Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (5)

2012 г.

Кейт се събуди, когато чу притеснения шепот на майка си, който долиташе от кухнята.

— В хладилника нямат нищичко, освен соево мляко. Човек би казал, че когато чакат гости…

Тогава сестра й Мей й се притече на помощ.

— Ще отскоча да потърся магазин и ще купя нормално мляко. Чакай малко, тук дали има обикновени магазини?

Тъй като братовчед й Джефри беше решил да се ожени в Хъдсън Ривър Вали през април, Кейт имаше шестима роднини — включително три деца, които щяха да отседнат у тях през уикенда. През оберлихта на спалнята се виждаше късче съвършено синьо небе, първата слънчева събота през пролетта. Колко много хубави неща й се искаше да свърши днес — да се поразходи с дъщеря си, да прекопае задната градина, да прекара целия следобед на верандата с книга в ръка. Нямаше да се наслади на нито едно от тях.

— Мразя сватбите — рече тя.

Дан лежеше до нея, изтеглил олекотената завивка под брадичката си, както всяка сутрин. Веднага позна, че е буден, но вместо да отвори очи, той ги стисна още по-силно.

— Защо трябва да страдаме, задето те са влюбени?

Кейт изпъшка.

— Нали?

Трябваше да стане по-рано, преди останалите. Трябваше да се е изкъпала и облякла, преди те да слязат. Трябваше да е приготвила вкусна закуска. Или омлет, или фритата, или нещо подобно. Обикновено Ейва й служеше за будилник, но, изглежда, днес малката се беше измъкнала тайничко. Кейт знаеше, че трябва да е благодарна, но това означаваше, че минава осем, а майка й вече преценяваше съдържанието на хладилника. Като леля и кръстница на Джефри, тя щеше да изнесе реч на тържеството довечера. Затова несъмнено бе по-изнервена от обикновено.

Мей и съпругът й, Джош, бяха довели трите си деца, на десет, на осем и пет, защото, както Мей се изрази по телефона: „Доста е различно от убежденията ни, но една гей сватба е поучителен момент. Днес е истинско постижение да накараш някого да покани децата ти на подобно събитие.“

Бяха пристигнали от Ню Джърси предишната вечер и разбиха на пух и прах провинциалната тишина и спокойствие в мига, в който огромният джип на Мей спря на алеята пред къщата. Кейт излезе да ги посрещне, пое си дълбоко дъх и помоли Господ, в когото не беше сигурна, че вярва, да я дари със сили.

Още със слизането най-големият син на Мей, Лио, извади от джоба си зелена тръбичка от плетена слама.

— Лельо Кейт, пъхни си пръста тук.

— Недей! — предупреди я брат му Макс и застана зад него. — Това е китайски капан за пръсти.

Кейт помнеше играчката от времето, когато беше дете. Купуваха ги с цели торби за по пет цента.

— Млъквай, Макс! — скара му се Лио. — Скапа всичко.

— Лио, внимавай какви думи употребяваш — обади се майката на Кейт, Мона — следващата, която слезе от клоунския автомобил. Последва я най-малкото дете на Мей. Оливия, облечена със синя рокля като Пепеляшка.

— Здравей, миличка — продължи Мона. — Как си?

Целуна Кейт по бузата.

— На едно момиче в мола трябвало да му отрежат ръката, след като си пъхнало пръста в китайски капан — обясни Макс. — Да знаеш, че са много опасни.

— Това си го измислих, тъпчо — изкиска се Лио. — Не знам защо момичето нямаше ръка, но не е било заради китайски капан за пръсти. Хайде, лельо Кейт. Пробвай!

— Правилно ли е да се говори така? — намръщи се Мона и погледна Кейт. — Не трябва ли да се казва азиатски капан за пръст?

— Добре, дай да видя — съгласи се Кейт и пъхна пръсти в дупчиците в двата края на тръбичката. После разигра страхотна сценка, че уж се е заклещила.

— Дай и аз да пробвам на някого — помоли Макс.

— Няма — сопна се Лио.

— Аз пък си имам нещо по-хубаво — нацупи се Макс. — Монголски капан за пръсти.

— Няма такова нещо — сряза го Лио и му обърна гръб.

Мей слезе от колата и изви очи към Кейт.

— Моля те, не ги поощрявай.

Сякаш тя им беше дала китайския капан за пръсти като подарък за добре дошли. Сякаш тя беше на осем години. Започва се, помисли си.

Репетицията вечерта мина, без да успеят да се скарат, въпреки че момчетата на Мей не спряха да шават и да се оплакват, докато най-сетне не им разрешиха да играят на видеоигра на масата, което никак не се понрави на Джефри. Тя открай време не одобряваше възпитателските методи на сестра си. Мей вечно й повтаряше: „Чакай. Когато си родиш деца, ще разбереш.“ Кейт бе майка от три години и още не разбираше защо трябва да влиза в омагьосания цикъл от подкупване на децата, за да са добри, и да ги плашиш до смърт, когато станат непослушни.

Сега се обърна към Дан.

— Най-добре да сляза долу.

Той я привлече към себе си, тялото му беше топло под завивката.

— Хайде днес да останем тук. Ще им кажем, че сме болни.

Тя се ухили.

— Да, бе. И да лишим момиченцето с цветята от изпълнените ни с обожание погледи?

— Ще й кажем, че ще разгледаме снимките й във Фейсбук по-късно. Много добре знаеш, че сестра ти ще намери начин да ги качи още преди сватбата да започне.

Мей беше запечатала на лента всеки миг — или поне така изглеждаше — от живота на децата си и го беше качила онлайн, сякаш парти за рожден ден или партия тенис не бяха истински, ако не разкажеше за тях на 437 от най-близките си приятели и познати.

Кейт и Дан останаха смълчани за кратко и така успяха да чуят следващата размяна на реплики.

Първият глас беше на майка й.

— Това пък какво е? Оргазмичен ябълков сок.

— Какво? — повиши глас Мей. — Я дай да видя! Мамо, пише „органичен“.

Кейт се разсмя.

— Леле, сигурно е останала много разочарована — подхвърли Дан.

— Слизам — реши Кейт и стана. — Пожелай ми успех.

Трите деца на Мей бяха седнали на масата в кухнята и хапваха бисквити с плодов пълнеж. Мей и Мона се бяха облегнали на плота, стиснали чаши с кафе. Кейт не помнеше кога за последно са се събирали рано сутрин. Майка й и сестра й винаги се появяваха гримирани сред хората. Сега без грим изглеждаха странно, сякаш някаква малка, но жизненоважна част от лицата им липсваше — вежда или горна устна.

Ейва, все още по пижама гащеризон, беше настанена в столчето за хранене и държеше бисквита с пълнеж. На три години вече имаше свое мнение.

— Мамо — започна тя. — Това ми харесва. Искам още.

На Кейт й се прииска да изтръгне „това“ от ръката й и да го изхвърли. Трябваше да реши възможно най-бързо дали си струва да води тази битка. Хранеше Ейва само с естествени продукти, не й даваше нищо преработено или пълно със захар, въпреки че тя и Дан се тъпчеха с мазна китайска храна веднъж в седмицата и понякога с „Доритос“. Стараеха се да се хранят разумно, запознати твърде добре с капаните, които фабриките за храни бяха заложили. Бяха изключили месото почти напълно. Въпреки това ядяха твърде много боклуци. В някои отношения те бяха изгубена битка, но Ейва, красивата Ейва, беше чиста. Кейт се замисли дали да не попита сестра си защо смята за необходимо да подбива авторитета й още от сутринта.

— Донесла си бисквити? — отбеляза тя.

Мей се намръщи.

— Добро утро и на теб, слънчо! Извинявай. Децата ми отказват да ядат друго.

— Направени са с истински плодове — изтъкна Лио в опит да помогне.

Кейт знаеше, че според тях е пълна глупост да държи чак толкова на това какво яде Ейва.

— Вие сте отгледани с хотдог и макарони със сирене на „Крафт“, а я виж какви момичета пораснахте — повтаряше майка й всеки път, когато заговореха по този въпрос.

Мона и Мей се отнасяха към Кейт и Дан като към радикали, въпреки че в живота им нямаше почти нищо необикновено. Всеки избор на Кейт, който противоречеше на онова, което майка й правеше, се възприемаше като шамар. Преместването в провинцията, фактът, че хранеше детето си с органична храна, решението да не се омъжва.

Кейт вярваше, че раждането на Ейва ще накара майка й да забрави за брака, но се оказа, че не е познала. През последните месеци, покрай хаоса около подготовката за сватбата на Джеф, всичко се върна: в деня, след като съобщи, че е бременна, майка й купи бяла рокля. „Просто, като я видях, се сетих за теб, това е.“ В седмицата, когато разбраха, че бебето ще бъде момиченце, Мей накара съпруга си да изведе Дан да пият по бира и да го убеди да направи предложение на сестра й.

— Детето ти ще е незаконно. Не ти ли пука? — натякна майка й, когато Кейт беше в седми месец и вече нямаше време за недомлъвки.

— И по какъв точно начин ще е незаконно? — попита Кейт.

— Родителите й няма да са женени.

— И моите не са — отвърна Кейт.

— Да, но това е различно.

— И как точно е различно?

— Защото бяхме женени.

Детството на Кейт бе съвсем обикновено, прекарано в покрайнините. Беше расла в Монтклер, Ню Джърси. Баща й беше редактор в „Стар Леджър“ в Нюарк, а майка й — декан на студентите в малък колеж наблизо.

Кейт беше учила в престижно частно училище, играеше сокър и софтбол, макар и не много добре, и беше в групата на скаутите до осемгодишна. Къщата на родителите й, обикновена къща в колониален стил, почти винаги беше разхвърляна и се чистеше и подреждаше за гости в рамките на трийсет и пет минути, дори по-малко. Имаше си собствена стая, Мей също.

Разликата им беше четири години, достатъчно, за да не играят заедно, ако имаше по-приятна възможност. Всяка си имаше приятелки и се съюзяваха единствено на семейни партита или когато ходеха на почивка.

Почти се сближиха по време на развода на родителите си. Кейт започваше гимназия, а Мей я завършваше. Нито една от тях не бе усетила какво е надвиснало. Родителите им се караха много и от време на време майка й заплашваше с развод. Една сутрин, докато ги караше на училище, тя им съобщи, че най-сетне е готова да напусне баща им, сякаш те щяха да я поздравят за решението. Мей се разплака. Кейт замълча, въпреки че месеци наред бе изпълнена с тревоги. След това минаха две години и нищо не се промени.

Плака, когато техните й казаха, че са го направили. Донякъде разбираше, че ще бъдат по-щастливи, ако живеят отделно, но майната му на щастието им. Тя не искаше да бъде дете на разведени родители. Не можеха ли поне да изчакат, докато замине в колеж? За нея гимназията беше най-неподходящото време за подобно нещо. Познаваше хора, чиито родители са се разделили преди първия им рожден ден, и ги смяташе за невероятни късметлии, защото те познаваха само това състояние на нещата.

След като родителите й се разведоха, съдът им даде съвместно попечителство. Тя и Мей щяха да прекарват дните от неделя до сряда при баща си в дома им, а от четвъртък до неделя с майка си, в евтин апартамент под наем, който колежът й осигури в кампуса. Кейт ненавиждаше това време от гимназията.

След развода Мей се стараеше повече от всякога да бъде съвършена — красива, любезна, добре облечена, популярна, винаги с гадже. Сякаш всеки избор, който правеше, имаше за цел да заличи петното, оставено от разбития дом. Кейт пък пое в обратната посока. Всеки петък оставаше до късно с приятелката си Бранди и компания колежани, с които се запознаха на парти. Те двете твърдяха, че учат в университета в Бостън, и прекарваха много вечери в общежитията, пиеха, пушеха трева, слушаха „Рейдиохед“ и Ани ди Франко, обсъждаха литературни творби, феминизма и живота с момичетата в компанията, а след това се натискаха с надрусани момчета, които миришеха на „Тайд“ и цигари.

Разликата между двете сестри се подчертаваше още повече от външната им прилика. И двете бяха по един шейсет и четири, с кестенява коса и маслинова кожа. Имаха слаби крака и ръце, дребни гърди, дори същите дупчици без косъмчета по веждите, на които Мей посвещаваше неописуемо много време и пари, за да изскубе и премахне с лазер, сякаш за да поправи несъвършенството, докато Кейт изобщо не се занимаваше. Поглеждаше сестра си и си представяше как би изглеждала тя, ако всяка сутрин прекарваше цял час пред огледалото, за да се гримира и да се грижи за тоалетите си. Стилът на Кейт, ако можеше да се твърди, че има стил, бе постигнат без каквото и да било усилие. Понякога си слагаше гланц за устни и нищо повече. Така и не се научи да си слага очна линия — малкото пъти, когато се опита, клепачите й се затвориха в мига, в който доближи молива, и тя се зачуди дали в предишен живот очите й не са били избодени.

Баща им се ожени повторно, когато Кейт беше първи курс в колежа. Съпругата му, Джийн, беше приятна жена от вестника, също разведена, с две деца. Кейт се радваше за него и се почувства облекчена — можеше да зачеркне самотата му от списъка си с грижи. Струваше й се странно обаче, че баща й и Джийн живееха в къщата, в която тя беше расла. Все едно беше заменил една жена с друга, а всичко останало бе запазил същото. Дори канапето в кабинета беше същото, както и леглото с медни рамки в голямата спалня. Децата на Джийн от първия й брак бяха израснали с баща непрокопсаник, затова приемаха бащата на Кейт като свой, въпреки че бяха на по двайсет години. Трудно й беше да разбере този факт. „Трябва да звъннеш на брат си и да го поздравиш за новата работа“, казваше баща й по телефона и на Кейт й трябваше известно време, докато разбере какви ги приказва. Брат ли? Тя нямаше брат.

Майка й така и не се омъжи повторно. Мона беше омъжена за живота си — за работата и приятелите си. Веднъж каза на Кейт, че след като се измъкнат от кофти бракове, жените най-сетне проявяват здравия разум да се държат далече от тази институция. Затова пък мъжете се опитваха да закърпят положението, защото не умееха да живеят сами.

И все пак Мона искаше дъщерите й да се омъжат. Беше като полудяла, докато подготвяше сватбата на Мей, сякаш бе спечелила награда. Също като сестра й, много от приятелите на Кейт бяха наблюдавали как родителите им гаснат в нещастни бракове или се подлагат на мъчителни разводи, след което самите те бързаха да се омъжат, сякаш така щяха да оправят кашата, забъркана от предното поколение.

Кейт се отнасяше предпазливо към брака още когато беше в гимназията. Популярното схващане беше толкова тъжно и потискащо, толкова в стила на „Всички обичат Реймънд“. След развода баща й започна често да повтаря един лаф на актрисата Рита Ръднър: „Мъжете, които са с пробито ухо, са по-добре подготвени за брака — те са изпитали болка и са купили бижу.“ И всеки път избухваше в смях. На Кейт й прилошаваше.

През есента на втората година в университета на Върмонт тя записа курса „История на брака“, в който научи, че от историческа гледна точка в брака изобщо не става въпрос за любов. Беше преди всичко сделка.

През вековете и в различните култури жените са били плашени и принуждавани да се омъжват по най-ужасни начини — с отвличане, физическо насилие, дори масово изнасилване. В Англия през осемнайсети век омъжената жена по закон нямала права в брака, освен по преценка на съпруга. Ранните американски закони приели същото и не го променили чак до 60-те. Преди това повечето щати имали закони за „главата и господаря“ като на съпрузите се давало право да бият жените си и да контролират семейните решения, да управляват финансите, включително и собствеността на жената.

Цялата тази информация я отврати. Това ли беше бракът?

Когато се върна у дома за Деня на благодарността, даде ясно да се разбере какво мисли по въпроса: някой ден щеше да има семейство, но нямаше никакво намерение да се омъжва.

— Бракът е създаден изкуствено — обясни тя, докато заливаше пуешките гърди със сос. — Измислен е като начин да държи жените в безопасност или да направи живота им по-лек, но всъщност е бил използван като начин за потисничество. Днес в Афганистан дори карат жените да се омъжват за изнасилвачите си.

— Ние не живеем в Афганистан — отвърна майка й и я погледна с неудобство.

— Тук е Америка, а до седемдесетте жените не са могли да си извадят кредитна карта или да вземат кредит от банката без писменото съгласие на съпруга. Дотогава мъжът е можел да насили жена си да прави секс с него. Няма такова нещо като изнасилване в семейството.

— Стига си повтаряла „изнасилване“ на масата — сряза я майка й. — Дядо, би ли подал боровинковия сос?

Всички мислеха, че е просто период, включително и Тод, гаджето й в колежа. Бяха заедно от пет години, преместиха се в Ню Йорк, след като завършиха, и се разделиха през лятото, когато и двамата навършиха двайсет и пет. Когато той й предложи един уикенд в Бърлингтън, Кейт остана шокирана. Беше му казвала стотици пъти, че не иска да се омъжва, а той се съгласяваше с нея, или поне така й се струваше. Дълго време се държеше сякаш беше ударил джакпота, като си е намерил жена, която не се интересува от брак. Няколко месеца преди да й предложи сякаш нещо у него прищрака — започна да повтаря, че било детинско човек да не се жени, какво щели да си помислят хората, как щели да се чувстват бъдещите им деца? Освен това правителството усложнявало нещата, когато двойката не е женена, настоя той. Ако си женен, получаваш разни облаги и намаляване на данъците. Тя побърза да отвърне, че не е точно така.

— Това важи единствено за традиционните, патриархални бракове, в които мъжът изкарва парите, а жената си стои вкъщи. Данъчната ни система наказва двойките, в които и двамата изкарват добри пари.

Той поклати глава.

— Все едно. Не искам да се оженя за теб, за да ми смъкнат данъците, Кейт. Намери начин да съсипеш романтиката.

Тя обясни, че иска да бъде с него, но не и да се омъжи за него. Той пък отвърна, че това били пълни глупости, че всяка жена дълбоко в себе си искала да се омъжи. Разделиха се. След шест месеца Тод беше сгоден за друга.

Приблизително по същото време, майката на Кейт започна да се паникьосва.

— Държа да ти кажа — започна тя, — че много от нас витаят в облаците, докато са в колежа, раждат идеи, които по-късно зарязват завинаги. — Предложи да отидат заедно на терапия и да разберат доколко разводът е травматизирал Кейт.

Тя се опита да обясни на майка си, че разводът няма нищо общо. Бракът бе остаряла работа, обречен на изчезване, освен това се получаваше едва в петдесет процента от случаите. Опитът й да обясни начина си на мислене се провали. Във всяко друго отношение тя беше съвършената дъщеря: постигаше успехи, беше предана. Само че фактът, че не искаше да се омъжи, я превръщаше в черна овца в очите на майка й.

Мъжете, с които излизаше в края на двайсетте си години, ставаха подозрителни. Щом им кажеше, че няма желание да встъпва в брак, те я поглеждаха с недоверие или я мислеха за нещо средно между феминистка и нацист. Когато стана на двайсет и осем, Кейт вече бе убедена, че никога няма да срещне човек, с когото да бъде дълго време. Прие това. Живееше под наем в малка гарсониера в Бруклин Хайтс. Справяше се добре сама, работата я удовлетворяваше, разчиташе на чудесни приятели и може би това й беше достатъчно.

Тогава се запозна с Дан — колкото и да беше иронично, двамата се срещнаха на сватбата на общата им приятелка Табита. Той беше от Уисконсин, уебдизайнер. Преди да се премести в Ню Йорк, бе работил осем години в Швеция. Там бе напълно нормално хората да не се женят. Много негови приятели от Стокхолм си бяха купили къщи, имаха деца, но така и не бяха узаконили връзката си. Вероятно щеше да се ожени, ако се беше запознал с друга жена, но на него му допадаше идеята партньорите да се избират един друг всеки ден, вместо да се чувстват вързани и провалени, ако от връзката им не излезе нищо. Дан се отнасяше подозрително към всяка проява на власт и се съгласи, че няма причина правителството да става част от връзката им. Този път тя не се натъкна на непробиваема стена, както ставаше с другите мъже, напротив, оказа се, че идеите й са напълно приемливи.

Тъкмо затова бяха чудесна двойка, но имаше и стотина други причини. На сватбата, на която се запознаха, жената свещеник в широка бяла роба каза нещо, което Кейт не искаше никога да забравя: „Нека всеки от вас надмине другия с нежността си.“ С Дан се стараеха да постигнат тъкмо това. Ако нещо в отношенията им ги дразнеше, тя се опитваше да разреши проблема или да говори с него тихо, спокойно и с разбиране.

Помнеше много уикенди от детството си, съсипани от скандалите между родителите й. Обикновено започваше майка й, докато закусваха. Човъркаше отрано.

— Гари, нали ти казах снощи да пуснеш съдомиялната. Сега няма нито една чиста чаша за кафе в цялата тъпа къща.

Повечето мъже биха се извинили или пошегували, ала бащата на Кейт обикновено я пренебрегваше, насочваше вниманието си към децата, които се явяваха нещо като буфер.

— Какво ще правим днес? Предлагам да отидем до аквариума.

Подобно отношение направо побъркваше майка й. Може би той тъкмо затова се държеше така.

— Гари, на теб говорех — повишаваше глас тя. — Гари!

— Чух те, Мона. Просто има много по-добри начини да прекарам съботата, отколкото да се карам с теб за тъпата съдомиялна.

Кейт седеше между тях, тялото й натежаваше като оловно и тя се опитваше да внуши на майка си да престане. Мона обаче не познаваше граница. Обикновено насочваше разговора към някое болезнено и напълно неочаквано място.

— Ако беше в състояние да приемаш поне малко заслужена критика, щеше да получиш повишение през последните десет години.

Оттам скандалът се разрастваше като лавина и Кейт знаеше, че много скоро баща й ще се затвори в бараката с инструментите, а майка й ще свие рамене и ще започне да го пита какъв му е проблемът.

Кейт много се страхуваше, че притежава същото умение да наранява хората. Когато се запозна с Дан, тя веднага разбра какво представлява той. Беше прям, свестен човек от Средния запад, имаше правилни политически възгледи и голямо сърце. Беше от хората, които ще оставят намерената монета на улицата, за да я вземе някой, който има по-голяма нужда от късмет.

Семейството й се обнадежди, когато се запознаха с него.

— Мислиш ли, че ще се ожените? — попита Мей, след като двамата бяха излизали няколко месеца.

— Мисля, че той ще бъде баща на децата ми — уточни Кейт. Това решение й се струваше правилно и много важно. Очакваше сестра й да я прегърне.

Мей обаче се разгорещи.

— Ако не си се представяш в сватбена рокля, това е много лош знак.

Освен брака, оставаше проблемът със сватбата. Тези две коренно различни концепции бяха неразривно свързани в представите на сестра й — ако си влюбена, разсъждаваше Мей, непрекъснато ще си представяш торта с бяла глазура, банда, която изпълнява суинг парчета, и рокли за шаферките, а това не бе по-различно от мисълта да прекараш целия си живот с някого. Тези неща никак не допадаха на Кейт. Тя знаеше, че от жената се очаква да се омъжи, но всичко, свързано с една сватба, я караше да настръхва от ужас, също като булките, които държаха да са различни, независимо от начина.

— Изобщо не съм като останалите булки! — настояваха всичките й приятелки малко преди да изпълнят ролята си като всяка друга булка в историята на сватбите. Беше ходила на сватби в Хамптън, за които бяха похарчени шестцифрени суми, на сватба в Бруклин пред каравана за бързи закуски, на спокойна провинциална сватба в Кентъки, дори на ирландска сватба в Ирландия. Всички бяха еднакви.

Кейт беше отишла на всяка от тях широко усмихната. Купуваше хубав подарък, танцуваше, вдигаше тостове за щастливата двойка. Нямаше никакво намерение да разваля удоволствието на хората. Същевременно много й се искаше да е по-непредубедена. Дълбоко в себе си обаче мразеше сватбените снимки. Мразеше начина, по който булката вдига победоносно букета си, след като каже „да“, сякаш бе постигнала нещо велико. Ненавиждаше факта, че дори жените с нормално тегло гладуват преди сватбата си, докато не заприличат на топлийки. Възмущаваше се колко пари се хвърлят в една черна дупка, след като могат да бъдат използвани за поне милион смислени неща. Всичките й приятелки така се превъзнасяха по събитието, сякаш планираха парада на Мейси за Деня на благодарността. Вече имаше дори блогове за стресирани булки, за изпълнени със съмнения булки, за нестандартни булки. Нито една от булките, които познаваше, не се беше спряла, макар и за кратко, за да се запита: „Защо изобщо трябва да съм булка?“.

Околните оказваха огромен натиск да се омъжиш. Преди десет години това я изненада много, но сега разбираше, или поне така си мислеше. Хората искаха да оправдаят избора си, като те накарат да направиш същото като тях. Тя беше благословена — или прокълната, зависи кой как възприемаше положението — да е от хората, които пет пари не дават какво мислят другите, стига да бе убедена, че постъпва правилно. С Дан никога не бяха обсъждали дали трябва да се оженят единствено за да доставят удоволствие на родителите си или да накарат близки и познати да ги оставят на мира. Въпреки това понякога Кейт се дразнеше, че връзката им не се приема сериозно, тъй като не са обвързани с брак. Тя бе живяла с Дан много по-дълго, отколкото някои от омъжените й приятелки познаваха съпрузите си.

Имаше жени, които признаваха пред нея, че много им се иска да бяха проявили повече смелост, за да обърнат гръб на традицията, но бяха сторили онова, което всички очакват от тях, само и само близките им да са доволни и щастливи. Други пък не можеха да повярват, че тя наистина иска да живее по този начин. С Дан бяха заедно от две години, когато една вечер излязоха с негов колега и годеницата му.

— Вие имате ли намерение скоро да се сгодите? — попита я жената.

— Не — отвърна Кейт.

Жената я погали по ръката и зашепна:

— Вероятно още не си плакала достатъчно.

Дан се пошегува, че трябва да кажат на всички, че и двамата са разведени, защото след като веднъж си се женил, хората са склонни да те оставят на мира. Този факт обясняваше необяснимото: причината, поради която мъж и жена не искат да сключат брак.

Известно време Дан казваше на всички, че двамата бойкотират брака, докато не бъде разрешено и на гей приятелите им да минат под венчилото. Това си беше лъжа, но хората млъкваха. Истинските причини бяха твърде сложни, а и никой не им вярваше. С часове можеш да обясняваш на хората надълго и нашироко, че според теб държавата не би трябвало да се намесва в най-интимната ти връзка, как се опитваш да избегнеш брачната индустрия, която те всмуква, и въпреки това те винаги ще си мислят: „С други думи, страхуваш се да се обвържеш.“

Ето че вече гей приятелите им можеха да се оженят. Кейт си спомни вечерта, когато Джеф и Тоби им казаха, че са се сгодили. Бяха дошли от града за уикенда, седяха на терасата и гледаха залеза.

— Мразиш ли ме? — попита Джеф, след като съобщи новината.

— Да — призна тя.

— Ще се превърна в булката чудовище.

Тя изпъшка.

— Значи твоята сватба ще бъде още по-мъчителна от тази на Мей.

— Може и да е по-мъчителна, но в никакъв случай няма да е толкова безвкусно натруфена — отвърна той. — Хубавата новина е, че няма да организираме истинско сватбено парти. Малко сме старички за тази част, нали? Въпреки че много ни се искаше Ейва да носи цветята. След като аз не мога да се облека с бухнала бяла рокля, тя ще облече такава. Освен това ни се иска да направим сватбата тук, в провинцията. Значи трябва да ми помогнеш да си намеря фирма за кетъринг, цветар и всичко необходимо. Вече сме резервирали мястото.

— Къде? — попита Дан.

— „Феърмаунт“ — отвърнаха в един глас двамата и преплетоха пръсти.

— Господи, предали са се на тъмната страна. Дори говорят едновременно — отбеляза Дан и стана от стола си. — Доколкото си спомням, от Нова година ни остана бутилка шампанско. Ей сега се връщам.

Докато Дан излизаше, Джеф продължи да обяснява:

— Резервирахме градината за церемония по залез и коктейли. Триста и шейсет градуса изглед към планините и Хъдсън.

Тоби грейна.

— Невероятно е, Кейт. Ако не вали, ще бъде върхът.

— Майката природа няма да посмее да ни скапе деня — заяви Джеф. — Чакам го цели десет години.

Кейт се усмихна.

— Сигурна съм, че няма да посмее.

— Вечерята ще бъде в балната зала „Ривървю“. Да я запазиш за събота през април си е истинско чудо, но ние успяхме — ликуваше Джеф. Струваше й се дори по-доволен, отколкото когато издържа изпита за адвокат и спечели първото си голямо дело. — Представи си само! Прозорци от пода до тавана. Неутрални цветове, като кремаво, слонова кост и млечно бяло, които придават безупречен вид на всеки сватбен декор.

— Скъпи, престани. Плашим момичето — скара му се Тоби.

— Нищо подобно! — рече Кейт. — Продължавай. Струва ми се невероятно. Каквото и да разправяш за млечно бялото. И то ми се струва хубаво.

Много й се искаше да се зарадва за тях. Те бяха най-добрите й приятели. С Джефри бяха близки открай време, черните овце в семейството. Той беше гей, а тя си беше просто Кейт, и точка по въпроса. Сега обаче и той искаше да стане като всички тях. Искаше да се ожени. Не можеше да го разбере.

Късно същата вечер тя застана до братовчед си и погледна планините в далечината.

— Ти си добро приятелче — подхвърли Джеф. — Макар да съм сигурен, че не разбираш.

С изключение на Дан, той бе единственият човек, с когото обсъждаше тези въпроси, единственият, който, изглежда, разбираше защо тя няма желание да се омъжи. Макар да знаеше, че събитието няма общо с нея, то й се струваше като предателство.

— В света има толкова много страни, в които хората изобщо не се женят — рече тя.

— В Америка не е така — подчерта той.

— Не е.

— Ти всъщност откъде си?

— Не знам. Имам чувството, че Мей е изсмукала преди мен от утробата на мама някое хранително вещество, което помага за нормалното развитие на детето.

— Звучи разумно. Какво беше казала Фран Лебовиц^[1]? — попита Джефри. — Защо гейовете държат да се женят и да постъпват в армията — двете най-ужасни неща в живота на нормалните? Нещо такова. Ние искаме връзките ни да бъдат приети и признати, като тези на останалите. Може и да ти се стори тъпо, но е съвсем просто. Искаме да се отнасят към нас по същия начин, както към останалите.

— Тъкмо затова не искам да се женя — рече тя, — защото съм сигурна, че това между нас с Дан няма нищо общо с онова между Мей и Джош, между приятелите ни или, да пази Господ, между родителите ми. Няма две връзки, които да са еднакви. Защо тогава гледаме да ги уеднаквим?

— Нямах предвид еднакви — отвърна той, — а равнопоставени.

— Знам.

— Дълбоко в сърцето си двамата винаги сме били женени. Сега обаче ще имам същите основни права като нормалните. И застраховка, и наследствени права, и всичко останало. Знаеш, че ни се иска някой ден да осиновим дете. Много ме е страх, че ако нещо се случи с Тоби и не сме женени, откачените му родители ще се опитат да ми отнемат детето.

Тя го прегърна и се опита да прояви разбиране.

Оттогава се стараеше да им влиза в положението. След няколко седмици момчетата отново пристигнаха за уикенда. Тя им приготви угощение: хляб с тиква и мъфини с боровинки, ребърца на скара, огретен от картофи, зелен боб и ябълков сладкиш, лееше се червено вино. Цели два дни седяха на масата в кухнята, разлистваха сватбени списания, преглеждаха материали и идеи на лаптопите и планираха. Дан нарече кухнята „военния щаб“.

В едно от многобройните списания имаше публикация, наречена „Младоженческа гордост“. Кейт си беше въобразявала, че на сватбената индустрия ще й бъде трудно да комерсиализира браковете между мъже, но се оказа, че греши: тук бе царството на реклами за избелване на зъби, за ботокс, за очна хирургия с лазер, защото никой не би и помислил да се яви на собствената си сватба с очила. Джеф се подразни, когато попадна на статия, озаглавена: „Моят голям, безумен, дебелашки меден месец: десет места по света, където посрещат гейовете с отворени обятия.“

— Я стига! — изсъска той. — Ще отида на меден месец, където ми е кеф.

Тоби погледна страницата и отбеляза:

— Това е практично. Има много места, на които ще се чувстваме неловко. Хората ще се държат враждебно с нас. Ти си от Източното крайбрежие и нямаш представа за какво става въпрос.

— Ало! Учил съм в чужбина, в Мадрид — рече Джеф и годеникът му изви очи.

Джеф беше сложил бележник в скута си и си записваше.

— Какво правиш? — полюбопитства Кейт.

— Това е булчинската ми тетрадка — обясни той.

— Какво?

— „Сватбеният бележник на Емили Поуст“.

Тя погледна Тоби, но той сви рамене.

— Я ми го дай — сопна се тя. Разлисти пастелните страници и с всяка записана задача тревогата й растеше. Трябваше да се мисли за цветя, за сватбен уебсайт, за банда за тържеството и музика за церемонията, за картички с имената и разположението на гостите, за прибори и салфетки. Покани и подаръци за всички гости. Имаше и нещо, наречено оформление на масите.

— Имам чувството, че ще получа пристъп на паника, а не съм аз тази, която ще се омъжва — рече тя и посочи страницата. — Трябва да имаш телефон за спешни случаи за всяка от шаферките, да знаеш височината и теглото им и кога точно са пробите им.

— Ние обаче няма да имаме шаферки, така че можем да пропуснем тази точка — рече Джефри.

— Добре. — Тя обърна на друга страница. — Трябва да се подготвят лични торбички с подаръци за всеки гост и да им кажеш какви забавления предлага местността.

— Да, разбира се.

В неделя се поразходиха с колата и прегледаха петте любими места на Джефри, за да се уверят, че е направил най-добрия избор. Дегустираха предложенията на кетъринг фирма и бяха единодушни, че манията на готвачката е да тъпче храна в храната — домати, пълнени с шисо^[2] и уасаби, смокини, пълнени с горгонзола, червени чушки, пълнени с пиле и ориз. Толкова много плънки се сториха прекалени на Кейт, но тя не го спомена пред Джеф, единствено пред Тоби.

— Може пък браковете да я дразнят — отбеляза той.

Кейт бе наясно, че сватбите са се превърнали в огромен бизнес: всеки път, когато пуснеше телевизора, попадаше на поредното предаване как да избереш съвършената рокля, съвършената тема, съвършената торта. Въпреки това остана потресена от разходите: празен хамбар, окичен с пъстроцветни светлини и нищо друго, струваше шест хилядарки на ден. Провинциална странноприемница искаше по двеста долара на човек за вечеря.

Докато работеше за благотворителна организация в Ню Йорк, често й възлагаха да пише реклами за пресата, които да разкрият нуждата от дарения. Хората бяха по-склонни да дадат, ако си представяха за какво отиват парите им. Тя пък имаше лошия навик да екстраполира този факт в истинския живот. За цената на две вечери на тази сватба те можеха да си купят помпа за кладенеца, която щеше да осигури чиста вода за цялата общност, или да плати образованието за цяла година на шейсет ученици в бежански лагер в Кения. За цената на цветята можеха да купят хиляда мрежи против комари, които да предпазят хиляди камбоджанчета от малария. По време на едно проучвателно пътуване Кейт се запозна с майка на девет деца, която беше изгубила съпруга си и двамата си най-големи синове, на четиринайсет и дванайсет, заради тази страшна болест. Семейството имаше само една мрежа, достатъчно голяма, за да защити пет тела, затова всяка нощ жената трябвало да избере кои две от децата й да спят отвън с нея. Пет долара бяха необходими, за да бъде спасен животът им. Кейт изпразни джобовете си и даде всичко, което имаше, на жената и съседите й. Когато видя радостта им, щом посегнаха за малките суми, тя се засрами от американските излишества. Сега си представи осемнайсетте великолепни аранжировки за маса, които Джеф планираше — рози, макове, хортензия и уханно мушкато, които на следващата сутрин щяха да бъдат изхвърлени в боклука. Догади й се.

Разбираше, че хората не възприемат парите като нея. Джефри и Тоби бяха щедри и когато ги молеха да дадат, те даваха. Затова и никой не можеше да ги обвини, че харчат хиляди долари за сватба с двеста гости. Просто така се правеше.

Те искаха нещо в по-тесен кръг, може би за осемдесет души, но щом леля й и чичо й научиха за годежа, направиха списък от сто човека.

— Ти предполагала ли си, че нашите ще настояват да поканят хора на сватбата на сина си гей? — попита Джеф. — Татко вече стана член на програмата за отслабване „Уейт Уочърс“. Иска да свали дванайсет килограма. А пък мама се е наежила, защото тържеството няма да се състои в Ню Джърси. Каза ми, че било традиция сватбата да се организира в родния град на булката и хората щели да си кажат, че е много странно, че организираме всичко тук. Тогава й обясних, че нямаме истинска булка.

Тоби изви вежди.

— Нима?

След този уикенд Джефри се вманиачи, също като останалите булки, които тя познаваше. Когато заговореше с него за нещо друго, той отвръщаше, че не може да се съсредоточи. Каза й, че нощем лежи буден и мисли дали от кетъринга да поднесат скалопини като ордьовър, когато предлагат шампанското, или да изберат следващото по цена предложение и да разчитат на мини рула с омари. Дали не беше необмислено или дори глупаво, след като бяха толкова далече от океана? Той прекарваше часове наред над стари графики за определяне на времето и „Алманах на фермера“ онлайн, за да разбере дали ще вали.

Веднъж, по средата на телефонен разговор за болната им пралеля, той превключи на нещо ново:

— Бурканите „Мейсън Джарс“ са супер популярни в момента. Забелязала ли си?

— Какво? — попита тя.

— Хората ги използват за какво ли не по сватбите — и за свещи, и за коктейли, и за украса по средата на масата. Харесват ми, но не са ли вече банални?

Беше стресиран почти непрекъснато. Призна й, че косата му започнала да пада и имало сутрини, когато се будел пъпчасал. Отиваше в офиса, но вместо да свърши някаква работа, започваше да рови в Гугъл като полудял, разглеждаше сватбените снимки на непознати, за да открадне някоя идея за цветята и осветлението. Губеше цели дни в TheKnot.com. Полудя по Принтерест, което си беше чиста проба онлайн сватбено порно: снимки на великолепни шатри и маси, голдън ретривъри с папийонки, обсипани с лунички дечица, които носеха пръстените, сякаш слезли от картина на Норман Рокуел.

Джеф не пропускаше да прочете блога, наречен „Почти госпожа“, за жени, които са развалили годежите си. Показа й сайта, наречен „Сватбен вопъл“ — беше попаднал на него, докато търсеше съвети за тържеството. Бъдещите булки си имаха свой език, пълен с акроними: Б — булка, БС — бъдещ съпруг, СК — сватбен координатор, ЛС — луднала от страх, НД — насрочила дата.

Имаха си имена в профилите като Бъдещата госпожа Джонсън, а отдолу имаше брояч, който гласеше „Само Х дни, докато се омъжа за голямата си любов“, а думите се носеха над ред танцуващи сърца. (Имаше и по-лоши попадения — розов метър, който се виеше като панделка и показваше свалените килограми и колко още трябва да бъдат свалени преди големия ден).

— Истинска трагедия е, когато започне да показва нула дни. Напомня ти, че ще настъпи момент, когато сватбата ще приключи и край — обясни Джеф и тя разбра, че е загубил битката.

Кейт също започна да разглежда такива сайтове. Освен въпросите за най-добрите свещеници или калиграфи, там споделяха как разбрали, че годениците им се срещали с други жени онлайн за секс, или признаваха, че искрицата между тях е угаснала точно две седмици след брака. След като започнеха да разкриват мъката си, просто не можеха да спрат — някои бяха омъжени от години и вече пишеха хроника на новото поколение. Бъдещата госпожа Джонсън се беше превърнала в Майката на Лейла.

Имаше нещо хипнотично в манията им за постигане на съвършенство — Ще вали ли? Коя рокля да избера? Ще бъде ли вкусна храната? — в най-тъмните им подозрения за любовта и живота и колко лесно всичко може да се разпадне. Кейт се питаше дали тъкмо това не е причината сватбите често да излизат от контрол. Може би целта им бе да те разсеят от страховете и несигурността?

— Дръж се мило с Джеф — инструктира я сестра й по телефона една вечер. — Това е един от най-стресиращите моменти в живота. Казват, че е като да изгубиш родител.

Кейт се опита да прояви разбиране, въпреки това едва потискаше раздразнението си. Как така нормален човек изведнъж се превръщаше в булка зомби? Какво точно караше здравомислещи хора да се вълнуват чак толкова за едно петчасово парти? Малка, тъмна и много любопитна част от нея — същата, която се питаше какво ли ще стане, ако пробва хероин или изкрещи в пълен театър — я караше да пожелае да преживее поне за кратко чувствата на този специален ден, за да разбере.