Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (19)

2003 г.

В единайсет мобилният й телефон звънна.

Делфин позна номера.

Беше Пол Лойд. Когато й се обади преди няколко дни, й се стори приятен. Обади се в отговор на обявата й в интернет, за да каже, че с жена му живеели на два часа път от нея, в Медисън, Кънектикът, в къща на три пресечки от океана и имали около два декара двор. Имали шестгодишни момченца близнаци, които тежко преживявали загубата на басета им Лъки Пени, споминала се наскоро, на четиринайсетгодишна възраст.

— Вашият Чарли много прилича на нея — каза Пол Лойд с тон, от който личеше, че и той трудно преживява загубата.

В рекламата бе приложила снимка на Чарли и кратко описание, в което се казваше, че е четиригодишен, отлично възпитан и си търси грижовни стопани.

— Мога ли да попитам защо го продавате? — попита мъжът.

— Имам тежка алергия — отговори тя и така сложи край на всички въпроси.

Сега, още щом се обади, той й каза, че е в колата на десет минути път от дома й. Тя му обясни, че ще го чака на ъгъла на Седемдесет и втора и Сентрал Парк Уест.

Делфин грабна огромната си мека чанта от дрешника в коридора, сложи вътре любимите играчки на Чарли, одеялцето, купичката с неговия монограм и останалото от органичната кучешка храна, която Пи Джей купуваше за петдесет долара пакета. После отиде до банята и щракна повода на каишката му.

— Хайде — подкани го тя. — Време е за разходка.

Той вдигна скептичен поглед към нея.

— Какво? — попита тя. Вярно, че бяха живели заедно в този апартамент почти година и никога не бяха излизали на разходка само двамата. Може би беше малко пресилено да се каже, че са живели заедно. Всеки от тях живееше с Пи Джей, без да обръща внимание на другия.

Чарли лежеше на плочките в банята като пън.

— Хайде — подръпна го тя. Той изръмжа в знак на протест, но след минутка стана и я последва в коридора, в асансьора и през фоайето, където старият ирландец бе сменил младия руснак на портиерския пост.

— Здравей, Чарли, как си, момче? — поздрави той с тежкия си акцент.

Изминаха разстоянието от три пресечки болезнено бавно. Чарли се тътреше зад нея и пъхтеше от жегата. Токчетата й чаткаха по тротоара. Горещият вятър галеше кожата й под роклята.

Когато стигнаха до парка, тя забеляза джип с регистрационна табела от Кънектикът, спрял пред автобусната спирка. Пол Лойд излезе. Изглеждаше точно както си го представяше — едър здравеняк, типичен баща от предградията, като от сериалите. Беше облечен с бермуди, каквито носеха всички американци, гуменки и бели чорапи до глезена. Във Франция мъжете, които тя познаваше, искаха да останат привлекателни и след брака. Телата им, дрехите им, уханията им. Тогава го приемаше като нещо естествено. Американците пиеха много бира и надебеляваха. Жените им, изглежда, нямаха нищо против. След няколко месеца съвместен живот дори Пи Джей бе пуснал корем и тя се хвана, че все го наблюдава — как го оставя да си виси в нейно присъствие и как го гълта всеки път, когато се погледнеше в огледалото или излизаше на сцена. Когато пикаеше сутрин, оставяше вратата на банята отворена. Делфин му каза, че намира този навик за отвратителен, но той твърдеше, че бил положителен знак. Чувствал се напълно комфортно с нея. Тогава тя се сети за Анри, който за шестте години брак нито веднъж не бе пропуснал да затвори вратата на банята.

Светофарът се смени, тя тръгна към Пол Лойд и му махна.

— Това трябва да е Чарли! — отбеляза той, когато го доближиха.

Кучето го погледна и прие с помахване на опашката енергичното почесване зад ушите.

— О, виж го само. Момчетата ще се влюбят в него. Още не сме им казали, тъй като не искахме да им даваме напразни надежди, в случай че нещо не се получи.

Делфин се усмихна.

— Сигурна съм, че ще му осигурите прекрасен живот.

Той се наведе към Чарли и му заговори:

— В момента Стефани е в „Петко“ да ти купи креватче и няколко играчки, каквито Лъки Пени обичаше, и лакомства — нареждаше със закачлив бебешки тон. — Лакомства, лакомства, лакомства. Обичаш ли лакомства? Обичаш ли лакомства? Обичаш, обичаааш! — Изправи се, подръпна тениската си и заговори нормално: — Взех си един ден отпуска. Ще приберем децата от училище, а той ще ги чака на задната седалка. Нямам търпение. Донесох му малко бекон. Да му го дам ли?

— Разбира се — каза тя. — Вече е ваше куче.

Той измъкна найлонов плик от джоба на панталоните си и откъсна половин парче пресен бекон.

— Ще седнеш ли? — попита той.

Чарли седна и изяде месото.

— О, какво добро момче! Какво добро момче!

В Париж кучетата бяха навсякъде — лежаха в краката на стопаните си в кафенета на открито, послушно ги следваха по петите без каишка по улиците, разхождаха се из скъпите бутици. Но французите не ги глезеха както американците. Тук имаше кучешки площадки и плащаха на хора да ги извеждат следобед на групи по десетина. Тя почти очакваше Пол Лойд да му сложи бебешка шапчица и залъгалка в устата. А тъпият Чарли, какъвто си беше американец, се наслаждаваше на всяка секунда.

Бе очаквала известна съпротива от него, но щом Пол Лойд отвори вратата на колата, Чарли скочи вътре.

— Опа, хайде да се вържем с кучешкото коланче — каза Пол и се пресегна към задната седалка. Делфин учудено повдигна вежди.

Преди да си тръгне, Пол взе ръката й между дланите си.

— Благодаря ви много. Нямате представа какво означава това за нас. — Сякаш току-що му беше дарила един от жизненоважните си органи.

— Искате ли да останете за миг насаме, за да се сбогувате? Мога да се поразходя.

Делфин поклати глава.

— О, не. Вече се сбогувахме.

Той остана объркан. Вероятно я мислеше за безсърдечна французойка, какво да очаква от нея?

Беше ли безсърдечна? Знаеше, че така най-силно ще нарани Пи Джей, но не беше жестоко. Жестоко би било да му върже една тухла на врата и да го пусне в Ийст Ривър. Чарли щеше да хареса живота в голяма къща край морето, щеше да бъде обожаван. А и след онова, което Пи Джей й причини, нямаше прекалено ужасна форма на отмъщение.

Знаеше, че не може да очаква съчувствие. Самата тя бе измамила съпруга си и сега на свой ред беше измамена. Страничен наблюдател би казал, че е получила онова, което заслужава. Все пак не беше ли човешко да очаква, че може да е изключение от правилото? Да се надяваш, че светът може и да разбере мотивите ти дори когато самата ти не ги разбираш?

Тя се обърна към сградата и запали цигара. Една жена държеше ръката на малкото си момиченце няколко метра по-нататък и правеше онова, което всички майки в Ню Йорк правят — постоянно учат децата си на разни неща, защото трябва да бъдат съвършени! И не само това, но и всички наоколо трябваше да го знаят!

— Какво виждаш, Ела? — високо попита тя.

— Калинка.

— Точно така! А какъв цвят е тя?

— Червен.

— И?

— Черен.

— Много добре!

Тези нюйоркчанчета вероятно нямаха и миг спокойствие, докато не отидеха в колеж.

Когато Делфин мина край нея, жената се обърна и я прониза с убийствен поглед, втренчена в цигарата й. Нюйоркчани заклеймяваха пушенето, сякаш не се самоубиваха с пристрастието си към диетична сода, коктейлите и въглехидратите. Делфин нагло й се усмихна.

Да видиш майка в делничен ден беше рядкост. Повечето деца наоколо бяха бели, с тъмнокожи детегледачки, които бутаха отегчено количките им и говореха по телефоните си. Във Франция имаха страхотна система за дневна грижа. Не бе мислила по този въпрос, докато не дойде в Щатите, но беше нещо, с което можеха да се гордеят.

— Внимавай. — Жената дръпна момичето към себе си, сякаш Делфин щеше да му прогори дупка.

Тук майките бяха много наплашени. Внимавай! Чуваше ги да крещят това в парка, на тротоара, когато слизаха от автобуса. Внимавай, внимавай, внимавай! С такъв прокобен тон, сякаш целият живот е низ от дебнещи опасности.

Когато стигна „Уилфред“, тя се подготви за въпросите на портиера, но той не я попита за Чарли. Може би си помисли, че е оставила кучето при ветеринаря, на фризьор или на курс по САТ. В този квартал кучетата имаха социални ангажименти почти колкото децата.

Тя влезе в асансьора. Гледаше разсеяно отражението си в огледалото и остана изненадана от изпъкналите си скули и тъмните сенки под очите. Беше свалила шест килограма, без да иска, и изглеждаше болезнено слаба.

Докато цифрите над вратата светваха — трети етаж, четвърти етаж, пети, шести, — тя си представи какво щеше да си помисли Пи Джей, като се прибере. Сигурно щеше да реши, че е станал жертва на обир — напоследък пръдливите закръглени кученца бяха много желана плячка за крадците. Колко време щеше да му отнеме да открие истината? Може би с информация от портиера щеше да сглоби картинката или просто щеше да знае.

Тя сведе поглед към пръстена. Свали го и за момент го задържа на дланта си. За първи път го гледаше само като бижу. Беше много красив. Може би от едуардианската епоха или дори викториански. Камъните бяха поне три карата. Във Франция жените не носеха диаманти, по-малки от един карат — ако не можеш да си го позволиш, просто избираш не толкова скъп камък. Преди няколко години сапфирите бяха много популярни, но в Америка всички жени носеха диаманти във всевъзможни размери — от топки за голф до песъчинки.

Много бе мислила какво да направи и реши, че трябва да върне пръстена на законния му притежател. Сети се и за Страдивариуса, отнет преди толкова много години. Двете — пръстенът и цигулката — бяха свързани в съзнанието й: два предмета с огромна сантиментална стойност, които трябваше да останат в семейството. Всъщност този пръстен бе на майка му. Тя никога не бе искала да го дава на Делфин.

След като Пи Джей й го подари, Делфин се учуди защо майка му на драго сърце се раздели с такова зашеметяващо бижу, при това годежния й пръстен. Така и не попита Пи Джей, а когато накрая научи истината, й се искаше да не я бе чувала.

 

 

Пристигнаха в Ню Йорк от Париж в средата на август. Жегата беше непоносима. Делфин никога не се бе потила така. Това й напомни за тропиците — с влагата и безмилостната жега. Пи Джей каза, че се свиква.

Беше се освободил от ангажименти до края на месеца, освен от няколко участия на летни фестивали. Прекарваха времето си в разходки из града, а през уикендите пътуваха до Тенгълуд, където той пленяваше аудиторията с изпълненията си на Концерт №2 за цигулка в ми мажор от Бах. Един от критиците бе написал, че слушането на музиката, която той свирел на Страдивариуса, било „невероятно съвършено изживяване, с каквото нито една друга земна радост не може да се мери“.

Мениджърът на Пи Джей правеше всичко възможно да отклонява публикации в пресата за историята на Страдивариуса. Караше го да дава по две-три интервюта на ден по телефона, за музикални сайтове и за Националното радио. След като веднъж го чу да обяснява: „Предишният собственик беше французин колекционер“, Делфин започна да излиза от стаята в тези моменти. Анри. Мисълта за него прониза сърцето й, сякаш едва в този миг осъзна истината.

Когато Пи Джей излизаше от апартамента със Страдивариуса в обикновен черен калъф за цигулка, я обземаше особена смесица от страх и вълнение. Анри го третираше като музеен експонат, но за Пи Джей той беше любимият инструмент, предназначен за свирене.

Като се връщаше от път, й разказваше най-невероятни истории. В Германия една стюардеса настояла да сложи Страдивариуса при багажа отгоре, където го затрупала със спортни чанти и лаптопи. В Япония бил принуден да му купи отделен билет.

— Това е нелепо! — повтаряше тя, а Пи Джей само повдигаше рамене и допълваше: „Цигуларите пак сме добре. Челистите винаги трябва да купуват билети за инструментите си. А барабанистите дори не могат да си вземат инструментите, защото са прекалено големи.“

— И какво правят? — попита тя.

— Трябва да си наемат там, където отиват. Представяш ли си? Веднъж бил задържан цели три часа от летищните власти в Полша. Каза ли му, че трябва да представи доказателство, че е собственик на Страдивариуса. Накрая дошъл на смяна друг служител, който бил на негов концерт с Варшавската филхармония предната вечер.

— Поиска ми автограф и ме пусна да си вървя — обясни Пи Джей. — Ако не беше той, сигурно още щях да седя в онази мизерна дупка. Явно вече ще трябва да си нося документите.

— Трябва — каза тя. — Има толкова много тъжни примери за това какво се случва, когато липсват документи.

— Така ли?

Той преглеждаше пощата си на малката масичка във фоайето.

— Чувал ли си, че нацистите са отнемали цигулки като твоята от собствениците им? — попита тя.

Той вдигна поглед.

— Не.

Разказа му историята на жената, която бе дошла в магазина, и когато приключи, Пи Джей каза начумерено: „Колко ужасно.“ Но не направи никаква връзка със себе си, поне тя не забеляза.

— Чувал ли си за Роз Валан? — попита тя.

— Не. Коя е тя?

Кучето до краката му се опитваше да привлече вниманието му. Пи Джей седна на пода и започна да го чеше по коремчето.

Делфин не продължи. Разбра, че не я слуша.

След това той продължи да свири на Страдивариуса без следа от вина или колебание. Делфин се чудеше защо всичко това толкова я притеснява, щом никой друг не се трогваше.

През септември, когато започна музикалният сезон, тя оставаше сама по две-три вечери седмично. Обикаляше улиците или си стоеше вкъщи и четеше, гледаше да се занимава с нещо. Сети се, че още не е видяла толкова много места — музеи, театъра и бутиците в Сохо. Искаше й се да мисли за Ню Йорк като за прекрасно ново приключение. Винаги бе мечтала да дойде тук, но градът й се стори някак безличен в сравнение с Париж.

Целият Париж представляваше едно произведение на изкуството. Дотогава Делфин не бе оценявала този факт. Архитектурата, сандъчетата по прозорците с водопади сакъзчета през юни, високите бели кепенци. Копнееше да застане пред някоя от хилядите огромни дървени врати, боядисани в синьо, червено или зелено частни входове, зад които се криеха застлани с калдъръм дворчета и кокетни градинки. Зад всяка врата се таеше истинско съкровище.

В Париж всички хора изглеждаха по свой уникален начин. Тук всички носеха еднакви обувки, чанти, четяха едни и същи книги, пиеха едно и също кафе. Беше чувала за „Сакс Пето Авеню“, но когато отиде там, откри, че е просто поредният универсален магазин. Липсваше й великолепната, величествена галерия „Лафайет“ с позлатените балкончета и куполът с витраж на тавана.

Постоянното превеждане на най-незначителна информация от ежедневието я изтощаваше. Когато видеше неонов надпис с часа и температурата на фасадата на някоя банка, трябваше да прехвърля от Фаренхайт в Целзий. Картите в метрото сякаш бяха създадени, за да объркват хората, и когато веднъж сбърка посоката на влака, се оказа много трудно да се върне на същата линия. Трябваше да излезе отгоре, да пресече улицата и отново да си купи билет. Когато направеше нещо правилно, изживяваше истински малък триумф, който обикновено след часове бе помрачаван от поредната досадна грешка.

Една сутрин реши да изненада Пи Джей с билети за представление на Шекспир в парка. Бе прочела във вестника, че са безплатни и че касата отваря в единайсет сутринта. Пристигна там в единайсет и петнайсет и научи, че билетите са свършили.

— Продали сте всичко за петнайсет минути? — попита тя мъжа зад щанда.

— Хората се редят на опашка от седем часа — отвърна той, като че ли ненужното висене на опашка в продължение на четири часа на убийствената жега изобщо имаше някакъв смисъл.

На следващия ден взе такси, за да отиде на пазар в Гринич Вилидж. Дълго и приятно си побъбри с шофьора за медения му месец в Ница. Когато му плати точната сума, изписана на апарата, той я изпрати с думите: „Майната ви, госпожо“. Чак когато разказваше на Пи Джей историята, си спомни, че тук е прието да се плащат петнайсет-двайсет процента отгоре.

Бързо й стана ясно, че за нея само един човек олицетворява Ню Йорк и без него градът не означава нищо. Когато Пи Джей си беше у дома, тя се изпълваше с живот. Любеха се всяка нощ трескаво, със страст, каквато не бе възможна с Анри. Когато Пи Джей работеше, тя се заемаше да направи апартамента съвършен за него. Ходеше на маникюр, педикюр и козметик в спа център, обслужван от чилийки, които не знаеха дума английски. В Париж се подстригваше и боядисваше косата си на едно и също място през няколко седмици в продължение на осемнайсет години, а тук не можеше да попадне на салон, който да й хареса. Започна да си разпределя лосионите и козметиката, защото знаеше, че като свършат, трудно ще ги замести с други. Имаше една опаковка „Авен Хидранс Оптимал“, любимия й крем, която се бе заклела да отвори само в краен случай.

Отначало готвеше за Пи Джей, както би готвила в Париж, но тъй като ястията все му бяха прекалено тежки или прекалено странни — винаги прекалено нещо си, — започна да експериментира с американската кухня, от рецептите, които майка му е приготвяла в детството му: спагети болонезе, палачинки с бекон, макарони със сирене. Никога не оставаше доволна от резултата, дори когато той твърдеше, че е вкусно. Самата тя избягваше тези храни и се опитваше да продължи да се храни както обичайно: три пъти дневно и точка. За вечеря предпочиташе зеленчуци и малко парче месо — семпла, здравословна храна, макар че така и не можа да постигне вкус като във Франция.

— Няма ми ги френските продукти — с раздразнение сподели тя една вечер.

— Просто кажи „липсват ми френските продукти“ — поправи я Пи Джей. — Иначе звучи, сякаш си ги загубила.

Предложи й да отиде до „Феъруей“, ако иска да бъде впечатлена. Магазинът предлагаше достатъчно голям избор, но в нейното съзнание пазаруването във „Феъруей“ бе истинска война — клиентите се блъскаха, продавачите от деликатесния щанд крещяха: „Следващият! Следващият! Следващият!“ още преди да е намерила точните думи.

Всичко в Ню Йорк се движеше прекалено бързо; усещаше как скоростта я помита, обърква. Мислеше си, че сигурно щеше да е различно, ако имаше приятели. Обмисляше дали да не отиде в посолството, за да попита къде се събират сънародници. Обаче не беше от хората, които участват в групи. Нямаше да знае какво да каже, нито как да се държи. Приличаше й на отчаян ход. Оставаше й кръгът на Пи Джей: съучениците му бяха млади музиканти, някои здраво се бореха, други се справяха добре, но никой колкото него. Всички имаха класическо образование, но единствен Пи Джей бе изкусен интерпретатор. Струваше й се, че му завиждат, макар той да отричаше. Един от тях, мъж, когото наричаха Кламс, по цял ден пушеше марихуана. Пи Джей му плащаше, за да гледа кучето му в апартамента си в Бруклин, когато пътуваше. Тя го уверяваше, че няма проблем да се грижи за Чарли, макар да не й се искаше особено, но Пи Джей каза, че се тревожи за приятеля си и искал да има повод да му дава малко пари.

Понякога тя пътуваше с него, но не искаше да ходи в Европа, още не. Не се чувстваше комфортно, когато новият й свят се застъпваше със стария. На едно тържество след концерт с оркестъра на Монреал, първият обой се приближи към нея и каза:

— Сигурен съм, че сме се срещали преди.

Бяха се срещали на вечеря в апартамента й в Париж, но Делфин просто сви рамене и каза, че не може да си спомни.

В Париж с Анри бяха известни и всички, които общуваха с тях, го знаеха. Сега тя бе просто придатък към Пи Джей. Когато пътуваха заедно, чуваше единствено: „Сигурно много се гордеете с него.“ Когато я питаха с какво се занимава, тя обясняваше, че работи с недвижими имоти, и виждаше как погледите им угасваха от липса на интерес.

Беше се запознала с две музикантки, чиято компания й допадаше. Едната, Дженифър, беше почти на нейната възраст. Беше от Калифорния, дъщеря на прочут челист, самата тя вече прочута челистка. Другата — Наташа — беше малко по-възрастна, висока, красива, родена и отраснала в Манхатън. Флейтистка в Нюйоркската филхармония. Делфин два пъти ги бе канила на гости със съпрузите им. Приготвяше традиционни френски ястия: домашна тиквена супа, салата, месо, сирене, естествено, и десерт. Видимо всички се забавляваха. Наташа й изпрати цветя след първото гостуване, а след второто — мила бележка, написана на ръка. Но така и не получи обратна покана. Делфин сподели с Пи Джей, че се чувства засегната от това. Чудеше се дали не е сбъркала с нещо.

— Не ставай глупава — отвърна той. — Хората в Ню Йорк не ходят много по гости. Имам приятели от десет години и никога не съм стъпвал в апартаментите им.

Това й се струваше странно. Защо ли американците бяха толкова въодушевени и сърдечни на повърхността, а всъщност не искаха да споделят нито частица от себе си? Беше си представяла, че преместването в Америка няма да е по-трудно от смяната на Монмартър с буржоазния квартал на Анри на левия бряг, но сега разбираше колко е била глупава.

На купоните в Ню Йорк, на които Пи Джей я водеше, всички говореха толкова бързо, че тя не ги разбираше. Години наред бе работила с американци и се гордееше с английския си, но едва сега проумяваше, че в деловите отношения хората говорят бавно, за удобство. Тук просто очакваха от нея да се съобразява с тях.

На вечерите в Париж всички на масата разговаряха заедно. В Ню Йорк обичаха да се разделят по двойки и да разговарят само с по един човек, обикновено от същия пол. Намираше това за ужасно отегчително. Жените все я разпитваха за Париж. Разказваха й за ваканциите си там и я питаха какви различия намира между Франция и Щатите. Искаха да знаят как така парижанките остават слаби въпреки изкусителните сладкиши, сирена и вина, какъв овлажняващ крем за тяло използва преди лягане.

Нюйоркчанките бяха обсебени от французойките, въпреки че и те бяха красиви. Имаше чувството, че се стремят към съвършенство. Съвършени дрехи, съвършени тела, съвършени коси. В Париж бяха далеч от съвършенството — зъбите може и да не са идеално прави, гримът може да не е правилно положен — и въпреки това жените излъчваха увереност и грация, каквито липсваха на американките. Но, естествено, не можеше да им го каже.

Остана шокирана, когато американка, която едва познаваше, се приближи към нея на някакво тържество и се хвърли в прегръдките й за поздрав. Самата тя имаше естествен порив да целува хората по двете бузи, когато се запознава с тях, но откакто разбра, че това тук не е прието, преценяваше как да постъпи според човека. Пи Джей каза, че нюйоркчани го намирали за очарователно и толкова френско. Тъкмо в това беше въпросът. Тук носеше своята националност като костюм. Това бе първото, което хората виждаха у нея, единственото, което я правеше специална. Никой не се интересуваше дали е забавна, интелигентна или ужасна. Беше французойка и толкоз.

През есента и началото на зимата прекарваше дните си в обзавеждане на апартамента с ентусиазъм, който удивяваше Пи Джей. Понякога, докато закачваше пердета или вадеше сребърни съдове от опаковките им, той свиреше на цигулката в съседната стая и сърцето й преливаше от любов. Оставяше се чувството да я завладее изцяло и да разсее всички съмнения. Това бе трайно състояние и щеше да се чувства добре само ако успееше да приключи с обзавеждането, да получи американска виза или да си открие банкова сметка. Засега ползваше френската си кредитна карта, а когато й трябваха пари в брой, взимаше от Пи Джей. Той държеше дебела пачка стодоларови банкноти в чекмеджето с чорапите и й бе казал да си взема колкото иска, но понякога това й се струваше странно. Накрая може би щеше да си намери работа като преводач. Това също щеше да помогне.

В началото нямаше нищо против пътуванията му. Завръщането му беше вълнуващо, а и години наред й бе липсвало удоволствието от малко усамотение. Но с наближаването на празниците започна да се чувства самотна. Беше свикнала с постоянното присъствие на Анри и понякога се улавяше, че мислено разговаря с него. Чудеше се какво ли ще прави на Коледа, дали ще остане сам вкъщи, или ще реши да прекара уикенда в Бретан с родителите си, които несъмнено щяха да го поглезят и да го нагостят с коледен сладкиш и яйчен пунш в опит да удавят мъката му. На Бъдни вечер майката на Анри щеше да се извини и да излезе, за да поплаче и да пуши „Житан“, да разглежда старите албуми на Жозефин, починалата преди петдесет години дъщеря. Хенри и баща му щяха да се въртят неловко, несигурни какво да правят с такава неутолима тъга.

Единственият път, когато бяха говорили за деца, Пи Джей й каза, че не настоява да имат. Но тя си даваше сметка, че той е млад, и се чудеше дали нямаше да съжалява за избора си. Помисли си за Анри, който бе искал да има своя малка Жозефин. Щеше ли да е по-добре, или пък по-зле, ако му беше родила дете?

Делфин бе контактувала с него само три пъти — по електронната поща. Първият път бе по работа: дали знае къде се намират някакви важни документи в магазина. Второто съобщение бе пуснато в три сутринта парижко време, молеше я да се върне вкъщи. Тъй като не му отговори, той й писа отново, този път да й разкаже за прекрасно изпълнение, на което присъствал в Парижката опера. Това съобщение бе толкова сухо, сякаш го изпращаше на баба си.

След няколко месеца в Щатите една сутрин тя се събуди, обзета от ужас за гроба на баща си.

— Нищо няма да му стане — увери я Пи Джей. — Не се безпокой.

— Ако никой не се грижи за гроба му дълго време, ще го изкопаят и ще го преместят в някоя анонимна крипта — каза тя.

— Исусе, колко варварско! — възмути се той.

Тя повдигна рамене. Такъв беше редът.

Тази мисъл я преследва няколко дни и я накара да пише на Анри. Помоли го да отиде и да остави цветя. Той й отговори, че вече го е направил, а на нея й се прищя да го обсипе с целувки на благодарност.

При всеки звън на телефона се надяваше да е той, макар че, естествено, не знаеше как да я открие. Беше се сдобила с американски мобилен телефон скоро след преместването си в Ню Йорк, но нямаше на кого да даде номера си. Търсеше я единствено Пи Джей, за да я пита как е минал денят й.

В средата на декември Делфин отиде да чуе изпълнение на Пи Джей като солист на филхармонията. Щом той излезе на сцената, тя се наведе напред, подпря брадичка на ръцете си и затвори очи, за да попие всеки тон. Звуците бяха божествени. Имаше нещо опияняващо във факта, че го бе слушала как разучава произведението седмици наред, а сега светът щеше да чуе онова, което е било само нейно. Искаше й се да разкаже на непознатите до нея колко нощи бе правила на този мъж печени сандвичи със сирене след репетиции, как бе седяла по нощница да го гледа как ги яде.

Пи Джей обикаляше цялата сцена, докато другите музиканти стояха на едно място.

— Малко нестандартно за вкуса ми — дочу тя един мъж да казва на съпругата си, когато излизаха, и вътрешно се изсмя. Според нея беше блестящ.

За последно бяха напускали страната заедно, за да отидат до Монреал в началото на октомври, което означаваше, че деветдесетдневното й разрешение за престой в Америка почти изтичаше. Прекараха Коледа на плаж в Мексико със сладка пиня колада в шатра на зелено-бели райета. Пи Джей каза, че никак не му се прибира у дома и предпочита да е на друго място, само с нея. Известно време тя се опасяваше, че той още не иска да я представи на семейството си, но после отхвърли тази мисъл. Бяха планирали пътуване до родния му град, за рождения ден на баща му през пролетта. А може би прибирането вкъщи за Коледа тук не означаваше същото като във Франция. Пи Джей обясни, че години наред е пропускал истерията на семейните празници, за да си почине и да се презареди на спокойствие. Делфин се чудеше дали наистина е бил сам, или е имало друга жена, но така и не го попита.

Сутринта на Коледа й подари гривна със смарагди от „Тифани“. Беше пъхнал синята кутийка в червен филцов чорап, закачен на ъгъла на едно от чекмеджетата на тоалетката. Беше виждала коледни чорапи по американските филми, но никога не бе имала свой. Във Франция оставяха пантофите си до камината, за да може Пер Ноел да ги напълни с лакомства.

Седнаха край басейна и пяха коледни песни — той я научи на „Джингъл Белс“ и тя се смееше, докато отгатваше нотите.

— Ние пеем „Vive le vent“ по същата мелодия — отбеляза тя.

— Какво означава това?

— Да живее вятърът.

Пи Джей смръщи вежди.

— Това не изглежда празнично в сравнение със звънтящите камбанки. Кой би искал вятърът да вее?

Тя се разсмя.

— Знам една по-весела, която ще ти хареса.

И тихичко запя „II est né le divin enfant.^[1]“ Гласът й не беше нищо особено, но песента й напомни за време, когато с Анри отидоха в „Нотр Дам“ и чуха тази песен в изпълнение на детски хор. Дори само споменът за сладките нежни гласчета я разплака.

Сети се за начина, по който украсяваха магазина всяка Коледа — с пухкав изкуствен сняг, насипан по предния прозорец.

— Какво има? — попита Пи Джей.

— Просто съм малко тъжна.

— Защо?

— Мислех си за Анри. Глупаво е.

Очакваше той да я утеши, но забеляза, че Пи Джей се почувства неловко. Искаше да му обясни точно как се чувства — че го обича по начин, който не си е представяла, че е възможен, но не може просто така да забрави предишния си живот. Тревожеше се за онова, което бе причинила на Анри. Чудеше се защо се бе омъжила за него и подозираше най-лошото за себе си — той се бе появил скоро след като баща й си отиде от този свят, и тя бе заменила единия с другия, сякаш бяха идентични вещи, а не мъже от плът и кръв. Но не можеше да го обясни, без да разтревожи Пи Джей. Той явно гледаше с подозрение на сложните й чувства.

— Онзи ден чух по телевизията следното — призна тя: — „Обича ме, не ме обича.“

— Чувал съм я — отвърна той.

— Наистина ли?

— Да. Но това е начин да… О, няма значение. Какво щеше да кажеш?

Изглеждаше раздразнен и тя се зачуди дали да не зареже тази тема, но продължи да обяснява:

— Във Франция поговорката звучи различно. Малките момиченца късат листенцата на цветята и казват: „II m’aime un peu, beaucoup, passionnément, à la folie, pas du tou“ и после отново. Преводът е нещо като: „Обичаме ме малко, много, страстно, лудо, никак.“ В Америка всичко е черно и бяло. Разбираш ли?

Той направи физиономия, която означаваше, че не я разбира. Поръчаха си по още един коктейл.

Беше подценила усложненията да си влюбена в чужденец. Езикът я притесняваше постоянно. Английският й беше добър и се усъвършенстваше с практиката, но имаше нюанси в изказа, понятни само за американците. Не можеше да изрази всичко, което би искала. Превеждаше всяко изречение в главата си, преди да го изкаже на глас. Понякога през деня ходеше да гледа френски филми и се наслаждаваше, че може отново да разбира всяка дума. Все още мислеше на френски, сънуваше на френски. Сънят бе нейното блажено облекчение от необходимостта да мисли два пъти по-усилено от всякога. Пи Джей я занасяше, че говори на сън. На френски. Намираше го за секси.

Винаги я поправяше. Тя му казваше: „Днес стигнах чак до Сто двайсет и пет улица“, а той мило се усмихваше и я поправяше: „Казва се Сто двайсет и пета.“ Донякъде това й помагаше, но често я дразнеше. Той така и не бе научил нейния роден език, освен няколко прости думички и изрази. Бе похарчил петстотин долара във „Върджин Мегастор“ за комплект дискове, озаглавени „Розета Стоун“, които обещаваха да го научат на съвършен френски само за няколко месеца. Но Пи Джей дори не ги извади от пакета.

А тя толкова се стараеше. Насилваше се да чете „Ню Йорк Таймс“. Пробва и няколко американски романа, макар да подозираше, че пропуска отделни параграфи. Осъзнаваше, че е несправедливо да се сравняват, тъй като неговият професионален живот бе изключително натоварен, а тя се чудеше как да запълва времето си.

Сексът им не загуби темпо, нито плам, тъй като и двамата знаеха, че това е единственият сигурен, съвършен начин да се разбират. Чувстваше се спокойна, когато правеха любов. Тогава този красив гений беше неин. Той я обичаше и я разсмиваше. Всичко останало щеше да се оправи с течение на времето.

Седмица след Нова година, в една необичайно топла сряда вечер Делфин излезе да се поразходи, тъй като Пи Джей беше в Лондон по работа. След няколко пресечки попадна на кафене „Монмартър“. Никога не бе го забелязвала. С топлата жълта светлина на крушките около надписа над вратата и франзелите, натрупани до прозореца, приличаше на десетките подобия на френски бистра в Ню Йорк. Не влизаше на такива места, тъй като подозираше, че са толкова далеч от истинските парижки ресторанти, колкото китайският ресторант на господин Чан на Западна седемдесет и трета от истинска вечеря в Хонконг. Но името я накара да се усмихне и реши да се отбие за чаша вино.

Помещението беше слабо осветено. В дъното няколко двойки вечеряха на свещи. Повечето американски ресторанти бяха толкова шумни, че едва можеш да чуеш човека срещу теб. Но тук беше като в Париж — тихо и спокойно.

Имаше бар с високи столчета и огледала по стените, по които беше нарисувана Айфеловата кула. Тя се настани там и се спогледа с барманката — красива блондинка, около двайсет и пет годишна.

— Какво да ви предложа? — попита жената и с разтуптяно сърце Делфин осъзна, че е французойка.

— Un petit rouge, s’il vous plait^[2].

— Днес имаме хубаво „Кот дьо Рьон“.

Делфин кимна с удоволствие. Толкова беше хубаво да те разбират.

— Вечеряли ли сте? — попита жената. — Не позволявайте този сладникав декор да ви заблуди. Специалитетът на заведението е хрупкав confit de canard — патица конфи, съвсем като у дома.

Делфин се усмихна.

— Oui, merci.

— За кратко ли сте в Ню Йорк или живеете тук? — попита жената, докато наливаше виното. — Не съм ви виждала.

Делфин обясни, че е сгодена за американец и се е преместила в Щатите преди пет месеца. А й се струваше много повече.

— Аз живея тук от десет години — призна барманката.

Казваше се Мари-Елен. Беше от Марсилия. Оказа се на трийсет и една, макар че изглеждаше по-млада. Всъщност не била барманка, само замествала болния титуляр. Била съдружник и салонен управител вечер, движела цялата работа, тъй като другите собственици — американска двойка от Ню Джърси — просто инвестирали в ресторанта. Каза, че е вложила и последния си цент в това място и живеела с две съквартирантки, но засега заведението вървяло добре.

— Кажете ми всичко, което мразите в Ню Йорк — каза тя, след като Делфин си поръча втора чаша вино.

Делфин се разсмя.

— Не го мразя.

— Хайде де. Всички го мразят в началото.

— Просто имам да уча още много за Америка.

Мари-Елен вдигна пръст, за да я поправи.

— Ню Йорк не е Америка. Запомнете това.

Делфин кимна и превключи на френски:

— Мразя това, че всички робуват на фитнес салоните. Толкова са горди! Говорят за онези машини и фитнес режими като за религия. Имам чувството, че на американците са им промили мозъка с теорията, че животът им зависи от спорта.

— Така е.

— Защо просто не се разхождат или не поиграят тенис?

— Аз играя всеки вторник и петък — призна Мари-Елен. — Трябва да дойдете.

— Ще ми бъде приятно — отвърна тя.

Жените от Южна Франция бяха нещо като нюйоркчанки. Бързо се сприятеляваха. На Север беше по-трудно да се запознаваш с хора, но според Делфин там се създаваха по-истински приятелства. Вероятно в Париж настъпателността на Мари-Елен нямаше да й допадне, но тук изпита истинска благодарност за милото отношение.

— Какво най-много ти липсва? — попита я Мари-Елен. — Това е любимото ми забавление — да откривам тук френски съкровища.

Делфин се замисли. Толкова много неща й липсваха.

— Липсват ми френските модни списания и таблоидите. Най-много ми липсва „Ел“. Дори „Пари Мач“.

— Би трябвало да ги има в „Юнивърсъл Нюз“ на „Бродуей“ и „Брум“ — обясни Мари-Елен. — Там можеш да си пиеш кафето и да почетеш. Нещо друго?

Делфин почувства как се усмихва. Беше нещо толкова незначително, но приличаше на истински подарък.

— Не съм ходила на фризьор от три месеца. Страхувам се да пробвам. Отидох на едно място и излязох оттам в доста странен вид.

— Иди при Серж Бертран в Мийтпакинг Дистрикт — препоръча Мари-Елен. — Но трябва да се срещнеш лично с него, защото записват часове за седмици, понякога месеци напред. Обади се още утре. Кажи, че ще отидеш, когато Серж може да те вземе. Не е като в Париж, където можеш просто да влезеш във всеки салон и да очакваш добро обслужване.

— Като в супера — отбеляза Делфин и осъзна, че сигурно звучи глупаво.

Но за нейна изненада Мари-Елен се съгласи.

— Точно така.

— Липсва ми храната — продължи Делфин. — Такива простички неща като еклери с шоколад от сладкарницата на нашата улица, самият френски шоколад.

Мари-Елен поклати глава.

— Знам. Няма да го намериш тук. Няма го дори в специализираните магазини в Бруклин, за съжаление. Просто не го правят както трябва. Нещо с млякото ли е, не знам. Няма да намериш и прилична козметика, дори да е от марката, която ползваш у дома. Всичко свястно трябва да бъде препоръчано от лекар, аптеките са скапани. „Ла Рош-Позе“ или „Авен“, или „Виши“ — купувай си ги от Франция. Имам братовчед в Париж, който идва тук по работа три пъти годишно. Без доставките му съм загинала.

Тя си помисли за единственото си бурканче „Хидранс Оптимал“. Колко умно от нейна страна, че го взе.

Говориха си повече от час и това я накара да се почувства като на вълнуваща първа среща. Прибра се с леко сърце. Започна да се отбива в кафенето два-три пъти седмично. Сядаше на бара и Мари-Елен отиваше при нея, независимо колко хора имаше.

Във Франция може би нямаше да станат приятелки. Делеше ги цяло десетилетие, а и нямаха нищо общо, освен националността си. Но тук това бе достатъчно да се завърже приятелство. Шегуваха се с американския начин на живот и си говореха на френски, а всички наоколо се чудеха какво толкова си казват.

След около месец Мари-Елен я покани да ходят по магазините. На Лексингтън Авеню, между Осемдесет и втора и Осемдесет и трета, се намираше бутик „Лудивин“, управляван от жена от Прованс. Продаваше марки, каквито Делфин не бе и помислила, че се продават тук — „Мезон Мишел“, „Дени Колом“. Делфин си купи два чифта меки като коприна дънки за двеста и шейсет долара всеки, блуза от „Карвен“ и боти.

Взеха такси до Петдесет и седма улица до „Л’енститю Сотис.“ Нямаше никаква представа, че спа центърът се намира там. Бе посещавала истинския на улица „Фабур Сент-Оноре“, направи си подарък за трийсетия си рожден ден. Поръчаха си едночасова детоксикация с пилинг и маска на цялото тяло. След това отидоха до „Ла Гренуй“, който според Мари-Елен бе най-автентичният френски ресторант в Ню Йорк. Поръчаха си телешко рагу и суфле „Гран Марние“. Коричката бе като пресен сняг. Когато сервитьорът разчупи повърхността и изсипа лъжица сос сабайон в димящия отвор, Делфин затаи дъх от възхищение.

— Много ти благодаря — каза тя на Мари-Елен и едва не се разплака. — Благодаря ти за всичко.

По време на десерта Делфин й разказа как са се запознали с Пи Джей и как е напуснала съпруга си. Мари-Елен никак не изглеждаше скандализирана. Каза, че самата тя вече не разчита за нищо на мъжете, освен за секс. Беше преживяла достатъчно несполучливи връзки и се бе научила да стои настрана.

— И аз се чувствах така, преди да срещна Анри — каза Делфин. — Накрая се оженихме.

— Но после се разделихте.

Делфин се разсмя.

— Вярно.

Тя плати сметката в ресторанта, както и в спа центъра, защото знаеше, че новата й приятелка е зле с парите.

Понякога Пи Джей я придружаваше до кафенето. Поръчваше си пържола с пържени картофки или печен сандвич с шунка и кашкавал и бира. Делфин му предлагаше да опита телешки дроб в сос с червено вино или картофи, задушени в гъша мас, но той беше като дете, когато ставаше въпрос за храна — искаше само познатото.

Повечето вечери Мари-Елен освобождаваше персонала към полунощ, а с Делфин оставаха, смееха се и си приказваха. Понякога оставаше и готвачът — момче от Марсилия на име Еруан, едва навършил двайсет. Все едно си създадоха малко семейство, частица от Франция насред Америка. Най-сетне Делфин усети пълнота в живота си. Беше влюбена и имаше първата истинска приятелка от години.

Един ужасно студен неделен следобед в средата на февруари, в почивния ден на Мари-Елен, двете пийваха вино в някакъв бар в центъра.

— Il fait un froid de canard^[3] — каза Делфин, потръпвайки при всяко отваряне на вратата. Палтото, което носеше цяла зима във Франция, тук й вършеше работа само до ноември. Никога преди не бе носила дебели ръкавици, нито шапка, но сега ги слагаше всеки ден.

— Виж това — каза Мари-Елен и посочи екрана на телевизора в ъгъла, излъчваха емисия на „Си Ен Ен“.

Делфин вече бе гледала новините.

Ден преди това по цял свят бе имало протести срещу евентуална инвазия в Ирак. Стотици хиляди хора се бяха събрали в Манхатън. Милиони повече бяха в Рим и сто хиляди в Париж. Камерите показваха тълпата пред сградата на Обединените нации — жени с кожени палта, мъже с костюми, стояха рамо до рамо със студенти, млади родители, възрастни жени с патерици. Много от тях носеха плакати с надписи: „ПРАВЕТЕ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА“ и „НЕ СЕ ОПРАВДАВАЙТЕ С НАС“, и „БУШ Е ПО-ГОЛЯМОТО ЗЛО ОТ БИН ЛАДЕН“.

— Майната му на Джордж Буш — каза Мари-Елен. — Никога няма да стане неговата.

Вратата отново се отвори. Последва поредният мразовит полъх.

Мари-Елен стана, изтича към вратата и Делфин се обърна. Видя как приятелката й сграбчи ръката на младо, красиво същество в суичър с качулка.

— Това е Пит — каза тя и го дръпна към масата. — Питър, запознай се с Делфин.

Делфин не го бе виждала преди, но не се изненада. Мари-Елен, изглежда, си намираше нов мъж, в когото да се влюбва, всяка петъчна вечер. Той кимна и измърмори нещо, което тя не разбра.

През март американски войски бяха изпратени в Багдад. Последваха ги и други страни. Делфин се почувства горда, когато Франция отказа. Имаше желание да съобщи на всички демонстранти в този град, че родината й е с тях.

Една сутрин скоро след началото на войната прочете в интернет новината, че американската Камара на представителите е решила да премахне думичката „френски“ от менюто в кафенето си и да я замени навсякъде с думата „свобода.“ Нямаше да има вече френски тост, нито френски хляб, нито френски картофки.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя Пи Джей, повтаряйки любимата му фраза.

Той повдигна рамене.

— Ами на хората им писна. Мислят, че вие сте банда лигльовци, които оставят на нас да оправяме цялата каша, както винаги.

Тя усети как кръвта й кипва.

— Лигльовци? — повтори и погледна зад себе си, сякаш търсеше въпросните лигльовци, към които не е знаела, че принадлежи. — Както обикновено?

— Знаеш какво имам предвид — тихичко добави той. — Французите.

Остана поразена, но посочи един параграф от статията, в който се споменаваше как американците са направили същото в Германия по време на Първата световна война.

— Я виж това! — каза тя, като се опита да разведри атмосферата. — Вашите откачалки започнали да наричат хамбургерите „Пържоли от Солсбъри“. Рубеолата станала Шарка на освободителите.

Тя се разсмя, но млъкна, когато забеляза гневното му изражение.

— Нямаше те тук, когато кулите рухнаха. Не си го преживяла.

Едва се сдържа да не му отговори, че не е била тук — гледала го е по телевизията, точно като него, докато е тренирал в нюйоркския си фитнес клуб на Западна седемдесет и шеста улица.

— Не става дума за кулите — каза миролюбиво тя.

— Глупости — отвърна той. — Знаеш ли колко мои приятели от родния ми град се бият в Ирак, за да предпазят свободния свят от терористи, точно както нашите дядовци през Втората световна война? Докато французите подскачат нагоре-надолу и разправят, че нямало да вземат страна.

Досега не го бе чувала да споменава тези „приятели“ и изведнъж й се отщя да бъде мила с него.

— Приятелите ти ще загинат напразно — каза тя.

— Майната ти — отвърна той, отиде в спалнята и тресна вратата.

И така тя научи, че не може да говори с него за войната. Той не разсъждаваше разумно по този въпрос. Сдобриха се няколко часа по-късно и той й предложи нещо като извинение.

— Виж, тази патриотична тема е нещо ново за мен. Но след случилото се на единайсети септември изпитвам страшен гняв. Може би защото винаги съм си представял, че Америка е непобедима, а сега е сразена.

— Разбирам — отвърна тя. — Наистина. Но сега ще бъдат погубени и други животи. За какво?

— За отмъщение — натърти той, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

После всичко продължи постарому. Казваше си, че може би е добре, че се скараха. Може би е здравословно. Но за първи път се зачуди дали живее с Пи Джей заради мечтата, или заради самия него.

Единственият човек, с когото можеше да говори за войната, беше Мари-Елен и това бе основна тема на много от разговорите им. По телевизията във Франция показваха убити и пленени американски войници, но не и в Америка. И ако можеше да се вярва на медиите, цяла Америка вече мразеше Франция. Мари-Елен й разказа, че някой залепил листче на една от тоалетните чинии в ресторанта, на което пишело: „Първо Ирак, после Ширак.“ Много се смяха, но скоро след това Мари-Елен откри, че съдружниците й са закачили огромно американско знаме на фасадата на сградата.

— Напоследък нямахме клиенти, но не осъзнавах защо — разказа тя на Делфин, която се отби по-късно същата вечер. Мари-Елен пиеше пастис с няколко кубчета лед, което притесни Делфин — не беше я виждала да пие по време на работа.

— Правят бойкот на всичко френско — обясни Мари-Елен. — Очевидно така е в цяла Америка.

— Но Ню Йорк не е Америка! — каза Делфин. — Ти ми го каза. Ами онези протестиращи, които видяхме по улиците?

— Те не искаха война, но сега я подкрепят. Имат нужда да мразят някого. — Мари-Елен зарови лице в дланите си. — Първо забраната за пушене, а сега и това. Ресторантът е обречен. Ще извадя голям късмет, ако ме вземат на работа в „О Бон Пен.“

— Не ставай смешна — каза Делфин, но последваха много вечери, в които стояха само двете. Спомни си как с Анри се бяха борили да спасят магазина от фалит след единайсети септември, колко лесно щеше да се изплъзне от ръцете им, ако не беше Страдивариусът.

Делфин и Пи Джей се опитаха да повдигнат духа на Мари-Елен. Подариха й билети за Филхармонията и тя доведе красив млад актьор, когото бе срещнала на някаква сбирка. Един колега на Пи Джей щеше да празнува петдесетия си юбилей и Пи Джей го убеди да го направи в кафене „Монмартър“. Така заведението изкара за една вечер колкото за двете предишни седмици.

— Беше толкова мило от твоя страна, че се сети за това — каза Делфин.

— Тя ти е добра приятелка — отвърна той. — Измъкна те от мрачните ти настроения.

Делфин се почувства поласкана, че е забелязал как се е чувствала през изминалите месеци. С Анри нейната тъга обикновено допълваше неговата и тя бе принудена да слага весела маска. Беше свикнала с този ритъм. Толкова й напомняше за отношенията с баща й. Но сега, най-сетне, бе срещнала мъж, който наистина я вижда.

Една вечер Пи Джей заведе Мари-Елен на баскетболен мач, отидоха само двамата. Мари-Елен обичаше баскетбол, а на Делфин не й се ходеше. Остана си вкъщи да чете. Само за миг, за един кратък миг, се замисли, че са само двамата. Беше щастлива, че се харесват. Когато Пи Джей й пусна съобщение, че му липсва, че копнее за новите черни чорапи, които си бе купила, тя изтича до гардероба и ги обу.

Две седмици по-късно повече от сто човека от ресторантьорската индустрия се събраха в „Льо Сирк“, за да дадат пресконференция, с която приканваха нюйоркчани да прекратят бойкота. „Таймс“ пусна снимка, на която се виждаше Мари-Елен в дъното с притеснено изражение.

Към средата на май останалите съдружници на кафене „Монмартър“ решиха да затворят заведението и да го преобразуват в мексикански ресторант. Извиниха се на Мари-Елен и казаха, че ще се радват, ако поиска да остане като управител. Тя им отказа. Делфин сподели с Пи Джей колко е притеснена. Чувстваше се като нейна по-голяма сестра и се чудеше как да й помогне.

— Съчувствам й, но не биваше да напуска, преди да си е намерила друга работа — заяви той. — Трябваше да остане с тях в мексиканския ресторант. Каква е разликата?

Делфин се опита да му обясни, че е било невъзможно.

— Мексикански ресторант! Това е унижение. Заведението беше нейната мечта.

— Другите съдружници не изглеждат унизени — отвърна той. — Защо тя да е?

— Другите дори не са французи — обясни тя. — Идват от Ню Джърси.

— Просто кажи, че са от Ню Джърси — раздразнено я поправи той.

Тя въздъхна. Не можеше да разбере защо реагира така.

— Хубаво. Те са от Ню Джърси. Така по-добре ли е?

— Да.

Когато през май Делфин и Пи Джей отидоха на гости на родителите му, поканиха Мари-Елен у тях, за да й дадат възможност да се откъсне малко от съквартирантите си. Делфин отиде до „Хенри Бендел“, купи лавандулов сапун, околоочен крем на „Шанел“ и свещи от „Диптик“, и организира спа център в банята с надеждата, че това ще зарадва Мари-Елен и ще повдигне духа й. Извади единственото си непокътнато бурканче „Авен Хидранс Оптимал“ от гардероба и го постави на мивката.

Пътуването до дома на родителите му не мина както се бе надявала. Дочу Пи Джей и майка му да се карат заради нея. Беше ясно, че майка му не я харесва, не одобряваше отношенията им и Делфин се опасяваше, че мнението й ще пусне корени в съзнанието му.

На връщане, докато чакаха в задръстването на магистралата Уест Сайд, тя се обърна към него.

— Така ми се иска да запознаем Мари-Елен с някой страхотен човек. Толкова е депресирана. Има нужда от малко развлечение.

Но Пи Джей разсеяно попита:

— Какво каза?

— Няма значение.

Една нощ скоро след това той я събуди от сън с думите:

— Бълнуваше на английски!

Тя помнеше съня си и той бе прав — през цялото време бе говорила на втория си език, сякаш й бе роден. Пи Джей се разсмя, но когато после се връщаше към това, Делфин осъзнаваше, че това бе мигът, в който всичко се промени.

На следващия ден той небрежно подхвърли, докато закусваха:

— Надявам се, че не си тук само заради мен.

Делфин беше убедена, че не го е чула правилно.

— Моля?

— В Америка. Надявам се, че не съм аз причината за тази драстична промяна в живота ти.

Тя усети как нещо твърдо и тежко премина през тялото й. Разбра, че вече е загубила част от него. Зачуди се дали ще си я върне и кога.

— Разбира се, че съм тук заради теб — увери го тя. — За какво друго да съм тук, ако не заради теб?

— Заради любовта си към Ню Йорк?

Тя се изсмя презрително.

— Ню Йорк не струва нищо пред Париж.

— О, Париж, Париж, Париж — каза той като дете, което се подиграва на друго на площадката. — Съвършеният ви град си е останал съвършен само защото сте се предали на нацистите. Ако не бяха американците, кой щеше да ви освободи? Лондон е много по-откровен град. Принципите им личат по разрушените им сгради.

Беше убедена, че е чул това някъде. Не беше достатъчно умен да го измисли сам.

— А и никога не си почиствате кучешките лайна. Прекалено изискани сте за това.

Е, тази мъдрост вече си беше изцяло негова. Същата нощ той се премести да спи на дивана, но на следващата сутрин се бяха укротили. Бяха учтиви, като двама посетители в празен хотел, които бяха вечеряли заедно. Предложи й да сложи дрехите за пране, а тя му направи гръцки йогурт с пресни боровинки и мед.

Въпреки това усещаше, че отношенията между тях още не са нормални. Изглеждаше затворен, разсеян. Обикновено се хранеха заедно на масата, но напоследък той си вземаше чинията и сядаше сам пред телевизора. Винаги след вечеря разхождаха кучето заедно, по негово настояване, но сега ходеше сам. Казваше, че имал нужда да събере мислите си. Понякога го нямаше по час, дори два. Обясняваше й, че бродел по улиците на Ню Йорк или из Сентрал Парк, където никой не беше в безопасност по тъмно. Тя си го представяше мъртъв някъде край пътя и когато се връщаше, се чувстваше толкова благодарна, че така и не го попита за вкуса на алкохол в целувката му.

След затварянето на ресторанта Мари-Елен идваше у тях няколко пъти в седмицата. Обикновено пристигаше по обяд и скоро след това започваше да пие мастика. Делфин се радваше на компанията й. Беше лято, време за почивка и намаляване на темпото, нещо, което повечето нюйоркчани нямаха намерение да правят. Дори самото питие й напомняше за лятото. В Южна Франция редовно пиеше по чашка-две през почивните дни — чиста, само с две бучки лед.

Искаше й се приятелката й да се ограничи до една-две чашки. През повечето дни Мари-Елен вече бе пияна в късния следобед, клепачите й тегнеха, гневът й се разпалваше. Спеше с трима мъже — с женен покровител от кафене „Монмартър“, с барман, с когото бе работила преди десет години и който периодично влизаше и излизаше от живота й, и с някакъв художник, който живееше и работеше в едностайно студио в Уилямсбърг. Ако някой от тях дръзнеше да не й се обади в скоро време или откажеше да се яви на вратата й, като го покани, Мари-Елен започваше да им крещи, да хвърля по тях вещи и да ги заплашва, че ще скочи от Бруклинския мост. Делфин мразеше да я слуша как плаче или да крещи по телефона. Изведнъж започна да се страхува от тази жена, която наричаше своя приятелка. Мари-Елен, изглежда, не харесваше много никого от мъжете в живота си и предпочиташе мощта на гнева си пред щастието.

Положението ставаше особено напрегнато, когато Пи Джей си беше вкъщи. Вече бе ясно, че с Мари-Елен са върли противници на тема политика, което породи доста разправии, а Делфин се опитваше да ги укротява. Топлите чувства между тях се бяха изпарили. Той настояваше да я нарича „Мери Хелън“, което тя, естествено, мразеше.

— Сега си в Америка — настояваше той.

След като тя си тръгнеше вечер, той започваше да я плюе:

— Нещо й хлопа дъската. Не прекарвай толкова много време с нея.

Делфин реши, че може би е прав, но Мари-Елен се нуждаеше от нея. Не можеше да си представи да я отблъсне. Освен това я тревожеше твърдоглавият патриотизъм на Пи Джей. Когато се срещнаха за пръв път, й бе допаднал фактът, че е някак естествен и със сигурност не беше интелектуалец. Но откакто започна войната, се плашеше от нещата, които говореше.

През първата седмица на август Мари-Елен замина за Монтаук с нов мъж и Делфин се зарадва на спокойствието. Пи Джей си беше у дома, но постоянно репетираше с филхармонията за предстоящите записи. Сутрин и следобед тя се наслаждаваше на спокойствие, имаше време да остане насаме с мислите си, макар да не бе сигурна какво да прави с настроенията на всички около себе си. Може би се дължеше на жегата или на факта, че толкова много неща се случиха наведнъж: разочарованието на Мари-Елен, осъзнаването, че нямат благословията на майката на Пи Джей, и всички тези глупости за американците и гнева им към Франция.

В четвъртък отиде до магазина за хранителни стоки, за да купи продукти за салата с паста, и там видя да си изцежда сок от авокадо флейтистката на филхармонията, Наташа, която бе канила на вечеря преди няколко месеца. Делфин се изненада да я види и й го каза.

— Сега сме в почивка за известно време — каза Наташа. — Божествено е. Карл ме уговаря за пътуване до Нова Англия, но аз предпочитам да остана у дома и да си чета. Това да ни е проблемът, нали така? О, толкова се радвам, че те виждам. Скоро трябва да се съберем на вечеря.

Делфин почувства как сърцето й се обърна. Пи Джей вече й бе пуснал съобщение за случващото се на репетицията. Беше написал цяло съчинение: „По време на бавната, тиха част на Концерта за цигулка №5 на Вийотан, нечий телефон започна да звъни. Диригентът побесня и го запокити.“

Може нещо да не беше разбрала. Може би репетицията бе само за струнните инструменти.

Нищо не му каза, когато се прибра късно вечерта, оплаквайки се повече от обичайно от натоварения ден. На следващата сутрин го проследи. Обикновено той отиваше пеша до Линкълн Сентър, но този ден се качи на метрото. Усещаше, че цялата се тресе. Качи се в апартамента и пребърка всичките му джобове, но не откри нищо необичайно.

Мари-Елен се върна със сутрешния влак в неделя. До обяд седя в хола на Делфин и пи чиста мастика.

— Казват, че сега осемдесет процента по-малко американци пътуват до Франция в сравнение с миналото лято — каза Мари-Елен. — Тук обясняват на всички, че французите плюят американците по улиците, че трябва да носиш значка със знамето на Канада, за да не те убият. Междувременно французите умират, защото няма бизнес.

Делфин си помисли за Анри и се зачуди как ли се справя с магазина. Петима американци харчеха колкото стотина европейци. А и той не бе много оправен с туристите.

— Толкова е глупаво — продължи Мари-Елен. — Казват, че Сен Тропе не е засегнат, разбира се, защото богатите не са такива тъпаци. Вече всички стигнаха до онова, което французите говореха преди шест месеца за Ирак.

Пи Джей се присъедини към тях на канапето и включи телевизора на бейзболен мач. Изпи няколко бири и Делфин взе да губи търпение. Искаше й се той да се махне, да й даде време да разкаже на приятелката си за странното му поведение и за думите на Наташа. Към четири си поръчаха някаква индийска храна за вкъщи и Пи Джей отиде да я вземе. Тя набързо осведоми Мари-Елен.

— Не бих се тревожила за такива работи — успокои я тя. — Сигурно нещо не си разбрала. Може би струнните и духовите репетират в съвсем различни дни?

Беше нетипично за Мари-Елен да защитава Пи Джей и Делфин го забеляза, но си помисли, че това е добре за отношенията им. След като се нахраниха, тя, позамаяна от алкохола, отиде до магазина на ъгъла за още вино, като си каза, че всичко ще бъде наред.

Продавачката бе затворила по-рано и като видя, че в магазина не свети, Делфин въздъхна и се върна вкъщи. Влезе в апартамента и ги завари — най-добрата й приятелка и годеникът й — прегърнати на канапето, страстно впили устни.

Спомняше си през мъгла онова, което последва, като в кошмар, и то само отделни епизоди: Мари-Елен скача и изпищява, сякаш Делфин бе неканена гостенка, а не жена, която се прибира у дома си. Пи Джей казва на Мари-Елен да си върви. После неговите патетични извинения, излети в серия изречения, които не означаваха нищо за нея.

— Изплаших се — обясни той. — Просто внезапно осъзнах какво съм направил, като съм те откъснал от живота ти. Изпаднах в паника. Знам, че не е редно да бъда с нея, но аз съм идиот, Делфин. Моля те, прости ми.

За момент тя отчаяно си помисли, че е било просто недоразумение и всичко ще бъде както преди. Но после той каза:

— Лутам се между тези два свята. В Париж, дори тук в Ню Йорк, всичко ми се струваше нормално. Ти бе съвършената жена за мен. Но погледът на майка ми ме накара да осъзная, че съм си същото старо хлапе. Знам, че ще трябва да ме напуснеш, напълно разбирам. Само, моля те, обещай ми, че няма да ме мразиш.

Той не търсеше опрощение; може би по тази причина бе избрал Мари-Елен, защото искаше Делфин да е тази, която ще сложи край. Припомни й за един от онези страхливци, които извършват отвратително, жестоко престъпление и принуждават полицая да ги застреля, вместо просто да спестят на всички главоболието и да се гръмнат сами преди това.

— Но ти я ненавиждаш — чудеше се тя и добави: — Влюбен ли си в нея?

— Не — отвърна той. — Влюбен съм във факта, че тя не иска да бъде обичана. И двамата сме кухи. Лика-прилика сме си.

Тя знаеше, че това е лъжа. Поне що се отнасяше до него. Той преливаше от романтични чувства и любов. Просто бе решил, че тя няма вече да е неговият човек.

— От колко време продължава това? — попита тя. — Откакто ходихте на онзи баскетболен мач през зимата ли?

— Не — отвърна той. — Малко след като се върнахме от дома на родителите ми, преди няколко седмици.

— Спа ли с нея?

Той стисна очи, все едно също току-що научава новината.

— И цялата минала седмица си бил с нея?

— Съжалявам.

Делфин започна да плаче, отначало леко, но скоро се надигна хлипане, което разтърсваше цялото й тяло. Тръгна из апартамента да събира вещите си в куфара, с който бе дошла от Париж преди месеци. Докато свличаше роклите от закачалките, си спомни как бе настоявал да разхожда сам кучето всяка вечер и наддаде пореден писък.

Той я умоляваше да остане — не при него, но да остане в жилището. Можел да отседне при приятел. Приятел. Как не!

Накрая тя спря за миг и го погледна в очите.

— Ти ме съсипа.

Той посегна, сякаш да я прегърне.

— Не мога да живея с твоята омраза. Трябва да ми обещаеш, че ще намериш начин да останем приятели.

 

 

Един ден Делфин се поддаде на изкушението да купи комплект домакински ножове последен писък на модата от магазин в Гринич Вилидж. Тези ножове, бе обяснил продавачът, били само за истински отдадените на кулинарното съвършенство. Трудно се работело с тях. Трябвало да бъдат точени на всеки три месеца и да не се държат в прекалено топло помещение. „О, искате да кажете в нещо като кухня? — бе попитал Пи Джей. — Чудесно. Тъкмо имахме намерение да ги държим под леглото.“

Най-големият и най-остър нож в комплекта си остана неизползван. Сега го извади, отиде в хола и започна да мушка сивите плюшени възглавници на канапето, а с другата ръка вадеше белия памучен пълнеж. Представяше си, че изтръгва сърцето на Пи Джей и го хвърля на земята да се разложи. Разплака се.

Наближаваше обяд. Трябваше да си тръгва. Той скоро щеше да се прибере.

Трябваше да се погрижи за няколко дребни подробности, преди да напусне.

Запуши канала на мивката и ваната и отвори докрай кранчетата за водата. Ако имаше късмет, целият апартамент щеше да се наводни до завръщането му. Отиде в коридора и хвърли ключовете за колата му в шахтата за боклук. Лаптопът му стоеше отворен на малката масичка. Внимателно го затвори и го пусна във ваната.

В ъгъла на хола на стойката си седеше Страдивариусът, царствен, още по-съвършен на фона на бъркотията, която бе сътворила. Приличаше на малко телце с деликатен женски силует. Най-вероятно никога повече нямаше да чуе как Пи Джей свири на него.

Намери калъфа в хола и положи вътре цигулката. Остави вратата на апартамента широко отворена. С цигулката в едната си ръка и куфар в другата, тя слезе с асансьора, прекоси за последен път фоайето и се потопи във влажния следобеден въздух. Портиерът дори не вдигна поглед от вестника си.

Два дни преди това се беше обадила в офиса на Хелена Кауфман в Брюксел и се представи за неговия мениджър Марси. Каза, че има вълнуваща новина. Пи Джей решил да дари Страдивариуса „Солсбъри“ на Международния еврейски конгрес. Бяха се уговорили да занесе инструмента в нюйоркския офис на организацията в дванайсет и половина. Щяха да съобщят новината в четири часа, като публикуват изявление в медиите, придружено от снимки. Очакваха да предизвикат истинска сензация в поредния епизод на „60 минути“.

Комюникето цитираше изказването на Пи Джей, което бе прочувствено и заклеймяваше всеки, който дръзнеше да не се съгласи, че истинските собственици на такива инструменти са потомците на онези, които са ги притежавали.

Когато научеше какво се е случило, той нямаше да посмее да отрече, а тогава тя щеше да е високо в небето.