Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (21)

1988 г.

Диамантите са завинаги.

Мери Франсес Зерети, 1947 г.

Галавечерята щеше да е пищно събитие. Двеста човека в балната зала на частен лондонски клуб, вечеря и танци, а всички големи клечки в „Де Беерс“ щяха да държат реч. Франсес нито познаваше тези мъже, нито бе разговаряла с тях до тази седмица, макар да бе работила за тях десетилетия. Оказаха се точно каквито си ги беше представяла — любезни хора с достойнство, но малко надменни и определено им личеше, че се къпят в пари.

Седмицата мина неусетно. Бяха дошли хора от „Еър“, които тя не познаваше, както и някои от старите величия, включително Уорнър Шели, който бе почти сляп. Той беше с придружител — като нея, — който да го отвежда до стаята му всяка вечер, за да се увери, че е пъхнал ключа в бравата.

Нямаше спор, че всички до един се бяха радвали на по-добри времена, дори фирмата „Еър“. По време на вечерята снощи тя наблюдаваше директор на двайсет и няколко години, който се обърна към дамата си:

— Господин Янг и господин Рубикам са тръгнали от нашата агенция.

Момичето изобщо не се впечатли.

Сега Франсес седеше в прескъпия си апартамент в „Дорчестър“, кацнала на ръба на леглото и пушеше.

Отпиваше мартини.

Преди десетина минути поръча само напитката от румсървиса. Красив англичанин в спретнат фрак й я донесе на сребърен поднос. Това й се стори декадентско и забележително глупаво. Само че Лу Хагопян й беше казал да си поръчва каквото пожелае, а на тази възраст тя бе готова да се подчини на подобна заповед. Щеше да е доста стресиращо, когато утре си тръгнеше за Пенсилвания и се озовеше в мрачните стаи на дома си, при кучето, което със сигурност се чудеше къде, за бога, се е дянала. Никога не го беше оставяла дори за една нощ.

— Искаме да се чувстваш като истинска Пепеляшка — заяви Хагопян по телефона, след като тя прие предложението да замине.

„Много стара и своенравна Пепеляшка, която няма никакъв шанс да се запознае с красивия принц“, помисли си тя, но отговори съвсем друго:

— Много ти благодаря.

Сега се разсмя, въпреки че се чувстваше нервна. Ако я бяха попитали преди две седмици, щеше да каже, че най-големите приключения в живота й са в миналото. А ето че живееше като кралска особа. Бяха й осигурили лимузина с шофьор за цялата седмица. Всеки ден имаше обяд, всяка вечер — парти, междувременно шопинг и разглеждане на забележителности.

Прииска й се баща й да е жив, за да види. Щеше да е невероятно горд. Ами старата й приятелка Дороти Дигнам от офиса — де да можеше да са заедно сега! Дороти бе починала преди по-малко от година. В некролога й пишеше, че е на деветдесет и две. Както се случваше при много жени, хората разбраха истинската й възраст в деня, когато почина.

Франсес мислеше за нея сутринта, докато бяха на обиколка в централата на „Де Беерс“.

— Погледнете горе — посочи едно от момчетата от пиар отдела, когато пристигнаха пред сградата.

Зрението й беше ужасно, дори с очила, но различи думите, изсечени в камъка над масивната врата: „Диамантите са завинаги“.

— Сигурно много се гордеете — рече той. — Тези думи са признати за едни от най-великите в света на рекламата.

— Знам, че е така — отвърна тя. — Радвам се.

Цяла седмица й повтаряха този комплимент и тя още не беше измислила по-добър отговор. Откакто пристигна, хората от „Де Беерс“ й повтаряха колко много означава работата й за тях. Тя беше невероятно горда, особено на този етап от играта, но в известен смисъл й се струваше, че мами. Същите тези думи не означаваха чак толкова навремето. Да, бяха добри, но никой не подскачаше от възторг. Просто имаха нужда от нещо, с което да оформят рекламата. Потръпна, когато си помисли какво можеше да се случи, ако бяха поискали нещо по-добро — всеки писател в отдела даваше стотици идеи, а най-добрите бяха изхвърляни, както стана с автомобилите „Едсел“.

В края на програмата тази вечер щяха да излъчат кратък филм–хроника за успеха на кампанията и тогава щяха да й дадат думата. Последната дума щеше да бъде на Мери Франсес Зерети. Поне за тази вечер.

До вечерята оставаха два часа. Отчаяно й се прииска да поспи малко. Проблемът беше, че още не беше измислила какво да каже, когато се качи на сцената. У дома на няколко пъти сяда да напише речта си, но все изникваше нещо друго, което привличаше вниманието й. Или някой звънеше на вратата, или даваха нещо интересно по телевизията, или изведнъж забравяше за „Де Беерс“. Тя, разбира се, открай време действаше по този начин. Творческите идеи изникваха, когато чакаше до последния момент — родени от необходимост и страх.

Дали да не започне с това. Може би трябваше да им каже, че съвсем не е великата творческа личност, за която я мислят, и онова, което сега почитат, можеше никога да не бъде създадено.

Стана. Цялото тяло я болеше от многото обикаляне. Бяха ходили да видят Лондонския Тауър, Оксфорд Стрийт, Британския музей, катедралата „Сейнт Пол“ и Уестминстър. Вчера отидоха с влак до Бат, чиято най-известна и почитана жителка бе Джейн Остин, макар на Франсес да й се струваше, че Остин е живяла тук не повече от три минути.

Тя беше спортна натура през целия си живот и докато кръстосваха града, бе твърде горда, за да признае, че напоследък рядко ходи пеша, освен от входната врата до края на алеята за автомобили. Сега обаче си плащаше. Не можеше да си представи как ще се качи на високи токчета вечерта. Те бяха средство за мъчение, нищо повече. Нямаше представа как жените ходеха непрекъснато на токчета. За нея бе напълно невъзможно да мисли трезво, докато стоеше на пръсти.

Спомни си младата Мерилин Монро, която предрече подобна съдба за старите хора. Мерилин така и не доживя старостта. По-точно казано, не й се наложи да остарее, зависи как погледнеш на нещата.

Франсес запя с висок дрезгав глас, докато влизаше в жълтия хол на апартамента. „Времето тече, младостта си отива и не можеш да се изправиш, след като се наведеш. Независимо дали си със схванат гръб, или схванати колене, пак се изправяш в «Тифани». Диамантите са най-добрите приятели на жените.“

Тръшна се на стола пред махагоновото бюро и погледна през прозореца към пищните зелени върхове на дърветата в Хайд Парк. Подпря брадичка в шепа, отпусна лакът на бюрото — поза, която бе заемала хиляди пъти, когато гонеше краен срок.

„Де Беерс“ бяха от кампаниите, които изискваха напълно нов подход. Записа си тази мисъл. Обикновено, когато пишеш реклама, искаш да подчертаеш, че се е появило нещо ново и вълнуващо. Само че с „Де Беерс“ беше тъкмо обратното. Не само че се опитваха да впечатлят обикновените жени и мъже — най-вече мъжете! — и да подчертаят, че диамантите са задължителни в брака, ами и да представят нещата, сякаш винаги е било така. Преди да започнат, диамантите бяха единствено за богатите. Сега всички, включително и майките им, си имаха.

Направиха го отново години по-късно с „На дълго разстояние е почти като да си там“. Печалбите на телекомуникационната компания „Ей Ти енд Ти“ направо отскочиха нагоре. Допреди тези думи да видят бял свят, никой не звънеше на дълго разстояние. Просто беше безобразно скъпо. Само че рекламата грабна сърцата на хората, както и телевизионното време с думите „Протегни ръка и докосни някого“, които надминаха всички очаквания в комбинация със захаросана меланхолична музика и видеоматериал на бебета, които говорят с дядовците си на пет хиляди километра, влюбени признават колко много си липсват, а войник звъни у дома от бойното поле.

„Бъди всичко, което можеш“ бе друга реклама. С тези думи „Еър“ създадоха армия от доброволци, като представиха нещата така, сякаш ставаше въпрос за американска традиция.

Франсес реши, че не е прекалено да каже, че рекламата на „Де Беерс“ е по-успешна от тези двете — по отношение на превръщането на нещо в необходимост. Това, разбира се, звучеше като хвалба. Задраска всичко написано.

Дали пък първо да не се облече.

Беше решила да сложи синята тафта с дълга, богато разкроена пола и шал, обсипан със скъпоценни камъни. Тоалетът беше закачен на вратата на банята. Застана пред роклята и прокара пръсти по тъканта. Всяка вечер тази седмица беше обличала нова рокля и всяка вечер мислеше за жената у дома, която й я беше дала. Беше запазила тоалета на Мег за тази вечер.

Преди Хам да почине, Мег й беше казала, че един ден двамата щели да обиколят Европа. След това всички я насърчаваха да замине, но Мег не беше от хората, които обичат да пътуват сами.

Франсес вдигна чашата си към роклята.

— Наздраве, миличка! — рече тя и допи остатъка на един дъх.

Замисли се дали да не поръча още една.

 

 

Седем дойде сякаш след секунди и Франсес тръгна за клуба с частната лимузина. Имаше истински телефон на задната седалка, точно до охладителя за шампанско, пълен с лед. Беше леко замаяна от алкохола и й се прииска да се обади на някого, но на кого?

Вместо това отпусна ръце в скута си и ги стисна здраво, защото си нямаше доверие.

Стигнаха пред клуба и шофьорът й, Ричард, се втурна да й отвори вратата. Тя се облегна тежко на ръката му, за да слезе. Да, беше тромава старица, въпреки това тази вечер се чувстваше като млада, начинаеща актриса. Поздрави портиера и той кимна в отговор. Франсес се запита дали някой не го е инструктирал да мълчи, също като войниците пред Бъкингамския дворец.

Залата беше великолепна, с кристални полилеи, бели орхидеи и рози на всяка маса. Все едно беше дошла на раздаването на наградите на Академията.

Намери мястото си на масата, на която бяха настанени Уорнър и други от „Еър“. Опита да се наслади на коктейлите, на пилето и на йоркширския пудинг, но единствената й мисъл се въртеше около факта, че скоро ще трябва да се качи на сцената, а още нямаше никаква представа какво да каже.

Никой нямаше представа какво ще каже. Това бе тайна между нея, Хагопян и шепа други хора. Лу Хагопян, изглежда, разчиташе на Тони Бенет — той обичаше светлините на прожекторите и беше толкова добър, сякаш всяка изречена от него дума бе по предварително подготвен сценарий. Не можеше ли онзи, който бе написал неговите реплики, да се погрижи и за нейните.

След десерта, точно по план, едно момиче от „Връзки с обществеността“ откри Франсес в насъбралото се множество и я поведе към сцената.

Имаше много речи, вдъхновяващи речи. Председателят на „Де Беерс“ й обърна специално внимание! Тя остана силно впечатлена.

След това пуснаха видеоматериала, подготвен от Боб и Диан Дънинг, съпрузи, напуснали „Еър“, за да основат собствена фирма през седемдесетте.

Започваше със сцена от „Казабланка“, в която Ингрид Бергман моли: „Изсвири го, Сам“.

Следваше песента „И времето минава“ и на екрана се появиха десетки реклами, създадени от Франсес.

Гласът зад кадър започна да обяснява: „Де Беерс“ ангажира „Еър“ през 1938-а с писмо, пуснато от хотел „Виктория“, Йоханесбург, Южна Африка.

След това разказаха цялата история от самото начало до края — и за проучванията през трийсетте, и как самолетът на Джери Лок паднал, когато заминал за Южна Африка, и за развитието през десетилетията. Кулминацията дойде с една глупост, направена от новите в творческия отдел, реклама на „Де Беерс“ под формата на музикален клип. Рок банда с рошави коси — изглеждаха сърдити и свирепи, но в края вокалистът предлага брак на приятелката си с пръстен с диамант.

Щом песента свършеше, идваше нейният ред.

Франсес не помнеше да е била по-нервна. Ударите на сърцето й отекваха в ушите. За момент си позволи да си представи най-лошото: качва се на сцената, припада и умира на място. Единственият й шанс да получи признание щеше да бъде съсипан.

Постара се да запази спокойствие. Напомни си, че винаги е работила най-добре под напрежение.

Завесата се разтвори и тя нямаше избор, освен да се качи на сцената. Когато я видяха да върви към подиума и името й се изписа с огромни букви на екрана, гостите станаха на крака. Аплодисментите изпълниха залата, а Франсес изрече припряно първите си думи:

— Благодаря ви.