ските. В последния ден обаче видяха как Соня Хени се плъзга по леда с такава грация, че всички имаха чувството, че е безкрайно лесно. Женските кънки не влизаха в състезателната програма, но залата беше пълна до пръсване, а билетите за правостоящи се оказаха по пет долара. Джералд им беше осигурил места на първия ред.

— Така ще виждаме по-добре хубавите крака на Соня — рече той и погледна Фран, която му се стори ядосана. — Стига, миличка, знаеш, че твоите краченца са единствените за мен.

Ивлин бе прочела в сутрешния вестник, че Организацията на американските домакини настоява жените фигуристки да се обличат в старомодни дълги поли, за да се избегне потъпкването на морала на мъжете, които гледат събитието. Жените фигуристки обаче отказаха, освен ако спринтьорите от лятната програма не се съгласят да тичат с букаи на краката, а плувците да плуват с корсет и боне.

Статията завършваше със заключението: „Заради съпрузите на дамите от Организацията на американските домакини, които случайно присъстват на зимните игри, трябва да бъде отбелязано, че в селата в Адирондак все още има магазини за хамути, където се продават и наочници“.

Тя се разсмя и посочи статията на Фран.

— Дали да не инвестираме в един чифт, специално за господин Великолепен.

Преди да се разделят в края на седмицата, докато момчетата товареха багажа в колите, тя чу Натаниъл да пита:

— Как мислиш, тя има ли някакъв потенциал?

— Ами — отвърна Джералд. — Просто се забавляваме.

— Не се ли забавлява предостатъчно досега? Вече си стар. Крайно време е да си намериш жена, която да се грижи за теб. Иска ми се да се установиш.

— Лесно ти е да приказваш, след като имаш момиче като Иви — рече Джералд. — Ти май не разбираш колко невероятна е тя.

Скоро след като се върнаха в Бостън, Натаниъл замина за Пенсилвания, за кратко посещение. Искаше и Ивлин да отиде с него, но тя не пожела да остави учениците си.

— Ще отидем през лятната ми ваканция и ще останем цял месец — предложи тя. — Това ще бъде меденият ни месец.

Той се усмихна.

— Тогава ще бъдем съпрузи.

— Тъкмо майка ти ще ме научи как да приготвям любимите ти ястия.

— Всичко, което готвиш, ми е любимо — рече той и я целуна.

Натаниъл бе отсъствал по-малко от седмица, но също като болна от любов тийнейджърка, Ивлин броеше дните до завръщането му. Реши да си купи нова рокля и да си направи косата във фризьорски салон. Той трябваше да се върне във вторник вечерта и същия ден след училище тя купи пържоли и всички съставки за джинджифилова торта. Докато приготвяше вечерята в малката кухня, Ози Нелсън и оркестърът му изпълняваха „Сънувай малък сън за мен“ на грамофона, а тя мислеше за всичко, което предстоеше — сватбата им, на която щеше да облече сатенената рокля на майка си; къщата, която щяха да си купят в Пенсилвания, и шестте им деца, които щяха да гонят пеперуди по тревата. Тя беше почти на двайсет и пет. Повечето й приятелки вече бяха родили по едно-две бебета. Трябваше да забременее скоро след сватбата. Сърцето й преливаше от радост. Нямаше търпение Натаниъл да влезе, за да го прегърне.

Тъй като той не се прибра до седем, тя започна да нервничи. Не беше закъснявал досега. Преди година баща й се оплаква почти цял час по време на коледната вечеря, че в Ню Йорк са поставили улични светлини на натоварените кръстовища — забавяли движението и било почти невъзможно човек да се придвижи навреме. Тя се замоли Натаниъл да не е спукал гума или колата да не се е развалила.

В осем и трийсет вече крачеше притеснено из кухнята. Когато телефонът звънна малко след единайсет, седеше разтреперана на масата, сякаш знаеше какво следва.

Обаждаше се най-голямата сестра на Натаниъл. Катастрофата станала във Фрамингам, на около час път от дома. Някакъв пияница минал в насрещното движение и се забил челно в колата му. Линейката откарала Натаниъл в болница „Бостън Сити“. Бил в безсъзнание, с вътрешни кръвоизливи. Не знаели дали ще изкара нощта.

След като затвори, Ивлин седна и се разплака. Когато сълзите й пресъхнаха, тя се изправи и избърса мокрите си бузи. Знаеше какво да направи. Годеникът й беше в опасност, но тя щеше да му помогне да оживее. Излезе в ледения нощен въздух и повика такси, напълно забравила за палтото си.

Макар да беше подготвена, когато видя Натаниъл в болничното легло, изпита силен шок — разтърси я като електричество. Очите му бяха затворени, лицето — окървавено, изкривено, долната му част бе бинтована като на мумия. В съседното легло лежеше възрастен мъж с изтъняла кожа и стенеше жално. Опита се да го поздрави, но погледът му се зарея през прозореца, който гледаше към гола тухлена стена.

Ивлин придърпа стол до леглото на Натаниъл и заговори весело, сякаш бяха излезли на приятна вечеря. Разказа му за тортата, която беше изпекла, и настоя да се събуди, за да изяде едно парче. Галеше нежно ръката му. Това бе единствената видима и непроменена част от него — дългите елегантни пръсти, сухите петна около кокалчетата, черните полумесеци под ноктите. Гали я, докато всичко останало в стаята изчезна.

Първото, което направи сутринта, беше да звънне на Джералд. Той обеща да дойде незабавно и тя не го спря, защото знаеше, че присъствието му ще подейства добре не само на нея, но и на Натаниъл. Щом той пристигна, преместиха Натаниъл в просторна единична стая с изглед към обточената с дървета улица. Ивлин нямаше представа какво е казал Джералд, нито колко е платил, но му беше безкрайно благодарна.

Едва след два дни се сети да позвъни на родителите си и да им съобщи новината. Те не си бяха вкъщи и тя с облекчение предаде съобщението на икономката, нямаше желание да ги чува. Те не умееха да я успокояват. Беше се научила да се справя сама, а напоследък Натаниъл й носеше желаната утеха.

Когато майката и сестрите на Натаниъл дойдоха, Джералд настоя да отседнат в дома на родителите му в Уелзли. Всяка сутрин ги откарваше до болницата и малко преди вечеря ги връщаше у дома. Често се връщаше по-късно, за да остане с Ивлин, която почти не се прибираше в апартамента си. Носеше й топла храна, приготвена от готвачката на родителите му, романи, които майка му беше препоръчала. Настояваше тя да се прибере и да си почине поне един следобед, но Ивлин не смееше да остави Натаниъл. Искаше да е до него, когато се събуди. Понякога Джералд оставаше с нея през цялата нощ. Играеха на шах и подреждаха пъзели в три след полунощ, като дори се стараеха да включат Натаниъл в играта, макар да беше в безсъзнание.

— Твоята дама ще падне всеки момент — смееше се Джералд.

— Миличък, не го слушай, той е въздух под налягане — отвръщаше Ивлин.

Радваше се, че Джералд е тук. Лекарите не казваха почти нищо на нея и майката на Натаниъл, страхуваха се, че няма да понесат най-страшното. Затова пък разговаряха с Джералд и той й предаваше фактите без колебание.

Джералд четеше на Натаниъл от всички вестници, разказваше му за предизборната кампания на Рузвелт и за новия гангстерски филм на Хауард Хюс. Сякаш щеше да убеди Натаниъл да се върне към живота, като му покаже какво пропуска. Понякога на Ивлин й се струваше, че може и да се получи.

Благодарение на ежедневните разкази на Джералд тя научи, че малкият син на Чарлс Линдбърг е отвлечен от люлката в изолирания им планински дом в Ню Джърси, докато Линдбърг и съпругата му вечеряли на долния етаж. Щастливият Линди беше най-известният човек на света. Преди две години всички вестници по света бяха пуснали материали за раждането на първото му дете — нямаше друго дете, което да се е радвало на толкова внимание. Говореше се, че семейство Линдбърг са получили повече играчки от доброжелатели, отколкото можели да съберат в огромната си къща. Сега детето беше на двайсет месеца, истинско херувимче с пухкави бузки, руси къдрици и дълбока трапчинка в средата на брадичката.

Детегледачката бе открила, че бебето липсва. Веднага били забелязани издайнически знаци. Прозореца в детската стая бил оставен отворен. Отдолу открили самоделна стълба и кални стъпки, които продължавали около осемстотин метра. В края на гората се виждали по-малки стъпки, очевидно женски. Следите се губели, затова следователите решили, че похитителите са се качили в автомобил. Всички автомобили по магистралите били спирани за проверка. Президентът Хувър се срещна с главния прокурор, бяха повикани федералните агенции, както и почти всички полицейски служители от Ню Йорк и Ню Джърси. В стаята на бебето беше открито писмо с искане за откуп, а на следващия ден пристигна и картичка със същия почерк: „Бебето е добре. Следват инструкции. Действайте според тях.“

Във вестниците пуснаха снимки на красивото момченце в люлката и в скута на майка си, когато бе едва на месец. Ан Мароу Линдбърг, слаба, красива жена с къса рокля и подстригана над ушите коса, гледаше сина си с нескрито обожание. Ивлин започна да следи с настървение всеки материал, всяка новост, всеки слух, който сестрите разпространяваха в болницата. Госпожа Линдбърг съобщила на множеството оператори и вестникари, събрали се пред дома й, че бебето било настинало. Тя им каза и какво точно яде, с надеждата похитителите да се грижат добре за него. Полковник Линдбърг заяви, че е готов да плати искания откуп.

Беше съобщено, че и те, също като Ивлин, не спяха. Докато седеше до леглото на Натаниъл призори, тя си представяше как Ан Мороу, приблизително на нейната възраст, бременна с второто си дете, крачи из къщата и се моли за завръщането на детето си. Някак двете трагедии се свързаха в мислите й и тя убеди сама себе си, че ако открият бебето здраво и щастливо в скута на някоя баба, то и Натаниъл ще оживее. В едно безоблачно майско утро излезе от болницата за глътка свеж въздух и чу виковете на вестникарчетата.

— Бебето е мъртво!

Гласовете им звучаха почти ведро — знаеха, че благодарение на тази история ще заработят добри пари. На Ивлин й мина през ум да изкупи всички вестници в Бостън, за да накара момчетата да млъкнат. Вместо това купи само един и го прочете с разтреперани ръце. Шофьор на камион открил детето проснато по очи под купчина листа, на седем километра и половина от дома. Било с фрактура на черепа, нанесена с тъп предмет или след като е било изхвърлено в движение от автомобил. От полицията предполагаха, че похитителите вероятно са възнамерявали да го върнат, но писъците му са ги накарали да изпаднат в паника и са решили да го убият. Детето било мъртво от няколко седмици, но те продължавали да твърдят, че е живо, за да вземат откупа, и давали напразни надежди на семейството. Когато го открили, по-голямата част от лицето и тялото му били изядени от животни.

Ивлин си представяше невинното бебе, как лежи безпомощно, съвсем само, докато самолетите на баща му са летели над него и са се опитвали да го открият. Разтрепери се. Имаше чувството, че не може да диша. Обхвана я такава истерия, че се наложи да влезе обратно в болницата, където й дадоха успокоителни и я сложиха на легло за няколко часа.

Три седмици по-късно Натаниъл се събуди. Лекарите ги предупредиха, че още нищо не е сигурно, да не бързат да се радват. Но след всичко, което бяха преживели, Ивлин не разбираше защо да не се порадва.

Ожениха се в параклиса на болницата следващия следобед. Тя облече бял костюм с пола и кремави лачени обувки, прибра косата си и си сложи малка воалетка. Натаниъл седеше до нея в инвалидна количка, изглеждаше напълно смазан, но щастлив. Семейството му, Джералд и няколко сестри не го изпускаха от поглед. Сестрите бяха проявили огромен интерес към историята им, харесваха Натаниъл най-вече защото Джералд им носеше бонбони и непрекъснато им повтаряше, че изглеждат великолепно в края на дългото дежурство. Една от тях направи торта и дори събраха пари да купят на Ивлин цветя, свещи и красива порцеланова чиния.

След като се ожениха, Ивлин спеше до него в тясното болнично легло, притисната към дългото му тяло. Един вторник лекарите откриха, че в кръвта на Натаниъл е плъзнала инфекция. Той почина през уикенда.

Макар всички да знаеха какви са шансовете му, смъртта му я шокира. Бе много благодарна, че той все пак се събуди, че прекараха заедно последните дни, че се ожениха. Същевременно изпадаше в ярост, когато започнеше да се пита защо Господ й бе направил такъв подарък, а след това си го взе.

Избра внимателно дрехите, с които да бъде погребан. С всяко решение знаеше, че затваря поредната врата, докато най-сетне той си отиде окончателно. Стоеше сама в малкия му апартамент в Кеймбридж и въпреки че плачеше, не искаше да си тръгне. Тук все още миришеше на Натаниъл. Спря се на тъмносиния костюм, с който беше облечен, когато й предложи пред ресторанта, в който бяха и на първата си среща. Освен в болницата, никога не бяха прекарвали и една нощ заедно и сега тя отчаяно съжали за това. Същата нощ спа в леглото му и си представяше, че чаршафите са ръцете му, които я прегръщат и притискат.

На погребението се занимаваше с всичко, което трябваше да се свърши. Не искаше да си почине дори за секунда. Беше съпруга на Натаниъл, но много хора не знаеха. Чувстваше се странно, когато си помислеше за другите страни от живота му, за хората, които го помнеха единствено като син, брат или малко момче от стария квартал. Съчувствието на всички беше насочено към майка му и сестрите му, които вече бяха преживели една трагедия, напълно достатъчна за цял живот.

След това я разкъсваше непрекъсната болка. Щом видеше противни хора — майка да крещи на сина си пред училището, непознат да плюе на улицата, — се питаше защо те живеят, а Натаниъл е мъртъв. Втренчваше се в тях и почти вярваше, че ще има някаква размяна. Един от тях щеше да заеме неговото място.

Нощем оставаше будна и мислеше за мига, в който автомобилът му е бил ударен. Бил е съвсем сам на магистралата. Бе искал тя да замине с него. Трябваше да се съгласи, трябваше да е до него, когато фаровете са го заслепили. Може би сега щяха да са заедно, от едната или от другата страна.