Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (23)

2003 г.

Пътуването с такси до „Джей Еф Кей“ винаги изглеждаше различно. Делфин беше ходила с Пи Джей до летището пет пъти през изминалата година и всеки път й се струваше, че я отвличат. И двамата не бяха в състояние да кажат къде се намират.

И днес беше така. Шофьорът беше африканец. Беше свалил прозорците, а климатикът бе изключен. Крещеше по мобилния си на някакъв непознат език.

Екранчето на телефона й светна. Обаждаше се Пи Джей. Тя не обърна никакво внимание.

— Коя авиокомпания? — попита шофьорът.

— „Еър Франс“.

Когато разбра истината за Пи Джей, тя незабавно се изнесе на хотел. Не можеше да изтърпи мисълта да прекара още една нощ в апартамента му. Две седмици лежа в леглото, не хапна нищо, не разговаряше с никого, имаше чувството, че ще се разпадне. Беше жена на средна възраст, но кой знае защо се чувстваше като дете, сякаш всеки момент щеше да повика баща си, за да я спаси.

Телефонът й звънна отново, но тя не отговори.

Таксито намали на червен светофар. Намираха се в етнически квартал, пълен с ниски блокове и църкви. От противопожарните кранове бликаше вода и децата се плискаха.

Телефонът завибрира в скута й. Получи есемес. „Какво си направила с апартамента ми? КЪДЕ Е ЧАРЛИ, откачена нещастнице?“

Тя изключи телефона и го пъхна в джоба на куфара.

След няколко минути, вече на летището, се размина със забрадена мюсюлманка и се усмихна. Замисли се колко много американци я мразят или стават подозрителни още щом я видят, и й се прииска да й каже: „Мен ме намразват в мига, в който си отворя устата.“ Взе билета си от автомата и се нареди на опашката за проверка на сигурността. Повечето от останалите пътници бяха облечени с анцузи или шарени панталони. Делфин приглади предницата на синята си рокля.

— Свалете всички обувки, бижута, колани — крещеше мъж в униформа. — Свалете всички обувки, бижута, колани. — Не спираше да повтаря. Изглежда, му доставяше удоволствие да им нарежда какво да правят.

Делфин си свали часовника. Докато го правеше, с ужас забеляза, че пръстена го няма.

Дръпна се от опашката, след това се върна до вратата, без да откъсва поглед от земята. Нямаше го. Седна на една пейка отпред, дръпна ципа на куфара, макар да беше сигурна, че няма да го открие вътре. Претърси всичко, пъхна пръсти и в джоба, в който беше пуснала мобилния телефон. Напипа студен метал и я заля облекчение, но се оказа, че е пени.

Усети отчаяние, огледа пода втори път и се отпусна на колене пред апарата за билети.

Може би пръстенът изобщо не беше на летището. Да не би да го беше изгубила по-рано?

Опита да си припомни кога го е виждала за последно. Оттогава бяха минали часове. Да не би да е паднал в шахтата за боклук? Пръстите й бяха така изтънели, че имаше опасност да е паднал къде ли не. Замисли се над невероятни сценарии, в които всички й се струваха подозрителни. Портиерът се държа прекалено любезно. Да не би бащата от Кънектикът да е бил обирджия и да го е смъкнал от ръката й, докато му подаваше каишката на Чарли?

— Изгубих си пръстена — обърна се към жена, която натискаше копчето на автомата, но тя не реагира.

Във версията на Делфин за справедливост всички невинни щяха да излязат от положението с онова, което имаха в самото начало: евреите щяха да си получат цигулката, неговото семейство щеше да си получи пръстена. А тя го беше изгубила. Стана й мъчно за майката на Пи Джей, но най-много я заболя заради баща му, който беше спестявал, за да го купи преди толкова много години.

Докато беше на гости на родителите на Пи Джей в Охайо преди няколко седмици — пътуването, което се беше превърнало в катализатор на раздялата им — тя научи за него повече, отколкото през изминалата година. Родителите му, Джеймс и Шийла, бяха много мили хора, но Делфин нямаше почти нищо общо с тях. В дома им нямаше книги. Телевизорът гърмеше непрекъснато. Новини и спортни коментари бяха фонът на всеки разговор. Пиеха прекалено много диетични газирани напитки и ядяха чипс направо от пликчето. Бяха гласували за Джордж У. Буш.

Не искаше да се проявява като сноб, но обзавеждането им беше проява на пълна безвкусица: какви ли не дребни и ненужни предмети по всяка повърхност, порцеланови фигурки във формата на жаби, цветя и деца, покрити със сняг, и, разбира се, кучета от породата басет. Стените бяха изпъстрени с цветя и балони.

Шийла се оказа едра жена, която очевидно се беше отказала да се грижи за външния си вид. Кестенявата й коса до раменете беше прошарена. Връзваше я с ластик. За четиринайсет години беше родила пет момчета и всеки път се беше надявала следващото да е момиче. Беше приключила с раждането на деца, но коремът й никога нямаше да стане какъвто е бил навремето. Ръцете й бяха едри, месести. В къщи обличаше широки дънки и суичър на „Ред Сокс“. Личеше, че навремето е била красива. Имаше големи сини очи и топла усмивка. Четирийсет седмици от годината работеше като медицинска сестра, а три от децата все още живееха с тях — на десет, тринайсет и шестнайсет. Момчетата бяха шумни и буйни. Влизаха през отрупаната с хокейни принадлежности веранда, която миришеше на пот и мухъл.

Бащата, Джеймс, беше слаб мъж, малко по-нисък от Пи Джей. Работеше нещо в линейките, май беше диспечер на парамедиците в града. Не беше учил в колеж. Никой от семейството не беше учил, освен Пи Джей и някакъв чичо, когото, изглежда, всички мразеха.

Майката на Джеймс, хърбава жена на осемдесет и няколко, живееше с тях. През повечето уикенди седеше на огряната от слънцето веранда и гледаше религиозни предавания по телевизията.

— Как е бабчето? — прошепна Пи Джей на Шийла и погледна баба си през отворената врата.

Шийла сви рамене.

— Все същата си е. Всяка сутрин, когато се събуди, казва, че й остават шест месеца живот.

Делфин не беше сигурна какво означават тези думи. Стори й се сериозно, но Шийла се изсмя, когато тя повдигна въпроса.

В петък преди вечеря седнаха в официалната трапезария. Шийла постави поднос с малки кренвиршчета, увити в тесто.

— Във фризера има и мини киш, ако искаш — предложи тя. — Ще ми трябват пет минутки да ги затопля.

— Няма нужда — отвърна Пи Джей.

Стаята беше нещо като свято място за тях. Огромната маса беше отрупана с преспапиета, които той им беше изпращал от цял свят. Постери в рамки на най-значителните му постижения бяха закачени по стените: класации от времето, когато албумите му бяха стигнали до първо място; солово изпълнение в Дъблин с думите „Местата ограничени“, а в червено бе надраскано „Няма места“; вестникарски изрезки, в които най-ласкателните отзиви бяха подчертани с жълт маркер. „Макийн извлече от инструмента всичко, което човешко същество може да извлече. Изпълнението му беше великолепно, неповторимо, извънземно.“ — „Ню Йорк Таймс“. „Тази вечер Макийн се представи като цигулар виртуоз. Забележителен талант.“ — „Далас Морнинг Нюс“.

Шийла зададе на Пи Джей десетки въпроси за работата, които го караха да се чувства неловко. Джеймс остана необичайно мълчалив през повечето време, сякаш и той се надяваше да минат на друга тема.

Пи Джей й беше признал, че родителите му не разбират, че онова, което за тях е истинска екзотика, нещо, с което да се хвалят, за него е чисто и просто работа. Каза, че вече не го възприемат както преди, като техен син. Сега се беше превърнал в идея, вече не беше личност. Той беше техният успех, обещание, около което градяха света си, и той ги мразеше заради това.

Делфин се запита дали имат представа колко пари изкарва. Проявяваше щедрост към тях — за Коледа беше изпратил на Шийла сапфирени обеци, а на Джеймс широкоекранен телевизор. Реши, че им е помогнал да купят къщата. Веднъж Пи Джей спомена, че са затънали в дългове, както всички в Америка, но доколкото тя знаеше, не беше направил нещо, за да им помогне.

Бе очевидно, че той е тяхната гордост и радост. Другият им пораснал син, Дани, беше водопроводчик, който живееше в Кълъмбъс. Изкарваше прилични пари, но не можеше да се сравнява с Пи Джей.

Наричаха го с цялото му име, Паркър. Очевидно инициалите идваха от някое време в гимназията, когато децата в летния музикален лагер са му се подигравали. „Да не би майка ти да е чула името в някоя сапунена опера?“, попитало някакво келешче и когато се върнал на училище, Паркър вече бил Пи Джей.

Когато се запознаха, Делфин хареса името му, но с течение на времето започна да го възприема като детско. Мислеше, че трябва отново да се нарича Паркър. Понякога се питаше дали не злоупотребява с младостта си. Всеки път, когато пишеха за него в някой вестник, авторът на материала подчертаваше, че бил „едва на двайсет и четири“. На двайсет и четири съвсем не беше млад, когато ставаше въпрос за музикален гений. За него обаче пишеха още от времето, когато е бил едва на седемнайсет, едва на осемнайсет, едва на деветнайсет. Кога ли щеше да стане на възраст, на която талантите нямат нужда от това „едва“.

Навремето беше запленена от естественото му държание, от откровеността, от начина, по който тези негови качества се предаваха на музиката. Сега обаче не го възприемаше като чак толкова талантлив, колкото твърдяха всички. Не беше и естествен. Всичко, което правеше, беше отработено — от редките концерти за благотворителни цели, които изнасяше единствено ако щяха да отразят събитието в пресата, до начина, по който беше издигнал стена между себе си и семейството си.

Джеймс и Шийла живееха в предградие на Кливланд, в къща с просторен заден двор, в който откритият басейн заемаше повече място, отколкото беше разумно. Къщата беше големичка, но не достатъчно за шестима, тъй като имаше само четири спални. Делфин и Пи Джей трябваше да спят на разтегателния диван в кабинета.

— Как е животът във Франция? — попита я Джеймс, докато вечеряха.

Нима бе възможно да обобщи с едно изречение? Какво ли щеше да каже той, ако го попиташе как е животът в Америка?

Джеймс продължи:

— Всички ли там са толкова откачени, колкото казват, че бил Джери Луис?

— Млъквай, татко — сряза го през смях Пи Джей, въпреки че й се стори засрамен. — Много добре знаеш, че това е просто тъп стереотип.

— Беше шега — смотолеви Джеймс.

— Няма нищо — отвърна Делфин. — Повечето от онова, което знам за Америка, е от филма „Обичам Луси“.

Всички се разсмяха и се поотпуснаха.

— Пръстенът ти стои чудесно — отбеляза Шийла. — Имаш толкова дълги и слаби пръсти.

Делфин сведе поглед и се почувства неловко. Значи пръстенът наистина беше на Шийла.

— Закачва ли много? — попита Шийла. — Аз спрях да го нося, защото непрекъснато късаше и дърпаше нещо.

— Да — отвърна Делфин. — Аз пиша с лявата ръка.

— Ние казваме „левачка“ — обади се Пи Джей.

Джеймс се усмихна и поклати глава, сякаш тя беше очарователно, но глуповато дете.

— Пише с лявата ръка — повтори той.

Всички пиеха много. Виното беше кошмарно, но тя го изгълта, сякаш бе най-хубавото, което бе опитвала.

Шийла вдигна чиниите и Пи Джей стана да й помогне. Делфин не беше сигурна дали не трябва и тя да се включи. Стана, но Шийла я спря.

— Ти си гостенка! Сядай!

Делфин се подчини и продължи да се пита какво очакват от нея, докато ги наблюдаваше да пренасят чиниите в кухнята. Американците често казваха едно, а всъщност искаха съвсем друго.

Джеймс започна да й разказва, че кучето им Франк било посърнало вече цяла седмица.

— Въпреки че е басет — разсмя се той, — май ще се наложи утре да го заведа на ветеринар.

Делфин кимна, но надаваше ухо какво се говори в съседната стая. Долови колко са разгорещени гласовете им, но не чу думите. Неочаквано те заговориха по-високо, достатъчно, че да чуе думите на Шийла.

— Дадох ти пръстена за Шанън. Не за чужденка, която познаваш от нищо и никакви си пет минути. Ами ако се върне при съпруга си и го изнесе от страната?

— Даде ми го за жената, за която искам да се оженя, и това е Делфин — отвърна той. — Защо си толкова разстроена? И без това не го харесваш?

— Не става въпрос за пръстена.

— За какво тогава?

— Тя има съпруг — отвърна майка му. — Не искам цял живот да те измъчва мисълта, че си разбил нечий брак. Ти си още дете. Не разбираш какво означава това.

След малко тя се върна широко ухилена и предложи на Делфин сладоледена торта.

Същата вечер, когато си легнаха, Делфин попита:

— Защо си казал на майка си, че съм омъжена?

— Не знам. Защото беше така. Все още е така. Беше тъпо от моя страна, като реших, че ще го приеме.

— Не си ми казал, че тя ти е дала пръстена за друга.

— И какво от това? Нали го дадох на теб?

— А тя защо не го носи? Не разбирам.

— Татко й го е подарил, за да докаже нещо на себе си. Било е глупаво от негова страна да харчи пари, които нямат, мама все това повтаря. Продал един стар автомобил, за да го купи. Тя го носела, защото мислела, че ще му се отрази добре, че ще се почувства повече мъж. Когато били съвсем млади, той й подарил халка, която не струвала нищо, за да може тя да я носи в болницата. Тя си я обича, не и този. Този е за съвсем различен тип жена. За някоя като теб.

Тя разбра, че той с радост й е дал пръстена, предназначен за друга, защото за него бе просто предмет. По същата причина можеше да купи Страдивариус и да не се запита нито за миг дали нацистите са убивали заради цигулката.

Лежаха, без да се докосват. Делфин не можеше да спи. Гледаше снимката на стената, поставена в рамка с думите „Дом, мил дом“. На нея се виждаше малка сива къщурка на ъгъла на натоварена улица. Отстрани, на моравата на съседите, имаше автомобил на трупчета.

По някое време след два тя стана за чаша вода. Джеймс гледаше телевизия в тъмния хол. Когато го видя, понечи да излезе, но той я повика:

— Влез.

До стола му бяха подредени пет празни бирени бутилки.

Пи Джей й беше казал, че откакто се помни, баща му си пийва доста. Не че е пияница, но на границата.

— Седни — покани я Джеймс.

Тя седна на канапето и погледна към телевизора.

— „Фрейзър“ — посочи той. — Така се казва сериалът. Действието се развива в Сиатъл. Ходила ли си там?

— Не — отвърна тя.

— И аз не съм. Казват, че било най-подходящото място на света да получиш инфаркт. Не можеш да завършиш гимназия, ако не минеш специален курс по оказване на първа помощ и изкуствено дишане.

— Така ли?

— В казината пък бъка от камери и някой наблюдава всяка твоя стъпка. Ако паднеш, веднага ще забележат.

— Виж ти.

— Извинявай, това са досадни приказки на парамедик — рече той.

— Не са досадни.

— Аз съм от първото поколение. Оказва се, че много от нещата, които сме правили навремето, са били грешни. Интубирахме пациентите със спряла сърдечна дейност. Сега казват, че това е най-лошото, което може да се направи. Оказването на първа помощ навремето беше различно. Прилагахме много повече обдишване. Имаше случаи, когато прекалявахме. Направо не ми се мисли за тогава. Мислиш си, че си спасявал пациентите, а всъщност не си.

— Сигурно си виждал ужасни неща — рече тя. — Какво ти помагаше да се справиш?

— Днес има терапевти, които разговарят с момчетата. Когато аз карах линейка, се оправяхме като отскочим до бара след смяната и пъхнем глава под студената вода.

Няколко минути поседяха в мълчание, докато не започна рекламата за паста за зъби.

— Да се надяваме, че не е настъпила годината, в която и на мен ще ми дотрябва подобно нещо — продължи той.

— Моля?

— Имам рожден ден.

— А, да, полунощ мина! — досети се тя. — Честит рожден ден.

Той махна с ръка, сякаш не беше повдигнал въпроса.

— Мразя рождените дни — отвърна той. — Петдесет години. Господи!

Делфин остана шокирана, когато научи възрастта му. Беше шест години по-млад от Анри.

На масичката за кафе беше поставен вестник и той го посочи с бутилката бира.

— Запазих го за теб. Има статия за него в страниците за култура. Отпреди няколко месеца е. Позвъниха, за да ни зададат няколко въпроса.

— Сигурно много се гордеете с него — отвърна тя.

Той преглътна с усилие и кимна.

— Имаш ли деца? — попита, сякаш не беше невъзможно, и въпросът й се стори странен.

— Не.

— Иска ти се децата ти да се справят по-добре от теб — призна той. — Нали това е смисълът на американската мечта. Само че ти е много трудно, когато те задминат със скоростта на светлината. Адски много боли.

Делфин не знаеше какво да каже.

— Пи Джей много ви обича.

— Разбира се, че ни обича — отвърна Джеймс. — Никой не говори за обич. Обичта е лесната част. Той просто не може да търпи да се мотае около нас.

— А, не! — опита се да протестира тя.

— Не сме го виждали цяла година.

— Но той е толкова зает — отвърна тя. — Живея с него, а почти не се виждаме.

Джеймс кимна, но й се стори, че не вярва.

— Когато по-големите момчета бяха малки, ги водех да връщат кутийки от напитки в един гараж. По онова време живеехме в Масачузетс. Много им беше приятно. Двамата си разделяха мизерната сума, която получавахме. Паркър започна да ходи в Бостън на цигулка, когато беше на осем, и два месеца по-късно вече не искаше и да чуе за кутийките. Имаше се за по-добър. Криеше се на задната седалка и влизахме само ние с Дани.

— Деца — рече тя и се намръщи.

— Това не беше нищо. Знаеш ли, че го поканиха в шоуто на Джони Карсън, когато беше на дванайсет? След това всичко започна да се случва невероятно бързо. Изобщо не искаше да е около нас. Срамуваше се от нас.

— Сигурна съм, че не е така — отвърна тя.

— Най-лошото беше, че макар да се срамуваше от произхода си, започна да ни използва, за да разкаже онова, което му беше изгодно. Бедно дете от кофти семейство, което е успяло да дръпне напред.

— Сигурна съм, че не мисли така — отвърна тя. — Марси, мениджърът му, ги забърква такива.

— Да, мениджър. Тези големи, важни хора нахлуха в живота му и поеха юздите. А ние им позволихме. Мислехме, че така е най-добре за него. Когато беше съвсем малък, мечтаех един ден да стане нещо. Сега, след като е вече известен, мечтая за онези години, когато беше сладко момченце, което обожаваше баща си.

— Всички растат — вметна тя.

— Разбира се. Чакай да те питам нещо. Какво да кажеш на детето си, след като е изнесло концерт пред императора на Япония, а ти дори не си ходил в Калифорния? — Той изпи остатъка от бутилката и се изправи. — Извинявай. Не исках да ти наговоря всичко това. Не трябваше.

— Всичко е наред.

— Не, не е — настоя той. — Затова мразя рождените дни. Карат те да се замислиш за живота. Знам, че е трябвало да се откаже от много, за да постигне мечтите си, но какво остава за нас? Със съпругата ми израснахме в градче до Бостън, всичките ни приятели са там, също и семейството на Шийла. Разбихме целия си живот, за да дойдем тук и той да може да учи на престижно място с добър преподавател. Аз в Кливланд? Все едно… ти да се озовеш в Кливланд.

Тя се усмихна.

— Защо не се върнахте в Масачузетс, след като той напусна школата?

— Животът ти поема по определени релси. Свикваш, дори да не си планирал. По-малките момчета познаваха единствено това място. Тук имаме сигурна работа. — Той замълча. — Ще изпия още една бира, преди да си легна. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна тя. — Ще си лягам.

— Добре. До утре. Слушай, не се притеснявай от Шийла. Тя просто се опитва да го защитава, нищо повече. Сигурен съм, че двамата сте страхотна двойка.

Делфин заспа едва към четири. Събуди се след няколко часа, когато чу суматоха отвън.

Пи Джей отвори бавно очи и попита:

— Какво става?

Надникнаха през прозореца. Вън на алеята Джеймс беше гушнал Шийла и я завъртя във въздуха, въпреки че тя беше поне с двайсет килограма по-тежка от него. Бяха застанали пред огромен червен автомобил, който изглеждаше като изваден от американски филм от петдесетте.

Пи Джей й беше разказвал за грозни скандали между родителите си, но те изглеждаха щастливи заедно, все още влюбени след толкова много години. Може би тъкмо затова той й говореше така грубо понякога — в неговия свят думите нямаха тежест.

— Господи! — рече Пи Джей, докато ги гледаше. — Прилича на колата, която е продал навремето.

Скоро щяха да научат, че колата е същата. Шийла я беше открила незнайно как и я беше купила на съпруга си като подарък за рождения му ден. Пи Джей беше споменал, че родителите му са затънали в дългове. Делфин се запита дали изобщо могат да си позволят кола, но реши, че не е нейна работа.

— Невероятно романтично — беше единственото, което каза, докато обсъждаха подаръка на закуска.

Джеймс целуна съпругата си по бузата. Изглеждаше подмладен и щастлив.

— Това е най-прекрасният подарък, който съм получавал през живота си.

На връщане към Ню Йорк Делфин допусна грешката да разкаже на Пи Джей какво е казал баща му през нощта.

— Трябва да се постараем да ги виждаме по-често — предложи тя. — Струва ми се, че им липсваш безкрайно много.

Пи Джей се нацупи.

— Това ли каза, а? Странно, но това не беше проблем, когато им купих къщата.

— Успокой се — отвърна тя.

Мислеше много за собствения си баща, както и за Джеймс. Между него и Пи Джей имаше огромно разстояние, което и двамата, изглежда, приемаха за даденост. Докато бяха живи, все още имаха шанс. Защо да го пропиляват?

— Най-ранните ми спомени са как татко ми пее — заразказва той. — Опитваше се да ме накара да свиря на китара. След това гледа някакво телевизионно предаване за деца, които се научили да свирят на цигулка по метода Сузуки, и реши, че и аз трябва да се науча. Оказа се добро решение. Веднага се научих да чета ноти. В Щатите всички започват с метода Сузуки, научаваш всичко наизуст, слушаш записи и се опитваш да ги повториш. Добрият учител те кара да четеш ноти и да разбираш музиката. На първия курс, на който отидох, ни караха да се вглеждаме в музиката. На следващия, седмица по-късно, вече я помнех наизуст. Преподавателката забеляза, че у мен има нещо. Прехвърли ме на курс в Бостън, който родителите ми не можеха да си позволят. Въпреки това ме изпратиха.

— Искали са най-доброто за теб — отвърна тя.

— Упражнявах се по пет часа на ден — натякна той. — Нямах нормален живот, откакто навърших осем. Не разбираш ли? Вече нямах нищо общо с децата от квартала, а моята музика беше коренно различна от музиката, която другите хлапета познаваха. Повечето бяха синове и дъщери на азиатски преподаватели от Масачузетския технически университет или на известни музиканти. Татко караше линейка. Изпрати ме да уча, когато бях на дванайсет. Преместих се, за да уча с Джордж Сенет, и за мен той беше повече баща от моя собствен. Когато те най-сетне решиха да дойдат тук, две години след мен, вече нямах нужда от тях.

 

 

Делфин изчака до последната възможна минута, за да се нареди отново на опашката за проверка, сякаш пръстенът щеше да се появи. Щом се качеше на самолета, всяка надежда щеше да изчезне.

Дойде време за отвеждане към самолета и тя тръгна.

В самолета започна да обмисля възможности, които не й бяха минавали през ум — да се премести на запад и да отвори парижки спа център, да замине за Африка и да преподава в някое затънтено селце. Не обмисляше сериозно тези дръзки начинания. Единственото, което й идваше на ум, беше да се върне при Анри и да заключи в сърцето си изминалата година, сякаш никога не я е имало. От една страна, й се искаше да се върне в магазина, към семплата рутина, в града, който обичаше, и при мъжа, който я обичаше.

Златната халка, която й беше дал в деня на сватбата, бе още в портфейла й. Делфин я извади, докато летяха над Атлантическия океан, и я сложи на пръста си.

Така и не беше поискала развод. Отначало мислеше, че трябва да го направи незабавно. Пи Джей настояваше да се оженят. Само че скоро той спря да споменава за брак и Делфин, колкото и да беше странно, изпита облекчение. Бяха сгодени и това беше достатъчно. Сега, като се връщаше назад, се запита кога ли беше разбрал, че връзката им няма да издържи дълго.

Ако беше направила постъпки за развод, ако беше ангажирала адвокат, ако имуществото им беше разделено, нямаше представа как щеше да реагира Анри, когато му позвъни от хотелската стая, за да му съобщи, че се връща.

Той й се стори облекчен и, изглежда, не се изненада, че я чува. Обеща да я чака на летището.

 

 

Пред „Шарл дьо Гол“ мерцедесът на Анри беше спрял до тротоара. Тя веднага забеляза, че той не влезе в сградата на летището, за да й помогне с багажа, нито слезе от автомобила, когато я видя. Отвори капака на багажника автоматично и тя сложи куфара вътре. Настани се до него и протегна ръка. Той прие докосването, без да я погледне, дори стисна пръстите й. Потегли.

— Струваш ми се отслабнал — отбеляза тя.

Той не отговори.

— Как е магазинът?

— Зле, както преди. Американците не пътуват. Доларът пада, тях ги е страх да пътуват и са си въобразили, че французите са партия със Саддам Хюсеин. Сигурен съм, че щях да изгубя магазина, ако не бяха спестяванията ми.

Замълчаха. Тя предположи, че и двамата мислят откъде са спестяванията. Когато се прибраха, той си легна в стаята за гости, без да каже и дума. На следващата сутрин Делфин се събуди, когато чу звука на будилника му през стената.

Завари го в кухнята да приготвя tartines и кафе с мляко.

— Трябва да поговорим — рече тихо тя.

— Днес имам много работа — отвърна той.

Тъкмо беше отворил след три седмици в провинцията.

Анри разгърна вестника и заговори за заглавията, най-вече за скорошните canicule^[1], горещата вълна, избила тринайсет хиляди французи в домовете им през август. Още от юни температурите бяха между трийсет и седем и четирийсет градуса. Това доведе до горски пожари и суша, която щеше да съсипе фермерите. Най-ужасни бяха историите за хиляди хора, заминали във ваканция и оставили възрастни роднини у дома. Тъй като в частните домове и домовете за възрастни нямаше климатици, много бяха починали.

Президентът Ширак се обърна към нацията и призна, че слабости в системата на здравеопазването във Франция са довели до смъртта на мнозина. Това се случваше след триседмичната му почивка, по време на която бе запазил мълчание.

— Как е възможно тези хора да оставят сами немощни стари роднини? — попита Анри, когато чу това по радиото.

— Ужасно наистина — потвърди тя.

Колко приятно беше да критикува Франция, след като цяла година я беше защитавала. Осъзна, че казаното от него се отнася и за нея. Тя обаче беше извършила истинско безобразие и бе напълно естествено да очаква, че той ще намери начин да й натяква, да не й позволи да забрави.

Горещата вълна беше на първа страница дни наред. Моргите бяха пълни и телата се съхраняваха в хладилни камиони или ги погребваха в анонимни гробове. Министърът на здравеопазването си беше подал оставката, а хората настояваха за още оставки.

Една сутрин Делфин забеляза по-малка статия: дърво на триста двайсет и пет години във Версай, известно като Дъбът на Мария-Антоанета, беше загинало по време на сушата. Делфин се запита какво ли се случваше с нещо толкова важно, след като си отидеше, тъй като не можеха нито да го изгорят, нито да го насекат и преработят за тор на розите. Може би щяха да сложат малка табела на мястото, където е било, или незначителен белег щеше да показва къде се е издигало дървото. Може би с течение на времето щеше да израсне ново дърво.

През септември горещината най-сетне утихна, а с нея и възмущението и спекулациите кой е виновен и какво трябва да научи страната от моралния провал.

Делфин успя да избегне наказанието. След като спаха отделно в продължение на три седмици, Анри се върна в леглото им. Прегърна я.

— Quelles nouvelles? — попита той на следващата сутрин, а тя се усмихна и отпусна длан на бузата му.

Животът отново стана какъвто си беше. Понякога се питаше дали Ню Йорк не е бил просто сън.

Понякога мислеше за пръстена. Неведнъж сънува, че го е намерила, и се будеше с чувство на облекчение. А после на вина, щом осъзнаваше каква е истината. Надяваше се да го е изпуснала някъде в апартамента и някоя сутрин Пи Джей да го открие на килима.

Известно време той й звънеше и изпращаше имейли, но тя не им обръщаше внимание. Смени имейл адреса си и номера на телефона, дори номера в магазина, който не беше променян от времето, когато Франсоа Дюбре го беше инсталирал през 1972-ра. Съпругът й не споменаваше промените, нито пък l’Américain, нито годината, в която бяха разделени.

Единайсет месеца след като се върна у дома, Делфин роди единственото им дете, момиченце, което нарекоха Жозефин.