Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (24)

1987 г.

Джеймс подкара колата по булевард „Мориси“. Наду радиото, завъртя копчето, но по всички станции имаше коледна музика, а той не беше в настроение за нея. Заслуша се за кратко във „Feliz Navidad“^[1], преди да включи касетката, която беше вече заредена.

„Идес ъв Марч“. От високоговорителите гръмна „Автомобил“, въвеждащото соло на хорн, което те караше да се чувстваш десет пъти по-силен, отколкото някога ще бъдеш.

Забеляза патрулката в огледалото за обратно виждане, преди полицаят да надуе сирената. Когато сините светлини блеснаха, сърцето му започна да блъска. Наоколо не се виждаха други автомобили.

— Мамка му, мамка му, мамка му — избълва тихо той. Това е то. Представи си как ченгетата звънят на Шийла. Сега беше крадец, достатъчно глупав да открадне от пациент. Освен етикета престъпник, който щяха да му лепнат, щеше да остане отново без работа.

Отби вдясно. Стори му се, че ще повърне, а трябваше да спусне прозореца и да се държи нормално. Патрулката набра скорост, приближи се и профуча покрай него.

Той въздъхна. Отпусна се.

Все още се чувстваше изтощен, но и някак напомпан. Пръстенът бе като жив в джоба му. Готов беше да се закълне, че има пулс.

Сега вече се почувства отвратен от себе си. Как изобщо се случи? Може би трябваше да изпрати пръстена по пощата, в най-обикновен бял плик. На кого обаче? Ако го заложеше, щеше да вземе парите и така щеше да е най-добре. Но ако го изпратеше, някой можеше да го проследи до него.

Когато пристигна в дома на майка си, наближаваше осем. Натисна дръжката на входната врата и с облекчение видя, че е заключено. Почука и зачака да чуе стъпките й.

Тя отвори по халат.

— Весела Коледа! — започна тя. — Ела на топло. Свали си ботушите! Брат ти вече позвъни.

— Странно. В пет сутринта.

— Сигурно стават рано.

Едно тъпо телефонно обаждане означаваше толкова много за нея, а тъпият му брат се сещаше да й звънне единствено на рождения й ден и на Коледа. Чуваше радиото в съседната стая. Искаше му се да остане. В този момент се почувства разкъсан, както се случваше понякога, между старото си семейство и новото.

— Закъснявам, трябва да се прибера при момчетата — рече той. — Трябва да тръгвам. Искаш ли да дойдеш и да видиш как отварят подаръците?

— Сега ли? — попита тя. — О, не, косата ми е ужасна. Освен това вие четиримата трябва да сте си сами.

Заля го облекчение.

— Добре, както кажеш.

Вдигна нещо, увито във фолио от масичката за кафе. Тежеше ужасно много. Запита се дали Дорис Мълкахи не се е отбила. Едва преди двайсет и четири часа се видяха на нейната алея, а имаше чувството, че са минали месеци.

— Ориенталското момиче отсреща го донесе — посочи майка му. — Много мило, нали?

Джеймс остави пакета.

— Какво е това? Въглища ли?

— Кекс със сушени плодове, предполагам.

— Аха. — Той я целуна по бузата и тръгна.

— Ще се върна в единайсет и четирийсет и пет, за да те взема за службата.

— По-добре ела в единайсет и трийсет — отвърна тя. — Искам да седна отпред.

— Добре. Весела Коледа, мамо.

Тя остана на вратата да наблюдава как той бързо рине снега от пътеката. Имаше чувството, че гърбът му ще се скърши, но сякаш бе изтъкан от адреналин и ритъмът на изриването на снега го успокои. Когато се качи в колата, за да се прибере, си каза да се отпусне. Не искаше Шийла да се пита какво става, това беше нейният ден. Щеше да отнесе пръстена в заложна къща още утре сутринта и да обясни, че парите са дошли от спортни залагания в службата. Тя щеше да се вкисне, че той отново залага, но се надяваше да е толкова щастлива от парите, че да не обърне голямо внимание.

Когато се прибра, Конъли вече се беше отбил и беше изринал алеята. Джеймс спря и видя, че Паркър подскача пред прозореца. Разсмя се.

Пръстенът за Шийла беше поставен в кадифена кутийка в жабката. Той го извади, както си беше представял стотици пъти. Сега обаче се поколеба. Ами ако заложеше това? Можеше да й подари красивия пръстен. Най-сетне щеше да й подари нещо, което заслужава.

По-късно щеше да се притеснява, че с него ще е още по-уязвима, ако го носи в града. Сега извади гладката халка от кутията и я замени с пръстена на Ивлин Пиърсол.

Качи се разтреперан по задните стълби. Кучето го посрещна на вратата и Джеймс го почеса зад ушите.

— Весела Коледа, приятелче.

Шийла беше направила бариера от столове, изтеглени от трапезарията, за да огради дупката на тавана на кухнята. Джеймс вдигна поглед и видя тоалетната и мивката на горния етаж.

— Господи!

Къщата миришеше на кафе и кифлички с канела и той завари тримата в хола, неговото семейство. Шийла седеше на канапето по халат и пантофи. Момчетата лежаха по пижами на пода край елхата и разтърсваха кутиите, за да разберат какво има в тях.

Тя не спомена, че е закъснял. Стана и го прегърна.

— Весела Коледа! Ще ти налея кафе. Сигурно си се скапал.

— Може ли сега, татко? — рече Паркър, без да поздрави. — Моля те.

— Само минутка. — Той отиде до дрешника в антрето и извади видеокамерата. Фукливият му зет наскоро беше ходил до Съркит Сити и беше купил камера с вградена касета за осемстотин долара.

Джеймс пък си взе от евтините, с малките касети, които още нямаше представа как да гледа. Някой ден щеше да им дойде времето.

Шийла се върна с две чаши кафе и седнаха заедно на канапето. Нямаше друго място на света, където би предпочел да бъде в този момент.

— Добре — въздъхна той.

— Какво пише на ръката ти, татко? — попита Паркър.

Джеймс погледна надолу. Ивлин Пиърсол. Беше написал името й на дланта си. Ама и той беше един крадец.

— Просто името на пациентка, която не искам да забравя — отвърна той. — Вие кога се събудихте?

— В четири — отвърнаха едновременно Шийла и Паркър, тя — обзета от отчаяние, той — от гордост.

Джеймс посочи познат пакет.

— Този ми се струва интересен. Защо не отвориш първо него, Паркър?

Шийла го стрелна с поглед. Може би трябваше да започнат с чорапите и да стигнат до робота постепенно, но Джеймс реши, че няма смисъл да кара малкия да чака. Сигурно това беше последната година, в която синът му вярваше в Дядо Коледа с убеждение, което нищо на света не бе в състояние да сломи. Имаше нещо много специално в това чувство. Прииска му се да го изпита отново.

Паркър разкъса бавно и демонстративно червената хартия.

— Възможно ли е? — Откъсна мъничко парченце. — Дали пък не е? — Ново късче и още едно. — Леле, боже, мамо, това е роботът Роли!

Затанцува из стаята и размаха кутията над главата си. Дани се разсмя.

— Знаех си! — натърти доволно Паркър.

— Знаел си значи, а? — отвърна Джеймс.

Шийла го докосна по рамото и зашепна:

— Да не сме забравили батериите?

Паркър се приближи и седна в краката му.

— Татко, ще ми разкажеш ли отново за киното, където се ходи с автомобили?

Беше през лятото, когато за пръв път разказа историята на Паркър. Бяха отишли при един от старите екрани в Брейнтрий. Самото кино беше затворило преди години, но не бяха демонтирали екрана.

— Какво е това квадратното, бялото? — попита Паркър и Джеймс се почувства на хиляда години.

— Защо се сети за него? — попита той сега.

— Снощи разказах за него на Дани, вместо приказка за лека нощ — рече Паркър. — Не успях обаче да си спомня как братовчедите ти се измъкнали от багажника.

Джеймс се разсмя.

— С чичо ти Боби и братовчедите Брайън и Джон отидохме на кино. Не помня кой филм даваха, но знам, че по някаква причина Джон караше колата на баба ти. Плащаше се на човек, ние не искахме да харчим пари, затова преди портата накарахме Джон и Брайън да се скрият в багажника. Щом Боби хлопна багажника, се обърна към мен: „Да вървим.“ „Добре, дай ключовете“, отвърнах аз.

Развълнуваният Паркър го прекъсна:

— Той казал, че не са у него. Тогава чак сте се сетили, че са у братовчед ви Джон.

— Точно така — потвърди Джеймс. — Наложи се да повикаме автомонтьор, за да ги извади. Удоволствието ни струваше петдесет кинта.

— А Джон се разплакал в багажника — добави Паркър. Това беше любимата му част.

— Аха.

— Аз няма да напъхам Дани в багажника — обеща сериозно Паркър и Джеймс се запита дали не са му минавали подобни мисли.

— Много добре. Недей.

Половин час по-късно децата заспаха сред опаковъчна хартия и тиксо.

Шийла се засмя и се наведе да го целуне.

— Страхотна Коледа.

— Нали?

— Няма да познаеш какво е подарил Джон Траволта на сестра ми. Тя ми се обади, преди да се прибереш.

— Какво? — попита той.

— Телефон за колата.

— Какво? — Не беше чувал някой да има телефон в автомобила си. Такива неща се виждаха единствено в „Живота на богатите и известните“.

— Тъпо — заяви той.

— Знам.

— Според мен ние ще се справим по-добре.

— Какво?

— Има още един подарък.

Тя погледна към пода.

— Така ли? Къде? А, бонбонките „Пез“ ли? Аз ги сложих в чорапите?

Той постави ръка върху нейната.

— Не говоря за „Пез“. — Бръкна в джоба си и извади кутийката. — Това.

Шийла ахна.

— Джеймс Макийн, какво си направил?

Взе я и я отвори предпазливо, сякаш вътре имаше нещо, което можеше да я ухапе. Когато видя пръстена, заговори строго:

— Не можем да си го позволим.

— Продадох форда — обясни той.

— Какво си направил?

— Продадох колата на татко, купих го и дори останаха пари.

Не беше сигурен дали трябваше да казва последното. Тя дали имаше представа колко струва автомобилът и за колко върви пръстенът? Шийла обаче му се стори зашеметена.

— Как ще я продадеш, ти я обичаш?

Разплака се и избърса сълзите от бузите си.

— Вече е продадена — заяви той. — Кажи? Харесва ли ти?

Тя кимна.

— Разбира се, че ми харесва. Погледни го само. Достоен е за филмова звезда.

— Сложи си го — настоя той.

Тя го плъзна на пръста си и двамата го загледаха. Диамантите уловиха блясъка на лампата зад нея и искрици светлина се разпиляха по стената. Това бе пръстенът, който трябваше да й подари още в самото начало, преди четиринайсет години.

— Ще се омъжиш ли отново за мен? — попита той.

Шийла се разсмя.

— Да, Джеймс, ще се омъжа за теб.

Дълго се питаше дали някой няма да го издири и да си поиска пръстена. После обаче се преместиха и спря да мисли за него. Притискаше го тежко чувство на вина, но това се очакваше. Можеше да го понесе. Беше направил каквото трябва.

Две години по-късно, приблизително по същото време, на Коледа на осемдесет и девета, видя тухлената къща отново. Този път във вечерните новини. Позна я веднага и се замисли за онова утро с Морис, който вече се беше прехвърлил като мениджър в Провидънс.

Оказа се, че Ивлин Пиъсол не беше оставила наследството на сина си и снаха си, а на двете си внучки, които живееха на Западното крайбрежие. Те й ходели на гости за един месец всяко лято. Момичетата бяха високи, руси, в средата на двайсетте. Едната каза, че и двете били станали учителки, също като бабата. Описаха я като един от най-благородните хора на света, които са променяли живота на младите към по-добро.

Джеймс усети как сълзите се стичат по лицето му.

Ивлин беше завещала значителна част от парите си за строежа на център за деца в риск в Бостън. До края на живота си, винаги когато разполагаше с повече пари, Джеймс ги изпращаше на центъра на Ивлин. Веднъж Шийла го попита защо и той й каза, че Ивлин Пиъсол била негова пациентка. Направила му впечатление на свястна жена. Отбеляза, че ако е имало човек като нея в живота му, когато е бил дете, може би е щяло да излезе нещо от него.

Не беше цялата истина, но поне донякъде беше така.