Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (25)

2012 г.

От всяко кътче на къщата се носеше невъобразим шум. Мей беше включила сешоара на максимална мощност в банята на долния етаж. Синовете й бяха седнали на стълбището и се биеха. Дан беше под душа и пееше песен от стар анимационен филм, както винаги когато някой се женеше. Беше заразна песничка и след това тя не можеше да си я избие от главата дни наред. „Всички са готови. Всички на сватбата!“

Най-ужасният шум обаче създаваше дъщерята на Кейт, която не спираше да пищи вече петнайсет минути. Оставаха им деветдесет минути, за да отидат до мястото, на което щеше да се проведе церемонията, и Ейва избра точно този момент, за да започне да се тръшка, както никога досега. Кейт обвиняваше Мей, задето й беше дала мини кексчета, а на връщане от фризьорския салон — пилешки хапки от „Макдоналдс“ и ягодов шейк.

Сега дъщеря й се гърчеше на пода в стаята си по гащи на звездички и отказваше да се облече. Рокличката беше просната на леглото, а розовите обувчици бяха на пода, сякаш онзи, който е бил облечен с тях, се беше изпарил.

— Не искам да разнасям цветя — изхлипа тя през сълзи.

— Но ти очакваш този момент от седмици — настоя Кейт. — А колко красива ще бъдеш с роклята!

— Не искам! — изпищя Ейва и потри бурно глава в килима. Кичури от плитката се бяха изплъзнали и сега приличаше на малка горгона.

Макар че беше ставала леля три пъти, преди Ейва да се роди, Кейт се изненада колко много страни от майчинството се научават единствено от личен опит. Най-трудни бяха плачът и истеричното хлипане. Когато Ейва беше съвсем малка, понякога Кейт плачеше с нея, дори когато се опитваше да я успокои. Страхуваше се, че бебето ще се задуши, ако не си поеме дъх, страхуваше се от какво ли не.

Сега вече беше по-лесно, тъй като Ейва беше напълно оформено човече, което говореше и можеше да мисли. В момента обаче Кейт нямаше представа какво да направи. Никога не беше виждала дъщеря си толкова разстроена.

Ефектът от уискито, което изпи с Тоби, започваше да отшумява и тя усети леко главоболие. Прииска й се да си полегне.

Ейва се тръшна по гръб, изрита я и на устата й се появи пяна.

— Няма да нося цветя! Няма!

Майката на Кейт мина по коридора, облечена в костюм с патладжанен цвят, на токчета, притиснала мобилен телефон до ухото си. Погледна осъдително Кейт, сякаш Ейва се глезеше по време на среща на борда в кабинета й, а не в собствената си стая.

Кейт се оплези и Ейва млъкна.

— Мамо, ти се оплези на баба.

— Точно така.

Кейт привлече Ейва в скута си, преди тя да започне отново. Бузите на дъщеря й бяха червени и горещи от плач и Кейт притисна хладните си пръсти към кожата й.

— Миличка, защо не искаш да носиш цветята?

Кейт очакваше тя да каже нещо важно, като: „Не ми харесва, че момичетата носят бухнали розови роклички, мамо“ или пък: „Реших, че сватбите не са за мен“.

Ейва подсмръкна и заговори тъжно:

— Оливия каза, че било за бебета.

— Виж ти.

На Кейт й се прииска да сграбчи племенницата си, да я завлече на горния етаж и да я накара да се извини. Никога обаче не би направила подобно нещо с дете, въпреки че сестра й Мей не би се колебала дори секунда. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Оливия просто ти завижда. Май тя иска да е момичето с цветята.

Ейва я погледна подозрително.

— Наистина ли?

— Тази вечер ще правиш каквото ти се иска, не е нужно да обличаш рокличката. Знам обаче, че чичо Джеф много се вълнува и ако откажеш, ще се обиди.

Сега вече бе привлякла вниманието на дъщеря си. Отиде до гардероба и извади любимото й гащеризонче. Беше от яркозелено кадифе, Ейва беше направила дупка на лявото коляно, която Кейт закърпи с парче плат, обсипано с пеперуди.

— Ако предпочиташ, облечи това — предложи тя. — Какво ще кажеш?

Ейва поклати глава. Отиде до леглото и грабна рокличката.

— Ще облека нея.

Кейт си пое дълбоко дъх. Кризата бе потушена. Оставаше обаче въпросът с пръстена. Бе напълно сигурна, че Оливия го е взела. Да не би племенницата й да се опитваше да я накаже? Дали нямаше да го върне в последния момент? Да не би вече да бе направила нещо откачено — да го е глътнала или да го е хвърлила в гората? Майката на Кейт надникна в стаята.

— Току-що говорих с Кармен и тя каза, че ще намерим пръстена в училището.

— Коя е Кармен?

— Парапсихоложката ми от Нюарк — отвърна майка й така, сякаш беше очевидно.

— Какво е това училище? — попита Кейт.

— Не знам. Сигурно на Ейва.

Ейва ходеше единствено на часовете „Мама и аз“, курс, който се провеждаше две сутрини в седмицата, на приземния етаж на Мейсън Хол.

— Щом Кармен е казала, да вървим и да накараме някой да отвори училището в събота вечер.

— Не се подигравай, обикновено е много точна — отвърна Мона. — Ти така ли ще ходиш?

Кейт погледна дънките и тениската си.

— Да, ще ходя с дънки на сватба.

— Тогава върви да се оправиш.

— Трябват ми точно пет минути.

— Хм.

Това „хм“ разкриваше много. То означаваше: „Личи, че ти трябват точно пет минути“. Кейт помнеше как наблюдаваше майка си, докато си слагаше грим — заставаше пред огледалото в банята или седеше зад волана и плескаше пласт върху пласт по съвършената си кожа. Цялата операция траеше поне трийсет минути. Не можеше да си представи да отделя по толкова време на ден, за да се омаже с нещо, което осем часа по-късно трябва да почисти.

Кейт помогна на Ейва да облече роклята, след това нежно среса къдриците й, които изглеждаха естествени и по-красиви от тъпата прическа. Косата й стоеше твърда на местата, където лакът я беше слепил. Кейт нямаше търпение да я изкъпе и да отмие блясъка.

— Искаш ли една магнолия зад ухото? — попита тя.

Ейва кимна и Кейт я стисна за ръката.

— Дървото отзад цъфти — рече тя. — Ела.

На излизане минаха покрай момчетата, които продължаваха да се бият на стълбите, както бяха облечени с тъмните си костюми.

— Дай на мен! — изкрещя Лио.

— Мое си е! — настоя Макс.

— Пръдльо!

— Дрисльо.

— Внимавайте да не паднете — предупреди ги тя.

Момчетата бяха трудна работа. Имаше късмет със своето момиченце. Надяваше се Дан да ги чува, за да се излекува от желание за второ дете.

Оливия седеше на терасата в официална рокля на цветя и си играеше с кукли Барби. Въпреки че не бе забравила какво е казала на Ейва, Кейт я съжали. Дали не трябваше да помоли Джеф момиченцата с цветята да са две. Тя беше майка, трябваше да прояви повече разбиране. Щеше да бъде нещастна, ако Ейва беше изолирана.

Кейт седна до племенницата си на дървеното дюшеме и Ейва също се настани до тях.

— Какво е това? — попита малката.

Оливия я погледна пренебрежително.

— Барбита!

Ейва взе една и погали изкуствената коса.

— Аз ще имам ли Барби, когато порасна?

— Ще си играеш с тези на Оливия, когато ни идва на гости — отвърна Кейт. „Няма да получиш Барби, докато съм жива.“

Вината не беше единствено на Оливия, каза си тя. Много скоро Ейва щеше да тръгне на училище с деца, чиито родители им позволяват да вършат каквото пожелаят, да говорят както им скимне и да ядат какви ли не гадости. Времето, което оставаше на Кейт, се изнизваше. Понякога й се искаше да върне дъщеря си в утробата и да я защити от всички злини.

Кейт много се страхуваше от бременността, но нейната беше лека. Реши да роди у дома, след като гледа документален филм за раждането в болниците. Акушерката донесе надуваем басейн, напълни го с вода и го постави между телевизора и канапето. На Кейт не й беше приятно коремът й да плува вътре, затова я преместиха на леглото.

Шестнайсет часа по-късно, малко след изгрев, докато тя гледаше през прозореца към познатите сгради и синята тента на бара от другата страна на улицата, Ейва дойде на бял свят. Да, беше болезнено, но след това усети огромен прилив на радост. Дула, акушерката, сложи детето върху голата й гръд и Кейт бе обзета от благодарност. Ейва беше зачената в същото легло и понякога това й се струваше особено важно. Беше говорила с много от приятелите си в Бруклин и всички проявиха разбиране. Сестра й и майка й заявиха, че е напълно побъркана.

— Да родиш у дома без каквито и да било лекарства е като да търкаш две пръчки всяка вечер, за да свариш вода за вечеря, докато в съседната стая имаш всички необходими уреди — заяви Мей, която бе родила със секцио и трите пъти.

— Оливия — повика я Кейт. — Като споменах, че ще вземе назаем твоите кукли, се питах дали ти не си взела назаем пръстена от перваза на кухнята. Няма проблем, ако си го взела. Трябва ми обаче за сватбата.

— Не съм го взела — нацупи се Оливия. Очевидно Мей вече я беше питала, по всяка вероятност и Мона.

— Добре. Вярвам ти.

Оставаше само една възможност.

— Чакайте ме тук, момичета, връщам се веднага.

Влезе вътре и откри визитката на златаря на дъното на червеното пликче. Беше убедена, че не е оставила пръстена в магазина, но прецени, че няма да е зле да попита. Ами ако той й кажеше, че го пази, да дойде веднага и да го вземе?

Щом човекът вдигна, Кейт се представи:

— Запознахме се преди няколко дни. Братовчедката на Джеф и Тоби.

Прииска й се да се беше държала по-любезно, но той се зарадва, когато чу гласа й.

— Заповядайте — отвърна той.

— Единият пръстен не е тук — продължи тя.

— Не беше в кутийката?

— Не. Искам да кажа, че и кутийката я няма.

— Но вие си тръгнахте с две кутийки.

— Така ли? Добре. Значи съм го изгубила.

Той мълчеше. Тя си го представи как се пита дали е най-обикновена крадла, или просто луда.

— Много жалко — отвърна той. — Сватбата не беше ли довечера?

— Да.

— Дано го намерите — въздъхна той. — Много странно. Този пръстен се е губил и преди.

— Как така?

— Всичко в магазина ми е купено от хора. Събирам от разпродажби на частни колекции, понякога от полицейски разпродажби. Пръстенът на братовчедите ви е от такава разпродажба.

Кейт нямаше представа защо й разказва всичко това.

— Не се притеснявайте — продължи той. — Не купувам скъпоценности, намерени на ужасно местопрестъпление. Този е бил намерен в такси и никой не си го е потърсил. Моля ви, не казвайте на братовчед си тази подробност. Може да съсипе вълшебството.

Тя се запита дали човекът не бърка Джеф с друг.

— Нали вие сте правили пръстените им? — напомни му тя.

— Точно така.

Кейт поклати глава.

— Много ви благодаря и приятен уикенд.

Когато се върна на верандата, момичетата си шушукаха.

— За какво си говорите? — полюбопитства Кейт.

— Може и да знам къде е пръстенът — прошепна Оливия. — Не казвай обаче на мама, защото е тайна.

Кейт усети как гърдите й се стягат. Значи беше у нея. „Не прави резки движения“, помисли си тя, сякаш Оливия беше тежковъоръжена.

— Къде е? — попита небрежно, сякаш щяха да си приказват за нещо незначително.

— Не знам.

Кейт стисна очи и преброи до десет.

— Моля те, кажи ми.

Как стигна дотам да се моли на петгодишно дете?

— Истината ти казвам, не съм го взела — настоя Оливия. Отново сведе поглед към куклите.

Кейт се замисли над възможностите. Очевидно трябваше да повика на помощ тежката артилерия. Не можеше обаче да понесе грубото отношение на сестра си към децата, когато бяха непослушни.

От къщата долетя трясък, който сякаш продължи цяла вечност, последван от плача на Макс.

Сешоарът в банята спря. Кейт се стегна, когато чу отварянето на вратата и крясъка на Мей.

— Лио, какво беше това, по дяволите?

Сестра й тръгна с бързи тежки стъпки към момчетата. Кейт се напрегна още повече, сякаш тя беше загазила. Влезе вътре и момичетата я последваха. Лио и Макс лежаха преплетени в основата на стълбите.

Мона се показа на най-горното стъпало.

— Какво става, за бога?

— Паднахте ли, момчета? — попита Кейт.

— Той ме блъсна — оплака се Макс.

— Лио! — Мей го изтегли грубо за ризата. — Върви и седни в колата, докато не дойде време да тръгнем.

Лио също се разплака.

— Макс ме дръпна — оправда се той. — Аз го блъснах, затова той ме сграбчи за крака и ме повлече след себе си.

— Да не би да си въобразяваш, че някой ще те съжали? — сопна се Мона. — И аз щях да те дръпна, ако си ме блъснал. Ти защо го блъсна? Най-голям си, би трябвало да им даваш пример.

Лио тропна с крак. Сърцето на Кейт блъскаше неудържимо. Сестра й никак не умееше да се справя с напрежението. Разстройваше децата още повече. Мей беше средна на ръст и също като Кейт тежеше петдесет и три килограма. Децата й обаче изпитваха ужас от нея, дори Лио, който след две години щеше да е по-висок от майка си.

— Исках да пробвам монголския капан за пръсти, но той не ми го даде.

— Какво е монголски капан за пръсти? — попита Мей.

— Покажи й — нареди Лио.

— Няма! — рече Макс. Погледна Мей с най-милия си поглед и заяви невинно: — Само си го представям.

— Лъжец — изрева Лио и се обърна към сестра си. — Оливия, ти знаеш ли какво е монголски капан за пръсти?

Тя кимна мрачно.

— Макс за малко да ми счупи пръста днес сутринта. — Тя показа левия си показалец, който изглеждаше съвсем здрав.

Мей вдигна поглед към тавана.

— Добре, дай го. Дай ми го веднага, или и тримата няма да гледате телевизия цял месец.

— Не! — разплака се Оливия. Ейва също ревна, за да й приглася.

Макс въздъхна.

— Седнал съм върху него.

— Тогава стани! — изсъска нетърпеливо Мей.

Той стана. На пода видяха кадифената кутийка от бижутерията. Кейт усети как въздухът и облекчението изпълват гърдите й до пръсване. Тя хукна към племенника си и грабна бързо кутийката, сякаш щеше да изчезне отново.

Мей ахна.

— Макс Роузън! — започна тя. — Яко си загазил. Не можеш да си представиш колко. Джош! Веднага ела тук!

Мона заслиза по стълбите и защрака с пръсти.

— Кармен беше права! Пръстенът беше при децата, в къщата. Това си е чиста проба училище.

Кейт изви очи.

Мей лепна длан на челото си.

— Ти наясно ли си, че цял ден търсим пръстена? Кажи? Наказан си до колежа, чу ли ме? Това е кражба, Макс. За подобни неща се ходи в затвора.

— Щях да го върна — оправда се тихо той.

— Веднага се извини на леля си.

— Извинявай, лельо Кейт.

— Няма нищо — отвърна тя. Знаеше, че трябва да се ядоса, но се почувства замаяна от облекчение.

— Имаш късмет, че не повикахме полиция — продължи Мей.

Кейт въздъхна. Сестра й не пропускаше случай да направи от мухата слон.

— Как действа? — попита го Кейт.

Макс се приближи предпазливо до нея и взе кутийката от ръката й. Отвори капачето. Пръстенът беше по-висок, отколкото го помнеше.

— Приближаваш се до някого и питаш: „Искаш ли да пробваш пръстена?“ — Обясняваше бързо той, очевидно уплашен, че Мей ще избухне всеки момент. — И тогава, прас! — В този момент щракна кутийката. — Пръстът ти е мой!

Кейт се разсмя, макар да знаеше, че не бива. Той беше изобретателно дете. От сега нататък щеше да нарича годежните пръстени монголски капани за пръсти.

Мей взе кутийката от сина си.

— Трябва да пийна нещо. С леля ви Кейт ще отидем за малко отзад и не искам никой да ни безпокои. Ако искате нещо, питайте бащите си.

Този път Кейт беше на едно мнение със сестра си.

Извадиха бутилка вино от хладилника и две чаши. Мей се отпусна на стол и остави кадифената кутийка на страничната масичка. Майка им ги последва и се настани между тях.

— Ти ще пийнеш ли, мамо? — попита Мей.

— Ако искам, ще си налея.

— Много се извинявам — рече Мей. — Момчетата са истински дяволчета. Представа нямаш.

— Всичко е наред — отвърна Кейт. — Чувствам се гузна, че заподозрях Оливия.

— Всички подозирахме Оливия — призна Мей.

— Всичко е добре, когато свършва добре — добави Кейт. — Не мога да повярвам, че Джеф ще се жени довечера.

— Не мога да повярвам, че ще се ожени преди теб — натякна Мей. — Не бих и предположила подобно нещо преди десет години.

Кейт изпъшка.

— Бракът сега е различен — продължи Мей. — Не можеш да съдиш за него по този начин.

— По кой начин?

Мей сви рамене. Посегна отново към кадифената кутийка и вдигна капачето.

— Хм. Много гейски дизайн, но пък камъкът е истински разкош.

— Така ли? — попита Кейт.

Сестра й направи позната физиономия и Кейт се замисли къде я е виждала. Оливия беше направила същата, когато Ейва я попита какво е Барби.

— Джеф каза, че всеки е малко повече от карат — обясни Кейт.

Мей погледна собствения си пръстен.

— Скоро ще ми трябва по-голям и по-хубав. Много от жените в квартала си избират нови за десетата годишнина от сватбата. Прибавят по-голям камък в средата и по-малък от другата страна.

— Много хитро — отбеляза Мона.

— Иска ми се отново да си направя сватба — призна Мей. — Този път ще е различно. Не им завиждам обаче за първата година от брака. Тя е най-трудната.

— Така ли?

— О, да. Даваш си сметка, че си се врекъл за цял живот на някого — обясни Мей. — Интересно дали Джеф и Тоби са подписали предбрачен договор?

— Не, разбира се! — възмути се Мона.

— Не бъди толкова старомодна, мамо — сряза я Мей. — Много двойки подписват предбрачни договори. Изкарваш добри пари и те стават още повече с течение на времето. Разводите са кофти работа. Сама го знаеш.

— Да не говорим за развода им точно в сватбения ден — помоли Мона.

Кейт вдигна поглед към синьото небе и отпи глътка вино.

 

 

Пристигнаха във „Феърмаунт“ в шест и четирийсет и пет. Джеф и Тоби бяха в откритата беседка до градината, в която щеше да се проведе церемонията. Родителите на Джеф бяха наблизо. Докато останалите от семейството заемаха местата си, Кейт и Ейва отидоха при младоженците.

Те бяха красиви, както винаги, застанали един до друг, хванати за ръце.

— Ейва! — извикаха едновременно, когато я видяха с рокличката.

От тях щяха да излязат прекрасни родители, помисли си Кейт. Когато имаха деца, тя нямаше да се чувства чак толкова чужда на този нов начин на живот.

— Приличаш на принцеса! — рече Джеф. Погледна Кейт. Очевидно очакваше тя да започне да недоволства. — Извинявай, но тя е наистина прекрасна.

Ейва бе повикана от пралеля си и заподскача из градината, за да събере още овации.

Кейт прегърна Тоби и Джеф.

— Как сте? — попита тя, все пак беше развълнувана.

— Всичко е супер — отвърна Тоби.

— Лъже — прошепна Джеф. — Чу ли, че ужасната му майка няма да дойде? Трябваше да го отведе до олтара и сега не знаем какво да правим.

— Мили! — въздъхна Тоби. Обърна се към Кейт. — Възнамерявахме родителите на Джеф да го отведат до олтара, а мама да отведе мен. Нищо. Ще съм сам. И без това така е по-добре. Все пак съм самостоятелен човек, който ще свърже живота си с друг самостоятелен човек. Така е по-зряло.

— Глупости — възмути се Кейт. — Аз ще те отведа.

И двамата се ококориха.

— Ти? Най-върлият противник на сватбите? — възкликна Джеф, но се усмихваше. — Да не ни разиграеш сценка от „Булката беглец“?

Тоби стисна ръката й.

— Благодаря ти.

— За мен е чест — усмихна се Кейт.

— Добре, стига приказки — намеси се Джеф. — Давай пръстените, за да ги дам на свещеника.

Тя извади двете кутийки от червеното пликче. Тоби я погледна изненадано, но не каза и дума.

След малко се подредиха за церемонията. Кейт хвана Тоби под ръка и той зашепна.

— Слава богу, че си го намерила. Оливия ли беше?

— Не. Макс.

Той изви вежди.

— Нямаш представа какво удоволствие е за мен да чуя, че един от синовете на Мей има вкус към бижута.

— Не е това.

— Жалко. Благодаря ти, че си до мен. А и за одеве. Спасяваш ми живота.

Преди тя да отговори, музиката зазвуча и те тръгнаха по пътеката, предвождани от Ейва, която ръсеше розови листенца на всяка крачка.

 

 

Коктейлите бяха по-изискани от всяко официално събитие, на което Кейт беше присъствала. В полето, закътано сред планините, беше издигната красива тривърха тента, която приличаше на старовремски цирк. Малки цветни крушки осветяваха навсякъде, а вътре имаше бели японски фенери. От многобройните си разговори с Джеф знаеше, че японските фенери не светят на пълна мощност, за да създадат по-романтична атмосфера.

Кейт седеше със сестра си, зет си и Дан, сложил Ейва на скута си. Покрай тях сякаш на кънки се плъзгаха сервитьори във фракове, предлагаха подноси шампанско, кюфтенца от раци, пелмени, пилешки шишчета и още поне сто вида хапки.

Започна да се смрачава. Кейт срещна погледа на Джеф и той се усмихна.

— Връщам се веднага — рече тя и целуна Дан по бузата.

Запромъква се сред гостите и чу късчета от разговорите им, които й се сториха смешни, както бяха извадени от контекста: Без глутен е, но ако питаш мен, това е просто начин да прикриеш хранително разстройство… Дори ФДР^[1] не беше ФДР. Не новият подход спаси икономиката, ами войната. Дните ни на ковачи на война отминаха. Какво сега?… Изключиха я от списъка за приемане и ни се налага да чакаме още два месеца като всички други тъпаци…

Стигна до братовчед си и се прегърнаха. Излязоха от тентата, за да се чуват по-добре.

— Успя — започна тя.

— Да.

Джефри протегна лявата си ръка, сякаш за да покаже доказателството.

— Казах ли ти как са направени пръстените ни? — попита той.

— Не.

Запита се колко ли време ще изчакат, докато му кажат, че пръстенът му е липсвал през целия ден. Сигурно след като обърнат още две чашки.

— Търсехме два отделни мъжки пръстена в бижутерията в Стокбридж, където ходи ти — започна той. — Аз обаче се влюбих в женски пръстен. Беше необичаен, с два едри диаманта, еднакви по форма и размер, заобиколени от малки. Трябваше да прилича на нещо като пчела. Както и да е, страшно ми хареса идеята и двамата да носим част от едно цяло. Затова бижутерът го претопи, раздели двата камъка и ги направи на два отделни пръстена. Готино, нали?

Тя кимна.

— Този диамант е сигурно на повече от сто години. Направо да не повярваш. Виж как блести. Понякога се питам кой ли го е носил преди мен. С Тоби се чудехме дали чужд пръстен няма да ни донесе лош късмет. Ами ако другата двойка, или двойки, са се намразили след време? Ами ако браковете им са били кофти?

Тя си спомни думите на бижутера, че пръстенът бил намерен в такси. Никога нямаше да каже на Джеф.

Беше сватбеният му ден и тя много го обичаше, затова отговори:

— Според мен браковете им са били хубави. Този пръстен ще ти донесе любовта на вековете.

Той я целуна по челото.

— И аз мисля така.

Кейт погледна камъните. За момент се запита откъде са, много по-назад във времето, отколкото Джеф си представяше. Къде ли са били изтръгнати от земята и от кого? Пръстите на колко хора са украсявали през изминалото столетие? По всяка вероятност повечето собственици вече бяха мъртви, а любовта им се бе оказала нетрайна, както на всички други. Тя изрече безмълвна молитва да са били щастливи, доколкото е възможно. Стисна ръката на братовчед си и се върнаха на партито. Кръглата луна беше надвиснала над градината и осветяваше нощта.