Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (3)

1987 г.

Термометърът до задната врата показваше минус десет градуса.

Беше пет сутринта преди Коледа, в двора бе тъмно като в рог. Джеймс беше запалил лампата на верандата, но едва виждаше. Тъмнината сви от страх гърдите му. Знаеше, че е детинско, но напоследък беше все неспокоен, непрекъснато нащрек. Заключи вратата след себе си, нещо, което доскоро не правеше. Шийла и децата още спяха на горния етаж.

Алеята за автомобили пак беше заледена. Преди два дни беше хвърлил сол, също и у майка си, но очевидно трябваше още.

Кучето се дръпна и той опъна повода, тъй като падането по задник му се стори неприемлив начин да започне деня.

— Спокойно, момче. За бога, Роки, давай по-спокойно.

Деветгодишният басет изсумтя, но се подчини на Джеймс, който бавно пристъпваше към тротоара. Там кучето пусна дълга струя върху чемшира на Шийла в края на градината. Оранжевата светлина на уличната лампа озаряваше квартала.

Живееха в самия край на улица с къщи, подредени плътно една до друга, като зъби. Домът им беше на ъгъл и гледаше към натоварено кръстовище. Когато се стъмнеше, през прозорците на долния етаж се виждаха фаровете на автомобилите и блясъкът не им позволяваше да гледат нито вечерните новини, нито Джони Карсън. Затова се качваха в спалнята и гледаха тринайсетинчовия черно-бял телевизор с копче за програмите.

Джеймс вдигна очи към небето и раздвижи врата си. Гърбът го болеше. Разтри долната му част през палтото. Вече беше твърде стар, за да вдига носилки по цял ден.

Предната поляна беше покрита с паднал преди седмица сняг. Метеоролозите предричаха, че до вечерта може да навали още трийсет сантиметра. Денят на работа сигурно щеше да е спокоен, но когато се прибра у дома вчера сутринта, му се наложи да изрине стъпалата и пътеките. Стар негов приятел, Дейв Конъли, работеше в градската управа и винаги почистваше, когато се разразеше буря. Грижеше се и за алеята пред дома на майка му. Джеймс всеки път му носеше стек „Будвайзер“, за да му се отплати за услугата, и го оставяше на закритата му веранда, без да напише бележка. Сега наблюдаваше как някакъв с ван дава газ и минава на червено, за да се спусне към северната гара „Куинси Ти“.

— Идиот — измърмори Джеймс на кучето и тръгнаха на разходка.

На една пресечка имаше бензиностанция, срещу нея — автокъща, „Макдоналдс“ и „Дънкин Донътс“. По земята винаги се търкаляха боклуци и в събота сутрин той ги събираше, докато почистваше или косеше моравата отпред. Пликчета от чипс, кутийки от безалкохолно, станиоли от шоколадчета и дори един презерватив. Живееха на три пресечки от гимназия „Куинси“ и понякога му се струваше, че това е наказанието му за всички боклуци, които е хвърлял по улиците или през прозореца на колата си като тийнейджър.

Шийла никога не позволяваше на децата да играят отпред. Страхуваше се някое от тях да не бъде отвлечено или прегазено. Играеха в малкия заден двор с телена ограда, където имаше място колкото за люлка, пластмасово сандъче с пясък във формата на костенурка и статуя в синьо и бяло на Светата Дева, която бебето наричаше „мама кукличка“.

През октомври едно бебе в Тексас беше паднало в кладенец. В продължение на два дни всички говореха само за това. Пациентите в линейката му, които бяха много по-зле от бебето Джесика, се тревожеха за нея, питаха дали е чул нещо ново по радиото. А Шийла прибави поредната тревога към дългия списък притеснения за децата. Джеймс се опита да изтъкне, че и двете им момчета са едри като прасенца и дори единият им крак няма да се побере в подобна дупка.

Къщата им беше малка, наполовина на къщата в другия край на града, където бе израсла Шийла. Беше с външна облицовка от сив винил. На горния етаж имаше две стаи и стара баня. На долния се намираха кухничката — с шкафове в цвят тъмен клен, монтирани през шейсетте, чиито вратички не се затваряха — хол и трапезария, в която никога не се хранеха. По масата трупаха несгънатото пране, качено от мазето, пощата, стари броеве на „Тиви Гайд“ и вестник „Хералд“ — събиран цяла седмица, който той възнамеряваше да прочете.

В къщата не влизаше много светлина. Дори по обяд, когато навън грееше слънце, стаите си оставаха мрачни. Шийла обаче много я биваше в обзавеждането и това личеше навсякъде — стените на банята бяха украсени с патици, в стаята на момчетата имаше тапети на пиратски кораби. Е, можеха да минат и без нейните парцалени кукли — шест на брой, подредени на секцията в трапезарията. Шийла отчаяно искаше момиченце, но според него две деца им бяха предостатъчно.

Имаше късмет, че я убеди да вземат Роки. Тя нямаше да му позволи да си вземат куче, след като децата се родиха. Джеймс го разхождаше сутрин и вечер, когато не работеше. Дори и камъните да се пукаха от студ, както сега, той се наслаждаваше най-много на тази част от деня. Когато времето беше хубаво, водеше Роки до Уоластън Бийч и го оставяше да потича. През зимата обаче и двамата бяха доволни да повървят няколко пресечки, след което се прибираха.

Завиха по Холмс Стрийт. По някои от къщите близнаци се виждаха коледни светлини — според Шийла белите бяха най-класни, затова бе закачил такива. Съседите от едната им страна бяха закачили светлини с цветовете на дъгата, а от другата бяха избрали сини. Сините изглеждаха най-кичозни, според Шийла. За четиринайсет години брак той така и не й призна, че като дете е мечтал да има сини светлини за Коледа.

Беше израснал на около километър и половина от тук, в по-приличен квартал, в малка едноетажна къща, където майка му все още живееше. Тъстът и тъщата, Линда и Том, също живееха в дома, в който беше расла жена му — огромна стара къща на самия бряг на океана, в Скуонтъм. Линда и Том много им помагаха с децата. Бяха десет години по-възрастни от майка му, но изглеждаха десетки години по-млади. Всяка събота през лятото излизаха с малката си яхта и канеха приятели на коктейли, за да се насладят на залеза от верандата. Понякога, когато ги изпращаше, Джеймс се замисляше за майка си — затворена сама в дома си, пуши цигара от цигара пред телевизора — и му се приискваше да забие юмрук в стената.

Знаеше, че според тях Шийла е могла да си намери по-добър мъж. Може би този факт щеше да го притесни, ако не бе съгласен с мнението им. Веднъж чу Том да й казва: „Трябваше да се омъжиш за адвоката, когато имаше шанс.“

„Шега! Той просто се шегуваше“, настоя Шийла, когато той я попита. Да бе, сигурно.

Всъщност бяха добри хора. Том обаче, който притежаваше строителна фирма, вечно се опитваше да им каже какво да правят — беше предлагал работа на Джеймс, също и пари. Преди месец погледна олющеното петно на тавана в кухнята им и заяви:

— Това не се нуждае от обикновен козметичен ремонт, Джими. От банята на горния етаж тече. Гледай да го оправиш по-скоро.

Сякаш Джеймс не знаеше, че тече, дяволите да го вземат. Сякаш чакаше някой да му каже, че е крайно време да извика водопроводчик и да профука парите, заработени за цяла седмица.

— Имаш ли нужда от помощ за коледните подаръци на децата? — попита го Том миналата седмица. Джеймс се обиди и веднага отказа, но всъщност беше останал без пари и се налагаше да купи половината от подаръците с кредитната си карта — едва ли щяха да успеят да платят вноските, — а за другата половина бръкна в спестяванията.

Според Шийла децата трябваше да се научат, че могат да минат и без подаръци, но той отказа категорично, защото беше Коледа. Още помнеше времето, когато беше на осем и видя велосипед „Джей Си Хигинс“ в „Сиърс“. Майка му го бе завела, за да купят дрехи за училище. Как само го искаше, мечтаеше за него месеци наред, но той струваше трийсет и девет долара и деветдесет и пет цента, а той знаеше, че майка му няма толкова пари, затова не каза и дума. Сподели желанието си с един Дядо Коледа в центъра на Бостън, просто за всеки случай, макар да знаеше, че на Коледа сутринта няма да получи колелото. Получи тракторче, което светеше, играчка за много по-малко дете. Заради майка си Джеймс се престори, че подаръкът много му харесва. Не спря да му се радва, вечерта дори го взе в леглото. Сега вече разбираше, че му е било мъчно не защото не е получил колелото, а защото не би трябвало дори да мечтае за подобен подарък. А искаше момчетата му да мечтаят. Те не бяха виновни, че не умее да печели пари и сякаш нарочно се старае да е беден.

Купиха къщата във възможно най-неблагоприятния момент, точно след раждането на Паркър. Няколко години преди това щеше да им струва двойно по-малко, но когато събраха парите за начална вноска, инфлацията беше кошмарна, цените на къщите бяха скочили до небето в цялата страна и най-добрата лихва бе четиринайсет процента. През първата година тук, когато нямаха почти никакви пари, ядяха овесени ядки за вечеря и откриха, че мазето е покрито с мухъл. Джеймс изобщо не бе наясно с подобни неща — къщата беше проверена, всичко бе направено както трябва, затова остана шокиран, че е негова отговорност да се справи с проблема.

Това бе мечтата: да имаш собствена къща, да я напълниш с мебели, да боядисаш кепенците на прозорците в цвят, който ти харесва. Само че една хубава къща можеше да крие какви ли не ужасии. Имаше чувството, че са прекарали половината си живот в опити да я кърпят. След като откриха мухъла, на всеки няколко месеца изникваха нови проблеми. Водосточните тръби трябваше да се оправят. Коминът се запуши. Паркър пукна порцелановата мивка в кухнята и се наложи да сменят целия долен ред шкафове. Дърво падна върху покрива на гаража по време на урагана Глория.

Родителите на Шийла им дадоха пари назаем, за да се справят с мухъла. Тя каза, че те не чакат да им ги върнат, но Джеймс не можеше да търпи тъстът му да го хрантути. Спести и върна сумата на Том, като купуваше много от необходимите неща с кредитната си карта — храна и мебели, бензин и дрехи за бебето. След като цял живот бе икономисвал, също като майка си, сега се чувстваше опиянен, че е открил нов подход за разходите. Нещата не бяха напълно излезли от контрол; не заминаха за Флорида с пари от картата „Виза“, не купиха маса за билярд за мазето, както повечето им приятели. Използваха кредитната карта само когато имаха нужда от нея. Това обаче се случваше все по-често.

През осемдесет и четвърта, когато го уволниха от пожарната в Лин и остана без работа цяла година, харчеха както обикновено и купуваха всичко с картата. Рефинансираха къщата. Опита се да спечели нещичко, като заложи малкото пари, с които разполагаше на конните надбягвания и на няколко игри. Дейв го убеди, че това е лесен начин за печелене на пари, и за известно време им потръгна. Накрая обаче Джеймс изгуби всичко. Когато майка му се разболя, спестяванията й се стопиха за шест месеца. Наложи се те да платят част от лечението. И досега й помагаха понякога, въпреки че не можеха да си го позволят. Той знаеше, че вината за натрупаните дългове е изцяло негова. Дължеше се на неправилни решения в съчетание с лош късмет. Отначало го правеха, за да оцелеят, да си помогнат да излязат от калта. Той не разбираше, че се закопава все по-дълбоко. Усети се едва когато стана прекалено късно.

Вечер престанаха да вдигат телефона. Обикновено звъняха кредитори. Бяха в постоянно напрежение, тъй като знаеха колко пари дължат и колко малко вероятно е да платят скоро. На два пъти тази есен им спираха електричеството. Казаха на децата, че ще се престорят, че са в пустошта — сложиха свещи на масата в трапезарията, разказваха им приказки за лека нощ на светлината на фенерче. След това, както можеше да се очаква, Паркър настояваше да живее в мрак всяка вечер.

Когато се караха, обикновено беше за пари. За Шийла проблем нямаше; заради недостига на медицински сестри в Бостън болниците плащаха цяло състояние, вземаха жени чак от Ирландия. Неговата заплата обаче беше смешна. На какво ли не бе готов, за да е обратното, въпреки че накрая пак щяха да разполагат със същите пари.

Казваха си отвратителни неща, непростими, ала винаги си прощаваха. Той имаше чувството, че я познава на сто процента, по-добре от всеки друг, но понякога тя казваше нещо и той започваше да се пита дали не разбира погрешно живота си. Тя заяви, че вече не бил човекът, за когото се е омъжила, че бил противно тъжен и вечно ядосан. Нарече го жесток, въпреки че не се беше сбивал цели шестнайсет години. Тя заяви, че това нямало значение, човек можел да бъде жесток и без да размахва юмруци.

Той се чувстваше ужасно след всеки скандал, тя също. Дори най-незначителният проблем бе в състояние да ги подпали. Тъстът и тъщата се гордееха, че никога не си лягат скарани — бяха го записали под заглавието „Златни правила на брака!“ на картичката, която подариха на Шийла в деня на сватбата. Как бе възможно двама души да си обещаят подобно нещо? Джеймс се питаше дали Том и Линда са се сблъсквали с трудности, или просто не им пука особено един за друг.

Стараеха се да не се карат пред момчетата. Всички твърдяха, че това е най-лошото, което може да направи един родител. Те обаче не планираха кавгите си предварително — „Всяка сряда, докато децата са на тренировка, ще се изпокараме!“. Най-разтърсващите скандали обикновено гръмваха спонтанно, често след моменти на затишие: приятна семейна вечеря или ходене на кино.

Тя се цупи седмици наред, задето той се беше съгласил да работи на Коледа, а Джеймс мислеше, че и двамата знаят, че въпросът е предрешен. Шефът му предложи двойна надница и той не можа да откаже.

След това, преди няколко дни, в неделя, докато закусваха спокойно — Шийла беше направила бекон с яйца и дори се смееха за нещо, — когато най-неочаквано, изневиделица, тя отново повдигна въпроса. Ядоса се, че ще ги остави сами на подобен празник. Той не можа да повярва, че тя не разбира нито защо го е направил, нито колко малко желание има да работи на празника.

— Би трябвало това да са най-щастливите ни години — натякна му тя. — Защо тогава ми се струват толкова противни?

— Не знам, мила, ти ще кажеш. Сигурен съм, че всичко е по моя вина.

— Точно така, давай, прави се на жертва. Справяш се великолепно.

— Уча се от най-добрата.

Дори не бе усетил, че си крещят, докато Паркър не запуши уши с ръце.

— Моля ви, хора, направо не знам на чия страна да застана.

Тези думи едва не го довършиха.

Ако трябваше да мине отново по същия път, щеше да тропне с крак и да не позволи детето му да се казва Паркър. Искаше да го кръстят Бърд, като Лари Бърд, който беше отбелязал най-много точки от всички играчи на „Селтикс“ през 1980-а, годината, в която се роди първият му син. Шийла обаче заяви, че самото предложение е основателна причина за развод, според някои женски книги. Той я остави да прави каквото иска, тъй като бе изкарала безобразно тежка бременност. Бе преживяла шест спонтанни аборта преди Паркър. Вече бяха женени от седем години и хората ги гледаха странно, сякаш нямаше причина да са женени, след като нямат намерение да имат деца.

Сега, незнайно как, сякаш за минутка, Паркър беше станал на цели седем години. Бебето Дани пък беше вече на две.

Джеймс спря пред къщата на Пат Флахърти, където кучето започна да души тревата, която се показваше изпод снега. По храстите нямаше коледни светлини, нито паркирани коли отпред. Съпругата на Пат го беше напуснала една неделя след вечеря. Докато сервирала пая, признала, че има връзка с местния енорийски свещеник. Дейв Конъли каза, че го била обрала до шушка.

— Как иначе, след като вече ще разчита единствено на заплатата на свещеника — пошегува се Джеймс, но мислеше за Шийла и дали няма и тя някой ден да си отиде просто така. Беше на осемнайсет, когато си татуира името й на дясната си ръка. Ожениха се на двайсет и една. Понякога, особено напоследък, той се питаше дали днес би направила същия избор.

Нова табела „Продава се без посредник“ бе забита на поляната пред дома на Пат Флахърти. Джеймс нямаше представа къде е заминал Пат. Може би при майка си в Уоластън. Той беше на трийсет и четири и му се налагаше отново да започне от нулата. Тази мисъл му се стори ужасно потискаща.

Много скоро щеше да научи всички подробности. Приятелите му от гимназията обичаха да клюкарстват като бабички. Конъли, О’Нийл и Големия бяха женени, с деца. На всеки няколко седмици гледаха заедно мач, като се редуваха в чий дом да се съберат, а понякога ходеха в бара „Дий Дий“, докато майка му гледаше момчетата. Имаше и неколцина от едно време, които той избягваше — все беляджии, пияници, които и досега нарушаваха закона, биеха се както когато бяха на седемнайсет. Други пък бяха завършили колеж. С тях се виждаше веднъж в годината, вечерта преди Деня на благодарността, когато всички от гимназия „Норт Куинси“ отиваха в „Дий Дий“ и се натряскваха като прасета. Той не можеше да си намери място от срам, когато трябваше да каже на поредния от тях, че все още живее в града. Преди не спираше да се хвали с плановете си.

Чу дрънчене зад себе си и се обърна. Дорис Мълкахи влачеше две метални кофи за боклук към тротоара.

— Дайте да ви помогна — предложи той и пресече улицата.

— Няма нужда — отвърна предпазливо тя. Присви очи в бледата утринна светлина. — Джими Макийн ли е?

Мразеше това име. В училище го наричаха „Джими“. Когато започна работа, се опита да накара колегите да му казват „Джеймс“. Някои уважиха желанието му — партньорът му Морис, Шийла, когато се сетеше. Майка му и брат му, старите му приятели и всички останали продължаваха да му казват „Джими“ и той не можеше да ги накара да престанат.

— Здравейте, госпожо Мълкахи.

Тя от години играеше в един отбор по боулинг с майка му. Нито една от тези гаднярки не я беше посетила, откакто се разболя, заради което той ги мразеше всичките.

— Как е майка ти? — поинтересува се тя.

Той кимна.

— Горе-долу добре.

— Тя е корава жена, Господ я обича. Пожелай й весела Коледа от мен. Все се каня да й отида на гости.

— Сигурно.

— Ами момчетата ти? Вълнуват ли се за утре?

— Броят дните още от Вси светии — отвърна той. Натисна в тротоара върха на обувката си като дете, което няма търпение да избяга.

След това тя прошепна поверително:

— Как е горкичката Шийла?

Значи знаеше. Сигурно цял Норт Куинси знаеше.

— Добре — рече Джеймс рязко, сякаш искаше да подчертае, че разговорът приключва тук.

— Готов ли си да се прибираме, приятел? — наведе се той към кучето. Роки вдигна към него големите си кафяви очи, които можеха да те разтопят. — Да, чакаш закуска. И аз. Пазете се, госпожо Мълкахи.

— Весела Коледа, Джими.

Изминаха петте минути до дома в мълчание. Дъхът на Джеймс излизаше на бели валма. Всеки път, когато си припомнеше случилото се, имаше чувството, че е готов да прибегне до насилие — ако някой случайно го докоснеше, докато се разминаваха, или го нагрубеше, той бе готов да му откъсне главата, а след това да го гледа как умира.

Преди месец Шийла бе ограбена на връщане от магазина. Някакъв страхливец с нож й взел всичко — часовника, халката, годежния пръстен, чековата книжка, дори тъпата чанта с памперси за детето. Когато се прибра час по-късно, Джеймс я завари разплакана на масата в кухнята. Децата бяха в другата стая, пред телевизора, звукът бе усилен докрай. Първата му работа беше да намали телевизора, след това се пошегува за шума и едва тогава видя лицето й.

Бебето беше видяло всичко. Двегодишният му син беше гледал как някакъв лайнар е притиснал нож в гърлото на майка му. Нещастникът я беше душил. Два дни след случката по врата й избиха сини петна. Когато ги видя. Джеймс се затвори в банята и плака, скрил лицето си в шепи.

Вината беше негова. Колата й беше на сервиз, а той трябваше да се прибере в осем сутринта, за да иде тя до магазина, преди тя да тръгне на работа в девет. Обаче закъсня. Партньорът му — Морис беше болен и той го изпрати да си ходи, като обеща да почисти. Отне му двойно повече време от обикновено — на Кендъл Скуеър имаше инцидент на строеж и линейката беше изцапана с кръв. Ако оставеше всичко така, щеше да отнесе солидна глоба, а не можеше да си позволи подобно нещо. Затова изтърка купето възможно най-бързо. Усещаше, че минутите се изнизват и от опит знаеше, че тя ще е бясна.

Шийла го беше чакала до осем и петнайсет, след това преценила, че не може да се бави повече. Трябвало да направи обяд на Паркър и да купи мляко за Дани. Взела бебето и за пръв път оставила Паркър сам. Тъй като се притеснявала за него, напазарувала бързо и решила да мине напряко — по алея до Ханкок Стрийт. Там мръсникът й изскочил в гръб и я стиснал толкова силно, че останала без дъх.

Джеймс позвъни на брата на свой приятел, който работеше в полицията. Той изпрати две ченгета у тях, за да вземат показания, но Джеймс веднага разбра, че това е просто формалност, опит да ги накарат да се чувстват така, сякаш владеят положението. Когато ченгетата си тръгнаха, той се разбесня и описа на Шийла какво точно ще стори на хлапето, когато го намери — нямаше да се задоволи само с мъчения. Щеше да удари мизерника там, където боли най-много; щеше да го завърже за стол, след това ще наръга баба му, майка му, децата му, да ги гледа как се мъчат, ще го накара да изпита истински страх. След това ще го остави да живее с видяното.

Шийла го погледна през сълзи.

— Какъв е смисълът да ми приказваш тези дивотии? Ти не беше там.

Оттогава той не можеше да спи. И без това имаше проблеми със съня, а сега, въпреки че беше уморен до смърт, когато си легна и отпусна глава на възглавницата, сърцето му заблъска и той неочаквано се разсъни. Насилваше се да затвори очи. През следващите няколко часа се мяташе и опитваше да си намери удобно място. На сутринта нямаше представа дали изобщо е спал. Не се чувстваше отпочинал. По цял ден копнееше за малко сън. Беше замаян, разсеян. Когато най-сетне успяваше да се добере до леглото, отново се случваше същото.

Шийла имаше кошмари. По два, дори по три пъти на вечер настояваше да провери всички врати и прозорци. Искаше да се преместят. Тревожеше се за децата, за майка му, която живее съвсем сама в ужасен квартал. Той се опитваше да защитава улицата, на която беше израснал, макар да знаеше, че съпругата му е права. Преди две години майка му се бе нанесла за кратко при тях, след като получи удар. Шийла трябваше да се грижи за новороденото бебе, но гледаше и нея, опитваше се да я върне към живота, сякаш бе нищо работа; упражняваше я да чете, правеше й физиотерапия, учеше я как да държи четката и да се качва и слиза по стълбите. Миеше я с гъба в леглото, лакираше ноктите на краката й. И не се оплака нито веднъж.

На Джеймс му се искаше да има начин да започне отново. Нападението над съпругата му бе пречупило нещо у него, част, която вече така или иначе не си беше на мястото. Всичко, което подозираше за себе си, се бе оказало истина. Не бе успял да защити собственото си семейство. Вече беше ясно, че не може да направи нищо. Не можеше да си позволи да ги премести на по-безопасно място с голям заден двор и басейн. Беше вързан тук, а те бяха вързани с него.

В гимназията го смятаха за едно от най-красивите момчета в класа, макар да не беше висок като брат си. Шийла все му повтаряше, че е извадила късмет да я избере красавец като него. Той помнеше искрите, които прехвърчаха помежду им, докато танцуваха на училищните тържества. Монахините поставяха линийка между тях и нареждаха да се отдалечат в името на Светия Дух, в противен случай щели да уведомят майките им. Сега Джеймс имаше чувството, че я е подвел. Приятелките й, на които тя навремето гледаше отвисоко, си имаха съпрузи, които не бяха нищо особено на пръв поглед, но бяха станали богати мъже, с власт, водеха ги на Бахамските острови за годишнини, всеки петък вечеряха в различен ресторант. С какво можеше да се похвали Шийла? Някогашният красив младеж не беше показал онова, на което е способен.

Преди няколко месеца отидоха до „Папа Джино“ на пица, един от редките случаи, когато вечеряха навън. Докато момчетата се занимаваха с джубокса, Джеймс забеляза как Шийла подаде купон на момичето на касата — две средни пици на цената на една. Когато момичето се обърна, за да вдигне телефона, Шийла бързо дръпна купона и го пъхна в чантата си. Погледна го и му смигна, сякаш току-що бяха обрали банка. Тя се гордееше със себе си и той се почувства най-големият несретник на света.

Дори слепец щеше да види, че се е провалил напълно, но вместо да замаже положението, като се държи като принц, той понякога й се нахвърляше. Поредната проява на ирландския му темперамент, както казваше майка му. Никога не би наранил Шийла или децата, но обзет от неудовлетворение, му се случваше да чупи неща — пукна една лампа, пръсна чаша на парчета, остави дупка в стената. Веднъж, по време на поредната разправия с Шийла, се удари в лицето и си насини окото. Тя му се подиграва дълго след това. Истината беше, че тя бе всичко за него. Ако я изгубеше, това щеше да е краят.

Щом влезе в къщата, свали каишката на кучето и пусна кафеварката. Пристъпи към шкафа вляво на мивката и извади голяма опаковка ибупрофен. Взе три хапчета и ги преглътна без вода. Когато вдигна глава, забеляза, че боята се е напукала. Преди петното беше колкото палачинка, а сега бе колкото обръч. Извърна очи. Зарече се да не го поглежда, докато не минат коледните празници.

Почувства се смъртно уморен, когато си помисли, че го чака третата му двайсет и четири часова смяна за седмицата. Какво ли не би дал, за да си легне — просто да се отпусне до Шийла, да я гушне и да спи до вечерта. Не се бяха гушкали така от цяла вечност, още отпреди децата да се родят. Шийла работеше в операционната в Бирмингам, три осемнайсетчасови смени всяка седмица, в почивните му дни. Организираха се така заради момчетата, но почти не се виждаха, освен в неделя.

Той не искаше тя да работи, след като се родиха децата. Майка й беше спряла да работи, а сега и сестра й Деби си стоеше вкъщи. Шийла никога не споменаваше този факт, но той усещаше, че й тежи, когато сестра й започваше да я врънка да прекарат вторника в „Уай“ с децата или да й натяква, че трябва да участва по-активно в дейността на родителския комитет.

Деби беше неговото проклятие. Беше омъжена за мазника Дрю, който беше завършил „Амхърст“ и сега си живееше славно в хубава къща в Милтън. През седемдесетте Дрю и Деби бяха диско маниаци. Едно беше жена да се запали по тази простотия, но кой уважаващ себе си мъж би го направил? До ден-днешен Джеймс го наричаше Джон Траволта. Дрю беше от онези адвокати мошеници, които рекламираха по телевизията: „Съпругът ви е починал от отравяне с азбест? Обадете се незабавно!“, „Детето ви е яло оловна боя? Обадете се незабавно!“, „Бик е ухапал баба ви…“

Но Джеймс мразеше Дрю най-много заради начина, по който се бяха запознали с Деби: веднага след завършването на гимназията, когато той и Шийла бяха разделени за близо година. Тя излизаше с някакъв кретен, който учеше право. Дрю беше най-добрият приятел на кретена.

Всеки път, когато ходеха на вечеря у Деби и Дрю, Джеймс усещаше, че не спират да изтъкват колко добре си живеят, че скоро щели да си купят вила. За нещастие Шийла и Деби бяха близки и се виждаха често. Според него Деби използваше всяка възможност, за да го плюе пред нея, но съпругата му твърдеше, че това било нормално при сестрите.

Шийла беше трупнала няколко килца след раждането на момчетата, най-вече на корема, и се притесняваше, макар да беше красива като в деня, когато я видя за първи път. Купуваше си видеокасети с упражнения и се шегуваше, като казваше на децата: „Погледнете мама, има си второ дупе отпред.“ Затова пък Деби се стараеше като луда да остане слаба. За нея това бе работа на пълен работен ден — всяка сутрин ходеше на аеробика, тичаше, два пъти в седмицата посещаваше часове по нещо, наречено джазерсайз, за което се докарваше с ярко цикламени гети и черно трико, а после лягаше в солариума поне за половин час. Независимо от това, все се оплакваше на Шийла от теглото си, от което тя се чувстваше още по-зле. Миналото лято Деби се върна от екскурзия в Хаянис с подарък за Шийла: картина с хипопотам в бански над думите „Не ми скривай слънцето“.

— Нали е много смешно — настоя Деби. — Купих и за себе си.

Когато видя колко се обиди съпругата му, на Джеймс му се прииска да удари шамар на сестра й или — тъй като никога не би ударил жена — на Джон Траволта.

Изчака водата да заври и си наля кафе. Дръпна чиста кърпа от купчината на масата в трапезарията и надникна в хола, където бяха сложили коледната елха, килнала се на една страна. Шийла беше луда по Коледа. Беше закачила гирлянди навсякъде и от цял месец пееше коледни песни. Джеймс излезе и купи елхата в първата сутрин, когато ги пуснаха в разсадника. Беше малка и те я задушиха със златни гирлянди, чиито нишки понякога се виждаха и в косите на момчетата, и в джоба му, и полепнали по подметките на обувките му. Миналата година изчакаха Бъдни вечер, защото тогава всички елхи се продаваха на половин цена, но тази година беше твърдо решен да й осигури съвършения празник, каквото и да му струва.

Качи се към банята и спря пред вратата на момчетата. Надникна. Гърдите им се вдигаха и спускаха ритмично; ароматът на сън се усещаше в стаята. Паркър беше подредил в спретната редичка до главата си четири костенурки нинджа. Винаги настояваше Джеймс да пожелае на всяка от тях „лека нощ“.

— Сладки сънища, Рафаело — започваше Джеймс и вдигаше пластмасовата фигурка към лампата, преди да я пъхне под завивката и да посегне към следващата.

— Микеланджело, знам, че си купонджия, но е време за лягане.

Паркър се заливаше от смях. Беше много лесно да го разсмееш.

Вечерите, когато оставаше сам вкъщи, Джеймс хранеше момчетата с размразени рибни пръстчета или затопляше в микровълновата пилешки хапки с кетчуп и към седем ги слагаше да спят. Четеше им приказки и им пееше — „Черно птиче“, „Норвежка гора“, все тъжни, мрачни песни, напълно неподходящи за деца, но те, изглежда, не обръщаха внимание на думите. След това оставаше да ги гледа как спят, понякога по половин час.

Сега, през отворената врата в другия край на коридора, видя как Шийла се намести под завивките. Тръгна към спалнята и дюшемето проскърца под краката му.

Шийла рязко вдигна глава.

— Аз съм — успокои я той.

— Здравей, миличък. Не съм те чула, когато си влязъл.

Той отиде при нея и седна на крайчеца на леглото.

— Извинявай. Не исках да те плаша.

— Не си ме уплашил. Колко е часът?

— Почти пет и половина.

— Панталоните от униформата ти са в сушилнята — рече тя. — Закачила съм ризата ти в мазето.

— Благодаря — отвърна той. — Казаха, че днес щяло да натрупа още трийсет сантиметра сняг.

Тя въздъхна.

— Господи!

— Ужас.

Паркър изтопурка по коридора и влезе в стаята им, като примигваше сънливо.

— Остава само ден до Коледа, мамо! — предупреди той. — Колко часа има?

— Двайсет и четири. Върви да си легнеш, миличко — нареди Шийла. — Много е рано.

— За мен не е много рано — отвърна гръмко Паркър.

— За мен обаче е рано — отвърна тя. — По-тихичко, да не събудиш бебето.

— И за тати не е много рано. Ще ми почетеш ли нещо смешно, преди да излезеш, тате? Знам, че трябва да ходиш, но само две приказки. — В гласа му се прокрадна плаха надежда, сякаш бе поискал луната.

— Ще закъснееш — предупреди Шийла. — Паркър, връщай се в леглото.

Тя все повтаряше, че Джеймс я превръща в лошото ченге, като влиза в ролята на суперзабавното. Но как да не изпълниш толкова мила и незначителна молба?

— Само едничка — молеше Паркър. — „Семеен цирк“ или пък „Гарфийлд“.

— Само една — съгласи се Джеймс, макар и двамата да знаеха, че ще му прочете всичките приказки. Хвана сина си за ръка и го поведе към коридора, после надолу по стълбите.

— Ще говориш ли с различни гласове, тате?

— И още как.

Паркър грейна.

— Мама не може да прави гласовете.

Шийла се обади от банята.

— Чух какво каза!

Джеймс долови усмивката в гласа й и прошепна:

— Разбира се, че може.

Паркър изпъна гръб, както правеше винаги когато беше с братовчедите си. Поклати глава и каза многозначително:

— Разбира се.

След това попита:

— Тате, дали Дядо Коледа ще ми донесе робота Роли?

Роботът Роли се намираше много трудно. Във всички магазини за играчки в Масачузетс казваха, че на трети януари ще получат нова доставка. Като че ли беше притрябвал на родителите на трети. Джеймс и Шийла се бяха побъркали към средата на месеца. И заедно, и поотделно бяха ходили чак до Устър, спираха във всеки магазин по пътя, дори в железарските, макар да знаеха, че е безсмислено. Най-сетне той намери един, пъхнат зад масажорите за гръб в „Рейдио Шак“ на Саут Шор Плаза. Може би някой нарочно го беше пъхнал там или Господ най-сетне бе решил да му улесни живота. Независимо от причината, той не можа да обясни чистата, неподправена радост, която го завладя в онзи момент. Имаше чувството, че нищо не е в състояние да го спре. Все едно бе изобретил пеницилина.

Паркър беше в стаята си, когато същата вечер Джеймс се прибра у дома и съобщи новината на Шийла.

— Открих нещото — похвали се той.

— Какво?

— Купих нещото. — Ако го беше казал преди двайсет години, тя щеше да реши, че се отнася за бира, може би за джойнт, но сега веднага разбра за какво говори.

— Боже! Ти си моят герой.

Сега той се обърна към Паркър.

— Зависи дали ще слушаш мама, докато съм на работа.

— Ще слушам — обеща искрено Паркър.

— Значи има голяма вероятност да го получиш.

— Ихааа! — изкрещя Паркър колкото сили имаше.

В този миг писъкът на Дани проехтя в къщата. Роки заподскача по стълбите и започна да вие в знак на солидарност.

— Започва се! — въздъхна Шийла. След малко изскочи в коридора, като си обличаше халата. Приличаше на ангел.