Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (22)

1972 г.

Когато си тръгнаха, Ивлин си легна. Не помръдна цели трийсет минути. Някога бе прочела, че Едит Уортън пишела романите си сгушена под завивките, заобиколена от кучетата си. Това й се стори изключително потискащ начин да прекарваш дните си. Леглото бе за сън или когато си болен, а понякога, за да се скриеш и изплачеш тъгата си.

Не можеше дори да предположи колко време ще мине, преди да види отново сина си. Сега вече бе наясно, че той няма да се откаже от развода, и тъкмо когато си представяше какво означава това, й се прииска да потъне в дълбок сън. Джули щеше да замине и да й отнеме момичетата. По празниците с Джералд щяха да се хранят сами на дългата маса в трапезарията, която побираше шестнайсет души. Внучките й щяха да пораснат без баща. Те двамата щяха да им изпращат пари, ако Теди откажеше, но сумата, колкото и голяма да беше, нямаше да компенсира липсата му.

Чу, че Джералд се качва по стълбите, и притаи дъх. Щом Теди си тръгна, тя се шмугна покрай съпруга си и се качи в спалнята. Това бе толкова нехарактерно за нея, че Джералд се разсмя. Оказа се груба грешка и той я осъзна в мига, в който видя изражението й. Вече бе минал половин час и тя се чувстваше засрамена от реакцията си. Беше малко драматична. Наистина се държа дръпнато с него. Това беше един от малкото случаи, и най-сериозният, в които реакцията на Джералд бе коренно различна от нейната. Защо се остави той да я убеди да поканят Теди на обяд? Защо не замина за Флорида веднага след като Теди се беше запознал с Никол? Защо, защо, защо?

Той влезе с кана в ръка и я остави на нощното шкафче.

— Направих ти чай.

Не помнеше да е правил подобно нещо за нея, освен когато беше болна от грип.

— Благодаря.

— Разбирам, че все още си ми сърдита — продължи той.

— Да.

Почувства се като актриса в пиеса. За четири десетилетия почти нямаха опит в кавгите. И двамата не ги биваше да се карат и сърдят.

— Ще го кажа само веднъж — рече тя. — Ще се постарая да съм максимално ясна. Едва ли някога ще разбера защо не направи нищо, за да промениш мнението му, когато имаше възможност.

— Това не е моя работа, Иви.

— Защо да не е?

— Никой няма право да коментира как и защо друг се влюбва.

Имаше чувството, че говори с непознат.

— Моля те! — възкликна тя. — Чудесна абстрактна философия, но в случая говорим за нашия син. Знаеш, че той допуска грешка, Джералд. Защо не му го каза?

Той поклати глава.

— Имам си причини и точка по въпроса.

— Никаква точка.

— Не съм ти го казвал досега, защото не исках да те разстройвам — започна той и тя усети как притаява дъх. Не беше сигурна дали ще понесе още една тайна.

— Казвай.

— Родителите ми бяха категорично против брака ми с теб.

Въпреки че и те бяха починали преди повече от двайсет години, Ивлин усети болка и възмущение.

— Не ме ли харесваха? — попита тя и едва сега усети колко детинско прозвуча.

— Обичаха те — натърти той. — Мислеха, че си върхът. Всички са на едно мнение. Не искаха да се женя за теб, защото според тях не беше редно. Заявиха, че не е възможно да ме обичаш, че просто се опитваш да поддържаш спомена за Натаниъл жив.

— Но това не е истина — възмути се тя.

— И те го разбраха с течение на времето. Поне така се надявам. Това е. Никой не знае какво става в един брак.

— Да не би да сравняваш онова, което Теди прави, с това между нас?

— Защо не? Аз се ожених за момичето на най-добрия си приятел. Според повечето хора това е доста зле.

Тя се стресна от тези думи. Може и да беше изненада, че с Джералд се събраха по този начин, но оттогава бракът им беше съвсем обикновен. Може би начинът, по който се запознаха, си оставаше най-интересното, свързано с тях, но пък всичко се случи толкова отдавна. Оттогава Джералд участва във войната, върна се у дома без драскотина и стана един от изпълнителните директори на фирмата. Тя беше учила стотици ученици. Роди им се син, имаха две внучки.

От време на време Ивлин си представяше какъв щеше да е животът й, ако Натаниъл беше жив. Щяха да са щастливи. Може би щеше да им е трудно с парите, нещо, за което сега не й се налагаше да мисли. Щяха да си говорят за книги, да гледат по-малко телевизия. Може би тя щеше да има повече деца, макар да не беше сигурна дали това зависи от майката и бащата, или просто от Всевишния.

Когато мислите й се лутаха в тази посока, тя си представяше Джералд сам или пък женен за неподходящата жена, която вижда само обвивката. Тук спираше, защото мисълта, че един от тях е с друг партньор, не й беше приятна.

— Много ми е мъчно, че си го крил толкова години — рече тя. — Скъпи, държа да знаеш, че не си направил нищо нередно.

— Вероятно си права — отвърна той. — Но понякога съм се питал какво ли ще каже той, когато се срещнем от другата страна. Дали няма да е ядосан? Дали ще се сърди до края на вечността?

— Според мен от другата страна няма сръдни — отбеляза тя.

— Може и така да е.

— Какво ще правим с Теди?

— Задаваме си този въпрос вече трийсет години. Теди е мъж на четирийсет. Не можем да направим нищо.

— Но нали сме му родители.

Джералд не каза нищо.

— Тази жена, Никол… Не мога да понеса начина, по който оглеждаше къщата ни. Имах чувството, че чака да умрем, за да може всичко тук да стане нейно. Отвратителна е.

Джералд не отговори, затова Ивлин продължи:

— И е посредствена и вулгарна.

— Също като него — добави Джералд.

Ивлин се разсмя. Съпругът й открай време умееше да я разсмива, дори когато й се струваше невъзможно.

— Обзалагам се, че връзката им няма да продължи повече от година — рече Джералд.

— Не става въпрос за нея. След година той вече ще е съсипал нещата. Не мога да се разделя с момичетата — заяви Ивлин. — Ами ако Джули наистина ги отведе?

— Тогава ще пишеш писма. Ще им ходим на гости, те ще идват да ни виждат. Ти си им баба. Каквото и да направи Теди, няма да промени този факт.

Тя се запита дали е прав. Надяваше се да е прав.

— Всичко ще се нареди, ще видиш — успокояваше я той. — Какво ще кажеш утре да се поразходим до носа? Знам колко обичаш океана през есента.

— Добре — съгласи се тя, беше доволна, че е до нея, за да я развесели.

— Горе главата, малката — рече Джералд. Протегна ръка и тя я пое.

— Хайде, Иви. Да отидем да се поразходим, преди да е станало прекалено късно.