Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (4)

2003 г.

Роклята беше стара и вталена, на майка й: тъмносиня, на малки светлосини цветчета по полите и на гърдите. Имаше тънък кожен колан с цвят на безоблачно небе. На Делфин й се струваше, че помни кога майка й я е обличала, въпреки че както и при всички останали спомени, свързани с нея, най-вероятно си въобразяваше.

Рано сутринта сгъна внимателно роклята и я уви в опаковъчна хартия, преди да я пъхне в куфара с останалите й неща. След това обаче реши да я пробва. През последните две седмици беше отслабнала. Дори след като стегна колана, той й висеше на талията.

Сложи си ретро обувки на „Шанел“, които беше купила в бутик на Рю дьо Паси, докато беше в университета, преди двайсет години. Поне десет пъти беше сменяла подметките им.

Бе облечена със същия тоалет в нощта, когато се качиха на самолета от Париж за Ню Йорк. Стискаше ръката на Пи Джей от излитането чак до кацането. Спомняше си как гледаше сградите под тях, които искряха като играчки, и се чувстваше малка и крехка до мъжа до нея. Диамантеният пръстен, който той й подари, проблясваше на пръста й. Стана й идеално, сякаш бе правен специално за нея, въпреки че беше поне на сто години.

Когато тръгнаха да слизат от самолета, стюардесата докосна рамото й, стиснала в ръка пуловер.

— На съпруга ви ли е?

Делфин не я поправи и не обясни, че са годеници. Много й хареса как звучи. Съпругът ви. Животът беше пред тях. Пи Джей помагаше на възрастна дама да свали претъпкана чанта, пъхната в отделението над седалките — беше метър осемдесет и шест, с широки рамене и едър, мускулест гръб. В черната му коса не се виждаше нито един бял косъм. Всеки път, когато го видеше, притаяваше дъх.

Делфин не беше изпитвала подобно чувство досега. Заради него изостави целия си живот — и бизнеса, и дома, и брака с Анри.

От онази нощ бе минала едва година. Тъкмо заради това болката й беше по-силна; изминалото време й се струваше съвсем кратко. Беше тръгнала по път, за който историята бе доказала, че води до катастрофа. Въпреки това се прояви като съвършената егоистка и повярва, че в нейния случай всичко ще бъде различно.

На Западна седемдесет и четвърта улица слезе от таксито и се озова под августовското слънце. В едната ръка носеше куфара си, а с другата придържаше кафяв плик с покупки. Блокът, в който той живееше, се извисяваше над нея и хвърляше сянка на тротоара. Сградата си имаше име, „Уилфред“, и всеки път, когато го чуеше, тя си представяше възрастен господин с оредяла коса и пура. Ню Йорк й се струваше мъжки град, пълен с високи здания и остри ъгли, нямаше никаква мекота.

— Добрутро — поздрави портиерът руснак, когато отвори стъклената врата. — Имате ли нужда от помощ с багажа?

Тя погледна ръката в бяла ръкавица, стиснала медната дръжка.

— Не, благодаря.

— Пи Джей вече отиде на работа — уведоми я той.

По настояване на Пи Джей всички портиери го наричаха на малко име. Това винаги я изненадваше. Струваше й се твърде интимно, прекалено натрапчиво.

— Знам — усмихна се тя. — Имам ключ.

Той я погледна подозрително и тя се запита дали Пи Джей не му е разказал всичко. Представи си го как се клатушка пиян на връщане от някой бар и прегръща портиера през раменете. „Приятелю, да знаеш само какво имам да ти разправям.“

Може пък портиерът сам да бе забелязал отсъствието й. Той не беше дежурен вечерта, когато тя си тръгна преди две седмици. На работа беше по-възрастният, ирландец, който сведе глава, докато тя излизаше разплакана с багажа си. Сигурно портиерите обсъждаха всички в блока. Докато тя живееше тук, бяха виждали годеника й да влиза и излиза с друга жена — колко ли пъти се беше случвало? — въпреки това винаги й се усмихваха и пазеха тайната на Пи Джей.

През последните няколко месеца, още преди всичко да рухне, домът й в Париж на четвъртия етаж в типична сграда стил Хаусман, в седми арондисман, бе започнал да й липсва. Сградата от 1894-та се намираше на Рю дьо Гренел, непосредствено до Рю Клер, квартал, който открай време й се струваше ужасно буржоазен. Съпругът й наследи апартамента, когато родителите му отидоха да живеят в провинцията. Беше просторен — с четири спални, приемна, хол и кабинет. Делфин никак не го харесваше. Дори след като подмени голяма част от мебелите стил Луи XVI с модерни, с изчистени линии в бяло и сиво, и натъпка книгите си в библиотеката до книгите на Анри, понякога се чувстваше като гостенка. Сега обаче изпитваше необяснимо желание да се върне. Искаше й се отново да се отпусне във ваната с лъвски крачета, да се качи в асансьора с черната метална решетка, която трябваше да затваря и отваря със сила.

Странно как те обзема копнеж по неща, за които никога не те е било грижа. Понякога й липсваше някое кръстовище или парфюмериен магазин, старците, които всеки следобед играеха boules^[1] на Еспланад дез Енвалид. Макар и рядко, й се приискваше да застане на comptoir^[2] в кафенето, където понякога се отбиваше сутрин, докато беше на двайсетина години, или да види децата, които ядяха сладолед във фунийки, оформени като цвете, както бе станало модерно точно преди да замине.

Влезе в мраморното фоайе на „Уилфред“ и, както обикновено, то й се стори прекалено студено. След всичкото това време така и не свикна с манията на американците към климатиците. Работеха във всеки магазин, във всеки вагон на метрото — истинска екологична катастрофа. Очевидно бяха задължителни за комфорта на американците. В апартаментите хората закачваха грозни метални кубове на первазите, които използваха огромно количество електричество, за да напълнят стаята със студен въздух. Задните части на тези кубове висяха от хиляди прозорци из целия град; през цялото лято кондензацията от тях капеше по главата ти, докато вървиш по тротоара. И с това не можа да свикне.

Не свикна и с порциите, които се сервираха в ресторантите. Храната бе достатъчна за цяло семейство, а бе поднесена на един човек. „Опаковайте ми остатъка за вкъщи“. Ами сервитьорите — дори не те изчакваха да си доядеш, за да ти грабнат чинията, още преди да поднесеш последната хапка към устата си, или те изпровождаха навън в мига, в който платиш сметката, и не се интересуваха дали си изпила кафето.

Ами кафето! Истинско нашествие на „Старбъкс“. Жени в панталони за йога поръчваха лате сутринта, без дори да са си сложили грим, косата им беше прибрана на рошав кок, сякаш току-що се бяха събудили от дълбок сън и някой ги беше заставил с пистолет да се юрнат навън. При мъжете беше още по-зле. Косите им бяха подстригани като каски, всички бяха с бирени шкембета, а пък обувките… Във Франция обувките на мъжете бяха от мека кожа, с тънки като хартия елегантни подметки и заострени носове. Тук приличаха на лодки.

Имаше както големи, така и малки неща. Водата се поднасяше с лед. Насипна захар, вместо на бучки. Изкуствената фамилиарност на непознати — поговориш си с някого на парти и веднага ти предлага да излезете да пазарувате заедно или да вечеряте, казва, че ще ти се обади, а след това така и не го прави.

Ню Йорк имаше и известно очарование, както всеки друг град. Тя не можеше да забрави красотата на сградата „Крайслер“. Ами как блестяха слънчевите лъчи по стъклените небостъргачи по обед! Ами как се чувстваш, когато избираш на кое представление на „Бродуей“ да отидеш! Не понасяше склонността на американците да се юркат навсякъде, въпреки това се възхищаваше, че всеки може да постигне мечтите си, независимо какво детство е имал. Пи Джей беше живо доказателство. Не, не биваше да мрази Ню Йорк.

Но дори нюйоркчани понякога се оплакваха от него. Като че ли изпитваха удоволствие да изреждат всички недостатъци на живота в този град: вонята на боклуци през лятото, гъстите тълпи на Таймс Скуеър, скъпотията, забързаното темпо, стресът, малките апартаменти, анонимността. Парижани се гордееха с града си. „Обичам Париж всеки миг, всеки ден от годината“, пееше Коул Портър в любимата песен на баща й.

При асансьорите натисна бутона за нагоре и той светна. След миг сребристите врати вдясно от нея се отвориха и тя пристъпи в кабината, като ги остави да я погълнат. Стените бяха огледални — нямаше къде другаде да погледнеш. Хората в Ню Йорк често й казваха, че прилича на Жаклин Кенеди. „Най-големият комплимент, който можеш да получиш в тази страна“, отбеляза Пи Джей с гордост и тя си спомни, че французите харесваха Жаклин Кенеди, защото приличаше на една от тях, а не на американка.

Сега видя тъмните подпухнали кръгове под очите си, бръчиците до устните. Беше на четирийсет и една и за първи път изглеждаше на годините си, вероятно дори по-стара. Когато беше момиче, баща й казваше, че много неща могат да разкрасят една жена, но не така, както я разкрасява любовта.

Когато разбра истината, Делфин изпита отчаяние, което сякаш заля цялото й тяло, пропълзя във всяка частица от нея, изпълни я така, че можеше само да лежи в затъмнената хотелска стая. Виеше от мъка, не спеше, не ядеше. Превърташе в ума си всеки миг от любовната им афера и се чудеше кога нещата са се объркали. Отношенията им се бяха влошили от няколко месеца, но не бе очаквала подобно предателство.

Беше останала почти без пари, нямаше работа, вече нямаше и приятели. Разбра това още щом въведе Пи Джей в своя свят.

След седмица и половина в хотела един следобед Делфин се събуди и се приближи до прозореца. Дръпна тежките завеси и се загледа в грозния град под нея. Сърцето й още беше разбито, но сега се усещаше някак по-силна, с по-ясна глава, както се чувстваш в първата сутрин след тежко заболяване. Вече знаеше какво да направи.

Щеше да напусне Ню Йорк — нямаше защо да стои тук без него, — но пък не можеше просто да се измъкне като жалка подиграна жена. Щеше да го накара да я запомни.

Не беше отговорила на обажданията му, което го разсърди — изпращаше й съобщение след съобщение, настояваше да разбере къде е, и то с тон на заинатило се дете, което отказва да си изяде зеленчуците и се зарича, че няма да си поеме дъх, докато майка му не махне чинията.

Пи Джей беше дете. Трябваше да го разбере още от самото начало. Може и да го беше забелязала, но тогава беше напълно полудяла. Да, беше млад. Едва на двайсет и четири и това несъмнено беше важно. Но той беше американец и човек на изкуството. Никой не бе изисквал от него да се държи като мъж в истинския смисъл на думата.

Най-бързият начин да изгубиш чувствата си към мъж беше да заживееш с него. Други хора възприемаха Пи Джей като виртуоз и се държаха с него така, сякаш бе водещ експерт във всяка сфера на човешкото съществуване. Истината бе, че той притежаваше едно-единствено качество — умението да свири на цигулка по-добре от всеки друг. Само че извън това умение не притежаваше друго. Беше се фокусирал върху музиката от толкова време, че някои части у него бяха закърнели неизползвани или просто никога не са били развити. Той не беше нито кой знае колко образован, нито ерудиран, а и не беше чувствителен.

Докато стоеше пред него онази вечер и хлипаше, крещеше, че я е съсипал, той я стисна за раменете.

— Не мога да живея с мисълта, че ме мразиш. Трябва да ме увериш, че ще намериш начин да останеш моя приятелка.

Тъкмо тези думи, а не стореното от него не я оставяха на мира и я държаха будна нощем.

Той бе съсипал съвместния им живот, а сега единственото, което го интересуваше, бе, че тя сигурно го мрази. Как бе възможно да се влюби така силно в този жалък страхливец? Как можа да рискува толкова много?

Асансьорът я остави на шестнайсетия етаж. Тя вдъхна познатия мирис на почистващ препарат и наскоро изчистен с прахосмукачка мокет, докато вървеше към апартамента и пъхаше ключа в ключалката. След последната им разправия той не си го поиска, а тя не предложи да го върне — нито ключа, нито пръстена. Задържа и двете. Днес, на тръгване, щеше да остави ключа и да прати по пощата пръстена на майка му веднага щом пристигнеше там, за където се беше запътила. Можеше да го изпрати и от Ню Йорк, но от американските пощи и мърлявите служители, които се държаха така, сякаш говори на латински, я побиваха тръпки.

— Не ви разбирам — отговаряха грубо и тя усещаше как се изчервява от неудобство, докато зад нея се трупаше дълга опашка непознати.

В апартамента цареше тишина, единствено кучето Чарли се дотътри откъм банята. То наклони любопитно глава, след това се върна да легне на хладните плочки. Пи Джей беше луд по него. Сподели с нея, че кучето му напомняло за по-простички времена, когато е тичал из двора на родителите си в Охайо.

Пускаше животното да спи в леглото му. Веднъж, когато имаше представление с филхармонията на Лос Анджелис, пътуваха с автомобил и отсядаха в противни мотели, защото той категорично отказа да го остави в багажното отделение на самолета, а единственият човек, на когото имаше доверие и оставяше къщата, беше заминал. Делфин не обичаше кучета, нито пък хора, побъркани по тях. Кучетата искаха много грижи, за тях господарите им бяха богове. Сега вече й беше ясно, че Пи Джей е точно човекът, който би поел подобен ангажимент.

Мина през антрето и остави куфара си на пода, преди да влезе в хола. Страдивариусът си имаше почетно място, изправен на стойка в един далечен ъгъл. Тази сутрин Пи Джей водеше майсторски клас в „Джулиард“. Сигурно бе взел по-малко впечатляващ инструмент, въпреки това изключителен — може би цигулката Гуаданини.

Делфин си спомни, че беше видяла часа, записан с червено на календара му, по средата на дни без ангажименти. Беше се зарадвала на празните дни и си бе представила какво ще правят през тази свободна седмица. Той пътуваше толкова често, имаше по петдесет концерта на година. Тя мечтаеше за време, когато темпото им на живот щеше да се позабави. След няколко години можеха да му предложат място в престижна консерватория и тогава нямаше да пътува толкова много.

Това бяха мислите, които я вълнуваха допреди две седмици. Невероятно колко бързо се променя животът, при това без никакво предупреждение. Може би все пак имаше предупреждение. Точно така.

Делфин пристъпи до цигулката. Тъкмо Страдивариусът ги беше сближил. Познаваше инструмента по-отдавна от него. Беше красив. Най-изящният, който бе виждала, изработен от самия майстор през 1712-а. Когато Пи Джей свиреше на него, един-единствен инструмент превръщаше музиката в симфония, изпълнявана от оркестър.

Критиците не спираха да редят хвалебствия за уникалния му начин на свирене, който бил технически съвършен, но изпълнен с въображение. Наричаха го Виртуоза, защото нито един друг жив концертираш цигулар не свиреше като него. В изпълненията участваше цялото му тяло, движеше се под напора на ритъма, косата му падаше над очите с всеки замах на лъка. В най-емоционалните моменти притискаше бузата си към цигулката и затваряше очи като момче, което се опитва да се зарови във възглавницата. Усмихваше се, когато свиреше. Насаме може и да се оплакваше — и от пътуванията, и от напрежението, на което беше подложен, — но излезеше ли на сцената, отлиташе далече от всички грижи. Преди Делфин си мислеше, че това е доказателство за любовта му към изкуството, но сега бе наясно, че е по-скоро свързано с умението му да заблуждава хората.

Отиде в кухнята и остави кафявия плик на плота. Тук беше чисто и спретнато и тя остана изненадана. Следващата мисъл й подейства като удар в корема. Естествено. Той държеше да е хубаво за нея.

Когато се нанесе, имаше неща, които нямаше как да знае за него; още не бяха прекарали достатъчно време заедно. Пи Джей обикновено пускаше звука на телевизора на максимум, когато си беше вкъщи, и го оставяше включен заради кучето, когато излизаше. Сътворяваше небивал хаос, без дори да забележи, и пълнеше мивката с чинии.

Щом видя апартамента, Делфин едва не се разплака. Когато й каза, че има голям едностаен апартамент в хубава сграда в стил ар деко в Ъпър Уест Сайд, очевидно бе пропуснал да спомене, че е обзаведен като стая в общежитие. Имаше диван тип футон, разположен на сравнително малко разстояние от най-големия телевизор в света, а от двете му страни се мъдреха каси за мляко. В спалнята се виждаха матрак, проснат на пода до напукана тоалетка, библиотека, която беше взел от боклука в деня, когато се е местил, и две яркооранжеви седалки от микробус, за които дори бе платил — любимата му рок банда била в града и решили междувременно да си вземат автобус за турнетата.

— Пътувам непрекъснато — беше обяснил той, докато я привличаше до себе си. — А и досега бях сам тук. Има нужда от женска ръка.

Обикновено подобна забележка не би я накарала да се задейства. Само че сега, сякаш под властта на някаква магия, Делфин се зае да преобрази апартамента. След като години наред се беше опитвала да се конкурира с майката на Анри за ролята на дизайнер експерт, сега имаше картбланш да прави каквото пожелае.

Цялата есен бе замаяна от любов, обикаляше Мадисън Авеню и харчеше неприлично високи суми от парите и на двамата за ориенталски килими, чаршафи и хавлиени кърпи с хиляди нишки, качествен костен порцелан, маса за трапезарията със стъклен плот, в комплект с бели тапицирани столове, и огромен матрак, а отдолу — пружина с бяла табла. Спалното бельо също беше бяло, с бяла пухена завивка, толкова мека и нежна, сякаш ще полети.

В една галерия в центъра откри чертежи на Линкълн Сентър, които постави в рамки и закачи над камината. Работата в Париж не й липсваше и дори не се сещаше да се запита как ли върви магазинът без нея. Вечер се връщаше при Пи Джей с последните съкровища, които бе открила, и той я обсипваше с хвалби за напредъка й. След това се любеха и оставаха прегърнати чак до сутринта.

Сега Делфин бръкна в хартиения плик, извади две бутилки каберне и ги отвори. Наля си голяма чаша и отпи, макар още да нямаше десет. Запали цигара, дръпна дълбоко и я остави в чинийка. Беше й забранил да пуши в апартамента. Когато той си беше у дома, тя винаги слизаше долу и пушеше на тротоара. Заминеше ли, отново се страхуваше, че ще усети миризмата, затова пушеше подала глава през прозореца на спалнята, като тийнейджърка.

Щеше да започне от тук, от спалнята. Влезе решително, стиснала бутилка вино във всяка ръка. Изправи се пред леглото, протегна ръце настрани и разтърси бутилките, сякаш заливаше салата. Първите петна по бялата кувертюра накараха сърцето й да заблъска. След това стана по-лесно и тя изпразни едната бутилка върху бледосиния килим, а другата — върху възглавницата. Отстъпи крачка назад, за да огледа творението си.

Беше се чудила дали няма да й стане мъчно, когато започне да съсипва апартамента. Почувства се свободна, сякаш преимуществото да гледа как светът й се разпада бе във факта, че не й е останало нищо, от което да се страхува. Беше създала съвършеното жилище за тях двамата, а не за него и някоя друга.

Пусна бутилките върху леглото. Следваха ризите.

Често настояваше той да се облича по-добре, както подобава на мъж. На концерт Пи Джей носеше задължителното официално облекло, а през останалото време се обличаше като размъкнат тийнейджър. Когато не работеше, държеше да носи меките тениски в бонбонени цветове, които бе събрал през годините, износени, посивели от пране. Ако човек го видеше на улицата, никога не би познал кой е. Тя му купи изтънчен черен костюм от „Диор“ и великолепни кожени обувки, които той никога не сложи.

Остави костюма, и без това нямаше да го облече, но извади тениските от чекмеджето и ги натрупа на едната си ръка. Отнесе ги до плота, отвори чекмеджето, в което държаха какво ли не, и взе кухненските ножици, които беше купила от „Уилям-Сонома“ за осемдесет долара.

Започна с черната тениска, на която пишеше „Колеж“, след това мина на тъмно оранжевата с надпис „Тексаски закон“, после на една зелена с лекета от пот, покрита с изображения на доларови банкноти и тъпото твърдение „Банкерите го правят с интерес“. Щракането на неръждаемата стомана през памучната материя беше премерено и спокойно. Напомни й за есенни листа, които хрущят на всяка крачка. Пое си дъх и накълца повече от двайсет тениски, докато в краката й не останаха единствено ивички плат.

Погледна си часовника. Беше планирала всяка крачка, като генерал, който се кани да влезе в битка. Засега избързваше с няколко минути. Отвори шкафа и извади бурканче фъстъчено масло, махна капака и го постави на плота. След това вдигна купчина чинии. Хвърли една, но без замах. Тя се търкулна на пода, завъртя се и остана здрава. Нещо я накара да спре. Спомни си как стояха в отдела за порцелан в „Блумингдейл“ и игриво спореха коя шарка да изберат. След това се наредиха на опашка в „Дейн енд Делука“ за чаши горещо капучино, а той я бе прегърнал през кръста.

Пое си дълбоко дъх и изпълни дробовете си. Вдигна следващата чиния, този път я запокити с всички сили и видя как се пръсна на парчета. Повтори същото и с останалите и при всеки трясък усещаше нещо като сексуална възбуда. По едно време, както и бе очаквала, кучето пристигна, за да провери какво става. Тя го хвана за нашийника, преди да настъпи някое остро парче, взе фъстъченото масло и го поведе към банята. Там то щеше да прекара следващите трийсет минути в близане на маслото направо от бурканчето, докато вентилаторът над главата му бръмчеше. Пи Джей правеше така всеки път, когато се караха, да не би животинчето да се травмира.

Върна се в кухнята и надникна в хладилника, в който завари онова, което беше оставила: камамбер и синьо сирене от „Забар“, туршия и яйца. На плота до хладилника имаше ново попълнение: зелена бутилка пастис^[3], една четвърт от него беше изпита.

Отвори по-широко вратата на хладилника и я остави така. Отвори и фризера, след това изтегли контакта от стената.