Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (20)

1987 г.

Морис взе чийзбургера си чак в един часа. Джеймс си поръча специалния ростбиф.

Едва бяха започнали да се хранят, когато ги повикаха отново, този път на Риндж Тауър 364.

В кулите винаги цареше някакъв хаос. В двете огромни, грозни сгради на Риндж Авеню живееха над две хиляди семейства, повечето имигранти. Според Джеймс бе глупава политика да се настаняват на едно място толкова много бедни хора.

Два пъти месечно, щом получеха продуктите от помощите — масло, брашно, мляко, — някой дръвник непременно хвърляше пакет брашно в шахтата за смет, с надеждата да предизвика експлозия, която ще избие някоя и друга врата.

Имаше дни, в които екипите от „Бърза помощ“ не можеха да влязат в сградата, ако не са придружени от въоръжена полиция.

В Риндж 364 имаше три асансьора. Днес, когато влизаха с носилката, видяха, че левият стои отворен. Морис вървеше напред и щом стигна там, бързо се отдръпна и извика:

— Мамка му!

Някой беше омазал с изпражнения целия скапан асансьор.

Джеймс поклати глава и натисна бутона за нагоре.

Ако се случеше да загине в тази проклета дупка, колко ли дълго щеше да скърби Шийла? Пет години? Десет? Представяше си как Деби се опитва да я уреди с разведени мъже от църквата. Трябва да започнеш отначало! Така или иначе Джими не беше много за теб, миличка. Приеми го като благословия. Отначало Паркър и Дани щяха да мразят новия, но след година-две щяха да разберат, че не е чак толкова зле и щяха да започнат да му викат „татко“.

Когато пристигна другият асансьор, видяха, че таблото с бутони е стопено току-що, а стените бяха почернели от пушек. Противната миризма на изгоряла пластмаса ги удари още с отварянето на вратата. На пода беше подпален огромен чувал с боклук, вече тлееше и се топеше по мокета.

Две хлапета изскочиха от евакуационния изход, за да проверят ефекта от работата си. Хвърлиха поглед на Джеймс и Морис и изчезнаха там, откъдето се бяха появили.

— О, мамка му, ченгета — каза едното.

— Човече, тези са шофьорите на линейката, не са ченгета.

Шофьори на линейка. Мразеха хората да ги наричат така.

— Давай по стълбите — каза Морис.

На седмия етаж изпод праговете на вратите се процеждаха миризми на готвено, от които стомахът на Джеймс се обърна. В апартамент 7-Ф един хаитянин лежеше в безсъзнание на леглото. Съпругата му не говореше английски, но бе повикала свой братовчед, който знаеше няколко думи. От него Джеймс разбра, че мъжът се е прибрал рано предишната вечер и се е оплаквал от главоболие, а към шест сутринта се е строполил от леглото и повече не дошъл на себе си.

— Имал ли е здравословни проблеми? — попита Джеймс.

Братовчедът поклати глава и сви рамене, несигурен какво го питат.

— Кръвно налягане? — поясни Джеймс.

Мъжът кимна и облещи щастливо очи, сякаш току-що бе подредил пъзел и потвърди:

— Високо кръвно налягане.

— Взима ли лекарства за това? — попита Джеймс. — Лекарства? — Опита се с жестове да покаже как отлива лекарство в лъжица и го преглъща.

— Лекарства — каза той, почти крещейки, сякаш проблемът беше в децибелите.

Мъжът каза нещо на жената и тя доби объркано изражение. Джеймс подсвирна в опит да прикрие раздразнението си. Изпитваше състрадание към имигрантските семейства, които срещаше. Някои се страхуваха да се обаждат на 911, за да не бъдат депортирани. Може би заради това тези хора бяха чакали толкова дълго. Други идваха в Щатите, но не общуваха с никого, защото не се доверяваха и не разбираха американския начин на живот.

Езикът беше огромна бариера и от няколко години управата на града бе започнала да наема медици, които говореха чужди езици. Но дори имигрантите, които знаеха английски, бяха различни. Ирландците — неговият собствен народ — не искаха някой да им се бърка. Болестта означаваше слабост, затова не признаваха до последната възможна секунда, а тогава беше прекалено късно.

Морис уви маншона около ръката на пациента.

— Двеста и петдесет на сто и двайсет — обяви той.

Вероятно беше мозъчен инсулт.

— Ще се оправи ли? — не спираше да повтаря братовчедът. Жената бързо нареждаше нещо и му направи знак да преведе. Той въздъхна.

— Тя казва, че се е върнал от работа в шест.

Бяха едва няколко години по-възрастни от самия Джеймс. Забеляза детски рисунки на хладилника и малка пластмасова елхичка на подложка за хранене.

Дори да говореха на един език, никога не би могъл да каже истината на жената: ако се беше обадила веднага, съпругът й може би е щял да има шанс. Но бе изчакала прекалено дълго, за да има някаква надежда. Щеше да остави на лекарите в Спешното да й обяснят. Трябваше да си заработят дебелите чекове.

Заради нея се разбързаха да го откарат в „Мас Дженерал“, макар да знаеха, че е твърде късно.

Когато се върнаха в линейката, Джеймс се сети, че са забравили да запишат фамилното име на мъжа. Сега формулярът му стоеше непопълнен най-отгоре на купчината, а той се чудеше какво ще обяснява на шефа си. Беше толкова глупава грешка. Едва ли щеше да я допусне, ако не бе така изтощен. Имаше нужда да избистри главата си. Трябваше да поспи.

През последните няколко часа краката му трепереха всеки път, когато станеше. От време на време мислите му се завихряха и го повличаха надолу. Преди хаитяните бяха имали случай на двайсетгодишен, загубил два пръста от машината за почистване на сняг — посегнал да махне заседнала буца, без да изключи мотора.

Докато откарваше момчето към болницата, неизвестно защо, Джеймс започна да мисли за Макгуайър, който живееше до тях. Къщата им беше двуфамилна и се рушеше. Живееха в едната половина, а другата даваха под наем на две млади момчета, които бяха много приятни, но винаги изглеждаха надрусани. Защо, по дяволите, затрупваха верандата пред входа си с толкова много боклуци? Ръждясали градински мебели и мръсни стари плюшени животни, дрехи, обувки и прогизнали от влага вестници. Приличаха на откаченото семейство Клампет. Трябваше да поговорят за това с Тед Макгуайър като мъже. Тези боклуци се отразяваха зле на квартала. Преди няколко дни имаше разпилени батерии по цялата им поляна. Батерии!

Камионът силно се разклати. Някак си се беше качил на тротоара.

— Макийн, намали — долетя гласът на Морис отзад.

Джеймс погледна километража. Движеше се с повече от сто километра в час.

— Съжалявам, човече.

Батерии. Ако дете вземе, че глътне някоя. Може би точно това не можеше да се случи, но кой знае.

Дали Шийла бе купила батерии за робота на Паркър? Всяка година забравяха батериите и половината от Коледните сутрини минаваха във вадене на старите от часовници и детектори за дим или от дистанционното. За да се насладиш напълно на семейния празник, не се изискваше нищо друго, освен нови батерии до отворените подаръци, а те някак си все не успяваха да се справят с това.

В гимназията имаше едно момче, което наричаха „Три пъти А“, защото беше тънък като този модел батерии. Тъп прякор, като се замислиш. Тъп прякор за едно не чак толкова умно дете. Един прекрасен летен следобед групичка деца отидоха на каменоломната зад Кънингам Парк. Пиха бира, плуваха, забавляваха се и тогава „Три пъти А“ реши да скочи. Само че го направи оттам, откъдето не трябва — на място, където камъните отдолу стърчаха прекалено, а водата не беше много дълбока. Чуха как тялото му се удари в камъните, преди да тупне във водата. Там бяха всички — Конъли, Големия, Шон Фалън, Майк Шийхан. Ако не беше Джеймс да скочи след него, останалите сигурно щяха да го оставят. Това се помнеше.

Джеймс включи мигача и спря на паркинга на болница за спешна помощ „Бет Израел“.

— Макийн! Какво правиш, по дяволите? — изкрещя Морис. — Караме го в „Бригам“! Тръгвай, човече! Тук крепя два пръста в лед.

Морис рядко се нервираше, но Джеймс усети, че са го прихванали дяволите, и с пълно право. Той също би се почувствал така.

Беше четири и половина. Цял следобед не бяха имали минута почивка. Морис бе стоял в кухнята в дома на жена, прехвърлила петдесетте, която имаше болки в гърдите. Една сестра филипинка му помогна да направи списък на всички лекарства, които взема, а група възрастни, повечето жени, им висяха на главите, сякаш гледаха игра. Единият от двамата мъже в групата бе по-млад от останалите, но имаше издайническите знаци на СПИН — напукана кожа, слабо тяло. Много такива мъже можеха да се видят в Кеймбридж през последните една-две години.

Джеймс си спомни как през 1985-а Рок Хъдсън потвърди, че е болен, точно преди да умре. Никога не си беше представял, че Хъдсън може да е гей.

— Мислиш ли, че Дорис Дей е знаела? — шепнешком попита майка му, когато новината се разнесе и Джеймс и Шийла откачиха. Оттогава хората започнаха да се страхуват. Шийла го предупреди да внимава, когато има кръв наоколо, защото знаеше, че в линейката никога не носеха ръкавици, нито вземаха други предпазни мерки. Това бе съвсем нов начин на мислене, който още не бе напълно възприет от служителите в „Бърза помощ“. За повечето му колеги бе въпрос на чест да се разхождат из болницата целите в кръв. Обичаха да казват: „Този, който има най-много кръв по себе си в края на деня, е победител.“ Не можеш да промениш тази нагласа за един миг.

Апартаментът, в който влязоха, беше просторен, светъл пентхаус с високи тавани. В малка спалня от другата страна на коридора медицинската сестра току-що се бе нанесла — куфарът й стоеше разтворен на леглото, а дрехите бяха разпилени по пода.

Джеймс и пожарникарите бяха в по-голямата спалня, наобиколили дребна като врабче жена, облечена с копринена рокля и разположила се удобно в кревата си. Друга жена, почти на нейната възраст, галеше ръката й. Колекция от черно-бели портрети висеше на отсрещната стена — на всички се виждаше едно и също красиво чернокосо момиче.

— Това съм аз, да знаете — каза пациентката. — Бях актриса. Вие, момчета, сте много млади, за да си спомняте, но е истина.

— Истина е — повтори приятелката й. — Джинкс Мъри. Погледнете я.

— Джинкс? — попита Джеймс.

— Артистичен псевдоним. Истинското ми име е Анджела Морис — поясни жената врабче. — В онези времена в студиото те сътворяваха отново.

Чудеше се дали да вярва на всичко това. Жилището й беше хубаво, достойно за звезда. Но можеше да е имала богат съпруг. Джеймс реши да попита майка си. Нямаше да забрави.

— Преди две седмици претърпях сърдечна операция — каза тя. — Ще трябва да ме закарате в „Мас Дженерал.“ Моят кардиолог е доктор Уорнър.

Джеймс погледна едрите огнеборци, застанали от другата страна на леглото. Изглеждаха съвсем не на място тук, сред изящните шишенца парфюм и розови дантелени завеси.

— Кърли, ще ми помогнеш ли да я сложим на носилката? — попита той единия от тях. Кърли кимна и двамата я вдигнаха и преместиха. Беше лека като перце и той се притесни, че може да се разпадне.

Подкараха я по коридора и през просторен хол, където до един роял се извисяваше най-голямата коледна елха, която беше виждал. Подаръците, натрупани под клоните й, бяха опаковани толкова съвършено, че всичко приличаше на снимка в списание. Тази година Джеймс бе предложил да опакова подаръците на децата, но Шийла просто се изсмя, сякаш лепенките и ножицата бяха специално оборудване, с което той нямаше да може да се справи.

Не бяха си подарявали коледни подаръци от години. Джеймс с болка гледаше телевизионните реклами на дамски бижута. Деликатният подтекст беше: „Ако си истински мъж, купи на жена си някой чифт обици“. Преди искаше да го направи и му беше болно, че тя го познаваше така добре — с всичките му най-лоши и тъмни страни. Изглежда, е било по-добре в миналото, когато мъжете са държали финансите и жените не са имали никаква представа за състоянието на семейната банкова сметка. Не би могъл да я впечатли с нищо. Каквото и да й купеше, щом погледнеше в кутийката, тя щеше да види единствено още няколкостотин долара, с които той ги закопаваше по-дълбоко.

Но тази година бе решил да й купи диамант. Конъли му каза, че вече всичко под две месечни заплати, би изглеждало евтино. Когато Джеймс взе това решение, му се стори, че парите сякаш не са реална, а просто въображаема пречка, която може да пренебрегне.

Седмици наред обмисляше какво да направи. Кредитната карта не се броеше — когато видеше извлечението от банката, Шийла щеше да побеснее и да провали цялата идея. Чудеше се дали да не си вземе друга карта, за която няма да й казва, но това си беше измама. Идваха му разни откачени идеи: да се запише като доброволец за експерименти с лекарство, да дари сперма (Шийла щеше да го кастрира, ако научеше какви мисли му минават през главата). Братът на Дейв Конъли му бе разказал как загубил работата си заради затварянето на корабостроителницата „Фор Ривър“ и направил купища пари, като участвал в някаква си пирамида. Джеймс взе да мисли и по тази линия. Но в крайна сметка продаде форда на баща си „Флетхед“ V8.

Конъли от години му додяваше за колата.

— Тая бракма е като слязла от екрана. Няма да се качвам в нея — все повтаряше той, но винаги се качваше и се забавляваха, докато обикаляха нагоре-надолу.

Човекът, който я купи, изглеждаше като от началото на седемдесетте — с широки бакенбарди и огромни черни очила. Каза, че бил колекционер. Докато той отиде да изтегли парите от банката, Джеймс седя зад волана, дишаше дълбоко и се опитваше да съхрани частица от колата за себе си.

Конъли се опита да го разведри:

— Абе, нали знаеш какво означава ФОРД? „Фиксирай, оглеждай, ремонтирай, дърпай“. Знаеш ли какво още е ФОРД? Файтонът от ремонт дойде.

Щом се сети, че колата вече не му принадлежи — че идната пролет няма да може да хвърчи край брега, надул радиото, и да усеща порива на вятъра, Джеймс почувства болезнена празнота. Но нямаше друг начин. Ако не поставеше семейството пред собствените си желания, що за мъж беше?

С продажбата на колата щеше да успокои Шийла, че всички дългове ще бъдат изплатени. Това щеше да я направи щастлива.

Когато преди няколко дни отиде в бижутерийния магазин, за да избере пръстена, бе завладян от вълнение, което сега се изпари. Беше го поръчал точно като оригинала, но сега му се струваше по-малък, приличаше му на дрънкулка от машина за дъвки. Човекът зад щанда се опита да му предложи нещо по-скъпо.

— След толкова години брак повечето мъже увеличават размера на камъка — настоя той. Джеймс не можеше да си го позволи, но като видя пръстена, съжали, че не е избрал нещо по-голямо.

Искаше му се да доведе Шийла и момчетата в този пентхаус, да се настанят и да се радват на всичко — на хубавите мебели, на подаръците, на огъня в камината.

Близките на болната жена изглеждаха притеснени, но и развълнувани от изненадващия обрат на събитията. Една от тях ентусиазирано метна палто от норки върху босите й крака.

— Ще те чакаме тук! — каза й и избута сестрата напред. — Ти върви с нея.

Джеймс и Морис закараха носилката до асансьора на петнайсетия етаж и заедно с огнеборците се натъпкаха вътре като сардели.

Навън се сипеше сняг на парцали и не се виждаше нищо на няколко крачки напред. Джеймс се надяваше Шийла да не тръгне нанякъде. Нейната тойота беше със задно предаване — истински кошмар в лошо време. Моторът виеше и тропаше по няколко минути от студа. Трябваше да загрее, за да работи както трябва. Но Шийла никога нямаше търпение.

Сестра й Деби отскоро караше ново волво.

— Истинска стомана — бе казала тя на Шийла при последното си гостуване. — Струваше ми се прекалено скъпа, но Дрю каза, че няма да икономисва за сметка на моята сигурност.

На път за болницата сестрата филипинка се качи отпред при Морис и тихичко се разплака. Джеймс се чудеше защо ли плаче — познаваше жената само от две седмици. Да не би да се страхуваше, че ще си загуби работата? Да не би целият й живот да зависеше от здравето на тази непозната? Странен начин на живот — дните ти да минават по чужди домове.

Пациентката беше по-делова.

— Би ли се обадила на сина ми във Вашингтон, щом пристигнем? — каза тя. — Информирай го какво става.

Джеймс седна до нея и взе да я разпитва кога са почнали болките в гърдите.

— Седях си на пианото — започна тя. — Бях поканила няколко приятелки актриси да попеем коледни песни и да пийнем яйчен пунш. Прекарвахме си чудесно. И тогава изведнъж сякаш на гърдите ми седна слон.

— Колко яйчен пунш изпихте?

— Нито капка! Лекарска заповед!

— Ядохте ли нещо пикантно?

— Не — отвърна тя. — И си вземам всички лекарства.

Морис се обади на лекаря да поиска разрешение да й даде нитроглицерин и да я сложи на система.

— Отворете широко уста — каза Джеймс и пусна таблетката под езика й.

Минаха през площад „Кенмор“. Градът изглеждаше призрачен под сипещия се сняг. Джеймс уви около ръката й турникет, за да сложи системата, в случай че се наложи да й влеят други лекарства, докато стигнат до болницата.

— Завършила съм Театралната школа на Бостънския университет малко по-нагоре — посочи жената. — С Фей Дънауей бяхме в една група. Викахме й Дан Фейд Ъуей^[1]. Всички усещахме, че ще стане звезда. Сега като си мисля, всъщност повечето от нас бяхме по-талантливи от нея. Просто тя най-много искаше да успее.

Джеймс кимна. Същото можеше да се каже и за него и музикалната му кариера. Изглежда, не беше я искал достатъчно силно.

Беше почти сигурен, че „Бийтълс“ бяха провалили живота му. Брат му Боби, четири години по-голям от него, купи плочата в деня, в който излезе на пазара. Джеймс си спомняше как бе седял до него и бе наблюдавал първото им появяване на екрана при Ед Съливан. Чувстваше се невероятно. Брат му не обичаше той да се върти около него и Джеймс, притаил дъх, се опитваше да се слее с дивана, защото се страхуваше да не наруши магията. След „Искам да държа ръката ти“ Боби се обърна слисано към него.

— Да му се не види, а?

— Аха — бе отвърнал Джеймс, кимайки удивен. До ден-днешен за него това си остана вълшебен момент.

Спестяваше джобните, за да си купи картички на „Бийтълс“ и списания, тениска и поставка за яйце. Даде цели три долара за перука на „Бийтълс“ в „Улуъртс“, с която отиде на училище следващия ден, заради което бе изгонен от директора с бележка до родителите му.

Когато стана на дванайсет, а Боби на шестнайсет, майка им някак успя да ги уреди с билети за концерт на „Бийтълс“ в Бостън Гардън. Песните едва се чуваха. Момичетата пищяха оглушително. Но това беше положението. Джеймс беше зарибен. Четиримата изглеждаха толкова разкрепостени, щастливи й непринудени, сякаш за да покажат, че щом те са постигнали мечтата си, всеки друг би могъл.

Няколко години по-късно, когато чу новината, че Боби е мобилизиран, Джеймс остана като вкаменен в леглото си и се опита да проумее какво изпитва. Бе осъзнал, че това е лошо, но донякъде почувства облекчение — бе си представил как ще тършува из чекмеджетата на Боби, без да се страхува, че брат му ще го хване да измъква плочите, дрехите и цигарите му. Брат му обичаше да го пердаши, а сега Джеймс щеше да бъде свободен. Но на вечеря същия ден, когато видя, че Боби е подстригал дългата си мазна коса и бакенбарди, Джеймс изведнъж проумя, че всичко ще се промени. Втурна се към стаята си и тресна вратата, пусна на грамофона „Сарджънт Пепър“ и така наду звука, че мебелите се разтресоха.

Никой нямаше да заеме мястото на „Бийтълс“. Те наложиха златен стандарт, най-доброто, което можеше да се постигне.

Синът му Паркър беше бебе, когато убиха Джон Ленън. Джеймс никога нямаше да забрави онази нощ. Шийла бе завела бебето у родителите си. Той гледаше мач на „Пате“ сам вкъщи, когато изведнъж Хауард Косел съобщи: „Помнете, че това е просто футболен мач, независимо кой печели и кой губи.“

Джеймс още си спомняше буцата, която заседна на гърлото му. Щом Косел казваше това, значи се бе случило нещо сериозно и ужасно. Но изобщо не би могъл да си представи точно тази трагедия: „Джон Ленън, може би най-известният от четиримата «Бийтълс», е бил прострелян с два куршума в гърба пред жилището си в Уест Сайд в Ню Йорк. Откарали го в болница «Рузвелт», където констатирали смъртта му“.

Открай време мразеше Хауард Косел. Но след онази вечер, макар че човекът просто си бе вършил работата, Джеймс едва понасяше гласа му. Гледаше „Футбол в понеделник вечер“ с изключен звук.

Понякога, когато Шийла бе на работа, той изваждаше китарата си и свиреше на момчетата. Дани бе още прекалено малък, но Паркър обичаше да слуша „Хелп!“ и „Ръбър Соул“. Джеймс бе удивен от импровизаторските качества на Паркър и способността му да помни текстове — хлапето бе едва на седем, а така пееше „Йестърдей“, че можеше да те разплаче. Джеймс го бе научил и на няколко акорда на китарата и беше страшно впечатлен, когато откри, че след седмица Паркър още ги помнеше.

Миналият вторник се състоя коледният концерт на училището на Паркър. Джеймс размени смените си, за да присъства. Всяко дете имаше солово изпълнение и само по няколко думички за най-малките. Целта бе да ги накарат да се почувстват специални и да повдигнат самочувствието им, макар че Джеймс не можеше да разбере как ще се чувстват специални, когато всички останали получават същото внимание. Редът на Паркър дойде в самото начало на „Тиха нощ“: „Спи честит в сламен кош“. И това беше всичко. Няколко думички, които напълниха очите на Джеймс със сълзи. Би направил какво ли не, за да помогне на сина си да стане нещо, а не поредният загубеняк с потъпкани мечти.

— Ще го запишем в музикална паралелка — прошепна Джеймс на Шийла, преди да светнат лампите.

— Той вече изучава музика в училище — напомни му тя.

— Имам предвид нещо по-добро от това. Наистина има талант. Мисля, че има каквото трябва.

Шийла го потупа по ръката.

— Джими, успокой се. Той е просто дете.

Не си бе представял, че е възможно да е толкова зает на Бъдни вечер в такова време. Някакво момче си бе сцепило главата, след като се блъснало с шейната си в дърво; млада жена бе погълнала цяло шишенце хапчета, нещо типично за този период от годината. Друга имаше топче за пинг-понг в ануса, заклещено при сексуални игри с приятеля й — също често срещано.

Закараха двойката в болница „Кеймбридж“. В спешното отделение, докато Морис попълваше данните на момичето, Джеймс мерна между завесите бездомника, когото бяха довели рано сутринта. Беше се свил върху чаршафите на тесния креват, само по болнична нощница. Приличаше на дете и на Джеймс му се прииска да отиде при него. Чудеше се къде ли е майка му. Дали някога е имал истинска Коледна сутрин и ако е имал, дали споменът за нея прави живота му по-добър или по-лош?

— Топче за пинг-понг. Леле! — каза Морис, след като излязоха от Спешното.

— Дааа.

Прихнаха и се смееха цели десет минути.

Всяко спешно отделение в града си имаше „кутия на задника“, в която лекарите пазеха какви ли не предмети, пребивавали в нечий задник. Джеймс бе виждал рентгенова снимка на цяла бирена бутилка у един тип, а в друг имаше жива мишка. Съществуваше процес, известен като анален рефлекс — след като някакъв предмет преминеше през сфинктера, в тялото се получаваше вакуум и го засмукваше навътре. Явно никой от онези тъпаци не бе чувал за това явление.

Джеймс си мислеше, че по-скоро би пукнал, отколкото да повика парамедиците да проучват сексуалния му живот.

Предишната година Шийла бе предложила да пробват разни роли, за да разпалят малко положението в спалнята. Изглежда, приятелката й Кати Доулан се бе похвалила, че са пробвали нещо такова със съпруга й.

Когато Шийла за пръв път сподели идеята си, Джеймс попита:

— Имаш предвид нещо като чичо доктор?

— Ами да. Толкова е възбуждащо да се облека като медицинска сестра, каквато всъщност съм.

— Не знам. — Остана изненадан от стеснението си. Допадаше му, че все още има нещо у Шийла, което го караше да се чувства притеснен, изненадан.

Поиска той да се престори на автомонтьор, а тя да бъде мажоретка, закъсала на пътя. Явно това беше голямата й фантазия. И той се съгласи. Стана забавно. Макар че вече никога нямаше да я остави сама да кара колата си на ремонт.

Още щом се върнаха с Морис в линейката, ги потърсиха по радиостанцията.

— Исусе, само ние ли работим в целия Кеймбридж? — въздъхна Джеймс и се обади: — Нона, направо ме убиваш.

— Тежък инцидент — продължи тя. — Кола в реката близо до моста на Мас Авеню. Отивате с пожарната.

Наложи се да изчакат на моста, докато водолазите на пожарната извадят пациента от водата. От шофьорската му книжка разбраха, че се казва Лиам Стоун. Живеел в Самървил. Осемнайсетгодишен.

Лицето му беше размазано, краката — обърнати наопаки, а тазът — разкъсан.

— Горкото дете — каза Джеймс на сестрата, която ги посрещна в Спешното на „Мас Дженерал“.

Тя сви рамене.

— Вероятно е пил, връщал се е от коледно тържество. Добре, че не е убил някого.

— Може да е заради времето — каза той. — Весел празник.

Дори Шийла беше съгласна, че има сестри истински ангели и други, които са по-груби. Онези, които съчетаваха и двете качества, бяха малко. Не му се искаше да оставя това хлапе в ръцете на точно тази, но нямаше избор.

Беше почти сигурен, че Лиам Стоун няма да оцелее. Изпита облекчение, че поне няма да е там, когато повикат родителите му. Представи си го — седиш си вкъщи и празнуваш, очакваш сина си да се върне от мола, а в следващия миг разбираш, че животът ти е приключил. Прииска му се да се прибере и да прегърне децата си.

Решиха, че сега диспечерът може да им даде няколко часа почивка. Отидоха в стаята за почивка на болница „Кеймбридж“, където зарязаните бургери на Морис го очакваха на масата, заедно с няколко сандвича, два литра кола и чиния с домашни шоколадови бисквити от Кати. Свястно момиче.

Джеймс си взе една бисквита и отиде до платения телефон в коридора, за да се обади у дома.

— Здрасти — каза той, когато Шийла вдигна слушалката.

— О, здрасти. — Звучеше, сякаш се надяваше да чуе другиго. — Паркър, казах да спреш!

— Как я карате?

— Ритат по стените. Ходихме до майка ти да й оставим продуктите и тя ни даде цял сладкиш, от онзи, който правят съседите й. Май вече изядохме половината. Сестра ми дойде с децата, за да печем дребни сладки, но толкова силно заваля сняг, че се наложи да си тръгнат още преди да сме ги извадили от фурната. А, между другото, много слабо загрява. Ще ни трябва нова.

Колко ли струваше една фурна? Опита се да отгатне, но нямаше представа — тази бяха купили с къщата.

— Бисквитки! — изкрещя някъде наблизо Паркър.

Шийла изстена.

— Да, май им трябва повече захар.

Джеймс долови напрежението в гласа й. Не беше обичайната умора от момчетата. Имаше и нещо друго. Скандал ли се надигаше? Не беше съгласна той да работи на празника и сега бе останала с децата, които бяха във вихъра си.

— Обещавам, че утре ще ги гледам цял ден — опита се да я успокои той.

— Самият ти си като зомби — сопна се тя. — Трябва да поспиш. Как минава денят ти?

Помисли си да й каже за Лиам Стоун, но нямаше смисъл да я натоварва.

— Натоварено е — отвърна той. — Имаше една жена, която каза, че…

— Дани, паркирай си дупето на стола, или не знам какво ще те направя — разкрещя се тя. — Извинявай. Слушам те.

Той се зачуди на колко години трябва да станат децата ти, за да проведеш нормален разговор в тяхно присъствие.

Тя подсмръкна.

— Плачеш ли? — попита я той.

— Не.

— Да не се разболяваш?

— С моя късмет, сигурно — отвърна тя.

— Какво има? — попита той.

— Ще разбереш, като се прибереш.

Прозвуча му като заплаха. Представи си куфара й до вратата, децата закопчани с коланите на задната седалка, готови да отпътуват.

— Шийла, плашиш ме.

Тя въздъхна.

— Обещах си да не ти казвам, докато си на работа, но както и да е. Няколко минути след като сестра ми си тръгна, седях с момчетата в хола и чух трясък откъм кухнята. Отидох и видях, че целият таван се е срутил. Нали знаеш, че се лющеше? Имам предвид размера на онази дупка, Джими — огромна е. Можеш да надникнеш в банята отгоре. Паркър беше там само трийсет секунди преди това. Можеше да го убие.

Джеймс не можеше да мисли трезво. Момчетата бяха в безопасност, какво облекчение, но въпреки това изпадна в паника.

— Всички ли сте добре? Кучето?

— Шегуваш ли се? Да, безценното ти куче е добре.

— Ще го оправим — каза той и се опита да звучи спокойно.

Таванът от една година беше пред срутване, а той не бе направил нищо. Не можеше да си го позволи. Едно от децата му е щяло да бъде премазано заради това. Сякаш на гърдите му седна слон. Не каза ли това и жената?

— Трябваше да се преместим от тази дупка преди година — прошепна ядно тя. — Опасно е, Джими. Опитвах се да ти го кажа. Защо никога не ме слушаш?

— Ще се прибера — отвърна той, макар да знаеше, че не може.

— Трябва да стоиш там до сутринта — каза тя. — Няма проблем. Изметох го внимателно и момчетата са инструктирани, че кухнята е забранена територия. Ще се справим без теб.

— Благодаря.

Тя въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

— Може би трябва да прекараш нощта при вашите — каза той. Представяше си как цялата къща се срутва върху тях, а той се прибира и открива дома си разрушен.

— Баща ми каза, че не е опасно. Просто не знам как ще платим ремонта.

Сега вече бе сигурен, че ще побеснее за пръстена, макар да не бе взел пари назаем. Би казала, че след като е продал колата, е трябвало да използва парите за нещо, от което наистина имат нужда. И вероятно щеше да е права. Но Шийла никога нищо не си купуваше, а кой можеше да каже, че пръстенът не е нужен толкова, колкото таванът над главите им?

Наблизо Паркър говореше за Дядо Коледа и робота Роли. Искаше му се да е при тях, сгушен под одеялото на канапето с жена си и децата, паркирани пред телевизора. Всички се смеят, трупат спомени и окачват чорапи, преди да потънат в сладък сън.

— На Бъдни вечер без теб не е същото — каза тя с омекнал тон.

— Съжалявам, че тази вечер трябва сама да ги слагаш да спят. Това май е работа за двама.

Тя се разсмя.

— Най-малко.

— Мила? — каза той.

— Да?

— Обичам те. Толкова съжалявам, че не съм бил там.

Джеймс се разплака. Никога не си беше вкъщи, когато беше нужен. С нищо не бе по-добър от собствения си безполезен баща.

— И аз те обичам — отвърна тя. — Не плачи. Всичко е под контрол.

— Добре. Дай ми Паркър за секунда.

Чу се страшна суматоха и разни шумове в другия край на линията, след това долетя задъханият глас на сина му:

— Здравей, тате! Чу ли за дупката на тавана? Мога да се кача горе и да наблюдавам мама отдолу. Супер е.

— И аз така разбрах — отвърна той. — Сега слушай, приятел. Знам, че се вълнуваш за утре, но обещай ми, че ще слушаш мама тази вечер, става ли?

— Да.

— Браво моето момче. Съжалявам, че не съм там да те гушна. Написа ли вече писмо до Дядо Коледа?

— Да. Написах му бележка и вместо Дани, защото той още не може да пише.

— Много мило от твоя страна. Знаеш, че Дядо Коледа не идва, преди да си заспал, нали?

— Да.

— И много добре знае дали се преструваш.

— Наистина ли, тате?

— Със сигурност.

 

 

Смяната им приключваше в седем.

Към шест, след като не бяха получавали никакво обаждане цели пет часа, решиха, че едва ли вече ще има друго. Цяла нощ бе валял сняг. Всички магазини бяха затворени. Децата в целия град, бедни и богати, се молеха на родителите си да станат от леглата и да отворят заедно подаръците. Паркър и Дани бяха получили строги заповеди да не отварят нищо, преди Джеймс да се прибере. Можеха да изтърсят чорапите, но само толкоз.

Не беше мигнал, макар да бяха останали в стаята за почивка след един часа. Морис хъркаше на отсрещната кушетка, а няколко други момчета гледаха стар уестърн по телевизията. Джеймс просто си лежеше и мислеше за следващия ден. Щеше да се отбие у майка си на път за вкъщи, а после да пие кафе с Шийла, докато децата отварят подаръците си. На обяд щяха да отидат на църковната служба, а после при майката на Шийла за ранна вечеря.

Искаше му се да бъде щастлив заради всичко това, трябваше да е щастлив. Но всъщност изпитваше тежест и изтощение. Видя, че нищо от това, което щеше да направи този ден, няма да промени положението. Паркър щеше да се зарадва на робота си, но след около седмица щеше да иска друго. По-големи подаръци бяха немислими — никога нямаше да могат да го пратят в колеж, нито да му помогнат да си купи къща. Момчето беше едва във втори клас и засега го боготвореше, но колко ли време беше нужно, за да проумее, че старецът му се е провалил?

Ами Шийла? Джеймс бе продал стария си форд, за да й купи пръстен, а сега беше в нулева позиция. Беше разорен. Трябваха им пари, за да оправят дупката в тавана и фурната, която бе на ръба, трансмисията на колата и кой знае още какво.

Джеймс се замисли за момчето, което я бе обрало. Какво ли бе направил с пръстена? Дали го беше заложил, или го бе дал на момичето, което си въобразяваше, че обича? Представи си сцената, както толкова пъти досега: жена му се опитва да се справи с количката и продуктите, без дори да чуе стъпките зад себе си. Искаше му се да открие това момче и да го гръмне в главата, от упор, пред цялото му семейство на Коледа сутринта.

Когато Морис предложи да започнат с почистването на линейката отрано, за да си тръгнат навреме, Джеймс си помисли, че това е най-хубавата идея, която е чувал от седмици. Излязоха от болницата, отидоха до базата и започнаха да набавят изразходваните медикаменти. Джеймс отмяташе всичко по списък, както правеше след всяко дежурство. Петнайсет чисти кърпи, кутия със салфетки, колани, вендузи, комплект против изгаряния, апарат за електрокардиограми, дефибрилатор, „Физодерм“. Почти беше приключил, когато дочу да ги викат по интеркома. До края на смяната им оставаха четирийсет и пет минути.

Когато вдигна, диспечерът ги изпрати в Белмонт.

— Какво става, по дяволите?

— Сигнал за заместване — каза тя.

Случваше се, ако някой от съседните райони е претоварен, да ги повикат да поемат адрес. Но беше необичайно да ги пратят чак в Белмонт. При нормални условия беше десет-петнайсет минути път, без да е натрупал сняг.

— Сигурно се шегуваш — ахна Джеймс.

— Имат само една дежурна линейка, а е станал пожар. Съжалявам. Лош късмет.

— Няма да стигнем достатъчно бързо — каза той.

— Просто трябва да проверите положението — отвърна диспечерката. — Няма нужда да бързате.

— Щом няма нужда да бързаме, тогава изчакайте техните хора да се освободят — обади се Морис.

— Сигналът е получен, трябва да изпратим някого.

Обясни им, че пациентката е на осемдесет. Снаха й от Флорида се бе обадила на 911. От два дни се опитвала да се свърже с нея, но не й отговаряла.

— Живее сама — продължи диспечерката. — Очевидно е в добро здраве, или поне е била досега. Мисля, че съпругът й е починал преди две години и тя отказвала домашен асистент. Името и е Ивлин Пиърсол.

Джеймс го записа набързо на ръката си, за да не го забрави.

— Изглежда са ти надули главата — каза той.

— Да, е, жената сякаш изпитваше вина, че не е била с нея на Коледа.

Джеймс помисли за собствената си майка и каза:

— А е трябвало.

— Дори ми призна, че се канели да й гостуват следващата седмица.

— Сигурно ще трябва да го направят по-скоро — отвърна той.

Морис скочи на мястото до шофьора и наду сирената. Воят й звучеше по-тъжен от обичайно.

Джеймс се пресегна през Морис и извади шишенцето „Адвил“ от жабката. Развинти капачката и изсипа две хапчета в устата си.

Морис го изгледа.

— Нали знаеш, че тези боклуци не са бонбони?

— Гърбът направо ме убива.

Пътищата бяха хлъзгави, но шосе 2 вече беше почистено и празно в този час. Джеймс караше с около сто и четирийсет километра в час, без да спазва ограниченията. Дори да забеляза, Морис не каза нищо. И на него му се искаше да се прибере при семейството си.

— Шийла ще ме убие — каза Джеймс. — Децата сигурно вече са станали и ще искат да отворят подаръците.

— Синди вече ме побърка за това, че работя на Бъдни вечер.

— И у нас е така.

— Страшен скандал — продължи Морис, клатейки глава, сякаш само споменът за това му беше достатъчен. Джеймс се изкушаваше да попита за подробности. Толкова щеше да е хубаво да надзърне в нечий друг брак, за да сравни дали неговият е нормален.

— Какво ти е на ръцете? — попита Морис.

— Хм?

— Ръцете ти треперят.

Джеймс погледна надолу. Дори не беше забелязал.

— Тревожа се за теб, човече — каза Морис. — Имаш нужда от почивка.

— Ще почивам в гроба — отвърна Джеймс.

— Много смешно.

Замълчаха, докато отбиха на изхода и после рязко завиха наляво по Плезънт Стрийт, без да изчакат да светне зелено. Магазините за коли и моловете бяха последвани от викториански къщи, покрити в бяло, тук-там проблясваха ситни бели коледни светлинки.

Трябваше да отворят картата, за да намерят адреса. Завиха по стръмен хълм с високи дървета от двете страни на улицата. Снегът не беше докосван, а пътят бе заледен. Джеймс си помисли, че ще затънат и ще трябва да бутат линейката чак до горе. Намали скоростта и запъпли. Къщите наоколо бяха красиви.

Когато стигнаха до пощенска кутия номер шейсет и три, Морис възкликна:

— Мили боже!

В далечината се виждаше голяма тухлена къща, отделена от пътя от просторна морава като футболно игрище. Алеята бе дълга около километър.

Джеймс си помисли за собствената си мизерна къщичка на оживен ъгъл. Сигурно хората минаваха край нея и се чудеха: „Кой, по дяволите, живее тук?“. Същото биха се чудили и за това място, но по други причини.

Паркираха отпред. Когато слязоха, беше напълно тихо.

— Тук дори мирише по-добре — каза Морис.

На Джеймс му се прииска да останат на двора и да не откриват тъжната ситуация от другата страна на вратата. Проверка на състоянието обикновено означаваше, че човекът е мъртъв, но имаше и изключения. Почти дочу гласчето на сина си: „Спи…“

Натиснаха звънеца веднъж, втори път. Не последва отговор. Джеймс се приготви да разбие вратата, макар че гърбът го скъсваше от болки и не бе сигурен дали ще има достатъчно сила. Но Морис натисна дръжката и вратата се отвори.

Отвътре къщата изглеждаше още по-голяма. Приличаше по-скоро на музей. Стояха в огромно антре с висок като в църква таван, широко огледало на стената и стенен часовник в ъгъла, спрял на единайсет и трийсет.

— Ехо! — завикаха те. — Ивлин? Ивлин, тук сме, за да ви помогнем!

Думите им отекнаха, но отговор не последва. Тръгнаха бързо от стая в стая, като продължаваха да викат. Джеймс запали лампата в трапезария, която беше голяма колкото първия етаж на къщата му. Беше изискано и обзаведено като в сериала „Династия“ — с голяма маса и кристален полилей. На едната стена имаше картина на две кучета в платноходка. На другата — по-тежка картина на кораб в позлатена рамка. Дебел слой прах покриваше всичко, сякаш никой не бе влизал в стаята от години. Прокара пръст по масата и остави широка следа. Прекоси кухнята, на плота имаше чепка изгнили, покафенели банани, от които се носеше противна сладникава миризма, и той запуши нос.

— Ивлин? — извика, макар да усещаше, че не е тук.

Влезе в кабинет. На стената до вратата бе закачена диплома от „Харвард“.

Въпреки всичко Джеймс се надяваше на някакво страхотно, невероятно обяснение с щастлив край, каквото би могъл да разказва като приказка за лека нощ на момчетата си. Останала сама на Коледа, Ивлин Пиърсол решила да замине за Хавай и да пробва подводно гмуркане за пръв път в живота си! Понякога Ивлин Пиърсол обичала да се качва на тавана с уокмен и касета на „Стоунс“ и да се изолира от света с дни… Онова, което не знаеше снахата на Ивлин Пиърсол, бе, че тя си има двайсет и четири годишен любовник, който живее на Нюбъри Стрийт, и е решила да прекара празниците при него.

И точно тогава Морис се провикна:

— Намерих я.

Джеймс отиде в хола, където старата жена лежеше в безсъзнание на пода. Беше облечена с памучна нощница на розови цветчета като на майка му. Изглежда, бе живяла единствено в тази стая. На канапето имаше грижливо сгънати дрехи, а голямата помощна масичка бе затрупана с вестници и коледни картички. Имаше и скрин, чийто плот бе покрит със семейни снимки. На една от крайните масички имаше отворена кутия за бижута, в която се виждаха всевъзможни лъскави скъпоценни камъни, нахвърляни безразборно. Отстрани стоеше пластмасова чаша за зъбните й протези, четка за зъби с оръфани косъмчета, шишенце с лосион и купчина книги с твърди корици.

Беше виждал тази сцена много пъти — стара дама в голяма стара къща, от която обитаваше само една-две стаи. Понякога защото се страхуват да се качват по стълби, но по-често защото не могат да приемат всичко да им напомня за покойните им съпрузи. Не искат да спят в леглото сами, нито да отворят гардероба и да видят изгладените им костюми. Джеймс се зачуди защо ли вратата беше отключена. Била е толкова беззащитна там, съвсем сама.

— Мисля, че е свършила, човече — каза Морис. — Погледни цвета на кожата й. Добър избор — да ритнеш камбаната на Коледа.

Джеймс клекна до нея и я хвана за китката. Кожата й беше студена, но му се стори, че напипва бавен пулс.

Знаеше, че тя няма нищо общо с майка му. Тази жена вероятно бе от онези надути богаташки, които не биха обърнали внимание на Мери Макийн… Но дори и така, беше Коледа, а тя бе нечия майка и беше съвсем сама. Джеймс искаше да я спаси. Прищя му се да събере всички изгубени души от работния си ден и да ги заведе у дома. Представи си как пристига при тъста и тъщата си за коледната вечеря. „Здрасти Том и Линда, запознайте се с бандата — това е лудият, бездомният расист, съпругата на човека с мозъчния инсулт, която не разбира нито една ваша дума, индийката студентка в «Харвард», която вероятно ще може да ни купи и продаде всички след десет години. Ето ги и родителите на покойния, прекрасен Лиам Стоун. И накрая, но не последна по значение, Ивлин.“

— Да пробваме — каза Джеймс. — Аз ще съм при нея.

Сложиха я на носилката и я изнесоха. Морис се качи зад волана и се обади на лекаря за разрешение, но още преди да приключи, Джеймс пусна монитора за пулса. Жената вдишваше само по четири пъти на минута, а пулсът и беше двайсет. Беше близо до последния си дъх.

Джеймс й сложи система. Опита с глюкоза и „Наркан“, за да я събуди, но нищо не подейства. Взе да се опитва да напъха тръбата в гърлото й. Отне му пет минути, но най-сетне успя и започна да интубира. Почувства лъч надежда, макар да разбираше, че дори само тези манипулации са повече, отколкото тялото й може да понесе. Не можеше да направи нищо повече, освен да се моли. Каза „Аве Мария“, както го бе учила майка му, и забеляза, че мониторът отчете спадане на пулса на Ивлин Пиърсол на десет удара в минута и после линията стана права.

Когато разбра, че я е загубил, се разплака. Отначало тихичко, за да не чуе Морис. Беше я изпуснал. Не беше никакъв медик.

— Край — обяви след малко.

Чу партньора си да съобщава на диспечера:

— Внезапна смърт.

Мислите му се върнаха отново към дома й с хубавите мебели и претъпканата с бижута кутия. Неблагодарната й снаха, жената, която бе оставила възрастната дама съвсем сама на Коледа, щеше да наследи всичко това.

Помисли за собствената си съпруга, която беше толкова предана на майка му, колкото и на своята. Шийла заслужаваше всичко, но обикновено й се стоварваха само гадости. Как бе възможно животът да е толкова несправедлив? Знаеше, че бе тъп, детски въпрос, но все пак: Защо някои хора трябваше да се борят, а на други им идваше наготово?

Джеймс се отпусна назад, опита се да вземе глътка въздух и за пръв път забеляза пръстена на ръката й. Беше огромен, с два големи диаманта един до друг, всеки от които бе четири пъти по-голям от подаръка за Шийла. Бяха оградени от мънички диаманти, в случай че двата гигантски не бяха достатъчно впечатляващи. Знаеше колко бе платил за пръстена на Шийла. За този сигурно щеше да вземе десет пъти повече. Щеше да стигне за тавана, за печката и дори да остане.

В миналото бе имало случаи, когато си бе представял колко лесно е да открадне от пациентите си, но после се отвращаваше от тази мисъл. Така се почувства и сега, но никой не се грижеше за него, докато той помагаше на кого ли не. Някакво малко лайно бе обрало жена му. Макели го бе оставил да опере пешкира. С кого ли се опитваше да се мери?

До края на живота си щеше да се чуди какво се бе случило. Знаеше, че когато посегна и свали пръстена от ръката й, една голяма част от него рухна. Беше убеден, че ако бе лято, щеше да го свали трудно и нямаше да упорства.

Отпред светна надписът на Спешното.

Сърцето му биеше силно. По лицето му се стичаше пот. Той пъхна пръстена в джоба си, докато линейката спираше на паркинга.

Погледна към ръката й, покрита с мрежа от вени и бръчки като пътна карта. На единия й пръст се виждаше призрачнобяла ивица.